Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (8)

Седма глава

Тъмницата бе забележително място. Цялата централна част на замъка беше забележителна с невероятното съчетание от старинни и модерни елементи, каза си Сабрина. Младата жена застана до Ви Джей край затоплената вода на плувния басейн. Отстрани бяха поставени шезлонги, а в единия край имаше богато зареден бар с хладилник, кафе машина и микровълнова печка, широкоекранен телевизор, който, странно как, отиваше безкрайно много на витражите.

— На това му се казва живот — отбеляза Ви Джей с тиха въздишка. — Много обичам поканите на Джон. Жалко, че последния път се случи онова нещастие. Радвам се, че реши да се върне в света на живите. Представяш ли си, плувен басейн в тъмницата!

Сабрина призна, че и тя е изумена. Замъкът имаше много лица.

— Сигурно поддръжката му струва цяло състояние — отбеляза Ви Джей шепнешком, сякаш някой подслушваше.

— Сигурно. Но пък Джон печели добре от книгите си, не мислиш ли? — попита Сабрина.

— Да, на върха на класациите е. Освен това е много предвидлив бизнесмен. Играе безкрайно успешно на борсата, а преди време купи на сметка акции от някаква компютърна фирма, които му носят дивиденти. Не мога да си представя защо Каси бе вечно недоволна от него.

— Мислех, че Касандра е обичала Джон — отбеляза Сабрина. — Бях останала с впечатлението, че въпреки кавгите, бракът им е успешен.

Ви Джей сви рамене.

— Не трябва ли да сложим ограничение на тайните? — предложи ведро тя. — Какво ще кажеш да се откажем от боулинга? Басейнът ми се струва чудесен. Ще се топна.

— Погледни какво става! — провикна се Сабрина. По телевизията съобщаваха, че половината страна е покрита със снежна покривка.

Ви Джей доплува до края и подпря брадичка на дланите си, за да види.

— Представяш ли си! Водата там е ледена, а ние плуваме на двайсет и пет градуса. На това му се казва истинско удоволствие. Нашето момче знае как се живее.

Тя се оттласна от ръба и продължи да плува.

Сабрина се гмурна след нея.

— Каси не беше щастлива с Джон. Щом той си позволеше да поздрави някоя жена, нея я обземаше ревност и ставаше подозрителна. Мразеше замъка и винаги си измисляше извинения, за да не дойде. Преди да умре… — Гласът на Ви Джей пресекна, а на Сабрина й се прииска да извика: „Какво стана, преди тя да умре?“.

Ви Джей сви рамене и приглади назад мократа си коса.

— Скараха се ужасно на закуска. Беше на третия или четвъртия ден от Седмицата. Мен вече ме бяха убили, както и някои от останалите, но всички много се забавлявахме. Сузан, както обикновено, бе невъзможна, въпреки че и тя се забавляваше. Струва ми се, че й беше забавно да се заяжда с Каси. Двете не спираха да се дрънкат за нещо. Непрекъснато летеше перушина! — Ви Джей се разсмя при спомена.

— А Каси и Джон? — настоя Сабрина.

— Каси полагаше всички усилия да ядоса Джон. Обличаше се предизвикателно, флиртуваше с всички мъже. Проблемът й бе, че не успяваше да го ядоса. — Замисли се за момент. — В началото на брака тя го въртеше на малкия си пръст. Преструваше се на мила и сладка, беше идеалната съпруга. След това злобата й започна да личи и Джон загуби интерес. Веднъж се опита да го удари, той стисна китката й, след това просто излезе. Нямаше желание дори да се кара с нея. Според мен отдавна беше изстинал към нея. В очите му вече нямаше искри.

— Ви Джей! Не съм предполагала, че си такава романтичка — пошегува се Сабрина.

Ви Джей сви рамене.

— Човек никога не знае.

— Не съм съгласен, при мен винаги е ясно! — обади се Брет, докато сваляше хавлиения халат. — Целият свят знае, че съм непоправим романтик — заяви той. — Нали така, Ви Джей. Кажи го на жена ми. Напомни й в каква великолепна форма съм.

Ви Джей погледна Сабрина, а след това отново премести очи към Брет.

— Сигурна съм, че тя знае, Брет. Защо не ми донесеш една водка със сода, преди да дойдеш при нас? Тогава може и да спомена нещо в твоя полза.

— Нека да са две — обади се Тайър Нюби от вратата. Настани се на един от шезлонгите. — Липсва ни само малко слънце.

— В тъмницата няма слънце — обади се Брет. — Сауната, обаче, е зад бара. Ще ми се отрази добре. — Вдигна поглед, когато Ана Лий Зейн влезе, последвана от Даян Дорси.

— Можем по цял ден да лежим на тези шезлонги и да си представяме, че сме на някое райско местенце. — Тя се настани до Тайър. — Брет, най-велики писателю, няма ли да направиш и на мен нещо за пиене?

— За мен водка с тоник — даде поръчката си Ана Лий.

— Ама вие за какъв ме взехте? — опита се да протестира Брет.

— За иконом, господине, каквато е и ролята ти — напомни му Джон Стюарт, който влезе в същия момент.

На Сабрина й се стори напрегнат и нещастен, но това може и да се дължеше на светлината.

— Аз съм Смахнатия Дик, така че не съм наясно с тези неща. Нали така, Сабрина? — попита той.

Тя си мислеше, че той не я е забелязал във водата. В същия момент се чу трясък.

— Точно попадение — провикна се Реджи.

Чак тогава младата жена разбра, че Том Харт и Джо Джонстън бяха предпочели да поиграят боулинг, вместо да плуват.

— Кажи, Сабрина, имаш ли ми достатъчно доверие, за да ми позволиш да ти поднеса една напитка?

На това му се казваше мъж в чудесна форма, с широки рамене, тесен ханш, дълги, чудесно оформени крака. Сабрина не можеше да откъсне очи от него заради нахлулите спомени.

Вдига очи към него и реши, че ще откаже напитката. Още беше рано за алкохол.

— Джин с тоник — промълви немощно тя.

Той вече знаеше какво предпочита тя и се бе упътил към бара.

Сабрина преплува дължината на бара и стъпи в плиткия край. Белокосият Том Харт бе изоставил играчите на боулинг и й подаде кърпа. Ви Джей излезе след нея и любезният Том наметна и нейните рамене с кърпа. Младата жена се загърна и пристъпи към бара. Даян, Тайър и Ана Лий вече се бяха настанили и се смееха, докато Брет и Джон спореха как точно се прави мартини.

— Разбъркано, не разбито в шейкър — каза Джон.

— Я стига, това са английски простотии — протестираше Брет. — Ето това е начинът! — заяви той и разтърси шейкъра. — Ледът леко се разтапя и охлажда алкохола точно както трябва.

— Като стана дума за охлаждане — обади се Джон и се обърна към всички. — Страхувам се, че ни чака лошо време. Хрумна ми да прекъснем Седмицата и да ви заведа в Стърлинг, за да…

— Какво? — прекъсна го Том. — Да сложим край на партито?

— Времето ще се влоши — предупреди Джон. — Искаше ми се…

— Аз нямам намерение да си ходя — заяви Ви Джей. — Джон, скъпи, дошла съм чак от Калифорния заради твоята Седмица! Лошото време няма да ме прогони.

— И аз няма да ходя никъде, стари приятелю — заяви непреклонно Тайър. — Все още не изкарвам пари като теб, Джон. Може би никога няма да изкарвам толкова. Това е ваканцията ми с богатите и известните.

— Ами ако снегът ни затрупа? — попита Ана Лий.

Джон се поколеба.

— Просто имам лошото чувство, че…

— Стига, Джон — намеси се Реджи, приятният й глас бе пълен със съчувствие. — Мислех си, че вече си преодолял това, което се случи миналия път. Дошли сме да се позабавляваме и да прекараме добре и нямаме намерение да ходим никъде.

— Каси падна — заяви Даян Дорси. — Беше нещастен случай, нали и съдебният лекар каза така.

— Така беше, Джон — намеси се с напрегнат глас Ана Лий.

Сабрина забеляза, че и двете го защитават като орлици и си помисли, че може и да имат връзка с него. Може би едната от тях наистина бе мразила Касандра.

Джон вдигна глава.

— Благодаря, но се страхувам, че ме притеснява нещо друго, не мъчителните спомени. Спомняте ли си изстрелите от сутринта.

Всички закимаха.

— Открих куршум в стената.

— Какво? — попита Тайър.

— Джон, този замък е толкова стар, мога дори да кажа с чиста съвест, че е по-стар и от мен! — възкликна Реджи.

— Може би…

— Куршумът не беше стар, Реджи, а съвсем нов — уточни Джон.

Том Харт поклати удивен глава.

— Това не е част от играта.

— Разбира се, че не е. Куршумът е истински — уточни нетърпеливо Джон.

— Да не би да си решил да придадеш малко загадъчност към тайната, Джон? — попита Джо с хитра усмивка, докато приглаждаше щръкналата си брада.

— Много го бива в тези работи — съгласи се Ви Джей.

— Джон, ти някога замислял ли си се да станеш актьор?

— Дами и господа, говорим за истински куршум, изстрелян в коридора, на място, където някой е можел да пострада. Дори да бъде убит — заяви мрачно Джон.

— Добре — опита се да протестира Джо. — Може би някой от нас е пълен глупак, успял да пренесе през митницата оръжие. Може и да сме малко шантави, но според мен е много тъпо да съсипем цялата Седмица, защото някой тъпак е стрелял в стената. — Гласът на Джон беше пълен с досада, също като частния детектив от книгите му, който нямаше намерение да слуша глупости.

— Добре тогава, кой е стрелял? — попита Джон и ги огледа един по един.

Никой не си призна.

— Кажете — подкани ги тихо той.

— Някой се опитва да задълбочи загадката. Никой не беше ранен — опита се да обясни Джо.

— В стената има куршум — отвърна с равен глас Джон.

— Ти убеден ли си, че не е останал от стари времена? — попита Тайър Нюби, все едно че разпитваше заподозрян.

— Запознат съм и с куршумите, и с огнестрелните оръжия — отвърна Джон.

— Ще погледна — реши Тайър. — Въпреки че и според мен някой се опитва да направи Седмицата по-интересна.

— Моля те, Джон — обади се тихо Даяна. — Всички обичаме твоите Седмици на тайните. Не ставай параноик заради нещастието последния път. Каси не се е самоубила. Тя бе много красива, но е възможно да е загубила равновесие. Паднала е, Джон, а ти преживя истински ад. Случи се отдавна, а ние много ще ти се разсърдим, ако ни накараш да си тръгнем.

— Така е — подкрепи я решително Ана Лий.

— Просто се тревожа за сигурността ви и… — започна Джон.

— Джон Стюарт, нали не се каниш да изхвърлиш една възрастна жена на улицата? — възкликна възмутено Реджи.

Той бе победен. Сабрина забеляза как изражението му се променя, докато наблюдаваше възрастната писателка. Пое ръката й и я целуна.

— Никога не бих го направил, Реджина, каквото и да става, никога не бих те изхвърлил на улицата.

— Така те искам, момчето ми — заяви тя и се наведе, за да го целуне по бузата.

Джон постави на бар плота напитката, която бе направил.

— И така, дами и господа, стига сме говорили по този въпрос. Ако се случи още някой инцидент, ако времето стане прекалено лошо, тогава чак ще прекратим Седмицата. — Той си сипа бърбън и го изпи на един дъх.

Ана Лий се усмихна.

— Браво! Браво! — извика тя и се наведе през бар плота, за да го целуне първо по бузата, а след това по устните.

— На това му се вика целувка — заяви Брет. — Страшно се радвам, че няма да разтуриш купона, но държа да ти кажа, Джон, че няма начин да те целуна.

— Ще те декласирам, ако ме целунеш! — предупреди го Джон и групата се разсмя.

— Мен нали няма да ме декласираш? — попита със сладко гласче Даян Дорси. — Сега е мой ред — каза тя, наведе се над бар плота и също го целуна по устните.

— Дами, дами, тук аз трябва да съм барман — отбеляза Брет. — Не се натискайте едновременно да ме целувате.

— Глупаво момче, твоите устни сигурно са най-целуваните в историята на човечеството — отвърна бавно Ви Джей.

— Хайде да му доставим малко удоволствие — предложи Ана Лий и го целуна бавно.

— Така вече е по-добре. Нали не ревнуваш, че споделяш щастието си с мен? — обърна се Брет към Джон.

Джон сви рамене.

— Не забравяй, че си в моята къща.

— Къща ли? — възкликна Сузан. — Той нарича това къща.

Сабрина не бе сигурна защо, не че искаше да вгорчи веселието, но й се прииска да се махне от всички и да не слуша повече шегите им. Нямаше желание да вижда най-целуваните устни в историята. Неочаквано се почувства като аутсайдер. Останалите се познаваха от доста повече време и много по-добре. Всички бяха присъствали на трагичната смърт на Касандра. Бяха нещо като затворено общество, от което тя се чувстваше изключена, ала в същото време облекчена. Трябваше да се откъсне от тях поне за малко, да се върне към реалността.

Джон й бе приготвил напитката, Сабрина забеляза, че я е оставил на бара. Въпреки това си взе кърпата и тихо се измъкна към стаята си. Взе душ, изми си косата, уви се в кърпа и се сви на леглото, за да звънне на сестра си.

— Ти не се ли забавляваш? — попита я Тами.

— Разбира се, че се забавлявам. Защо питаш? — отвърна Сабрина.

— Обаждала си се на мама, сега на мен. Предполагам, че има по-интересни неща. Казвай какво става. Да не би да имаш проблеми с кукловода?

— Кой?

— Не се прави на невинна. Много добре знаеш, че говоря за Джон Стюарт. Висок, тъмен и красив. Тайнствен мъж със страхотен акцент. Най-краткотрайната връзка в живота ти. Той ли е видял сметката на красивата усойница? Научи ли нещо ново?

— Знаеш, че са свалили от него всички обвинения.

— Много хора са били оправдавани заради какви ли не обвинения. Това не означава, че са били невинни.

— Не вярвам той да го е направил — заяви Сабрина.

— Чуй се само. Пламъкът още гори. Казвай къде е той и защо си сама?

— Всички са при басейна — в тъмницата на замъка, ако някога изобщо е имало тъмница тук. Джон заплаши, че ще отмени Седмицата, защото откри куршум в стената.

— Нали е Седмица на тайните — отбеляза Тами. — Би трябвало да се случват такива неща. Тайнствено появили се доказателства.

— Той твърди, че това не било част от играта.

— Да не би да лъже?

— Съмнявам се. Опитваше се да ни отпрати всички. Реджи Хамптън — писателка на кримки, в които има и една котка, отказа да си тръгне.

— Браво на нея. Ти, обаче, можеш да се прибереш. Така няма да водиш тези безумно скъпи разговори.

— Много смешно. Повече няма да ти се обаждам.

— Как е бившият ти? Нали и Брет е там? Искрено да ти кажа, страшно ти завиждам. Аз съм оплескана с бебешка каша, мръсни пелени, а гърдите ми са надути така, че ще се пръснат, докато ти си прекарваш добре в Шотландия с богатите и известните. Няма справедливост на този свят. Да не говорим, че мама винаги те е обичала повече.

Сабрина се разсмя на старата шега.

— Мама никога не ме е обичала повече, а и това няма нищо общо с разговора. — Двете с Тами се караха непрекъснато, докато растяха, а след това станаха много близки. Сестра й бе единствената, освен тях с Джон, която знаеше за връзката им.

В този момент застина на място, защото чу някакво прищракване по линията.

Да не би някой да подслушваше разговора й?

— Сабрина?

— Да, тук съм — отвърна с естествен глас тя. Усети как я обхваща безпокойство и дори лек страх.

Къщата бе голяма — по-точно замъкът — и тя бе сигурна, че има няколко телефонни линии. Сигурно някой случайно бе вдигнал по средата на разговора и след това бе побързал да затвори.

Защо тогава имаше чувството, че някой умишлено е подслушвал?

— Да целунеш племенника ми от мен — каза бързо Сабрина. — Обичам те. Ще ти звънна пак след някой и друг ден.

— Чао, да прекараш добре — пожела й Тами.

Сабрина остана загледана в слушалката няколко секунди и чак тогава затвори. Отново й се стори, че зад нея има някой. Завъртя се рязко.

Беше сама, но вратите на балкона бяха отворени. Стисна здраво кърпата и изскочи навън. Нямаше никой. Забеляза Джон Стюарт на неговия балкон.

В първия момент изпита облекчение. И той бе оставил гостите и се бе върнал в стаята си. Добре, може и да ревнуваше, или може би бе разбрала, докато бяха край басейна, че е имал много любовници, че тя е била само една от многото. Нали се говореше, че е имал връзка по времето, когато Касандра бе починала.

От тази мисъл я заболя. Сякаш нож я преряза през стомаха. Погледна го и се зачуди какво мисли се въртят в главата му.

Едва сега се сети, че е застанала на балкона само по хавлия.

Може би той не я беше видял. В същия момент той вдигна ръка за поздрав. Тя също му махна и побърза да се прибере вътре, за да се облече.

Възможно бе Джон да се е опитвал да се обади и да е вдигнал телефона. Не, той би се извинил и би затворил веднага.

„Престани веднага — каза си тя, — облечи се и се подготви да участваш в Седмицата на тайните.“

Стъмваше се рано. Наближаваше времето, определено, за да отиде в параклиса.

 

 

Тя обичаше тъмницата с композициите.

Всички изглеждаха толкова живи. Все едно че убийците щяха да оживеят всеки момент, а посетителят можеше да чуе писъците на жертвите.

Докато вървеше сред тях, я завладя чувство на сила.

Никой не знаеше.

— Тук съм!

Тя се извърна към шепота и потръпна от приятния страх.

За секунда, по-точно за частица от секундата й се стори, че восъчните фигури са оживели, че Джак Изкормвача дебне.

Бледата сивкава светлина й се стори призрачно зловеща.

Композициите бяха толкова истински.

Сърцето й биеше като обезумяло в гърдите. Някой дебнеше в мрака… ослушваше се.

След това чу името си и тръпката на страх плъзна по гърба й. Той беше. Беше дошъл.

След това го видя и забърза към него, зачудена от уплахата по лицето му.

— Тя знае — прошепна той. — Тя знае и ме изнудва. Нямам представа какво да направя. Просто не знам…

Тя веднага го прегърна, приласка го, накара го да замълчи и го успокои.

— Кажи ми сега какво се е случило.

Той й разказа, неспособен да спре треперенето си. Страхуваше се за себе си, за бъдещето, за нея.

— Господи, няма да го понеса, ако…

— Престани, любов моя! Нищо лошо няма да се случи.

— Не знам какво да направя!

Тя се усмихна и поклати глава.

— Аз, обаче, знам — отвърна тихо тя. — Не се притеснявай. — Притисна го отново и погледна табелките. Палачи с качулки, убийци с маски. Усмихна се отново и го успокои. — Не се притеснявай. Наистина знам какво да направя.