Стела Камерън
Само твоето докосване (5)

5

Далечните гръмотевици не уплашиха Линдзи. Добрата стара Мини, която яздеше още от детството си, отказваше да препуска по-бързо. Въпреки това Линдзи непрестанно подканваше уморената кобила да ускори крачките си.

Денят, който беше прекарала със Сара в свещеническия дом, беше завършил обезпокояващо. След няколко часа веселие, през които бяха прочели цял роман от „тайната“ сбирка на пастор Уинслоу, Сара и Линдзи пиха чай със свещеника. Именно това беше причината за тревогата й.

Отецът заговори за „новия чужденец сред нас“, за виконт Хъксли. Разказа на момичетата нещичко за миналото на виконта и именно тези разкрития накараха Линдзи да напусне свещеническия дом веднага след чая и да препусне към Пойнт Котидж.

Виконтът и тя имаха нещо общо и то беше много, много особено. Още в мига, когато се запознаха, тя изпита към него необяснима симпатия. Сега разбра каква беше причината. Ако той й позволеше, тя щеше да се опита да му помогне.

Мини се понесе в уморен тръс към върха на голата височина, отдалечена на няколко мили от Трегонита. Оттам ясно се виждаха дърветата, заобикалящи Пойнт Котидж, който се извисяваше точно над канала. От комина се издигаше стълб дим и Линдзи изпита облекчение, примесено с нова тревога.

Виконтът явно се беше нанесъл в новия си дом. И си бе вкъщи.

Мини изпръхтя и се понесе надолу по склона. От време на време спираше, сякаш забравяше какво всъщност трябва да прави.

— Продължавай, Мини — окуражи я Линдзи. — Почти стигнахме, миличка.

Отново падна гръм, но бурята все още беше далече. Вместо очакваното затишие, по склона задуха вятър и вдигна полата на тъмнозеления костюм за езда, който беше облякла Линдзи. При това тя знаеше, че зеленото не й отива. Но Бел беше наредила да преработят този костюм за Линдзи. Платът беше горе-долу добър. Е, поне шапката й беше хубава и нова, особено перото, което предизвикателно се поклащаше над ухото й.

Пойнт Котидж беше голяма къща, разположена на полянка, гледаща към морето. Едноетажната тухлена постройка от бял камък имаше покрив от сиви плочи. Къщата показваше явни признаци на занемаряване. Димът, който се издигаше от комина, беше единственият признак на живот.

Вече никой не помнеше каква е била първоначалната цел на това убежище, но Уилям го обичаше. Линдзи спря Мини на няколко метра от изкривената порта и за момент остана неподвижна. В очите й пареха сълзи. С Пойнт Котидж бяха свързани толкова много спомени за Уилям. Тук брат й се срещаше тайно с Мария, неговата първа и единствена любов.

Не, сега не беше време да се рови в миналото. Добросърдечно момиче като нея беше длъжно да се погрижи за самотния чужденец, който беше дошъл тук, за да се пребори с тъгата си.

Едва днес беше узнала за съдбата му и сега можеше да поговори с него. През нощта трябваше да се срещне с Антон, за да вземе пари за утре. Утре? О, да, тогава я очакваха весели минути, най-голямата радост в живота й… след като преодолее опасностите, които неизбежно дебнеха между Трегонита и мъничката къща близо до Ямайка Ин в Бодмин Мур.

Линдзи беше чакала две седмици да чуе съобщението на Роджър, че възнамерява да замине за Лондон и Бел ще го придружи. Щом заминеха, тя щеше да обяви, че възнамерява да прекара два дни при Сара Уинслоу в свещеническия дом. Щеше да вземе кафявия жребец на Бел, а не добрата стара Мини. В такива моменти Линдзи винаги изпитваше благодарност, че Гуен, камериерката, която делеше с Бел, винаги придружаваше мащехата й в Лондон.

Добрата Сара знаеше, че Линдзи пътува често и надалеч, но живееше с убеждението, че приятелката й посещава отдалечените арендатори на Трегонита. А Антон не знаеше нищо за отсъствието й и не биваше да узнае, защото тя беше обещала да пази най-строга тайна.

Сега трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху виконта. Тя слезе от гърба на Мини и свали кошницата със зеленчуци, която беше окачила на седлото. Как да се доближи до него? Какво да му каже? Дали той ще се ядоса, че е смутила уединението му?

Линдзи беше смело момиче. Така казваше Антон, а той я познаваше най-добре. Тя видя, че красивият черен жребец на име Сейбър е подслонен в обора от западната страна на къщата. Запъти се решително към ниската врата и почука.

Отвътре не се чуваше нищо, нито глас, нито стъпки.

— Милорд! — повика тя и почука отново.

Може би е отишъл да събере дърва… макар че виконтите не се занимаваха с такива неща. Или е заспал. Ако е така, по-добре да не му пречи.

Линдзи смръщи чело и отмахна стъблото на розата, която се виеше над вратата. Ами ако беше болен?

Тя притисна юмруче към гърдите си и отново се запита как да постъпи. Третото чукане също не получи отговор. Но когато сложи ръка върху бравата… вратата се отвори.

Линдзи влезе предпазливо и огледа малката зала в партера. Огънят пламтеше буйно и пръскаше ярки искри в камината. Малкото мебели — стари неща от Трегонита — й бяха познати: издрасканото писалище под прозореца, четириъгълната маса от светло дърто и четирите стола в средата на помещението, диванът и двете високи кресла, тапицирани с избелял прасковен сатен, пред камината. На пода бяха нахвърляни дивечови кожи. Никакви лични вещи, никакъв намек за характера на виконта.

Линдзи се промъкна на пръсти към вратичката, която водеше към временната кухня. Помещението беше празно и студено… и ужасно мръсно. Тя не посмя да се качи по стълбата към другите помещения. Ако излезеше навън и почакаше, той щеше да се върне и да я покани.

Да, точно така щеше да направи.

В този миг Линдзи чу шум. Въздишка или може би стон, който привлече вниманието й. Тогава видя ботуша, блестящия черен ботуш, който се полюляваше над облегалката на креслото — пред огъня.

Тя се надигна на пръсти и се промъкна безшумно към огъня. Надникна предпазливо иззад високия диван и бързо вдигна ръка към устата си, за да спре изненадания си вик.

Виконт Хъксли — Едуард Ксавие, както вече знаеше — лежеше изтегнат по гръб с едната ръка под главата, а другата — отпусната към пода, и спеше.

Линдзи се разтрепери, промъкна се покрай крака му, спря пред огъня и се вгледа в спящия мъж. Не изглеждаше болен. Честно казано, той беше… прекрасен. Естествено на бузите му се виждаха тъмни сенки… очевидно в последно време не се бръснеше често. Тя разбра това, защото го бе забелязала и у Уилям и той й бе обяснил как се получава. Ресниците на виконта почиваха спокойно върху бузите му, гъсти и извити, а енергичната уста беше съвсем леко отворена и ъглите сочеха нагоре.

Ръката, която висеше към пода беше яка, но съвършено оформена — като цялото му тяло. Линдзи преглътна и отстъпи назад. Бялата риза с набрани ръкави и рюшове на гърдите беше разтворена до кръста. Линдзи преглътна още веднъж. Никога преди това не беше виждала разголени мъжки гърди. Тези пред нея бяха широки, набраздени от корави мускули, кожата им бе загоряла от слънцето, а косъмчетата — избелели. Сърцето й заби ускорено. Мекият светъл панталон обгръщаше стройните крака, силни като на древните атлети, които беше виждала в книгите; широките кафяви кончови на ботушите бяха така прилепнали към прасците, че очевидно не му пречеха да спи спокойно.

Пътуването от… откъдето и да беше дошъл, явно го беше изтощило. А ако се съдеше по вида на кухнята, не беше ял нищо. Колко добре постъпи, като реши да дойде. Тя се запъти решително към печката, размишлявайки какво да сложи в супата според указанията на старата готвачка. Зеленчуците и парчето агнешко в кошницата щяха да й стигнат. Но й трябваше вода, и то повечко.

— Не си отивай.

Линдзи изпищя, направи скок… и изпусна кошницата точно върху спящия.

— Господи, толкова съм несръчна! Всички го казват. — Тя събра бързо картофите и репите, които се търкаляха по учудващо бялата му риза. Слава богу, агнешкото, сиренето и парчето плодов сладкиш останаха непокътнати.

— Спри! — Силната му ръка сграбчи китките й и настани ръцете й удобно върху корема му.

Линдзи усети как я залива гореща вълна. Виконтът я задържа неподвижна и се облегна на лакът. Придърпа я към себе си и тя седна на дивана до него.

— Толкова съжалявам — прошепна тя. — Не исках да ви уплаша. Донесох ви нещо… — Тя посочи пръснатите по пода зеленчуци. — Чух, че сте дошли, и реших да направя нещо за вас…

Той я гледаше право в очите напълно сериозен и не казваше нищо.

Линдзи пое дълбоко въздух и продължи:

— Съобщиха ми за вашето пристигане и си казах, че вероятно сте забравили да доведете слуга, за да върши къщната работа. Мой съседски дълг е да се погрижа за новодошлия, особено за човек… който очевидно не е свикнал да се грижи за домакинството.

— Съседски дълг? — Едуард се усмихна. — И кой ви научи на тези неща, несъщият ви брат ли?

Линдзи беше впила поглед в устата му. Беше изумена, че така добре помнеше гласа му. Дълбок, извънредно дълбок, въпреки това мек и едва ли не беззвучен… и някак си застрашителен, макар да не беше сигурна защо.

— Откъде знаете как да поздравявате новодошлите, малка фейо? — повтори мъжът. — Кой ви е научил на добри маниери? Майка ви ли?

— Защо говорите така… — Тя смръщи чело. — Мама е починала при раждането ми. А втората ми майка — тя е много добра към мен — втората ми майка нямаше време да ме научи на тези неща. Докато беше жив, татко ме пращаше на уроци при пастор Уинслоу в свещеническия дом. Отецът е чудесен човек, добър и умен, и винаги отговаря на всичките ми въпроси.

— Пастор Уинслоу е бащата на Сара, нали?

Линдзи кимна смутено и си пожела да можеше да забрави глупавото си държание при първото посещение на виконта в Трегонита.

— Е, пристигна ли най-после смелият офицер на госпожица Уинслоу?

Линдзи поклати глава и се усмихна засрамено.

— Не. Знам, че ме смятате за глупава, но не се сърдя. Нямам право да ви обвинявам.

Тя сведе глава, неспособна повече да го гледа в очите. Какво ли щеше да си помисли той, ако узнаеше на какви измами беше способна и какви неща вършеше…

Секундите минаваха бавно. Тъмните очи на виконта я измерваха внимателно. Линдзи се местеше неспокойно на мястото си. Не се чувстваше добре, усещаше твърде силно близостта на мъжкото тяло, което се докосваше до нейното. Това беше крайно неприлично… и предизвикваше необяснима горещина във вътрешностите й.

— Когато влязохте, аз спях — проговори внезапно Едуард.

— Така е. Много съжалявам.

— Защо? — Той се раздвижи, посегна към нея и сложи ръцете й на гърдите си.

Стана й още по-топло.

— Аз… не съм съвсем сигурна. Изглеждахте толкова уморен. Не исках да ви преча.

Косъмчетата на гърдите му бяха гъсти и меки под пръстите й.

— Значи сте загрижена за мен? За един непознат?

— Ами аз… — Беше чела в романите какво се случва, когато една невинна млада дама остане насаме с безскрупулен прелъстител, но никъде не пишеше как се държи дамата в такива случаи. Не, виконтът в никакъв случай не беше прелъстител. Линдзи вирна нос.

— За мен не сте непознат. Случайно научих, че имаме много общи неща. И това ме накара да се замисля. Аз… наистина съм загрижена за вас — завърши неубедително тя.

— И какво общо имаме?

Линдзи го погледна напрегнато и се намръщи още повече. Това беше моментът, който изискваше предварителни упражнения: да обясни борбата му за възвръщане на душевното равновесие в тази самотна къща. Трябваше да подхване темата много предпазливо, иначе той щеше да си помисли, че тя се е усъмнила в силата на волята му, в способността да преодолее сърдечната болка от загубата.

— И двамата сме, хм, великодушни люде, способни на дълбоки чувства. — Добро начало.

— Сигурен съм, че това важи за вас, малка фейо. Но откъде знаете дали важи и за мен?

Трябваше да издърпа ръцете си.

— Защото не ме издадохте на Роджър, когато се видяхме за първи път и допуснах онази ужасна грешка — побърза да обясни тя. — Инстинктивно усетихте, че ще си имам големи неприятности и застанахте на моя страна. Ако бяхте казали истината за поведението ми… — Докога ще заобикаля темата? Е, дори смелите хора имаха нужда от време, докато подредят мислите си.

Виконтът се надигна и пусна ръцете й.

— Нима Лачет… нима настойникът ви би си позволил да ви накаже?

Линдзи се изненада от внезапната промяна в лицето му.

— Ами той… — Не биваше да говори за Роджър, той беше човек, който само създаваше проблеми. — Той ми е настойник и приема много сериозно тази отговорност, милорд.

— Без съмнение. Името ми е Едуард.

— Знам — отговори тя, без да мисли.

— Наистина ли? — Мъжът избухна в смях. — Откъде?

Трябваше да се държи на разстояние от него.

— Пастор Уинслоу ми каза. — Линдзи направи пауза, очаквайки виконтът да поиска още подробности. Но той не го направи.

— Донесох ви нещо за хапване — продължи облекчено тя. — Исках също да се осведомя дали да ви пратим някого от слугите, за да се заеме с домакинството, милорд.

— Ето, виждаш ли! — Усмивката му беше дяволски привлекателна.

— Какво да видя? — Гласът й пресекваше.

— Ти си точно толкова великодушна и добра, колкото си мислех. Можеш спокойно да ме наричаш Едуард. Поне когато сме сами.

Не беше редно да остават толкова време сами! Може би тя беше наивна и нямаше опит в тези неща, но й беше напълно ясно, че една млада дама нямаше какво да търси в къщата на неженен мъж. На всичкото отгоре тя практически седеше в скута му.

— Трябва да си вървя.

Мъжът преметна краката си през облегалката и седна редом с нея. После отново взе ръката й.

— Защо?

— Защото… защото… — Никой не я чакаше.

— Може би… Виж, ако имаш желание, спокойно можеш да останеш. Откажи се напълно от глупавата мисъл, че ми досаждаш. — Той вдигна ръката й към устните си и я погледна право в очите. — Ти си винаги добре дошла в този дом. Казвали ли са ти, че имаш виолетово-сини очи пълни със загадъчни сенки?

— Не, милорд. — Стомахът й се сви на топка.

— Едуард.

Линдзи се огледа безпомощно в търсене на отворен прозорец, за да поеме малко чист въздух. Виеше й се свят.

— Едуард — прошепна нерешително тя.

— След първата ни среща мислих много за теб.

— Наистина ли?

— Да. И оттогава непрекъснато си задавам въпроси. Не се надявах, че ще имам възможност да ги задам и на теб, веднага след пристигането си. — Топлият му дъх погали ръката й, той притисна нежната кожа към устните си и постави ръката й върху бедрото си. — Предполагам, че си свикнала да бъдеш заобиколена от мъже.

Какво искаше да каже?

— Н-не.

— Ами! Недей да скромничиш. Колко предложения получи миналия сезон?

— Аз никога не съм посещавала балове, милорд.

— Едуард!

— Едуард.

— Гласът ти е наистина необикновен, Линдзи. — Той произнесе внимателно името й, разделяйки го на две различно звучащи срички. — Тих… омагьосващ. Балсам за душата.

— Благодаря…

Бедрото му беше твърдо като желязо и изобщо не се поддаваше на натиск. Ръката, отпусната спокойно върху нейната, нямаше да й попречи да се отдръпне.

— Какво невероятно щастие за мен. — Той се обърна и я погледна. — Не си ли сгодена?

— Разбира се, че не! — Ама че странни въпроси задаваше.

Мъжът докосна косата й съвсем бегло, но Линдзи потрепери.

— Косата ти е мека и толкова светла. Когато отворих очи и те видях обляна от светлина беше като неземно видение. Горска фея!

Никой не й беше казвал толкова красиви неща.

— Боже, колко очарователно се изчерви. — Пръстите му помилваха бузата й и я опариха като огън. — Ти си почти на двадесет години, нали, Линдзи? Не са ме излъгали, нали?

— Откъде знаеш? — Защо един толкова привлекателен мъж се интересуваше от възрастта й?

— Събрах сведения и все още не вярвам, че не си сгодена.

Без да усети какво прави, Линдзи се приведе към него.

— Ние в Трегонита живеем много уединено, милорд… Едуард. Но аз си имам достатъчно занимания, за да мисля за брак. — Не биваше да забравя, че има да свърши още много важни неща. Но сега можеше да постои още малко тук, да усеща докосването му, да се наслади на силната мъжка прегръдка. Тази мисъл я стресна и тя пое шумно въздух.

Мъжът смръщи чело и я хвана за раменете.

— Зле ли ти стана?

— Да… не.

Той беше толкова близо, че тя забеляза фините бръчици в ъгълчетата на очите му. Веждите му бяха наистина впечатляващи, а едната беше въпросително вдигната.

Линдзи беше неспособна да откъсне поглед от лицето му.

— Значи учителят ти по светско поведение беше пастор Уинслоу? — попита тихо той и устреми поглед към устата й.

— Да.

— И какво ти разказа за мъжете и жените?

— Аз… мисля, че не ви разбирам…

Едуард помилва шията й, палецът му се плъзна по брадичката.

— Мисля, че ме разбираш, макар и не изцяло. Сега усещаш нещо, нали? С мен.

Линдзи отново се разтрепери.

— Аз…

— Знаех си. Аз също го усещам и то е защото двамата изживяваме този миг по един и същи начин. Досега не бях изпитвал такова чувство.

— Сериозно ли говорите? — На лицето й изгря плаха усмивка. Какво беше това чувство? Откъде идеше желанието?

— Ти си едно невинно агънце. — Смехът не достигна до очите му. — Олицетворение на невинността. Не вярвах, че все още съществуват такива жени.

Този мъж я объркваше.

— Аз чета много… Едуард. Пасторът казва, че съм много образована, може би прекалено много за млада дама. Всъщност аз не съм вече млада.

— Ти си дете — промърмори той. — Помисли още веднъж. Какво каза учителят ти за мъжете и жените, за това какво правят, когато са заедно?

Устните й затрепериха нервно. Възможно ли беше някаква неведома сила да тласка виконта към нея? Поради необикновеното преживяване, което споделяха — макар че той не го знаеше. Тя се опита да събере мислите си.

— Обясни ми, че мъжете и жените са много различни.

— Добро наблюдение.

— Пасторът казва, че има някакъв химичен елемент, който кара мъжете, когато са в компания на красиви и привлекателни жени… да се губят.

Смехът му я обиди и тя понечи да стане, но той я задържа.

— Да се губят? — Последваха нови пристъпи на смях и когато най-после успя да се овладее той попита с потреперващ глас: — Добрият пастор обясни ли ти какво има предвид с този глагол?

— Не точно — отговори сериозно тя. — Но мисля, че го разбрах.

— Аха! — Едуард се наведе и прилепи бузата си до нейната. — И като имаш предвид всичко онова, което знаеш, смяташ ли, че това „губене“ е нещо лошо?

Бузата му беше така възбуждащо грапава. Линдзи сложи ръка на широкото му рамо.

— Не мисля. Не и когато засегнатите се… обичат.

— Пасторът има право, поне в едно отношение. Ти си образована млада дама, моя малка фейо. — Той вдигна брадичката й, за да я принуди да го погледне в очите. — Иска ли ти се да се загубиш с мен? Или поне малко, за да видим дали ще ти хареса.

— Аз… — Линдзи отвори уста неспособна да отговори и се опита да поеме въздух.

Устните на Едуард се спуснаха нежно върху нейните. Линдзи се вцепени и опря длани на гърдите му, но ръцете му я обгърнаха, задушавайки всяка съпротива. Тя простена тихо и затвори очи, но веднага ги отвори, тъй като устата започна ритмично да милва устните й.

— Искаш ли да спра? — попита той и опря устни в ъгълчето на устата й. — Знам, че не всяка жена обича да се губи.

Линдзи мушна ръка в ризата му, помилва мускулестата шия и плъзна пръсти към косата.

— Мисля, че ми харесва — проговори плахо тя.

— Кожата ти направо пари — прошепна той. — Моля те, свали си жакета.

Линдзи беше неспособна да мисли. Едуард разкопча бързо копченцата, които придържаха жакета й и го смъкна от раменете й. После развърза панделката под брадичката и свали шапката й.

— Искам да те видя. — Този път той не я прегърна, както се беше надявала, а започна внимателно да масажира ръцете й от късите буфан-ръкави към лактите и обратно. — Толкова си красива.

Начинът, по който я гледаше, дръзкият поглед, който се плъзгаше по тялото й, засилиха още повече объркването й. Огънят в гърдите й пламна още по-буйно.

Поквара ли беше това? В някои от романите, които беше чела, се споменаваха покварени жени, макар че точните обяснения липсваха.

Едуард я настани на възглавницата в края на дивана и отпусна едрото си тяло върху нейното.

— Никога няма да ми омръзне да те гледам.

Нима не чуваше лудото биене на сърцето й?

— Нали не се страхуваш от мен, Линдзи?

Тя поклати глава.

— Разбира се, че не. — Всъщност умираше от страх, но повече от себе си, отколкото от него.

— Много се радвам! Не бих понесъл да се боиш от мен. — Устата му отново завладя нейната и този път зъбите му захапаха нежно долната й устна. Линдзи въздъхна и се намести по-удобно под него.

— Толкова си сладка — пошепна задавено мъжът. — Сладката ми фея!

Пръстите му се плъзнаха към деколтето й и Линдзи спря да диша. Не, в това нямаше нищо страшно. Той беше казал, че няма да й стори нищо лошо. Тялото му върху нейното сякаш натежа, особено когато разтвори ръка и обхвана меката й плът.

— Едуард?

— Кажи, мила. — Той я погледна с искрящи очи. — Какво ти е, малката ми? — Без да дочака отговора й, той я целуна отново, разтвори устните й и леко плъзна език навътре. Линдзи не изпита ужас, само нарастваща възбуда и се надигна насреща му.

— Да, Линдзи, да. — Едуард захапа брадичката й и тя усети как ръката му се плъзна навътре в корсажа. — Мисля, че си готова да се загубиш още малко.

Преди Линдзи да разбере какво става, хладен въздух погали гърдите й. Той беше смъкнал корсажа и ризата й и беше разголил гръдта й. Тя понечи да се прикрие, но той задържа ръцете й.

— Не се безпокой — прошепна той. — Ти си красива и си създадена за това. Искам да го изживееш с мен. Скоро ще ме разбереш напълно. Вярвай ми!

Линдзи погледна надолу към главата му, към разбърканите тъмни къдрици и усети как устните му се плъзнаха към гърдите й. Изчерви се и се опита да се отбранява, но той изобщо не го усети. След секунди я прониза огнена стрела и тя извика. Устата му беше засмукала зърното на гърдата й, езикът му описваше кръгове около втвърденото връхче.

Докато разумът й крещеше да спре, тя се притисна с все сила към него, изплака от желание, изкрещя му жаждата си… за какво, за бога, за какво? Тялото й искаше още нещо, но тя нямаше представа какво.

— Божичко! — прошепна дрезгаво Едуард. — Да, моя малка чувствена фейо. Какви гърди. Какво тяло. Не се надявах, но ти си създадена за мен.

Линдзи не разбра думите му, но и без това не беше способна да разсъждава разумно.

Едуард плъзна ръка под коленете й и я вдигна към себе си, докато стъпалата й се опряха на седалката на дивана. Когато вдигна полата й и я събра на хълбоците, Линдзи усети нов прилив на желание и посегна да хване ръката му.

— Остави на мен — помоли с дрезгав глас той. — Искам само да ти покажа колко е прекрасно да се загубиш.

Линдзи кимна безпомощно. Едуард беше сложил възглавница под гърба й и гърдите й, напълно разголени му се предлагаха за целувки. Без да бърза, той започна да я милва и продължи сладостната си игра, докато тя повярва, че ей сега ще се пръсне на хиляди парченца. Когато зъбите му нежно захапаха коравото й зърно, Линдзи усети как по цялото й тяло пробяга пареща тръпка.

Обзета от ужас тя се вкопчи в раменете му — и пръстите й се плъзнаха по горещата, запотена кожа.

— Не! — изплака тя и се опита да се освободи.

— Не мърдай, сладката ми — пошепна настойчиво мъжът. — Това е за теб. Искам само да ти доставя радост.

— Не! — простена тя, но волята й отказваше. Дългите, силни, опитни пръсти бяха между краката й, опипваха най-интимното й място, разделиха меките гънки и жадната плът, която копнееше за още милувки.

— Спри да мислиш и се наслаждавай — заповяда мъжът и отново раздвижи пръсти. Линдзи усети как дълбоко в душата й се възцари черен мрак, посред който внезапно се разпръснаха хиляди огнени искри. Едуард беше запалил в тялото й огън и тя не беше способна да протестира. Изживяваше нещо, което й беше напълно непознато и му се наслаждаваше с всяка фибра на тялото си. Дойде мигът, когато устата му отново завладя гърдите й и пръстите му се задвижиха още по-устремно между краката й — и тогава я заля огромна вълна на блаженство, толкова силна, че сетивата я напуснаха и тя се свлече изтощена в ръцете му.

Времето минаваше. Линдзи усети как се отпусна, как Едуард я вдигна, подреди полите й и я облегна на рамото си.

Все още неспособна да разсъждава разумно, тя се сгуши в него. Какво означаваше всичко това? Горещината в утробата й започна да намалява и тя отвори очи. Огънят в камината беше догорял. Навън отекна гръм и след минута отдавна очакваната буря се разрази с пълна сила точно над главите им.

— Ще оставиш всичко на мен — казваше тъкмо Едуард.

— Хм… — Много искаше да узнае повече за отношенията между мъжете и жените, но не веднага. Сега беше толкова уморена.

— Ще уредя да заминеш за Лондон и да отседнеш при леля ми.

Думите му бавно проникнаха в съзнанието й. Сигурно го бе разбрала погрешно.

— Вдовстващата контеса Балард е по-голямата сестра на мама, която почина отдавна. Наричам я Антония. Тя ще те приеме с радост и сама ще ти каже как да я наричаш.

— Какво говориш? — Линдзи скочи от мястото си и зарови пръсти в разбърканата си коса.

Едуард се усмихна окуражително.

— Преди да се оженим, трябва да бъдеш приета в обществото. Леля ми беше достатъчно разумна да те вземе под крилото си. Ще има приеми, соарета и балове…

— О, не!

Мъжът смръщи чело.

— Както вече казах, колкото по-скоро отидеш в столицата, толкова по-добре. Антония възнамерява да те представи официално на бала у Кимбърлендови. Дотогава остават само няколко седмици.

Линдзи го гледаше смаяно.

— Какво говориш? Лондон? Женитба? Невъзможно!

Едуард стана бавно и се изправи пред нея. Ризата му се беше измъкнала от панталона. Той опря ръце на хълбоците си.

— И защо да е невъзможно, скъпа? Преди няколко минути беше като замаяна и искаше да се губиш с мен още и още… нали така го нарече.

— Но аз не мога да се омъжа за теб — никога! — Обзета от паника, Линдзи грабна жакета си и го наметна. — Забрави, че съм била днес при теб. — Тя нахлупи шапката си и се опита да я върже под брадичката.

Без да бърза, Едуард застана между девойката и вратата.

— Как бих могъл да го забравя, малка фейо? Аз съм човек на честта, затова ще отида още утре при настойника ти и ще помоля за ръката ти.

Линдзи изплака отчаяно.

— Ако наистина държиш на мен, стой настрана. — Изведнъж й хрумна още по-страшна мисъл. — Боже, аз загубих доброто си име. Ти ме прелъсти. Това ли искаше да ми намекнеш? Случилото се тук… Сега съм паднала жена.

Тя забеляза лека промяна в погледа му, полъх на несигурност може би. Но само след миг очите му отново бяха безизразни.

— Точно така. Сега си паднала жена. Аз те компрометирах и ще се опитам да поправя нещата, като се оженя за теб. Хъксли е джентълмен, макар че не всички вярват в това.

Без да си направи труда да закопчее жакета си, Линдзи се втурна към вратата. Мина покрай Едуард, избягна протегнатата му ръка и отвори с трясък. Кобилата, привързана към близкото дърво я посрещна с тревожно цвилене. Едуард я настигна на стълбата.

— Моля те, не бягай — закле я той. — Не ме принуждавай да те задържам.

Валеше проливен дъжд и земята беше вече разкаляна. Линдзи се зарадва, защото влагата охлади горещите й бузи. Отвърза юздата на Мини и се обърна към виконта:

— В този случай не е необходимо да постъпваш като джентълмен. Вината за случилото се е изцяло моя. Аз те предизвиках да го направиш, възползвах се от умората ти.

Едуард отметна глава назад и избухна в смях. Зъбите му блеснаха в падащия мрак. Дъждът плющеше по черната коса и челото му и Линдзи помисли със страх, че в този миг той приличаше на грамадно и могъщо животно… на звяр.

— Утре ще дойда в Трегонита — заключи спокойно той, когато тя възседна коня. — Ако си умно момиче, ще приемеш смирено предложението, което ще направя на настойника ти.

Той искаше съгласието й? Велики Боже, как допусна да се стигне дотам? Не, тя беше длъжна да оправи тази страшна бъркотия, не толкова заради себе си, колкото заради горкия мъж насреща си. Сигурно щеше да бъде прекрасно да стане жена на Едуард, но това означаваше да не изпълни възложената й задача. Не, тази женитба беше невъзможна — включително заради доброто на Едуард.

Линдзи пришпори старата кобила и тя изцвили обвинително.

— Тичай — помоли я горещо тя. — Моля те, Мини! — Не бе успяла да съобщи на Едуард онова, заради което дойде — а сега вече не можеше да го стори.

— Утре ще дойда да те взема — извика подире й той. — Не препускай толкова бързо, скъпа. Щом се наспиш, ще забравиш съпротивата си.

— Никога! — изкрещя в отговор тя. — Роджър никога няма да даде съгласието си. — За първи път в живота си тя изпита благодарност за строгото възпитание на настойника си.

— Ще видим! — Едуард се изсмя самоуверено.

— Никога, повярвай! — Мини най-после ускори ход. — Няма да ме видиш никога повече.

Когато се обърна за сбогом, Линдзи видя, че Едуард се е облегнал на дървото и я гледа. Той вдигна ръка и й помаха усмихнато.

— Не се тревожи за нищо, малка фейо. Скоро отново ще се изгубим заедно.

— Не, няма! — Гласът й пресекна. Нямаше смисъл да му обяснява, че е решила да влезе в манастир. След днешното й поведение той щеше само да се забавлява с глупостите й.

— О, напротив! — обади се тържествуващо той. — Уверявам те, че след като направя предложението си пред Роджър Лачет, той ще се съгласи с готовност.

Може би наистина трябваше да влезе в манастир и то още сега.

— Не! — изкрещя за последен път Линдзи и така изплаши Мини, че тя препусна в галоп.

— Само почакай! — извика Едуард. — Наслаждавай се на очакването, Линдзи. На следващата възможност да се изгубим заедно. Мисли за сватбения ни ден!