Стела Камерън
Само твоето докосване (16)

16

Антония отпи глътка шери и се престори на задълбочена в скучния роман на скута си.

— Хубави рози донесе Бентли — отбеляза тя в пореден опит да откъсне Линдзи от безучастността й. — Тридесет и шест стръка. Огромен букет. Питам се как ли ги е носил.

Линдзи лежеше на синия диван в салона и се взираше с празен поглед в огъня.

— Линдзи! — Антония затвори шумно книгата. — За бога, момиче, кажи ми най-после защо си толкова тъжна.

— Нищо ми няма. — Девойката направи опит да се усмихне. След бала у семейство Кимбърленд беше постоянно мрачна и замислена и почти не говореше.

— Още ли се тревожиш за малкия епизод с черната рокля, миличка? — Антония почака малко, но като не получи отговор, продължи: — Ако е така, забрави го. Ти прояви дързост и аз ти се накарах. Като цяло балът мина много добре, дори отлично. Ти беше първа сред младите красавици. Ернестина Сейбъл ми каза, че сериозно се е замислила дали на следващия бал да не облече Изабел в черна роба. Очевидно си въобразява, че черното ще направи момичето по-впечатляващо.

— Уморена съм — оплака се Линдзи.

Антония я огледа с недоверчиво присвити очи.

— Колко жалко! Може би ти трябва нещо, за да се отпуснеш. Ще наредя на Норис да ти донесе шери. — Контесата беше почти сигурна, че Линдзи само се преструва на болна, за да получи онова, което иска. След като се беше уверила, че Линдзи не е равнодушна към Едуард, Антония не приемаше сериозно цупенията й.

— Знаеш ли, Линдзи, няма да се изненадам, ако през този бален сезон се появят още няколко дузини черни рокли.

— Вие сте сложили траурно облекло, когато сте били малко по-възрастна от мен. И продължавате да носите черно. Защо?

— По навик! — Антония нямаше намерение да издава тайните си. Тя хвърли бърз поглед към часовника над камината и със задоволство установи, че безусловно преданият й лорд Иърсли щеше да дойде много скоро.

— Тони е мило момче, нали? — попита унесено Линдзи.

— Да, разбира се. — След бала младежът ги посещаваше всеки ден. — Какво имаше в кутията, която ти донесе днес?

Най-после Линдзи се усмихна. Посегна към порцелановата кутийка с форма на сърце, последния подарък на лорд Грависток, и внимателно вдигна капачето. Появи се пъстра емайлирана птичка.

— Механичен дрозд. — Тя завъртя ключето и птичката затрепка с крилца. — Чудесен подарък, нали? Тони каза, че сините пера му напомнят за очите ми. — Девойката се изчерви и побърза да прибере птицата.

— Днес птичка. Вчера музикална кутийка. Предишния ден орхидеи от неговите оранжерии. Бих казала, че младежът е запленен от теб.

— Само че е безсмислено — промърмори Линдзи. — Днес му казах да не се надява и му предложих да бъдем приятели. Тони е най-милият човек, когото някога съм срещала.

За пореден път Антония се учуди от естественото достойнство и очарование на момичето. Линдзи изобщо не се впечатляваше от титли и богатство.

— Какво отговори той на предложението ти?

Линдзи въздъхна тежко.

— Че известно време няма да ме посещава, защото ще се чувства много зле без надежда да спечели любовта ми. Наистина, лельо Балард, дойде ми твърде много. Посетител след посетител, и така дни наред. Чувствам се изтощена.

— Посещават ни все достойни джентълмени — укори я строго Антония. Момичето изобщо не изглеждаше изтощено. Въздушна красавица с кожа като сметана и прасковени бузи, свежа и млада. Косата й беше вдигната на шиньон, само няколко блестящи къдрички падаха над ушите. Тънки сатенени панделки, увити със златни конци, красяха фризурата. Роклята от индийски муселин беше в прасковен цвят. Дълбокото деколте и полата бяха украсени със златни розетки, а под подгъва се подаваше дантелена фуста.

— Не ти ли е приятно джентълмените да ти оказват внимание, Линдзи?

— О, не!

— Повечето млади момичета щяха да тържествуват, ако след една или две покани успеят да съберат такава тълпа обожатели. — Антония отвори книгата и се покашля. — Да уведомя ли господин Лачет за предложенията?

— Какви предложения? — Линдзи вдигна глава и дишането й се ускори. — Какво имате предвид?

— Не се прави, че не знаеш. Джентълмените не посещават многократно едно момиче, ако нямат сериозни намерения.

— Господи! — Линдзи се облегна на дивана и вдигна ръка към челото си. — Не, разбира се, че не. Нямам желание да се омъжа. Съжалявам, ако съм им вдъхнала надежди.

— Я стига! — Антония захвърли книгата. — Това е рискът, който мъжете поемат на пазара за женитби. Няма ли най-после да ми кажеш какво те мъчи.

— Нищо ми няма!

— Може би очакваш определен мъж, а той не се е появил? — Ако Едуард й паднеше в ръчичките, щеше да го накара да съжалява, че след бала е изчезнал и си играе на мълчание. — Чу ли какво те питам, Линдзи? Искаш ли да видиш някого?

— Не!

Твърде силна реакция.

— Сигурна ли си, че не усещаш липсата на раздразнителния ми племенник? — попита с усмивка Антония.

— Точно той ли… — Линдзи извъртя очи. — Точно той не може да ми липсва. Надявам се да не го видя никога вече.

Антония се усмихна доволно.

— Разбира се, мила. Беше глупаво от моя страна да задам такъв въпрос. — Много разумно, след като се оказа вярно.

— Е — прошепна с извърнато настрана лице Линдзи, — предполагам, че днес няма да се появят повече гости.

— Вероятно не. — Момичето копнееше за Едуард! Това беше повече от прекрасно. — Приятно ли ти беше посещението на мащехата ти днес следобед? — Бел Гранвил бе дошла на чай. Най-дългият и изнервящ чай, на който Антония беше присъствала.

Линдзи сведе глава и премълча.

— Тази жена е много… разговорлива.

— Да, но няма какво да каже — отговори сърдито Линдзи и уплашено вдигна ръка към устата си. — Простете, не биваше да казвам това. Бел е малко… е, не е имала възможност да се образова.

— Да, права си. — В действителност онази жена мислеше и говореше само за собствените си глупави желания.

— Мисля, че се е надявала да се издигне в обществото.

— Напълно съм съгласна с теб, но това е неосъществимо. — Мисълта, че натруфената Бел ще се разхожда в салоните на висшата класа и то като бъдеща роднина на семейство Хъксли, накара Антония да побледнее от ужас.

— Едуард е бил в Западна Индия, нали?

— Да, мила. — Антония отново изпита задоволство. — Няколко години. Постигна голям успех.

— Мисля, че Едуард постига успех във всичко, с което се заеме.

Антония едва успя да сдържи усмивката си.

— И аз мисля така. Още като дете беше много решителен.

— Така ли? А личността му е… магнетична. Не мислите ли и вие така, лельо Балард?

— О, напълно си права!

— Освен това е… красив мъж. Всички го казват.

— Да, наистина. — Антония беше толкова зарадвана, че едва не се разсмя. Онова, за което така пламенно се беше молила, бе станало.

— Мислите ли, че някъде дълбоко в него… възможно ли е да има добро сърце, но да не желае да го покаже, за да не изглежда… немъжествен?

— Напълно си права — отговори убедено Антония. — Трябва само да чуеш как свири на пиано, за да разбереш колко е чувствителен.

Тих смях откъм дивана стресна Антония и тя обърна рязко глава към момичето.

— Какво каза, Линдзи?

— О, лельо, аз знам как свири Едуард. Имах възможност да го чуя, макар и за малко. Това стана вечерта след пристигането ми. Не можах да заспя и слязох в музикалната стая. Той беше там, цялата къща спеше. Тогава ми посвири и беше толкова хубаво, че си помислих…

— Наистина ли? — Този проклет негодник все пак беше успял да остане насаме с момичето! Какви ли други срещи са имали — запита се сърдито Антония.

— Той изсвири едно от великолепните неща на Моцарт и сърцето ми направо се разтопи — призна Линдзи, която не смееше да отвори очи. — Но това беше само за кратко. Ако беше наистина добър, нямаше да ме…

Антония се приведе напред. Лицето на момичето пламтеше, очите му все още бяха затворени.

— Какво искаше да кажеш, Линдзи?

— Ох, не знам. Можеше поне да си направи труда да ме посети. Убедена съм, че не ме намира достойна за себе си и търси начин да ми го съобщи, без да ме нарани. Защо просто не дойде да ми каже и да ме отпрати в Корнуол?

Едуард със сигурност не иска това, каза си весело Антония, а Линдзи също не го иска. Където и да беше в момента любимият й племенник, със сигурност се занимаваше с предстоящата си женитба. Той гореше от желание да направи Линдзи своя съпруга. Естествено това не извиняваше глупавото му поведение. Мястото му беше тук, при годеницата му.

Вратата се отвори. Влезе Норис и се покашля с обичайната си скованост, но преди да е успял да каже нещо, една млада жена прошумоля покрай него и се изправи в средата на стаята.

Антония беше твърде шокирана, за да реагира.

Непознатата носеше бледозелен пътнически костюм с тъмна наметка, обточена със заешки кожи, и изглеждаше просто прелестна.

— Хм, хм — обади се с достойнство Норис. — Мис Уинслоу, милейди!

— Здравейте — каза весело момичето, когато откри господарката на дома. Около лицето му танцуваха синьо-черни къдрици, красивата главичка беше увенчана със сламена шапка, зелена като костюма. — Аз съм Сара. Къде е Линдзи, моля?

— Сара! — Линдзи скочи от мястото си. — Сара! Как пристигна толкова бързо? Нямах представа, че си тръгнала.

Преди Линдзи да е успяла да прекоси стаята, другото момиче стъпи смело на синия килим, хвърли се към приятелката си и я прегърна.

Двете млади дами се вкопчиха една в друга, неспособни да произнесат нито дума. Антония видя как очите на Линдзи се напълниха със сълзи и по бузите й потекоха сребърни вадички.

— Господи, Линдзи, да знаеш колко беше вълнуващо! — Сара приседна на един стол, развърза шапката си и я хвърли на пода. — Защо не си ми казала нищо? Аз си мислех, че отиваш в града само с отвратителния господин… искам да кажа с Роджър… и с мащехата си. А когато красивият ти виконт пристигна в галоп пред пасторската къща, помислих, че добрият стар Босток ще получи удар. Татко едва не се строполи в безсъзнание — и аз също!

— О, Сара, колко е хубаво, че си тук! — Линдзи стисна ръцете на тъмнокосото момиче. — Толкова ми липсваше!

— Не ти вярвам. — Сара вдигна шапката си от пода и я сложи на близката масичка. — Но не се сърдя. Лорд Хъксли бързо убеди татко, че в Лондон ще ме пазят много грижливо. Толкова се вълнувам, че ще бъдем заедно през сезона, Линдзи! Негово Благородие ми разказа, че си завладяла града с щурм. Каза също, че сватбата ще бъде скромна, но ще стане събитието на сезона.

Антония се облегна назад и за миг затвори очи. Добре щеше да нареди онзи безсрамник Едуард. Защо беше избързал да доведе приятелката й, без да я предупреди?

— Божичко, Сара, съвсем забравих добрите маниери. Това е лейди Балард. Лельо Балард, това е скъпата ми приятелка…

— Сара Уинслоу. Веднага разбрах. Много се радвам да се запозная с вас, Сара. — Това момиче бе дошло тъкмо в подходящия момент, за да повдигна настроението на Линдзи. — Как мина пътуването?

Сара вдигна рамене. Очите й блестяха въодушевено. Очевидно спомените бяха приятни.

— Господин Лойд-Престън беше много мил с мен. Обясняваше ми всичко, което виждахме по пътя и изобщо не сметна за глупаво, че момиче на моята възраст още не е излизало от Корнуол.

— Джулиън? — Линдзи погледна въпросително Антония.

Контесата вдигна рамене — и най-после забеляза фигурата, облегната на вратата. Едуард, загърнат в черна пелерина, наблюдаваше сцената с неприкрито задоволство. Той смигна на Антония и сложи пръст на устата си.

— Първо дойде виконтът, който обясни всичко на татко, а господин Лойд-Престън и една сладка камериерка пристигнаха след него с каретата. Трябваше да се приготвя много бързо. Сигурно съм облякла най-неподходящите си дрехи, но виконтът ме увери, че при нужда ще попълни гардероба ми. Каза, че ще ме заведеш на „Оксфорд стрийт“ и на всички онези чудесни места за покупки! — Сара избухна в смях. — Ще се забавляваме като луди, нали?

— Разбира се. — Но изражението на Линдзи съвсем не беше весело. Очевидно покупките не я интересуваха особено.

— Познаваш ли господин Лойд-Престън? — попита Сара.

Антония хвърли строг поглед към Едуард, но той поклати глава едва забележимо. Самодоволната му усмивка беше възмутителна.

— Джулиън е чудесен човек — каза Линдзи.

Изборът на думите и фактът, че питомката й изведнъж се размърда неспокойно на мястото си показаха на Антония, че има още неща, за които са пропуснали да я уведомят.

Сара въздъхна мечтателно.

— И аз съм на същото мнение. Той е много чувствителен, умее да се постави на мястото на другия. И знаеш ли, Линдзи, през цялото време усещах у него някаква скрита тъга, сякаш е преживял нещо много лошо.

Какви бяха тези приказки за барон Лойд-Престън? Да не би да беше завъртял главата на наивната провинциалистка?

— Както виждам, вие двете бързо подновихте приятелството си. — Едуард влезе в салона и разтвори пелерината си. — Линдзи, скъпа, много съжалявам, че нямах време да обсъдя плана си с теб, преди да потегля към Корнуол. Трябваше да свърша нещо важно в Девън и реших да говоря с бащата на Сара.

„Линдзи, скъпа“! Антония отвори шумно ветрилото, за да скрие широката си усмивка. Линдзи беше притиснала ръце към гърдите си сякаш търсеше опора и се взираше в Едуард с неприкрито възхищение.

— Това е изключително мило от твоя страна, Едуард — проговори тихо тя.

— Исках да ти доставя радост. — Той застана пред нея и сведе глава. — Това ме прави щастлив.

„Велики боже, момчето явно умее да говори сладки приказки, когато стане нужда“ — помисли си развеселено Антония.

— Джулиън ще дойде след малко. Първо трябва да придружи до вкъщи сестрата на слугата ми. — Той се обърна към Антония и обясни: — Сестрата на Стодарт беше така добра да прислужва на Сара по време на пътуването.

— Много се радвам — промърмори Антония. Тук се криеше нещо повече и тя гореше от нетърпение да го узнае.

— Ах, ето те и теб, Джулиън — извика Едуард, когато съюзникът му най-после влезе в салона. — Сега компанията е пълна.

Джулиън се поклони пред Антония, после застана до Сара, сякаш някой беше определил това място за него. Антония не можа да сдържи усмивката си. Ставаше все по-интересно.

Едуард обърна един стол и седна до Линдзи. Взе ръката й в своята и се приведе към нея.

— Прости ми, че не те посетих след бала.

Линдзи пламна от срам.

— Не ти се сърдя.

Антония забеляза, че девойката се опита да издърпа ръката си и Едуард трябваше да я задържи със сила. Още не беше изяснила въпроса какво бяха правили племенникът й и годеницата му между валса и отвеждането на Линдзи на „Брайънстън Скуеър“. При това не Едуард, а Джулиън беше завел Линдзи вкъщи.

— Ако имах някаква възможност да отложа пътуването си до Девън, бих…

— Аз и без това бях много заета — прекъсна го Линдзи и със свободната си ръка отвори капачето на порцелановата кутийка, подарък от лорд Грависток. Извади механичната птичка и я показа на Сара. — Не е ли възхитителна? Навий я и ще видиш как трептят крилцата й.

— Днес ни посети маркиз Грависток и поднесе кутийката на Линдзи — обясни със задоволство Антония. — Признал й, че сините пера му напомнят за цвета на очите й.

— Грависток? — Едуард опъна устни. — Какво търси тук?

Антония вдигна многозначително рамене.

— Същото като сър Стюарт Лонг и нашия приятел Алистър, и лорд Бентли — да не споменавам останалите.

— Алистър не им е приятел — отвърна рязко Едуард и скочи от стола си. — А пък Бентли, натруфеният денди, тръгнал на лов за пари… Какво става тук, по дяволите?

Антония видя как Линдзи прехапа долната си устна и изведнъж прояви голям интерес към ноктите на ръцете си. Слава богу, момичето притежаваше силен дух. Така и трябваше при този непоносим тиранин, който искаше да я обсеби изцяло.

— Антония?

Много й се искаше да го посъветва да ограничи поне малко самомнението си.

— Нашата Линдзи направи голямо впечатление на бала у семейство Кимбърленд. На следващата вечер присъствахме на представление в Кралския театър и там я забелязаха още много хора. Досега имаме четири предложения за женитба.

— Какво каза? — Едуард присви очи. — Ти си позволила на други мъже да я ухажват? Изслушала си предложения за женитба за жената, която ще стане моя съпруга?

— Ти не беше в Лондон, скъпи — отговори с невинна физиономия Антония. — Поне така ме осведомиха. Нямахме представа къде се намираш. Линдзи и аз не можехме да проявим неучтивост към любезните джентълмени. Ти поне разбираш, че съм постъпила правилно, нали, Джулиън?

Баронът очевидно не я чу. Цялото му внимание беше погълнато от госпожица Сара Уинслоу. Антония изсъска гневно.

— В случая няма никакво значение какво мисли или върши Джулиън — изгърмя вбесено Едуард.

Всички погледи се устремиха към него.

— А аз, глупакът, повярвах, че ти ще пазиш Линдзи — излая той. — От днес нататък те освобождавам от това задължение. Аз лично ще се погрижа за нежеланите посетители.

— Едуард…

Виконтът направи властен жест с ръка и Антония млъкна.

— Моля! Има и други дела, които трябва да уредя, но първо искам да се уверя, че плановете ми за следващата седмица са правилно разбрани.

— Едуард, не смяташ ли, че този въпрос трябва да се реши между теб и Линдзи? — Джулиън смръщи неодобрително чело.

— Напротив, напротив! Той засяга всички присъстващи. — Едуард кимна на Сара Уинслоу. — Вече обясних на младата дама, че ще бъде шаферка на Линдзи. Джулиън, ти естествено ще бъдеш мой свидетел при бракосъчетанието. Освен това реших сватбената закуска да бъде поднесена на „Кавендиш Скуеър“. Антония, ти ще имаш грижата за приготовленията.

Контесата промърмори нещо неразбрано, което можеше да се изтълкува като съгласие, без да му позволи да забележи ужаса, предизвикан от диктаторските му разпореждания.

Линдзи се размърда, стана и протегна ръце напред като лунатичка.

— Помислихте ли поне веднъж, че е редно да поговорите и с мен за предстоящите събития, милорд? — попита тя твърде спокойно, както установи загрижено Антония. — Може би за разгласяването или как си представям булчинската си рокля? Защо поне не ме попитахте готова ли съм на тази сватба? Изобщо готова ли съм да променя живота си?

В салона се възцари смутено мълчание. Едуард се овладя пръв и се усмихна снизходително на годеницата си.

— Не се притеснявай за нищо, скъпа моя. Знам, че си много нервна, затова уредих всичко — в интерес и на двама ни. Годежът ни ще бъде обявен утре в „Пруст“ и „Таймс“. Сватбата ще се състои следващата събота. — Той пресметна набързо. — Пет дни, не седем. Антония ще се погрижи за облеклото и за сватбената закуска. Джулиън, би ли повикал прислужниците да отведат Сара в стаята й?

— Аз ще повикам Норис — предложи с необичайна за нея колебливост Антония.

— Не е нужно — спря я Едуард и гласът му прозвуча чуждо. — Моля те, Джулиън, бъди добър и направи, каквото ти казах!

Антония съсредоточи цялото си внимание върху затвореното лице на Линдзи, но не й убягна колко сърдит беше Джулиън, докато извеждаше от стаята очевидно обърканата Сара.

— Така — отсече Едуард, след като вратата се затвори. — Трябва да вървя. Имате ли още въпроси?

— Следващата събота? — попита невярващо Антония.

— Достатъчно беше да кажа една дума на архиепископа. Утре ще получа специалното разрешение.

— Но, Едуард, какво ще кажат хората? Това е непристойно.

— Любовта няма нищо общо с пристойността, мадам. Освен това няма да им представим кърмаче след пет месеца, тъй че…

— Едуард!

Племенникът й притежаваше достатъчно чувство за срам и се изчерви.

— Прощавайте! Беше глупаво от моя страна. Но в последно време имах толкова работи за уреждане, че…

— Роклята ще бъде…

— … готова навреме — довърши Едуард вместо нея. — Това са само външни детайли, Антония. Разбира се, можеш да поканиш всички, които имат някакво значение за теб. Но аз съм на мнение, че колкото по-малко хора има, толкова по-добре. Церемонията ще започне точно в девет в църквата „Света Мария“. Всичко е уредено.

Вихрушка от прасковен муселин го накара да замлъкне. Линдзи се хвърли към него и стисна до болка ръката му.

— А какво ще стане с мен, милорд? Нямам ли и аз право на мнение? Как смеете да се разпореждате така деспотично с живота ми?

Антония видя как в очите на Едуард светна несигурност, но това беше само миг.

— Ти се забравяш, Линдзи — произнесе укорно той. — Откога можеш да разполагаш свободно с живота си? Беше решено, че ще станеш моя съпруга. Законният ти настойник прие предложението ми. Необходимите документи са подписани.

— О! — Тя се отдръпна като опарена. — Стига толкова… ти вече не означаваш нищо за мен… Няма да се омъжа за теб.

Едуард присви очи в тесни цепки.

— Значи вече не означавам нищо за теб? — Думите му прозвучаха като заплаха. — Това изказване ми дава основание да се надявам. То намеква, че досега сте изпитвали нещо към мен, мадам.

Антония седеше като издялана от камък. Беше й крайно неловко да присъства на тази сцена.

— Очаквам да се постараете да възвърнете чувствата си към мен, скъпа, или да събудите нови — добави с режещ глас виконтът, направи крачка към Линдзи и извади нещо от джоба си. — По закон това принадлежи на теб.

Линдзи погледна втренчено кутийката, която той бе отворил. Едуард извади пръстен с овален сапфир с големината на лешник. Не го сложи на пръста й, а обърна ръката й и го пусна в шепата й.

— Синьото подхожда на очите ти — заяви той с такъв сарказъм, че Антония потрепери. — Мама го носеше, а преди нея го е носила баба ми. От столетия е семейна собственост.

— Не го искам — проговори беззвучно Линдзи.

Виконтът отиде до вратата и я отвори.

— Заровете са хвърлени. Ще го носиш в събота, когато ще станеш моя съпруга.