Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (3)

Втора глава

Очите му внимателно я изучаваха. Усмихна й се мило и заговори на Брет.

— Брет, приятелю, няма начин тя да остане сама, след като ще бъде в компанията на десетима писатели — включително и ние с теб, разбира се, да не говорим за скулптура, асистентката ми и персонала на замъка, които ще са непрекъснато наоколо.

Домакинът им се забавляваше. Сабрина се измъкна изпод ръката на Брет и остана загледана в Джон Стюарт. Колко отдавна не се бяха виждали.

— Джон — измърмори Брет и в гласа му се прокрадна враждебна нотка. Знаеше се, че двамата са приятели, но в този момент Брет не бе особено доволен, мръщеше се от момента, в който Стюарт се появи.

— Много се радвам да те видя, Брет. Благодаря ти, че прие поканата.

— За мен е истинско удоволствие. Да знаеш само колко се зарадвахме всички, че реши отново да организираш събитието. Нали познаваш съпругата ми, Сабрина Холоуей?

Сабрина бе като омагьосана и не можеше да откъсне очи от собственика на замъка Лохлайър. Джон Стюарт бе извил едната си тъмна вежда към Брет, след това пое ръката на младата жена. Тя едва сдържа изкушението да се дръпне.

— Сабрина, много се радвам да се видим отново. Нямах представа, че вие двамата сте се оженили отново.

— Не сме — отвърна Сабрина.

— Ясно.

— Извинявай. Бившата ми съпруга — намеси се, без да се притеснява Брет и се усмихна на Сабрина така, че всеки около тях да се сети, че помежду им има нещо. — Никак не е трудно да забравя, че сме разведени.

— Радвам се, че и двамата сте тук. Благодаря ви, че дойдохте — каза любезно Стюарт.

— Много се зарадвах на поканата — призна тихо Сабрина.

— Канена си била и преди — изтъкна Джон.

— Последния път… Закъснявах с един ръкопис. — Това, разбира се, бе лъжа. Типичната лъжа, която използваха писателите, когато не искаха да отидат някъде.

— Основателна причина. Последната ти книга беше много добра.

— Чел си я? — попита на един дъх тя.

Веднага й се прииска да се ритне. Изчерви се, защото я заля вълна от удоволствие, щом разбра, че той проявява достатъчно интерес, че да прочете нейна творба. След това усети още по-силно парене по бузите. Какво ли си е помислил той, когато е попаднал на романтичните сцени. След това се запита колко ли издайническо е това изчервяване.

— И на мен ми допаднаха творбите ти, говоря за излезлите наскоро — побърза да обясни тя, за да смени темата.

По устните му плъзна бавна скептична усмивка, която показваше, че е чувал тези думи и преди, но в този случай се съмняваше, че са искрени.

— Истина е — прошепна тя и й се прииска да намери някакъв елегантен начин, за да се измъкне. Брет я наблюдаваше с огромен интерес, забелязал начаса напрежението между нея и Джон Стюарт.

— Наистина ли — измърмори Джон.

Той или не забелязваше неудобството й, или се чувстваше развеселен. Не можеше да повярва, че има такова въздействие върху нея. Беше станал известен още с първия си роман — трилър, в който действието се развиваше в Италия по време на Втората световна война, публикуван малко след като завърши колежа.

Тя се насили да му се усмихне хладно. Нямаше да му позволи да я накара да се чувства неловко.

— Добре де, не ми беше никак приятно, че уби свещеника в последния роман — той не заслужаваше такава съдба.

Преценката й не го обиди. Разсмя се, очевидно му стана приятно, че тя бе откровена с него.

— Браво, това вече е истина.

— Истината изглежда различна през очите на хората — прекъсна го раздразнен Брет.

— Не, истината е само една, може би просто ние й придаваме различни оттенъци — поклати глава Джон и погледна сериозно Сабрина. След това се овладя и продължи небрежно. — Истината, разбира се, е, че за мен е удоволствие, че и двамата успяхте да дойдете, госпожице Холоуей.

— Тя знаеше, че аз ще бъда тук, както и че ще е чувства добре — заяви компетентно Брет.

— Супер — отвърна Джон.

— Тук имам доста приятели — промълви Сабрина и се зачуди защо ли я интересува толкова какво мисли Джон Стюарт, и дали за него има значение, ако тя спи с бившия си съпруг. Въпреки това продължи спокойно. — Нали знаете, писателите са много сплотена общност. Списъкът с гостите ме впечатли. Бях поласкана, когато получих поканата.

— Прецених, че ще ти бъде приятно — отвърна любезно той. — Може би си спомняш, че те бях поканил и последния път.

Точно така. Наистина я беше поканил. Беше се запознала с него няколко месеца преди последната Седмица на тайните. По онова време се омъжи за Брет и почти веднага след това двамата се разведоха.

А той се ожени за Касандра Кели.

— По онова време беше излязла само една моя книга и съвсем не се нареждах сред известните писатели.

Той изви едната си вежда и склони глава на една страна.

— Даян Дорси бе още по-начинаеща по онова време, а дойде — отбеляза Джон.

— Добре че Сабрина не дойде, с онзи нещастен случай — намекна Брет. — Радвам се, че при теб всичко е наред, приятелю — добави той и тупна лекичко Джон по рамото. — Напоследък се беше изгубил. Помниш ли, че Каси ни каза каква страхотна книга бе написала Сабрина?

— Да — съгласи се Джон, без да откъсва поглед от Сабрина. — Касандра казваше, че си създала невероятни характери, изключителна обстановка, а след това си добавила и съвършеното убийство с много драматизъм.

— Много мило от нейна страна — обади се неловко Сабрина.

Касандра беше мъртва и тя се чувстваше донякъде виновна, защото не я понасяше приживе.

Истината бе, че изобщо не я понасяше и ревнуваше от нея. Единственият път, когато се сблъскаха лице в лице, срещата им бе ужасна и неприятна, много по-потискаща, отколкото фигурите в галерията. Силната омраза, която изпитваше към Касандра Стюарт бе напълно естествена. Отново я разтърси тръпка, но този път тя не бе предизвикана от композицията пред тях. Начинът, по който Джон я гледаше, й се струваше безкрайно притеснителен. Въпреки че Брет се държеше прекалено смешно, Сабрина бе доволна, че той бе до нея в този момент.

Защото Джон Стюарт я смущаваше, дори я плашеше. Може би това се дължеше единствено на височината и на мускулестото му тяло. Бе наистина висок мъж, метър и осемдесет и пет, изключително красив, макар от него да се излъчваше груба сила. Косата му бе тъмна и гъста, стигаше до яката, макар и пригладена грижливо назад, за да не пада над челото. Очите му бяха като лешници, с неповторими сини зелени и кафяви нишки, преливащи се една в друга, така че понякога блестяха в златно, а друг път се превръщаха в тъмни като нощта кладенци. Чертите на лицето му също излъчваха сила: квадратна брадичка, ясно изразени скули, широка чувствена уста, високо, чудесно очертано чело. На трийсет и седем, той бе всепризнатият майстор на приключенски романи и мистерии, а в истинския живот също го възприемаха като един от най-интригуващите мъже, поне така се твърдеше в известно списание. Той бе американец от шотландски произход, който никога не се бе възползвал от семейното име и богатство, за да си живее спокойно. Бе участвал в „Пустинна буря“ като част от Националната гвардия.

Въпреки че напоследък Стюарт бе водил тих и незабележим живот и се бе задържал в Шотландия твърде дълго, в новинарските емисии и вестниците все още го споменаваха, обикновено във връзка с последната му публикувана книга или с преиздадено заглавие. Нямаше значение, че през последните няколко години живееше като отшелник, това само събуждаше любопитството на почитателите. Тайнствената смърт на съпругата му го превръщаше във впечатляващ образ, в опасен човек, който будеше съчувствието на хората. Според някои журналисти той бе потънал в скръб заради Касандра, докато други подхвърляха, че се е усамотил заради разяждащото го чувство на вина, защото той сам я бил убил — не че можеха да обяснят как точно е станало, защото той бе поне на трийсет метра от лобното й място. Трети намекваха, че тя се самоубила, защото бракът й се разпадал и се хвърлила от балкона в момент на самосъжаление, за да стовари цялата вина върху известния си съпруг, като по този начин предизвика скандал, който ще го измъчва до края на живота му. Имаше и такива, които настояваха заради напредналата фаза на рака в красивите й гърди, че била напълно отчаяна. На Джон Стюарт му се бе наложило да изтърпи няколко дела, а подчинените и пресата не спираха да му задават въпроси. Ежегодната Седмица на тайните, която той организираше в замъка си в Шотландия, за да привлече вниманието на пресата и да набере средства, които да дари за детска благотворителност, не бе организирана.

Три години след смъртта на съпругата му, той бе отворил отново вратите на замъка Лохлайър.

— Като се замисля, добрите думи, казани от Каси за Сабрина са особено важни, защото тя не бе от хората, които биха похвалили друг — обясни Брет. — Твърдеше, че харесва романите ми, но сравни със земята „Скалпел“. Помниш ли, Джон? Дори понякога разбиваше и твоите произведения на пух и прах, а това, честно казано, не е толкова лесно.

— Благодаря, на това му се казва комплимент — отвърна сухо Джон.

Брет се ухили.

— Просто съм щастлив и доволен. Току-що ми казаха, че „Хирургия“ е оглавила класацията на „Ню Йорк Таймс“.

— Браво — поздрави го чистосърдечно Сабрина. Той винаги си намираше място в списъка на бестселърите и добиваше все по-широка известност, нещо, което му доставяше огромна радост.

— Супер — обади се и Джон. — Тъкмо ще развеселяваш останалите през седмицата. Напомни им, макар да не им се вярва, че издателската дейност все още съществува. Какво ще кажете за… тъмницата тази година?

— Мрачна, потискаща, но великолепна — отвърна незабавно Брет.

— Прекалено истинска — потръпна Сабрина.

— Ясно — измърмори Джон, а очите му, развеселени и живи, заблестяха като златни. — Нали приликата с жертвата не те смущава? — попита той. — Скулптор на име Джошуа Вейлин специално създаде композициите. Изготвял е много корици за различни издания, запознал се с теб на конференция на книгоразпространителите в Чикаго и останал силно впечатлен.

— Не съм му направила много добро впечатление, след като ме е сложил на уреда за мъчения — отбеляза Сабрина.

Джон се разсмя с дълбок, дрезгав смях.

— Повярвай ми, направила си му силно впечатление, при това в добрия смисъл. Винаги използва познати, когато рисува или подготвя восъчни фигури. Ако се огледаш, ще забележиш, че хората във всички композиции са ти познати. Погледни към далечния край — посочи той с блеснали очи.

Колкото и да се владееше, Сабрина усещаше, че едва устоява на чара му. В дълбокия му глас се долавяше едва забележим шотландски акцент, придобит очевидно по времето, докато бе живял тук. И чертите, и тялото му, както и присъствието му, излъчваха мъжественост. Дори едва доловимият мирис на афтършейва му я привличаше.

Джон Стюарт бе опасен мъж, напомни си тя. Освен това й бе напълно непознат, въпреки че едно време бяха доста близки.

— Онзи ъгъл там — посочи той. — Луи XVI и Мария Антоанета са пред гилотината, а Жана д’Арк я качват на кладата. До тях Ан Болейн се е изправила пред палача, а Джак Изкормвана се кани да пререже гърлото на Мери Кели. — Той поклати глава с престорено съжаление. — Трябва да призная, че Джошуа не обича особено Сузан Шарп. Защо не отидеш да погледнеш лицето на Мери Кели?

— Значи трябва да съм благодарна, че съм на уреда за мъчения, че ще ме разпъват часове наред, преди да умра? — полюбопитства мрачно Сабрина.

Джон наклони глава на една страна, без да крие колко му е забавно.

— Ако трябва да сме честни, госпожице Холоуей, красивата блондинка на уреда за мъчение е единствената жертва, която е оцеляла. Това е лейди Ариана Стюарт, която, преди да бъде разпъната и пречупена, била обвинена в опит да привлече младия Чарлз към силите на Кромуел, когато се канели да обезглавят баща му. Брат й помолил самия Чарлз да я помилва, защото той вече бил на трона като Чарлз II, крал на Англия. Чарлз бил много похотлив и веднага разбрал, че няма смисъл да се лишава от подобна красавица, затова наредил да прекратят мъченията и да я подготвят за леглото му. Тъй като той бил невероятно чаровен, скоро тя станала негова любовница. Родила му безброй незаконни деца и доживяла до дълбока старост.

— Много ме успокои — каза Сабрина.

— Изключително романтично — изсумтя Брет. — Сигурен съм, че измисли всичко това, за да успокоиш Сабрина.

— Кълна се, че това е самата истина — увери ги Джон.

— Мога само да кажа, че Джошуа добре се е позабавлявал със Сузан Шарп — изкиска се Брет със злобно задоволство. — Тя е съвършената жертва на Джак Изкормвача. Всички знаем, че е „забавлявала“ мъже заради облагите, които са й предлагали — отбеляза той.

— Това са само слухове — измърмори Джон и сви рамене.

Сабрина стисна зъби при грубата забележка на Брет и бе готова да поздрави Джон, че не се поддаде и не каза нищо лошо за журналистката.

— Кого е използвал Джош за Жана д’Арк? — попита Брет без следа от притеснение.

— Асистентката ми Ками — отвърна Джон. — Тя е доста религиозна и невероятно съвестна в работата.

— Значи е повече от подходяща — кимна Брет. — Одобрявам.

Джон се ухили.

— Засега.

— Значи има неща, които няма да ми харесат — простена Брет.

— Май е точно така.

— Мен използвал ли ме е?

Джон кимна към уреда за мъчения с разпънатата блондинка.

— Представи си го без брадата и мустаците… — предложи Джон с извинителен тон.

Брет възкликна.

— Ще го съдя!

Сабрина не можа да се сдържи и се разсмя, което подразни бившия й съпруг още повече.

— Стига, Брет, не се стягай. Използвали са те само за модел… при това фигурата е с брада и мустаци и никой няма да те познае. Нали не си забравил, че приходите ще отидат за благотворителни цели? Ти май нямаш никакво чувство за хумор — отбеляза тя.

— Много смешно. Значи аз съм мъчителят на бившата си съпруга. Ами ти не си ли увековечен в галерията на ренегатите? — попита той Джон.

Джон изви едната си вежда.

— Напротив.

— Къде? — полюбопитства Брет.

— Ела да видиш.

Брет погледна Сабрина и сви рамене.

— Или е Негово величество, или… Ганди.

— На Ганди не му е мястото тук, а доста крале са били кофти хора — напомни му Джон. — Искам да те предупредя, че нямам нищо общо с избора на модели. Джошуа не ме учи как да пиша, а аз не му диктувам как да твори скулптурите си.

Тръгнаха по коридора към друга композиция. Висок мъж в европейски дрехи, най-вероятно от шестнайсети век, се бе изправил над отпуснатото тяло на жена. Главата й бе извърната настрани, така че никой не можеше да види чертите й. Мъжът я наблюдаваше със смесица от гняв и объркване по лицето. Беше с дълга, светлокестенява коса, но веднага личеше, че това е Джон Стюарт.

— Кои са? — попита объркана Сабрина.

— Не са познати на американците — обясни търпеливо и много спокойно Джон. — Името му е Матю Макнамара. Земевладелецът Матю Макнамара. Шотландец, който ликвидирал три любовници и две съпруги.

— Как? — попита Брет. — Не виждам оръжие.

— Удушил ги е — отвърна без колебание Джон.

— Как е възможно да му се разминат толкова убийства, без да го хванат? — учуди се Сабрина.

— Никога не е бил изправян пред правосъдието. Бил е най-влиятелният човек сред родовете и смятал, че има правото да се разправя както намери за добре с прегрешилите жени — обясни Джон.

Обърна гръб на фигурите и погледна отново младата жена, а тя веднага забеляза, че този път очите му са станали тъмни и много студени. Щом долови бавната му усмивка, по гърба й плъзна нова тръпка. Почувства се като нощна пеперуда, привлечена от пламъка. Времето не бе променило нищо, нито пък разстоянието. Джон Стюарт може и да й бе почти непознат, но това нямаше значение за привличането между тях. Бе усетила същото натрапчиво очарование още първия път, когато се запознаха преди малко повече от три години и половина.

Това бе първият път… и последният.

— Коя е послужила за модел на съпругата? — попита Брет. След това, сякаш се сети, че няма желание да чуе отговора, и бързо продължи. — Джошуа Вейлин е много добър. Справя се невероятно добре с всички детайли.

— Спокойно, Брет. Не е Каси — успокои го Джон с усмивка. — Даян Дорси е. Ще различиш чертите, ако се вгледаш в отражението на табелата от другата страна.

— Даян… да, разбира се. Сигурно реших, че е Каси заради черната коса, но Даян също е чернокоса… — Брет прочисти гърлото си. Погледна Джон с неудобство.

— Каси е там, Брет. — Джон посочи фигура, паднала на колене в молитва пред един от високите прозорци. — Джошуа я е използвал за модел на Мери, кралица на шотландците, на сутринта преди екзекуцията й.

— Да, това наистина е Касандра — съгласи се Брет, след като остана загледан в нея дълго. Отново премести поглед към Джон. — Това… тя не те ли притеснява?

— Всички ме притесняват, защото са невероятно живи — призна Джон. — Само че Джош е човек на изкуството и творбите му са такива. Според мен от Каси се е получила добра Мери, кралица на Шотландия.

— Всички жертви са жени — забеляза Сабрина.

Джон се усмихна.

— Ако проследим събитията в историята, повечето мъже са били истински чудовища. Уверявам ви, че има и смъртоносни дами. — Посочи към другия край на тъмницата. — Погледни графиня Батори, унгарската „кървава графиня“. Твърди се, че е пожертвала стотици млади жени, за да се къпе в кръвта им и така да опази младостта и красотата си. Може би сте забелязали сами, че Джош е използвал за модел Ви Джей Нюфилд.

— Сега вече загази! — предупреди го Брет.

Джон се разсмя.

— Ви Джей добре ще се посмее. На графинята й се носи славата не само на кръвопийца, но и на дивна красавица. — Той посочи друга композиция. — Това пък е лейди Емили Уотсън, отровила поне десетима съпрузи, за да се добере до богатствата им. Така че, както виждате, постарали сме се да постигнем равенство в тъмницата на ужаса.

— Коя е послужила за модел на лейди Емили? — побърза да попита Брет.

— Ана Лий Зейн. А жертвата е Тайър Нюби.

Брет избухна в смях.

— Тайър, повален от жена! Много ще му хареса тази работа.

Джон сви рамене.

— Ето я и Реджи Хамптън като очарователната кралица Бес, в момента, когато подписва смъртната присъда на Мери, кралица на шотландците.

— А останалите кои са? — поинтересува се Сабрина и посочи композициите, които се виждаха към края на подземната тъмница на замъка.

— Сигурно сами ще се сетите, че са включени Том Харт и Джо Джонстън, но ще ви оставя да ги откриете сами. Джошуа е използвал хора от персонала в замъка, така че да не стреснете, ако Катерина Велика ви поднесе закуската.

— Сабрина — изпухтя Брет, — двамата с теб трябва да се оженим отново час по-скоро! Джак Изкормвача може да се появи в стаята ти и да поиска да вземе мръсното бельо!

— Мога и сама да изпера дребните неща, а ще закусвам с останалите — успокои го Сабрина. Имаше огромно желание да го ритне, но забеляза, че Джон отново е впил очи в нея.

Домакинът сви рамене, без да обръща внимание на заяждането.

— Джош бе наел огромен екип и посвети цяла година на този проект. Ще дарим скулптурите на един нов музей на север, щом приключим с тях.

— Ще се наложи да поискаш разрешение от моделите — предупреди го Брет.

Джон се усмихна.

— Това едва ли ще бъде проблем. Очаква се откликът на публиката да е огромен, да знаеш.

— Браво, не е за вярване, ще вляза в историята като вманиачен мъчител! — изпъшка Брет, но „откликът на публиката“ си свърши работата.

— Не се притеснявай. Мен ще ме запомнят като убиец на съпруги. Ще ме извините ли, трябва да се погрижа за някои неща. Забавлявайте се. Брет, познаваш замъка. Госпожице Холоуей, чувствайте се като у дома си. Ще се видим по-късно, за да пием заедно коктейли.

Той се обърна и се отдалечи с едри крачки. След само миг сенките го погълнаха.

Интересното бе, че двамата продължиха да усещат присъствието му, а Сабрина не можеше да откъсне очи от композицията със земевладелеца Макнамара. Восъчната фигура бе на висок широкоплещест човек, подпрял ръце на ханша, надвесен над жената, простряна в краката му. Красив, горд, безмилостен, властен — господарят на всичко и всички.

Тя обърна гръб на композицията, за да огледа и останалите фигури, вплетени в танц със смъртта. Сумрачната светлина придаваше на всички скулптури още по-ужасяващ вид. Навсякъде в тъмницата се спускаха сенки, освен около фигурите. Така тъмнината придаваше призрачен вид на всичко. В същото време Сабрина имаше чувството, че изобразените хора дишат, треперят, потят се, че всеки момент ще се задвижат.

Макнамара се бе изправил над съпругата си, стиснал юмруци.

Джак Изкормвача бе замахнал с ножа.

Лейди Ариана Стюарт продължаваше да пищи от ужас в тишината.

Сабрина усети нова тръпка и трепна рязко, когато ръцете на Брет се отпуснаха на раменете й.

— Искаш ли да се махнем от това място? — попита той.

В този момент тя усети страха му.