Стела Камерън
Само твоето докосване (17)

17

— Сара, това е лудост!

— Няма ли да млъкнеш поне за малко, Линдзи? Открай време говориш много.

— Аз ли говоря много?

— Шшт! — Сара дръпна Линдзи под сянката на стената, която ограждаше двора на контеса Балард. — Моля те, направи каквото ти казах, без да вдигаш шум! По-късно ще се радваш, че дойде. А и така ще можем да се върнем бързо, преди да са усетили, че ни няма.

Ръцете и краката на Линдзи бяха сковани. Обливаха я последователно студени и горещи вълни. Това беше най-ужасната нощ в живота й, поне засега. Утре щяха да я омъжат. Щеше да стане съпруга на Едуард, а това щеше да промени целия й живот.

Сара се приведе и хукна към портичката в стената. Линдзи се повлече след нея.

Утре тя щеше да присъства на победата на Роджър. Знаеше, че несъщият й брат е готов на всичко. Преди няколко дни, когато Едуард се държа като тиранин, тя си внуши, че й е все едно какво ще се случи с него. Оттогава той я посещаваше всеки ден, отрупа я с малки, но подбрани подаръци, най-вече семейни скъпоценности. Тя бе поласкана от вниманието му, но мислеше главно за сигурността му. Две прости думи — „прости ми“, бяха откраднали сърцето й. Той ги бе произнесъл със спокоен, сериозен глас, гледайки я в очите.

— Оттук — махна й Сара. Младите дами минаха бързо по настланата с плочи пътека към жилищата зад обора, където бяха подслонени женените слуги. — Трябва веднага да отидем в градинката в средата на градината.

— Опасно е — пошушна Линдзи.

Сара стисна ръката й и отново я повлече напред.

Трябваше да пази Едуард и Джон. В момента по-застрашен беше Едуард и първата й грижа беше за него. „Прости ми — бе казал той, — държах се много зле с теб. Никога преди това не съм имал желание да се оженя. Откритието, че сега го искам, и то много силно, напълно ме извади от равновесие. Ти ще имаш добър живот с мен, моя малка фейо. Обещавам ти.“ А после я целуна, не с горещата страст, която не й даваше да заспи, а с нежност, която проникна в душата й.

Щом стигнаха уговореното място, Сара избърза напред, за да види градината, и двете се мушнаха през живия плет, потънал в мрак.

— Линдзи? — Скърцащ мъжки глас произнесе името й, две силни ръце я прегърнаха. — Линдзи, Линдзи! Ти си, наистина си ти!

В гърлото й заседна буца и тя не успя да си поеме въздух.

— Антон? — Дъхът опари устата й.

— Да, Лини, аз съм.

Мъжът я отдалечи малко от себе си, но тя видя само очертанията на голямото, силно тяло. Сара стоеше малко настрана.

— Едва не си загубих ума от тревога по теб — изръмжа Антон. — Защо не ми каза, че заминаваш?

Линдзи затърси отчаяно обяснение, което да не го уплаши.

— Не съм виждала никого от… — Не, по дяволите, Сара не биваше да узнае за контрабандистите! — Аз съм много добре, Антон. Утре ще се омъжа за виконт, който ще ми бъде добър съпруг. Но между теб и мен няма да се промени нищо. Разбра ли?

Мъжът не отговори и куражът й нарасна. Антон беше твърде умен, за да каже пред Сара нещо, което би могло да ги издаде. След безкрайна пауза той заговори:

— Ако Сара не се беше сетила да дойде при мен, щях да продължа да те търся. Проклет да бъде този твой виконт! Знаех си, че ненапразно е дошъл в Трегонита!

Линдзи го прегърна през кръста и сложи глава на гърдите му.

— Ти си най-добрият ми приятел, Антон. Уилям ти се доверяваше повече, отколкото на всеки друг. — Задавеното му проклятие я шокира, но тя не го пусна. — Виконтът не е дявол — опита се да го успокои тя, макар че често беше причислявала бъдещия си съпруг именно към тази категория. — А срещата ни беше чиста случайност. — Не искаше да разпалва още повече гнева на Антон, като му довери, че би предпочела да избегне този брак — за доброто на всички засегнати.

— Ти знаеш по-добре. — Антон я помилва непохватно с грамадните си лапи. — Тежко му, ако не се държи добре с теб, Лини! Само ако чуя нещо лошо, главата му ще се изтърколи от раменете.

Линдзи пое дълбоко мириса на чистата му, макар и груба дреха и се усмихна доволно.

— Обещавам веднага да се обърна към теб, ако Едуард си позволи да ме нагрубява.

Антон изръмжа нещо неразбрано. Очевидно не беше напълно успокоен.

— Ще имам нужда от помощта ти, Лини. — Настойчивият му тон я уплаши. — Скоро. Много скоро!

— И в какво би могла да ти помогне Линдзи, драги Антон? — попита объркано Сара, която слушаше внимателно разговора. — Да не би да има проблеми с арендаторите?

— Точно така, колкото и да ми е мъчно. — Антон имаше бърз ум. — Поставиха им някои допълнителни изисквания… Трябва да се съберат значителни суми и всички питат къде е Линдзи.

Линдзи смръщи чело. Дали искаше да й намекне, че Роджър изисква от арендаторите си допълнителни плащания? Тя вдигна въпросителен поглед към приятеля си. В мрака можа да различи само святкането на очите му и блестящобелите зъби.

Антон сведе глава, сякаш искаше да я целуне по бузата.

— Роджър заплашва да ги изхвърли на пътя — пошепна той. — Направих, каквото можах, но вече доста време не мога да осъществя среща с… с нашите чуждестранни приятели. Слава богу, обещаха ми за следващата седмица. Ще взема всичко, което мога да натоваря, ще извадя и запаси от избите на Трегонита.

Линдзи кимна. Сърцето й биеше мъчително.

— За да вляза в избата ми трябва ключ. А ключът беше в господарската къща!

— Колко време имаме?

— Защо си шепнете? — попита обидено Сара. — Аз не съм дете и имам право да зная за какво си говорите. Нали познавам отвратителния господин и знам на какво е способен.

Линдзи избухна в смях и дори Антон се изкиска.

— Всички го познаваме, госпожице Сара — потвърди той. Обърна се към Линдзи и прибави: — Когато имам нужда от твоята помощ, веднага ще ти изпратя вест.

— Не мога ли да направя още нещо? — попита безпомощно тя и стисна ръката му. — Не мога ли да направя нещо оттук?

— Остави това на мен. Ще ти се обадя. — Той се освободи предпазливо от прегръдката й. — Не желая да те излагам на опасност пред твоя виконт.

Линдзи копнееше да сподели с Антон поне част от отговорностите си, но и този път не посмя.

— Трябва да се връщаме, Линдзи — проговори предупредително Сара. — Бедната Ема е в твоето легло и ако някой реши да надникне в стаята, ще й се наложи да се престори на госпожица. Я си представи, че някой иска да си поговори с теб, например контесата — какво ще стане тогава с бедното момиче?

— О, Сара, ти си непоправима! Вечно измисляш драматични сцени. Тръгваме веднага. Антон, как мислиш, кога ще се срещнем отново? — Отговори й само мълчание. — Антон?

Приятелят й беше изчезнал.

 

 

Джулиън открехна вратичката и се вмъкна в малкия страничен параклис, където трябваше да се състои сватбата. Едуард вървеше след него и целият трепереше от напрежение.

— Повече гости, отколкото очаквах — отбеляза Джулиън. — Контесата е учудваща личност. Никой, освен нея, не би успял да събере такава изискана публика за толкова кратко време.

— Не използвай думата „публика“ — промърмори Едуард. Настроението му беше по-мрачно от всякога. — Това не е театрално представление, Джулиън!

— Някои от присъстващите тук със сигурност се чувстват като в театър — отговори с лека усмивка Джулиън.

— Кой например?

— О, аз самият никога не бих помислил подобно нещо — побърза да го увери приятелят му.

— Дано — изсъска гневно Едуард.

Джулиън едва потисна усмивката си. Може би се лъжеше, но днес непоколебимият виконт Хъксли създаваше впечатление на нервен, дори уплашен човек.

— Трави е донесъл новини — заговори след малко Едуард. — Носят се слухове, че Лачет се опитва да изстиска още пари от арендаторите на Трегонита. Бедните хорица! Колкото по-скоро се справим с негодника, толкова по-добре.

— Той е затънал дълбоко, Едуард, много дълбоко! Разправял на кредиторите си, че очаква голяма сума. Което означава, че след женитбата ще поиска да разполага свободно с имението в Корнуол. Докато все още е управител от името на Линдзи, възможностите му да граби са ограничени. Без тези ограничения досега да е загубил имота.

— Какъв идиот! Най-добре е да взема мерки и да го обезвредя поне за известно време. — Едуард поправи вратовръзката си и намести маншетите. Напук на всички правила той бе настоял да носи любимото си черно. Обърна се към Джулиън и заяви строго: — Не искам Линдзи да научи какво се готви.

Джулиън вдигна едната си вежда.

— За онова, което ще сториш на Лачет?

— Чуй ме, приятелю! Тя не бива да узнае защо изведнъж съм променил мнението си относно оставането на Лачет в Трегонита.

— Разбирам — отговори с невинна физиономия Джулиън. — Вероятно ти не искаш годеницата ти да узнае и защо си решил да го изгониш от страната.

— Виждаш ли, Джулиън, тя има меко сърце. Трогателно малко същество! Няма да понеса да гледам мъката й, когато узнае каква свиня е несъщият й брат. Той е отговорен за смъртта на Уилям Гранвил!

— Точно така! Вероятно тя няма да бъде въодушевена и когато разбере, че си се оженил за нея само за да получиш контрол над наследството й.

— По дяволите, Джулиън, много добре знаеш, че не искам проклетото й наследство!

— Разбира се, че не, никога. — Джулиън зарови пръсти в косата си и отново огледа църквата. Помещението се пълнеше с изискани, официално облечени хора. Гледката беше величествена.

— Трябва да ме разбереш — продължи отчаяно Едуард. — Не виждам причина да вълнувам една млада дама с крехка душевност, която и без това е уплашена и развълнувана от прибързаната сватба.

„Трогателна? С меко сърце? С крехка душевност?“ И всичко това от мъж, който твърдеше, че иска да държи момичето на разстояние?

— Тя е много привързана към теб, Едуард.

— Какво каза? — Виконтът спря и го погледна мрачно. — Какво дрънкаш?

— Линдзи Гранвил е запленена от теб. Има дори голяма вероятност да е влюбена в теб. — Дано небето я пази!

— Глупости!

— В крайна сметка ти също си привързан към нея…

— Престани! Ти мислиш само за малката Уинслоу и си въобразяваш, че всички са като теб.

Сега беше ред на Джулиън да избухне.

— Ако толкова държиш да отклониш вниманието ми, трябва да измислиш нещо по-добро. Едуард, защо не разкриеш картите си пред Линдзи? Кажи й какво замисляш. Не я манипулирай.

Едуард извади джобния си часовник и провери колко е часът.

— Чуй ме, приятелю — продължи съвсем сериозно Джулиън, — няма много жени, които заслужават да бъдат обичани. Ти имаш този шанс. Съветвам те, не го изпускай.

— Време е!

— Едуард…

— Твърде късно, Джулиън! Няма да ти позволя да ме отклониш от плана ми. Жената няма нито физическата, нито умствената сила, за да участва в събитията, които ще предизвикам.

Джулиън отвори уста за нов протест, но бързо я затвори. Приятелят му не беше от хората, които променяха веднъж взето решение. От вътрешността на църквата прозвучаха звуци на орган.

— Наистина е време. Днес ще положиш брачна клетва, Едуард. За цял живот.

 

 

Едуард изписа на лицето си непроницаемо изражение и влезе през страничната врата в църквата. Пред олтара, стиснал в ръце малка библия стоеше духовникът, изпратен от архиепископа.

Едуард следван по петите от Джулиън се обърна към събраното множество. Избягна да погледне Бел Гранвил, натруфена едва ли не повече от булка и заела място на първия ред. Вместо това устреми поглед към Антония и примигна изненадано. Не само че леля му носеше сребърносиво вместо черно, ами и непрекъснато попиваше сълзите в очите си с дантелена кърпичка. Обикновено сантименталността го объркваше, но искреното вълнение на Антония го зарази.

Органистът импровизира преход, след това засвири мелодичен, изпълнен с достойнство марш.

В другия край на църквата се появи Линдзи и застана под великолепната норманска арка. Едуард стисна здраво зъби и усети болка в челюстните мускули. Даже от това разстояние бъдещата му невеста изглеждаше неземно красива.

Бавно, водена от отвратителния Роджър Лачет и следвана на няколко стъпки от Сара Уинслоу, булката се запъти към жениха си.

— Велики боже, това е ангел, слязъл от небето! — прошепна въодушевено Джулиън.

— Наистина е ангел — промърмори Едуард. — И този ангел принадлежи само на мен.

— Но аз говорех за Сара — изсъска Джулиън.

Едуард смръщи чело и хвърли небрежен поглед към красивото тъмнокосо момиче, което за изненада на всички носеше тъмнозелено.

— Може и да си прав — прошепна той. — Аз пък говорех за Линдзи.

Булката беше само на метри от олтара. Само жена като Антония можеше да приготви такава прекрасна рокля за малкото дни, които й беше дал. Всъщност какво го беше грижа? С тази рокля Линдзи беше зашеметяваща и със сигурност щеше да подлуди всеки присъстващ мъж. В момента тя можеше да си избере който и да е мъж на възраст за женитба в страната — и той с готовност и бурна радост щеше да я обяви за своя.

Нито следа от усмивка не сгряваше красивото лице. Очите й бяха наситеносини, огромни и блестяха от неприкриван страх. Сръчни ръце бяха вдигнали тежката коса като корона на главата и бяха преплели между къдриците диамантени шнурове. Цялата коса беше гладко сресана назад, само няколко тънички кичурчета падаха около лицето. Булото от бяла коприна се вееше над дълъг шлейф, закрепен за раменете на приказната рокля.

Едуард се изправи като свещ. Усмихна й се, за да й внуши, че трябва да му има доверие, да разчита на неговата вярност и рицарство. Тя беше чиста. И не носеше вина за греховете на отвратителната твар, която я водеше. Той щеше да я закриля, да се грижи за нея и да й даде достатъчно време да свикне с ролята си на съпруга. Сигурно нямаше да стане нужда да я учи на всичко, което трябваше да върши една виконтеса, защото ситуацията скоро щеше да се подобри — той щеше да отстрани окончателно Роджър Лачет и да се съсредоточи в съпружеските си задължения.

Линдзи застана пред него. Треперещите й устни се разтвориха, тънките вежди се събраха загрижено над носа. Едуард скри ръката си зад гърба, за да не се изкуши да я помилва.

— Едуард — пошепна Джулиън.

Виконтът не чу повика на приятеля си. Момичето, за което бе решил да се ожени като за необходимо зло, се превърна в същество от приказките. Колосаният бял сатен на роклята придаваше на безупречната й кожа седефен отблясък. Пищните гърди бяха пристегнати в корсаж с дълбоко деколте, украсен с цветя от перли и диамант в средата. Ръкавите, бухнали на раменете се стесняваха към лактите и завършваха с дантели, обшити с перли и диаманти. Шнурове от същите скъпоценни камъни се спускаха от високата талия чак до края на полата.

В момента, когато Линдзи влезе в църквата, из множеството се понесе шепот. Едуард отмести поглед от невестата си и се ухили с дълбоко задоволство. Леля му бе успяла да превърне прекрасната девица в съвършената булка — като звезда върху прясно паднал сняг. Гостите събрани в църквата никога нямаше да забравят този ден.

— Едуард! — В гласа на Джулиън имаше паника.

Виконтът се обърна с усмивка към духовника. Линдзи застана до него и той погледна отново младото лице, блестящата коса и меко вълнуващата се гръд.

Ще бъда твой завинаги, закле се в сърцето си. Искам те завинаги и във вечността. Ти си моя.

 

 

Линдзи огледа новия си лондонски дом, елегантно-сериозния градски палат на Едуард на „Кавендиш Скуеър“. Намираше се в трапезарията. Това беше първото й посещение тук и то като домакиня, като виконтеса Хъксли, омъжена само преди час.

Все още потресена от случилото се тя хвърли бърз поглед към фантастичния мъж, който я бе довел тук. Той седеше до нея начело на масата, покрита с бяла дамаска, претоварена с порцеланови съдове, тежки сребърни прибори, стар френски кристал и безброй плата с ядене. Многоръки канделабри, украсени със свежи цветя, носеха дузини бели свещи. Около масата бяха събрани петдесетина официално облечени гости.

Леля Балард седнала отляво на Едуард насочи лорнета си към младата дама.

— Ти почти не ядеш, скъпа моя. Защо не опиташ от сладките?

Линдзи поклати глава.

— Не съм гладна.

— Веднага дайте на момичето няколко сладки — изгърмя порядъчно зачервеният лорд Сейбъл, когото Линдзи днес виждаше за първи път. — Ще й трябва сила, нали, Хъксли? — Той намигна на младоженеца и кимна благосклонно на смеещите се гости.

Едуард се наведе към Линдзи и й прошепна окуражително:

— Хапни нещо, скъпа! — Той кимна на чакащия слуга и сложи в чинията й няколко шоколадови сладки. — Знам, че преживя много, но сега вече няма за какво да се тревожиш.

— Благодаря ти. — Линдзи не можеше да откъсне поглед от тъмните очи на съпруга си. Мършавото сериозно лице с коси черни вежди и високи скули беше невероятно красиво. Правият нос, енергичната брадичка и пълната, ясно очертана уста привличаха като магнит погледите на всички жени и момичета. Той й се усмихна отново и сложи в чинията й ягоди с шоколадова глазура, украсени с листенца от мента. Грижовната му близост я загърна като топло палто.

Аз съм негова жена и това е привилегия! — каза си с едва сдържано въодушевление Линдзи. — Не е нужно да крия повече. Аз исках да се омъжа за него.

Гостите на сватбената трапеза водеха оживени разговори. С изключение на Бел Гранвил, чието лице беше станало виолетово след многото изпразнени чаши, всеки присъстващ носеше впечатляваща титла.

Скоро младоженците щяха да напуснат гостите и да се оттеглят в брачните покои. Линдзи никога не беше виждала тези помещения. Изпълваха я страх и възбуда.

— Изглеждаш много сладичка, скъпа Линдзи — извика през масата Бел. — Добър улов направи, малката, много добър!

В тишината, която последва, към булката се отправиха много съчувствени погледи. Линдзи се усмихна невинно.

— Благодаря ти, Бел. Надявам се, че лорд Хъксли няма да съжалява за избора си.

Мъжете побързаха да потвърдят:

— Разбира се, че няма! Кой би съжалил! — И други подобни подвиквания.

Едуард се приведе към ухото й.

— В никакъв случай — прошепна той.

Линдзи се изчерви. Присъстващите жени въздъхнаха. Мъжете избухнаха в смях.

Тя искаше да остане насаме с него.

Линдзи се опита да му изпрати това послание с очи, но женихът вече се бе обърнал на другата страна. Тя започна да мачка сладките в чинията си, без да ги опита, докато останаха само купчина трошици.

— Толкова си красива днес, Линдзи! — провикна се Клариса, седнала в другия край на масата.

Леля Балард бе възразила, че няма място за Клариса, но Линдзи настоя упорито да поканят приятелката й.

— Благодаря ти, Клариса — отговори любезно булката.

В този момент някой попита Бел къде е Роджър и Линдзи се опита да чуе отговора, но в общия шум чу само думата „сделки“. Изпита благодарност, че несъщият й брат бе предпочел да не се яви на тържествената закуска.

Джулиън седеше от другата страна на Линдзи, но цялото му внимание беше посветено на Сара, за която беше определено място до него, и той не се сещаше да размени поне една дума с булката.

Изнесоха празните купи и внесоха нови. Планини от пресни плодове, малки чинийки с желе или пудинг, кошнички с красиво оформени сладкиши, гърненца с шоколад и така нататък. Гостите, макар и хапнали порядъчно, не устояха на сладкото изкушение. Виното щедро се лееше и за всяко ястие имаше специален сорт от специална година.

Линдзи усещаше как Едуард става все по-тих и едносричен, докато гостите все повече се развеселяваха. Тя посегна и колебливо помилва ръката му поставена на масата. Той се стресна и се обърна към нея.

Линдзи не можа да разбере израза на лицето му. Стори й се някак… безпокоен.

— Забавлявайте се, драги гости — каза изведнъж той и стана. — Погрижили сме се за развлеченията ви: в съседната зала свири оркестър, доставили сме и игри за онези, които желаят. Къщата ми… — Той хвърли поглед към Линдзи, подаде й ръка и й помогна да стане. — Нашата къща в този особен ден принадлежи на вас. Но ние желаем да се оттеглим.

Избухнаха шумни ръкопляскания. Линдзи се засмя и запуши ушите си.

Едуард хвана ръката й и я потегли след себе си. Сара веднага скочи, за да нагласи шлейфа на булката. Когато стигнаха в подножието на извитата стълба започваща от облицованото с махагон фоайе, Едуард се обърна към пасторската дъщеря.

— Много ви благодаря, Сара — проговори със сериозно изражение той. — Моля ви, предайте на Ема, че искам да остана насаме с Линдзи. Господарката ще я повика, когато има нужда.

Сара се изчерви като рак, направи реверанс и се върна на сватбената маса. Беше решено, че тя ще живее с Линдзи на „Кавендиш Скуеър“, докато младата контеса свикне с новия си живот. А леля Балард с присъщото си великодушие й отстъпи камериерката Ема.

Линдзи никога не беше виждала Едуард да върви така бавно. Едва по-късно й стана ясно, че той се съобразява с дългия й шлейф.

Въздухът сякаш се разреди и не можеше да изпълва дробовете й. Тя изкачи стълбите под ръка със съпруга си, без да поглежда към красивите ловни сцени, изрисувани с маслени бои. Едуард я преведе покрай сбирка от редки миниатюри на платноходи. Стълбището беше постлано с многоцветен персийски килим, закрепен с месингови пръчки. Дървеният парапет, украсен с гирлянди, блестеше. Всичко показваше присъствието на усърден домашен персонал, който по време на празника дискретно се бе държал на заден план.

— Как се чувстваш? — Едуард я изгледа изпитателно. По лицето му нямаше и следа от чувство.

Сърцето й биеше все по-силно.

— Добре съм, Едуард, благодаря ти. Само съм малко уморена. — Тя прехапа долната си устна. Може би младоженката нямаше право на такива изказвания?

— Знам, последните дни бяха много напрегнати за теб — отвърна с разбиране той. — Надявам се, че онова, което ще видиш сега, ще ти хареса. Погрижих се да получиш всички удобства.

Безкраен коридор водеше от стълбата към външната стена на къщата. В самия си край той се пречупваше и завършваше с двойна врата.

Линдзи спря и Едуард се обърна към нея. Сложи ръка на рамото й и внимателно я притисна.

— Това са твоите покои. — Той не отвори двойната врата, а другата, която беше отдясно и водеше към голямо помещение.

Щом влязоха вътре, той спря и се взря настойчиво в нея.

— Как го намираш? Посъветвах се с експерт по вътрешно обзавеждане и той направи най-доброто, на което беше способен.

Какво беше това? Линдзи се озова в луксозна спалня, издържана изцяло в тъмносиньо и сребърно. Сини кадифени завеси прихванати със сребърни шнурове закриваха три високи тесни прозореца над самите стъкла, на които бяха опънати копринени щори. Подът беше покрит с тъмносини килими. Голямото легло беше закрито от балдахин в синьо и сребърно, всички меки мебели бяха тапицирани със синьото кадифе на завесите. В нишата на единия прозорец стоеше тоалетна масичка с овално тройно огледало. Линдзи вдигна ръка към устните си. На тоалетната масичка бяха наредени всевъзможни кристални шишенца със сребърни капачета и сребърни четки.

— Харесва ли ти? — осведоми се Едуард. За първи път в гласа му прозвуча нещо като несигурност. — Достатъчна е една дума и можем веднага да променим обстановката. Исках да те изненадам.

— И успя. Не, Едуард, не бива да променяме нищо. Стаята е прекрасна, наистина. Много ти благодаря.

— Аз съм този, който трябва да бъде благодарен — отговори сериозно той. — Синьото беше мое предложение.

Линдзи го погледна изненадано.

— Така ли?

Той кимна.

— Когато те видях за първи път, ти беше в синьо — когато се представи за Берта, камериерката на Сара. — Той се усмихна и край устните му се вдълбаха две очарователни трапчинки.

Новата виконтеса преглътна. Тя обичаше този мъж, в това вече нямаше съмнение. Цялото й тяло се разтрепери.

— Сигурно съм ти се сторила много глупава.

— Ти беше едно завладяващо, прекрасно дете! — Дългият му показалец докосна челото й и бавно се плъзна към брадичката.

Линдзи затвори очи.

— Има и дневна. — Едуард закрачи към другата врата и Линдзи веднага съжали, че загуби близостта му. Той отвори вратата към дневната, която също беше в синьо, но тук брокатът бе осеян със сребърни цветенца. На малките позлатени масички бяха наредени крехки порцеланови фигури, кристални купички и различни фигурки.

Линдзи разгледа всички тези съкровища и извика въодушевено като дете:

— Но това е прекрасно! — В малката камина с емайлирани плочки гореше огън.

— Радвам се, че ти харесва. — Виконтът стоеше със скръстени ръце и я наблюдаваше.

— Като в приказка!

Линдзи сведе очи, за да избегне погледа му, и продължи обиколката си като вдигаше ту една, ту друга фигурка. Явно бяха подбрани от човек, който си разбираше от работата.

Защо Едуард не се помръдваше? Защо не казваше нито дума? Дали скоро щеше да я прегърне… и да я целуне както преди?

Утробата й изгаряше.

— Тази врата води към моите покои.

Линдзи погледна към вътрешния ъгъл посочен от него. Не беше забелязала, че има още една врата. Дневната беше между двете спални. Значи така правеха женените, за да прекарват нощните часове заедно. Тя смръщи чело.

— Какво те тревожи, скъпа?

Линдзи поклати глава и се върна в своята стая. Наистина беше разтревожена. Нима не беше по-приятно мъжът и жената да споделят една спалня?

— Да не би да ти е студено?

— Не, добре ми е, благодаря. — И тук гореше огън, но тя мръзнеше. Тази сатенена рокля беше прекалено тънка.

— Има вино и сирене в случай, че огладнееш. — Едуард се приближи, взе ръката й и я поведе към ниската масичка пред камината. — Ще ти налея чаша вино, за да се успокоиш.

За спокойствие и дума не можеше да става. Всеки нерв по тялото й вибрираше.

— Майка ти е починала при твоето раждане, нали?

Линдзи кимна мълчаливо.

— Бел Гранвил говорила ли ти е някога… какво правят женените двойки?

Линдзи едва си поемаше въздух.

— Не.

— Значи пастор Уинслоу е бил единственият ти учител за отношенията между мъжете и жените?

За какво й говореше? Тя помисли малко.

— Той не ми каза нищо конкретно. Всъщност пасторът каза само, че такива неща като връзката между мъжа и жената се обясняват съвсем лесно, когато се стигне дотам.

Едуард изруга полугласно и Линдзи се обърна стреснато.

— Сгреших ли, като казах тези неща? О, разбира се — тя махна с ръка, — ти ме питаш какво ми е разказал за странното изгубване между мъжа и жената.

Едуард сякаш гледаше през нея. Линдзи се опита да си внуши, че в тъмните очи не святкаше гняв, а нещо друго.

— Вероятно вече съм наясно с този процес. Мисля, че няма нищо, което да ме шокира или стресне.

— Нищичко? — В тона му имаше неверие.

— Абсолютно! — Тя се постара да говори весело. — Все пак ние с теб се упражнявахме и това ми достави удоволствие. Както вече си ми казвал, ще ми е приятно да съм омъжена, тъй като очевидно имам известен… талант… или склонност към подобни действия. Може ли да се каже така?

Гърбът му беше строго изправен и скован, устата опъната в тънка линия.

— Изпий виното! — Той наля кристалната чаша догоре и й я подаде. — Искам да гледаш на тази къща като на своя лондонски дом. Скоро ще те отведа в Хъксли Плейс в Девън. Там ще научиш много нови неща за брачния живот.

— Например да водя домакинство?

— И това — въздъхна той. — Между другото.

Линдзи отпи голяма глътка вино и направи крачка към него. Вдигна чашата към устните му и помоли:

— Пий и ти, Едуард! Мисля, че ти също трябва да се отпуснеш. Да станеш съпруг — това също е някак… страшно.

— Страшно ли? — За първи път откакто се бяха качили в покоите си, той се усмихна и покорно сложи ръка върху нейната, за да отпие глътка. — Трябва да се погрижа веднага да се отървеш от страха си.

— О, разбира се, няма да ми е трудно. — Тя вдигна лице към него, очаквайки целувката му.

Едуард просто не беше способен да я разочарова. Устата му завладя нейната, отначало мека и ухаеща на виното, което бяха пили.

Линдзи затвори очи и се облегна на гърдите му. Гърдите й набъбнаха и станаха много чувствителни дори към мекия корсаж на сватбената рокля.

— По дяволите! — Проклятието унищожи меката красота на мига. Едуард остави чашата на масичката. — Ти ще ме подлудиш.

— Защо…

Коравата наказваща уста я накара да замлъкне. Тази целувка беше съвсем различна от досегашните. Езикът му разтвори насилствено устните й, проникна навътре, отново и отново. Силата на прегръдката я накара да се олюлее, но той продължи безмилостно да атакува сетивата й с устни, език и зъби.

Линдзи се опита да отговори на ласките му, но всяко от несръчните й движения биваше задушавано в зародиш. Той покри лицето й с кратки хапещи целувки, после зацелува шията и гърдите, които се подаваха от тънкия корсаж.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Нима те разгневих, Едуард? — попита задавено тя.

Мъжът изръмжа и я пусна.

— Разгневила си ме? — Той се изсмя горчиво и тя ужасено запуши ушите си. — Ти си една малка глупачка! Ти си всичко, което се очаква от една съпруга — и много повече от това!

След тези думи й обърна гръб и закрачи към вратата.

— Ще кажа на слугата си Стодарт да ти изпрати камериерката. Не се знае кога ще се върна. Но няма да бъде много скоро! — След миг вратата се затвори зад гърба му.

Линдзи усети как коленете й омекнаха и се строполи в най-близкия стол. Ако наистина беше съвършената съпруга, защо той се държеше така? Защо не я даряваше с прекрасните целувки и ласки, които вече бяха преживели заедно? Защо изчезна така изведнъж и заяви, че няма да се върне скоро?

Силно чукане я накара да вдигне глава.

— Едуард? — Ала не беше Едуард, а лейди Клариса Симъндс. — Моля те, върви си! — Линдзи не беше в състояние да понесе никого в този момент.

— Нещо не е наред, знаех си. Усещах го. Затова се промъкнах горе и почаках, докато Едуард излезе.

Линдзи загуби самообладание, но от гняв, не от отчаяние.

— Всичко щеше да е наред, ако мъжете не бяха такива магарета.

Клариса пристъпи към нея.

— Едуард те е напуснал? Кога ще се върне?

— Нямам представа — отговори сърдито Линдзи. — И не ме интересува. Моля те, Клариса, сега не ми е до приказки. Може би утре, когато разбера как разумните съпруги трябва да общуват с невъзможните си мъже.

 

 

Двете бутилки мадейра бяха постигнали само едно: влошиха още повече настроението му. Ако изобщо бе възможно да се чувства по-зле.

Едуард се мяташе като тигър в постелята си и изпитваше дива омраза към себе си. Бедната Линдзи беше изстрадала достатъчно през краткия си живот. Не колкото него, тъй като беше само жена… но въпреки това! А той я бе използвал — и се отнесе към нея като последен подлец.

Подпря се на лакти и се замисли. Лачет трябваше да умре от чума. Всички алчни мъже, които си бяха присвоили чужда собственост, трябваше да умрат от чума. Може би още една бутилка мадейра? Той се отпусна във възглавниците и разтърка парещите си очи. Ако продължаваше да пие, щеше да му стане още по-зле. През отворените прозорци нахлуваше студен въздух, но и той не беше в състояние да охлади горящото му тяло.

Линдзи лежеше в сребърносинята стая, която беше обзавел за нея. Възхитителното й тяло беше увито в прекрасната нощница, приготвена специално за сватбената нощ.

А той, макар да я желаеше с всяка фибра на тялото си, лежеше тук и се проклинаше, вместо да отиде при нея и да я люби. Членът му запулсира и набъбна.

— Чакай — проговори през здраво стиснати зъби той. — Дръж на думата си. Изчакай, докато Лачет бъде прогонен окончателно.

Тази вечер в Будълс Лачет отново бе изпросил от зетя си две хиляди фунта, за да погаси „един малък дълг на честта“. По-късно, докато дебнеше в игралния салон, където можеше да остане анонимен, Едуард бе посетен от госпожа Филинг, която му върна парите. Тя беше много доволна от себе си. Лачет беше в капана. Едуард бе настоял икономката да запази парите „заради положените усилия“. Стомахът му се преобърна. По дяволите, госпожа Филинг беше свикнала да общува с измет като Лачет.

Линдзи. Линдзи! Той вдигна колене и се постара да угаси парещото си желание. Ако я вземеше сега, щеше да забрави основната си цел.

Каква глупост!

Едуард скочи от леглото, грабна копринения халат приготвен от Стодарт и се запъти към дневната. Само след секунда влезе в малкото помещение, където огънят в камината отдавна беше догорял.

Още една дървена бариера и той щеше да застане пред нея и да я наблюдава, докато спи! Ако не вдигнеше шум, тя нямаше да се помръдне и той щеше да легне до нея и да я вземе в прегръдките си… своята съпруга, невинното жертвено агънце, готово за опитния съпруг. Негов дълг и негово право беше да я направи своя още тази нощ.

Остри ножове пронизаха слабините му.

Без да смее да си поеме дъх, Едуард отвори тихо вратата и влезе в спалнята на Линдзи. И тук огънят беше догорял. Свещите също бяха угаснали и той не можа да види малката фигурка в леглото.

Дебелите килими заглушиха стъпките му и той стигна бързо до леглото. Свали халата си, мушна се под завивката и я притегли към себе си.

От гърлото й се изтръгна писък. Едуард се стресна и я прегърна по-здраво.

— Линдзи! — Той притисна към себе си диво ритащото тяло. — Линдзи, аз съм, Едуард!

Тя крещеше и се бореше като лъвица. Силните й ръце и крака го удряха безмилостно. Никога не беше предполагал, че е способна на такова нещо.

— Линдзи, престани най-после! Ще те заболи съвсем малко. Обещавам ти, скъпа.

— Аз не съм Линдзи!

— Не мърдай, казах ти. Спри, за бога! — Едуард млъкна изведнъж. Горещината, която пламтеше в слабините му се изпари.

Момичето в ръцете му трепереше с цялото си тяло, но побърза да се освободи.

Виконтът скочи от леглото, уви се в халата си и запали една свещ. Трепкащото пламъче потопи леглото в бледа светлина.

— Коя си ти? — попита Едуард и се взря смаяно в пълничкото, разрошено момиче, облечено в дебела нощница.

— Аз съм Ема, сър, камериерката на лейди Хъксли.

Главата му забуча.

— И какво, в името на бога, търсиш в леглото на господарката си?

Ема се зави до брадичката.

— Мис Уинслоу каза да прекарам нощта тук. Ако някой реши да надникне. Каза още, че всички ще ме помислят за господарката и няма да се разтревожат.

— Да не би да ти е казала и че аз ще надникна и ще си отида? — Гневът му нарастваше с всяка изминала секунда.

— Ами, да… мисля, че точно това каза. Според госпожица Уинслоу, лейди Хъксли е била убедена, че вие само ще погледнете в спалнята й и ще си отидете.

Бог да го опази от безумните заключения на отхвърлените девици!

— И защо беше необходим целият този цирк?

Хубавичкото лице на момичето се отпусна.

— Защото лейди Хъксли трябваше да замине и… — Облекчението бе заместено от ужас. — Божичко, колко съм глупава! Мис Уинслоу ми заповяда да не казвам на никого!