Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (14)

Тринайсета глава

Тайър тичаше пред тях и веднага нахлу в криптата. Те го следваха. Сабрина мигна на светлината. След това едва се сдържа да не изпищи.

Касандра Стюарт не бе в гробницата си. Беше седнала отгоре в цялата си красота и блясък. Беше женствена и елегантна, макар и да беше призрак, тя изглеждаше прекрасно, седнала върху саркофага с нейното име отгоре.

Някой се блъсна в гърба на Сабрина и изпищя от неподправен ужас. Ана Лий бе прекалено удивена и не можеше да разбере какво става в древната крипта.

Едва сега Сабрина забеляза, че Ками Кларк лежи на пода.

В криптата се втурна и Реджи и притисна ръце към сърцето си.

— Мили боже! — Отзад бе Джо Джонстън, който едва успя да не се блъсне в Реджи.

След него дотича Джошуа Вейлин, още не завързал колана на халата си. Джошуа остана с отворена уста и не успя да издаде и звук.

В този момент Касандра изруга.

— По дяволите!

Беше забелязала разкривеното от ярост лице на Джон, който приближаваше към нея, протегна ръка и я стисна за китката.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — попита гневно той, въпреки че гласът му трепереше.

— Пусни ме, ако обичаш! — изкрещя тя. — Съжалявам. Не ми се сърди. Нямах намерение да…

— Имала си намерение да докараш инфаркт на някого! — заяви Джон.

Сабрина имаше чувството, че светът е полудял. Джон й бе разказал преди малко как се бе чудил за смъртта на съпругата си, а ето че тя бе пред тях, от плът и кръв и той й крещеше. В същия миг си каза, че е прелюбодейка и това много я притесни, въпреки че бе затворена в замък заедно с луди хора, които не разбираше.

— Виж какво причини на Ками! — изрева Джон.

Тайър вече бе коленичил до припадналата секретарка и проверяваше пулса й. Джошуа също се отпусна на едно коляно.

— Добре е — обърна се към останалите Тайър. — Много по-добре от мен. Преди три години видях мъртвата Касандра — обясни объркан той.

— Касандра е мъртва! — каза Джон раздразнен, посегна към главата на жената, вдигнала се от ковчега на Касандра и смъкна косата й.

Беше перука. Не беше нито Касандра, нито духът на Касандра. Оказа се Даян Дорси, а приликата й с Касандра Стюарт бе невероятна.

— Господи! — изхлипа Ана Лий.

— Това беше най-жестокият и противен номер, който някой някога е правил — изръмжа Джон към момичето.

— Съжалявам, Джон, съжалявам много! — извика тя. Погледна събралата се група. Почти всички бяха тук — Джо, Тайър, Джошуа, Ана Лий, Реджи, Джон и Сабрина. Домакинката и двете прислужнички изглежда не бяха чули писъците, а Ви Джей, Том, Сузан и Брет не се бяха събудили.

Ками се свести и отново започна да пищи. Сабрина коленичи до нея.

— Ками, Ками! — повика я тя и докосна лицето й. — Всичко е наред. Това не е призрак. Даян си е направила шега.

— Не е никаква шега — опита се да протестира Даян. — Може и да е шега, но не съм искала да нараня когото и да е. Просто се опитвах да разбера кой е мразил майка ми най-много и защо се е опитал да я убие.

— Майка ти ли? — изръмжа Джо, сякаш нещо го душеше. Приближи до Ками и докосна косата й. — Добре ли си? — попита внимателно той.

Ками кимна. Сабрина го погледна обвинително и помогна на Ками да се изправи. Джон я наблюдаваше, но не й се извини.

— Майка, значи? — изграчи отново Джо.

Ана Лий се разсмя.

— Това е върхът. Истина ли е?

— Да — каза Джон и погледна Даян. Гневът му не бе намалял, но поне вече се владееше. — Каси е родила Даян, когато е била много млада. А да признае, че има толкова голяма дъщеря, щеше да съсипе имиджа й.

— Ти си знаел? — Джошуа гледаше изумен Джон.

Той кимна.

— Мислех, че и ти знаеш. Мислех, че си забелязал приликата, когато си правил восъчните им фигури. — Той сви рамене. — И Каси, и Даян ме помолиха да не казвам, а аз се съобразих с желанията им. Даян, обаче, е променила мнението си.

Джон застана пред Даян и я погледна вбесен.

— Аз пък си мислех, че я мразиш! — обърна се Джо към Даян.

— Така е — призна Даян. След това се разсмя. Докато се заливаше от смях, по лицето й започнаха да се стичат сълзи. — Мразех я, защото красотата, и младостта, и външният вид бяха най-важното за нея, много по-важни от мен. Исках всички да мислите, че я мразя, защото само така можех да ви накарам да говорите открито пред мен. Само че тя ми беше майка, а докато беше с Джон, той я накара да разбере, че съм й дете и тя започна да проявява някакъв интерес към мен, така че с него бяхме като конспиратори и се опитвахме да запазим имиджа й на млада жена. Тя може и да беше отвратителна, но ми беше майка, а един от вас я е убил!

Джон я прегърна. Гневът му се бе стопил, затова я притисна нежно до себе си.

— Не можеш да си сигурна, че някой я е убил, Даян. Облеклото на Каси нямаше да ти помогне, мила. Само уплаши Ками до смърт.

Тя се притисна в него и в този момент пролича колко е млада. Гримът й бе потекъл, очите й блестяха от сълзите, а образът на непоколебимото смело момиче се бе стопил.

— Ако никой не я е убил, значи опасност няма — прошепна тя.

— Ще се съберем утре в трапезарията и ще си признаем тайните — напомни им Джон.

Ана Лий сви рамене.

— Аз вече признах моята тайна.

— Така ли? — учуди се Джо.

— В момента няма значение. — Джон сложи край на признанието. — Ще говорим утре, когато всички сме заедно. Трябва и да поспим.

— Съжалявам, Джон — каза отново Даян и го погледна. Все още бе притисната към гърдите му. — Предположих, че някой ще изпадне в паника и ще признае истината, защото няма начин тя да бъде жива. Може би просто човекът, който трябва, не е тук. Съжалявам, беше глупаво. Моля ви не ми се сърдете.

— Наистина беше глупаво и съм сърдит на себе си, задето те поканих — обясни той.

— Значи сме тук, за да признаем тайните си и да разберем истината за Каси, така ли? — попита Ана Лий.

— Тук сме за благотворителност, и за да разберем истината за Каси — обясни честно Джон. — Сигурен съм, че и вие сте тук по същите причини, поради които аз организирах поредната Седмица на тайните.

— Амин — обади се Джо.

— Не мога да повярвам, че Ви Джей е пропуснала това! — възкликна Реджи.

— Ви Джей — изсумтя Ана Лий. — Остави я нея. Сузан изпусна великия си шанс… слава богу.

— Рано или късно и тя ще разбере истината.

— И тайните, които разбрахме сега, и греховете, които ще споделим утре — заяви сухо Тайър.

— Май не можем да скрием нищо — изтъкна Джон. — Има доста неща, които трябва да излязат наяве, освен ако не искаме още някое подобно представление.

— Сузан пак ще се разбеснее, като се появи — предупреди го Реджи.

Ана Лий се усмихна.

— Ще видим. Най-добре да я завържем и да й запушим устата, или още по-добре, да я зазидаме някъде в замъка. Какво ще кажете?

— Според мен така е по-добре, отколкото истината да излезе наяве — намеси се разгорещено Даян.

— Съгласен съм — подкрепи я Джон.

— А ти защо не ни каза истината за Даян! — обърна се Тайър съм Джон.

— Аз го помолих да не казва — защити го момичето.

Той прочисти гърлото си, очевидно почувствал се неловко.

— Нека да оставим Каси да почива в мир — измърмори той. Все още прегърнал Даян, й помогна да се изправи и я поведе навън от криптата. Останалите се спогледаха и ги последваха.

За момент Сабрина остана в коридора, загледана след Джон. Той говореше нещо на Даян, докато я водеше към стаята й. Погледна назад към нея.

Тя му обърна гръб и влезе в собствената си стая, а след това затвори вратата.

След половин час излезе отново в коридора и отвори вратата на Брет. Искаше да се увери, че е добре. Той спеше и тя внимателно се вслуша в дишането и пулса му. Със затворени очи той имаше толкова невинен вид. Приличаше на ангел. Целуна го по бузата и го остави. Не искаше да се връща в своята стая притеснена, че е оставила бившия си съпруг напълно безпомощен. Затвори вратата, обзета от колебания.

В този момент нечия ръка я стисна за рамото. Тя се извърна и едва не изпищя. Беше Джон. Очите му бяха потъмнели и много подозрителни.

— Пак ли се върна при бившия? — попита тихо той.

— Как може да си толкова нагъл…

— Просто попитах. Беше при него, нали?

Тя стисна зъби и усети пронизващия му поглед. Въпреки това го желаеше.

— Той спи. Просто се притеснявах за него.

— Нима? — Погледна я, след това свали ръка от рамото й.

— Притежаваш способността да се промъкваш при всеки един от нас, независимо дали искаме компания, или не.

— Наистина ли искаш да си тръгна?

Погледна го и веднага след това сведе очи.

— Защо не ми каза за Даян? Знаеше, че аз… — Гласът й пресекна.

Ръцете му отново се отпуснаха на раменете й. Тя усети и топлината, и силата им, но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни интимното им докосване.

— Искаш да знаеш защо не съм ти обяснил, че ми е доведена дъщеря и защо не съм спал с нея ли?

— Можеше поне да ми кажеш — заекна тя.

Той поклати глава.

— Не можех. Бях обещал да си мълча.

— Ти държиш на нея — каза тихо Сабрина.

— Разбира се. Тя е още дете, уплашена, несигурна, никога не е познавала баща си, а не е имала и майка като останалите. Харесах я още от началото. Вършеше какви ли не дивотии, но се превърна в свястно момиче.

Сабрина кимна и наведе глава.

— Даян ти е доведена дъщеря. А Ана Лий…

— Ана Лий прелъсти Каси. Каси се остави с радост да бъде прелъстена. Искаше да шокира с поведението си, да накара всички да я желаят. Мислеше, че аз се интересувам от Ана Лий, че за мен тя не е само колежка и приятелка.

— Не е ли било така? — Сабрина вдигна поглед към него.

Той поклати глава и се усмихна.

— Носеше се слух, че имаш връзка с една от гостенките. Може би Ви Джей? — попита тя и си представи красивата си по-възрастна приятелка — по онова време омъжена, въпреки че това едва ли би я спряло.

— Ви Джей? — възкликна Джон. — Много я обичам, но тя ми е само скъпа приятелка.

— Сузан? — прошепна тя.

Той се намръщи.

— Реджи тогава? — попита тя, без сама да вярва.

— Моля те, какво говориш? — изпъшка той.

— Няма други, освен…

— Някога да ти е минавало през ума, че това са били само слухове и нищо повече? — попита тихо той.

— Да, но ти си знаел, че съпругата ти има извънбрачни връзки…

— Не ти ли е минавало през ума, че имам и друг живот извън Седмицата, организирана за благотворителни цели?

— Значи си се срещал с друга?

— Да, срещах се с друга. Никой от нас не беше хлътнал по другия. Тя знаеше, че съм женен, че си имам проблеми. Не бяхме влюбени, а и връзката ни беше съвсем кратка. Не съм се срещал с нито една от гостенките по време на Седмицата на тайните.

Тя разбра, че той няма да й каже нито дума повече.

— Джон — осмели се да започне отново тя и се постара гласът й да звучи спокоен. — Случиха се толкова много неща, има още много, което не знаем, а и…

Той я прекъсна.

— Да, случиха се много неща между нас и трябва да поговорим…

— Ти каза, че си дошъл заради секса — прекъсна го грубо тя на свой ред.

Той замълча и я погледна.

— Дойдох, за да се любя. Не съм сигурен, че съм се любил с друга, откакто ти ме напусна преди години.

Това може и да не беше истина. Може би той се опитваше да каже нещата, които тя искаше да чуе. Нямаше значение.

— Джон, нямам представа какво изпитвам. Гняв, може би страх…

Последната дума обърка всичко. Той се отдръпна от нея и пристъпи към балкона. Докосна някаква тухла на стената и тясна врата се отвори безшумно.

— Можеш да спуснеш резето на вратата към коридора, ако не искаш да се върна — обясни той. — А тази се блокира като пъхнеш ръжена от камината в пролуката долу.

След това той изчезна. Тя остана объркана. След това разбра и съжали. Беше му казала, че се страхува. Хукна след него към тайната врата. Вратата вече не се виждаше. Тухлите бяха напълно еднакви. Натискаше тухла след тухла, но проходът така и не се отвори. Отпусна се на леглото и затвори очи. Така и не бе успяла да го изхвърли от мислите и от сърцето си. Ако се върнеше, щеше да му каже…

Сама не знаеше какво да му каже. Нямаше представа колко дълго е лежала така, когато усети, че той е отново до нея.

— Не си пъхнала ръжена — заговори той.

— Не съм — прошепна тя, скочи от леглото и се хвърли на врата му. — Джон, аз…

— Сега не е моментът да говорим — прекъсна я грубо той.

Тя веднага се съгласи с него, защото единственото й желание бе да се люби с него.

Ръцете му докоснаха нощницата и я смъкнаха. Тя остана гола в ръцете му и след само миг Джон бе вътре в нея. Това бе всичко, от което Сабрина се нуждаеше. Не помнеше какво друго се бе случило, защото имаше чувството, че се носи върху облак. Най-сетне заспа от изтощение, а когато се събуди, усети студ. Стана и потърси нощницата и халата. Вратата й бе все още заключена. Значи не бе излязъл оттам. Защо ли си бе тръгнал? Бе дошъл по скрития проход, сигурно си бе тръгнал през него.

Отключи вратата и надникна навън. В коридора нямаше никой.

Стори й се, че от ъгъла се носят звуци, че нещо шава. Вятърът навън простена и на нея й се стори, че чува викове и шепот. Уплашена пристъпи към стаята на Брет. Поколеба се и почука. Стресна се, когато вратата се отвори сама.

— Брет?

На бледата светлина от коридора не видя нищо. Поколеба се на вратата, ужасена, че й се налага да влезе вътре, защото не знаеше какво може да открие.

— Брет — прошепна по-настойчиво тя.

Нямаше желание да влезе вътре. Изкушаваше се да хукне към своята стая, да залости вратата, да се свие на топка в леглото и да се моли утрото да настъпи по-скоро. Ала дори да заключеше вратата, някой пак можеше да влезе. Джон бе казал, че не е влизал никога преди. Тя не настоя, защото не бе сигурна. Въпреки това чувството си оставаше. Или бе въображението й, или Джон лъжеше.

Оставаше възможността още някой да знае за тайния проход.

Няма значение, каза си тя. Никой не я бе заплашил. Само че Брет бе ранен. Въпреки че одеве й се бе сторил добре, трябваше да се увери.

Стисна рамката на вратата. След това се ядоса. „Глупачка такава, каза си тя. Ако на Брет не му е добре…“ Събра сили.

— Брет!

Той отново не отговори.

Сабрина влезе.

Чак сега разбра защо не й бе отвърнал.

 

 

Сузан Шарп усети някакво движение.

Отначало се подразни, защото не помнеше нищо. Сигурно бе заспала… само че къде. А сега се чувстваше като пребита. Колко ядосана бе само. Въпреки че се чувстваше замаяна, знаеше, че има право да бъде ядосана. Бяха я направили на глупачка и щяха да си платят.

Само че в този момент нямаше никаква представа къде се намира. Кой се движеше наоколо? В този момент й хрумна, че е упоена. Трябваше да се сети, да бъде по-предпазлива. Как ли бе станало? Да, мерлото. Клепките й тежаха и не можеше да ги помръдне. Не успяваше дори да трепне. И краката, и устата, и очите…

Усети движение.

Къде, за бога, се намираше? Защо й беше студено? Това бе камък. Усети го как се впива в кожата й, как цялата се вледенява. След това долови смях — нервен, отчаян, малко истеричен. Гласовете бяха толкова тихи, че едва ги чуваше.

— Точно така, браво, добре.

— Това е лудост. Няма да стане.

— Поне за известно време ще се получи. Какво още трябва да направим?

— Имаме време да се преоблечем.

— Нямаме никакво време.

— Ама…

Гласовете се отдалечиха. Сузан чуваше неясен шепот и не успяваше да разбере дали говорят мъже, или жени. Щом силите й се върнеха, щеше да ги убие.

Най-сетне успя да отвори бавно очи. В този момент видя лицето на убиеца.

Не, това бе образът на злото. Не бе възможно да е убиецът. Той не беше истински. Сигурно полудяваше. Не можеше да помръдне, едва си поемаше дъх. Само ако успееше да види малко повече…

Какво усилие! Изви се на няколко сантиметра. Това бе достатъчно. Почти достатъчно… Пред нея бе собственото й лице. В този момент съзря смъртта. Облада я неимоверен страх. Все още не можеше да помръдне, нямаше сили да изпищи, да издаде какъвто и да е звук. Стъклени очи отвърнаха на погледа й. Видя и нож с нарисувана по него кръв. Собственото й лице бе разкривено от болка. Погледна го, а то не откъсваше очи от нея. Усети как в гърдите й напира вик. Не можа да извика, не можа да помръдне, не можа да издаде никакъв звук.

Трябваше да каже истината, да каже каквото знае! Беше си въобразила, че може да се справи с всичко това, че гневът и властта й ще са достатъчни, за да я измъкнат. Беше си въобразила, че…

— Будна е — прошепна гласът.

— Не е възможно.

— Казвам ти, че е будна. Виж й очите.

— Не й гледай очите, глупако.

Очите й. Виждаше собствените си очи. Чуваше собствените си викове. Щеше да бъде свидетелка на собствената си смърт.

Трябваше да изпищи. Може би бе най-добре да се помоли, да извика, да обещае каквото трябва. Нямаше да й повярват, знаеха, че е истинска лисица и ще се опита да се изплъзне веднага, щом може.

— Очите й са отворени! — Отново чу приглушен уплашен вик. — Не можем да го направим! Нека да бъде по другия начин!

— Налага се да го направим. А и тя го заслужава.

— Нали каза, че била в безсъзнание?

— В безсъзнание е. Не се движи.

— А очите й?

— Направи го! Все аз ли ще се оправям с всичко?

Последва вик на нетърпение.

Сузан се опита да извика. Не успя. Продължи да се взира в собствените си очи, в собственото си лице. Забеляза ужаса и мъката. Видя собствената си кръв. Беше безсилна и безпомощна. Не можеше нито да се движи, нито да изпищи, нито да даде сигнал.

Най-сетне издаде мечтания звук. Чу се ужасно задъхано клокочене…