Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (22)

Епилог

— Джон!

Чу името си и се обърна. Тя бе застанала на балкона. Спря и помаха с ръка.

Бяха минали две години, след като лекарите и евакуационният екип бяха пристигнали в замъка, последвани от полицията. И Реджи, и Брет оцеляха. Раната на Джон оздравя бързо и лесно, остана само един малък белег. Джошуа бе починал на операционната маса. Медиите се бяха надявали Джошуа Вейлин да почине, за да могат да разровят всичко около лудостта на невероятния човек на изкуството. Творбите му станаха известни и той получи цялото внимание, за което бе мечтал. Клюките, които плъзнаха, натъжиха Джон. Джошуа бе виновен, но вината му бе, че е влюбен, че не е помислил къде може да го отведе сърцето. Куршумите на Ками и намесата на Брет в желанието да спаси домакина си, сложиха край на случая и така и не се стигна до съд.

Сабрина бе останала при Брет като приятелка. Две седмици по-късно, когато полицията приключи с Джон, той замина от замъка сам, за да премисли случилото се. Най-сетне откри Сабрина. Пред нея рухна. Мислеше си, че е забравил как се плаче, но пред нея си даде сметка, че се е обвинявал за смъртта и на Каси, и на Сузан. След първата нощ със Сабрина започна да си прощава и да се влюбва отново. Ожениха се без много шум, в присъствието само на сестра й, зет й и бебето. Бяха невероятно щастливи.

На първата годишнина от сватбата се роди синът им. Скоро след това Сабрина настоя да се върнат в замъка. Замъкът не беше въплъщение на злото, само някои хора го бяха направили такъв. Тя обичаше имението и казваше, че ще го превърнат щастлив дом.

Бяха успели.

— Джон!

— Какво?

— Не откъсваш поглед от мен.

— Нали ме повика?

— Получих картичка от Ви Джей и Том. В Испания са и искат да минат за седмица.

— Супер! Пиши им да дойдат!

Сам се учуди колко много се зарадва. Много обичаше замъка и за него бе удоволствие, че и други са готови да се върнат.

— Ви Джей казва, че скоро трябва да организираме нова Седмица на тайните.

— Ще помислим и за това.

— Добре.

Очите на Сабрина танцуваха на слънцето. Лекият ветрец развяваше косата й. Изглеждаше прелестна прелъстителка на балкона на замъка. Той се бе отървал от статуята на Посейдон и на нейно място бяха засадени различни цветя.

Тя приглади коса.

— Джон…

— Има ли още нещо? — попита той.

— Да!

— Какво?

— Бебето спи…

— И…

— Не искаш ли да се върнеш за малко?

Той се усмихна широко и пое обратно. Това бе мястото, за което копнееше.