Стела Камерън
Само твоето докосване (4)

4

— Слуховете са неверни — заяви вдовстващата контеса Балард веднага щом влетя, шумолейки с полите си, в будоара.

Загърната в черна коприна от украсеното със сатенени панделки боне до крехките пантофки, тя спря и хвърли заплашителен поглед към Хъксли. Очевидно видяното я успокои, защото премина със ситни стъпки по гълъбовосиния килим и се настани на облегалката на едно крехко кресло, тапицирано в синьо и златно. Контесата държеше упорито на ритуала, който бе въвела в младостта си: сутрин да посреща приятели и членове на семейството в личния си будоар, обзаведен разкошно и с вкус.

Дотича една камериерка и пъхна зад гърба на господарката си възглавничка с пискюли. След това се поклони мълчаливо и изчезна. Контесата приглади сивите си букли и подреди полите си. Тя беше овдовяла малко преди да навърши тридесет години и оттогава носеше само черно в знак на вечен траур, ала изобилието от скъпоценни камъни, с които се кичеше, й бе създало много завистници сред женското общество.

Хъксли скръсти ръце зад гърба си, усмихна се и зачака. Все още не знаеше като как да подходи към леля си, така че съмненията в главата му се засилваха. Но той не беше от хората, които бягат от трудностите и нямаше намерение тепърва да се учи на дипломация.

— Чу ли какво казах, Едуард? — Контесата отвори лорнета си, макар и двамата да знаеха, че това е само представление, необходимо да затвърди славата й на ексцентричка. — Исках да ти обясня, че слуховете са неверни — повтори тя и яркосините й очи го пронизаха с помощта на лорнета.

— За какви слухове говориш, Антония? — осведоми се разсеяно виконтът.

Тя му махна да се приближи.

— Че съм смъртно болна, разбира се.

Хъксли се уплаши не на шега. Придърпа си друг изящен стол, седна и пое украсената с пръстени ръка на леля си между своите.

— Разкажи ми всичко — помоли той. — Какво премълчаваш?

Едуард обожаваше раздразнителната си, но много интелигентна роднина. Антония беше заместила рано починалата му майка и се грижеше всеотдайно за него и брат му Джеймс. Майката на двете момчета, по-малка сестра на Антония, беше глупава личност; беше се посветила изцяло на болестите си и изобщо не се интересуваше от децата си. След ловната злополука, причинила смъртта на съпруга й, виконтесата залиня и угасна само след няколко месеца — както каза лекарят, поради липса на готовност за самостоятелно съществуване.

Антония, доста пълна, със скърцащ корсет, се усмихна предизвикателно.

— Нищо не премълчавам, скъпо момче. Но ти не може да не си чул, че съм на смъртно легло. Защо иначе си дошъл тук, след като отдавна си се върнал от онези острови и почти седмица се мотаеш из града, без да се поинтересуваш от мен.

Едуард затвори очи, поклати глава и въздъхна.

— Трябваше да се сетя, че твоите шпиони ще те осведомят за пристигането ми. — Дано само не е узнала, че съм пристигнал преди повече от месец, помоли се безмълвно той.

— Шпиони! — Антония го плесна по ръката с абаносовото си ветрило. — Нима наричаш младата жена, за която ще се ожениш, шпионка? Засрами се, момчето ми. Редно ли беше да науча за пристигането ти… и особено за предстоящия годеж, от лейди Кларис Симъндс!

Кръвта на Хъксли закипя.

— Лейди Симъндс!

Тази проклета змия! А той се бе надявал, че дългото му отсъствие, начина, по който я заряза, и най-вече ухажването на онзи влюбен глупак, граф Фейдън, ще я накарат да забрави желанието си да стане виконтеса Хъксли.

Антония го наблюдаваше с любопитство. Когато заговори, в гласа й звънна подигравка:

— Виждам, че страстта у двамата млади хора почива върху взаимност.

— Страст ли? — излая ядосано Хъксли.

Обсипаната с диаманти ръка разтвори черното ветрило и разкри сложна шарка от пеперуди със смарагдови очи на седефена основа.

Хъксли стана от мястото си и закрачи нервно из стаята.

— И какво по-точно ти каза Клариса?

— Че си бил в града, за да се срещнеш с адвоката си и да изготвиш някои документи във връзка с женитбата си.

Едуард погледна слисано леля си, после грабна една кристална гарафа от таблата върху бронзовата египетска масичка и си наля двойна порция мадейра. Изпи я на един дъх и задиша по-спокойно.

— Едуард?

— Тази проклета жена — изфуча виконтът. — Но тя има известно право. Наистина бях при адвокатите си по важна работа. И ако открия кой от тези негодници иска де спечели благоволението на онази уличница Симъндс с информация за частните ми дела, ще заповядам да го разчекнат.

— Едуард! — извика сърдито Антония и размаха ветрилото си. Шокираният вид на лелята постигна желаното въздействие.

Едуард избухна в смях.

— Така ми харесваш повече — отбеляза доброжелателно тя. — Налей и на мен една чашка, ако обичаш. Още е рано, но по медицински съображения…

Повечето хора щяха да възразят, че е прекалено рано. Но единадесет часът сутринта беше обичайното време за първата медицинска доза на контеса Балард.

Хъксли подаде чашата на леля си и си наля още една солидна порция.

— Не бих се оженил за Клариса даже да е последната жива дебютантка. — Дали беше дошло времето да разкрие истинските си намерения?

— Разбира се — отговори спокойно Антония. — Тя е глупава млада жена и много… как да кажа, традиционалистка.

Абсолютно си права, мила лельо, помисли си Хъксли и си припомни пищните гърди на Клариса, които се притискаха към гърба и корема му… умението, с което използваше прелестите на тялото си… и го възбуждаше до крайност. — Хмм… — промърмори той. — Глупава и закостеняла. — Тази жена беше част от миналото.

— Беше цяло щастие, че семейството й успя да я омъжи за стария Симъндс — продължи безмилостно Антония. — Иначе щеше да изложи доброто им име.

Колко вярно! Клариса, двадесет и три годишна и от две години вдовица, притежаваше забележителен сексуален апетит и се хвалеше с дълъг списък от завоевания.

— Е, какви документи си поискал от адвокатите си? — попита изведнъж Антония и се загледа заинтересовано във ветрилото си.

— Това са формалности във връзка с предстоящата ми женитба.

— Искаш да кажеш… — Антония се наведе и отпи голяма глътка от лекарството си. — Нали само преди минута каза, че нямаш такива намерения?

— Не и по отношение на Клариса Симъндс.

— Значи има друга жена? — Антония повиши глас. — Сериозно ли говориш? Или си позволяваш да се шегуваш с мен?

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Но ти пристигна в Англия само преди седмица! Кога, за бога, си се запознал с момичето — и то без мое знание?

Хъксли сведе поглед. Сега трябваше да бъде много внимателен.

— Ти не познаваш момичето, лельо.

— Аз познавам всички — възрази тържествено тя. — Всички, които имат някаква тежест в обществото. И защо е цялата тази тайнственост, Едуард? Защо не побърза да ме уведомиш за плановете си?

Антония не биваше да узнае, че племенникът й се е върнал от Западна Индия преди няколко седмици. Как беше прекарвал времето си, докато чакаше окончателните резултати от разследването на Трави — това беше тайна, която бе споделил само с Джулиън Лойд-Престън, своя най-добър и най-стар приятел. Но даже Джулиън не беше запознат с мерките, обсъдени с посредника и адвокатите, които бяха затегнали мрежата около Роджър Лачет. Сега всичко беше уредено и Хъксли беше готов да извърши решаващата крачка… да направи възхитителната и невинна госпожица Гранвил своя съпруга.

— Едуард? — Антония ставаше все по-нервна. — Не смей да ме ядосваш повече. Кое е момичето?

Виконтът се облегна на една от белите мраморни плочи на камината и скръсти ръце.

— Ще ти разкажа всичко, само защото си моята най-близка и най-мила роднина. Няма да има голяма сватба, няма да разгласяваме в обществото. Щом се оженя, ще съобщя, но не и преди това.

Устата на Антония се стегна в корава линия. Едуард неволно си припомни, че това беше жената, която от тридесет години насам управляваше с желязна ръка имотите на мъжа си. Вдовстващата контеса Балард не се омъжи отново, защото имаше всичко, което желаеше сърцето й: голямо богатство, власт и свободата да си взема и изоставя любовници според потребностите си. Тази жена нямаше да се съгласи така лесно с желанието му да запази брака си в тайна.

Антония се изправи и величеството вдигна ръка.

— Кое е момичето? — повтори ледено тя.

Хъксли отговори спокойно на погледа й и отпи голяма глътка от чашата си.

— Онова, което ще ти кажа, трябва да си остане между нас, докато не ти кажа.

Антония го изгледа неодобрително, но кимна.

— Въпросната млада жена е наследница на имение в Корнуол, което се намира между Мегависи и Фоуей. Тя е последният жив член на семейството си.

— Сираче? — Антония присви очи. — А произходът й?

— Ти непременно ще харесаш Линдзи — отговори предпазливо Хъксли и отпи още една глътка. — Тя е още млада — не е навършила двадесет години, съвършено невинна и дори някак плаха. Освен това й липсва изисканост, не познава светския етикет, провинциалистка е и се чувства по-добре с конете, отколкото с хората. — Все качества, които леля му надали би одобрила.

Мълчанието на Антония го изнервяше.

— Тя ще живее в Хъксли и вероятно никога няма да дойде в Лондон — обясни тихо той. — Много е сдържана и излизането в града ще я изпълни с ужас.

— Сдържана? — повтори бавно Антония. — Страхува се от посещение в Лондон? Плаха? Едуард! Кое е момичето? Какво си направил, та трябва да се ожениш за него?

— Скоро ще имаш възможност да се запознаеш с нея, лельо. — Веднага щом успея да я измъкна от лапите на несъщия й брат, за предпочитане със, но при нужда и без неговото съгласие, добави мислено той. — Ще идем заедно в Хъксли. Линдзи непременно ще ти хареса. — Последното беше доста съмнително, но сега нямаше време да се занимава с детайли.

— Господи, иска ми се Джеймс да беше тук — въздъхна Антония.

Хъксли се изправи като свещ.

— И на мен ми се иска — потвърди тихо той. — Ако знаеш как ми липсва… Но дори да беше тук, той щеше да ми каже да направя това, което считам за важно. — Ако Джеймс беше още жив, цялата тази мръсна интрига просто нямаше да се заплете.

— И къде се запозна с тази… Линдзи? — попита Антония и вдигна високо едната си вежда.

— Линдзи Гранвил — допълни Едуард. — Представи ми я един човек, който сметна, че е подходяща за мен.

— И е наследница?

— Да. — Това не беше лъжа.

— Титлата й?

— Няма титла.

Антония се обърна бавно към племенника си.

— Няма титла?

— Аз я искам — каза Хъксли и сведе глава. По дяволите, това беше вярно, той наистина я искаше. Но това означаваше да си загуби ума, а той не можеше да си позволи този лукс. — Вече съм решил, лельо. Ще се оженя за Линдзи Гранвил и ще я настаня в Хъксли. Както вече споменах, разказах ти всичко това, само защото изпитвам огромно уважение към теб. Освен това съм уверен, че няма да разгласиш намеренията ми.

Лицето на Антония се промени. Очите й заблестяха.

— Да не е бременна?

— Не. — Но това беше интересна идея и до нея можеше да се прибегне в краен случай.

— Тогава си влюбен.

Едуард не беше в състояние да отговори.

— Колко странно… и прекрасно. През всичките тези години си мислех, че си поне отчасти син на баща си. Ще рече неспособен да изпиташ дълбоки чувства към жена. Това е добре, много добре. — Антония се заразхожда с отмерена крачка из стаята. — Но ти няма да наложиш волята си, моето момче. В никакъв случай.

— Не те разбирам.

— Търпение, миличък! Още не си определил датата на сватбата, нали?

— Не, но…

— Толкова по-добре. Първата промяна в плана засяга глупавата ти идея да погребеш момичето в Хъксли. Първо ще я доведеш в Лондон. Кой е настойникът й?

— Несъщият й брат, но той…

Антония махна величествено с ръка, за да го накара да замълчи.

— Радвам се, че малката не е съвсем сама на този свят. Трябва да обясниш на настойника й, че госпожица Гранвил ще дойде в Лондон и ще живее при мен.

— Какво? — Хъксли изумено поклати глава.

— При нормални обстоятелства щях да се възползвам от правата си и да ти забраня да се ожениш за жена не от твоята класа.

Хъксли избухна в смях. Антония нямаше право да му заповядва как да живее, но сега нямаше смисъл да й напомня това.

— Нали знаеш, че един такъв брак би могъл да навреди на семейството ти?

— Не е нужно да ми го напомняш. Мога обаче да те уверя, че една мила и кротка женица, която живее далеч от хорските очи, жена, която няма да ме дари с наследник пет месеца след сватбата, няма да бъде интересна за лондонското общество.

— Стига, Едуард! Истината е друга и ти я знаеш. В момента, в който новината стане публично достояние, ти ще бъдеш най-новата и вълнуваща тема във всеки лондонски салон. Тази година балният сезон започва рано, както знаеш, с бала у Кимбърлендови. Там твоята госпожица Гранвил ще се представи за първи път в обществото.

— О, не! — Хъксли разпери ръце. Антония му предлагаше немислими неща. — Линдзи Гранвил е едно просто провинциално момиче, не разбираш ли… — Той млъкна, ужасен от неприемливото си избухване. — Искам да кажа, че мястото й не е в Лондон.

— Поне красива ли е? — Антония му хвърли недоверчив поглед, седна отново и грижливо подреди полите си.

— Да. — Поне това беше вярно. — Много красива.

— Аха! Естествено. Това е най-важното. Ти ще се погрижиш младата дама да пристигне в дома ми колкото се може по-скоро. Аз пък ще се заема с гардероба й и ще я обуча за дебюта. Ще обявим годежа едва когато обществото я приеме. Убедена съм, че светският елит ще я одобри, Едуард. С моята подготовка — и със съгласието на Брумел — всичко ще се уреди.

Хъксли загуби ума и дума. Беше грешка да посвети лелята в плановете си, преди да ги е осъществил. Сега нямаше избор, освен да се подчини.

— Сигурен ли си, че не си определил датата?

— Да, лельо, аз…

— Е, аз ще те уведомя, когато реша, че е готова да се омъжи. Тогава ще се заемем с необходимите приготовления и ще организираме най-великата сватба на годината.

Хъксли се отпусна на най-близкия стол, като се проклинаше за бъбривостта си. Досега бе имал намерение да действа по най-бързия начин. Сега обаче трябваше да ускори събитията. Може би щеше да бъде принуден да изчака целия обществен спектакъл, а това щеше да го забави ненужно.

— Предполагам, че несъщият й брат няма да ни създава затруднения?

— Лачет? — Хъксли отново съсредоточи вниманието си върху Антония. Помисли малко и изведнъж изпита топло задоволство. Защо сам не се бе сетил за това?

— Той няма да ни създава трудности, скъпа лельо.

Разбира се, че не. Хъксли знаеше, че Лачет многократно се бе опитвал да се промъкне в някои от съмнителните лондонски клубове — без успех. Примамката, че като настойник на бъдещата виконтеса Хъксли пред него ще се отворят всички врати, щеше да бъде напълно достатъчна — Лачет щеше да падне на колене и да умолява виконта да се ожени за Линдзи. Дано само не заподозре нищо за истинските ми намерения, помоли се безмълвно Хъксли.

— За какво мислиш, Едуард?

Виконтът погледна стреснато леля си, но побърза да се усмихне.

— О, за нищо! Копнея да видя отново госпожица Гранвил, лельо.

— Нали ще направиш всичко, както ти казах?

„Веднага щом намеря възможност да я убедя, че съм единственият подходящ за нея.“

— Разбира се, лельо. — Задачата не беше особено трудна. Нали беше чул със собствените си уши, че тя харесва точно мъже като него. Едуард смръщи чело, защото си припомни, че само след секунди малката беше заговорила за намерението си да влезе в манастир.

— Има ли някакъв проблем?

Разбира се, че имаше проблеми. Може би щеше да се наложи да се пребори с църквата, а това беше доста обезпокояваща мисъл. Но той беше длъжен да спечели тази жена и нямаше да се спре пред нищо.

— Не, доколкото знам. Желаеш ли още малко мадейра?

— Благодаря ти. Защо каза, че е едно просто провинциално момиче?

Едуард избухна в смях.

— Думи, лельо, глупави думи. Аз съм възхитен от невинността й, от мекия й нрав и за съжаление не намирам подходящи изрази да ти опиша този чист, податлив на оформяне дух.

— Разбирам.

Хъксли се съмняваше, че леля му е в състояние да разбере същество като Линдзи, но премълча.

— Според мен мъжът трябва да има покорна жена. Мъжете си имат достатъчно работа да уреждат сделките си и обществените дела.

— Абсолютно си прав. Наистина ли смяташ, че тази жена е най-добрата за теб?

— Убеден съм. Ти също ще я харесаш лельо. Вероятно ще ти се стори наивна и необучена на маниери, а ти не си свикнала с такива млади дами. Но съм убеден, че тя притежава бърз ум и ще се научи. — Едуард затвори гарафата и допълни с усмивка: — Утешава ли те мисълта, че жена ми е… предвидима?

— Предвидима?

— Точно така! Тя ще живее щастливо в дома ни, ще гледа децата си и ще прави само неща, подобаващи на една виконтеса.

Корсетът на Антония изскърца застрашително.

— Сигурен ли си, че един ден този тих живот няма да доскучае на младата дама?

— Разбира се, че съм сигурен. Госпожица Линдзи Гранвил не е от жените, които обичат приключенията и поемат рискове.