Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (19)

Осемнайсета глава

Вътре нямаше нищо.

Нито мъртво тяло върху чаршафите. Нито водата в банята течеше. Нито кръв. Не ги посрещна ужасна сцена. Вътре нямаше нищо.

Нямаше и следа от Сузан.

— Къде, по дяволите, е тя? — попита Ви Джей.

— Сузан? — провикна се Сабрина. Погледна Джон, след това влезе навътре, отвори вратата на банята, оставена открехната. — Сузан?

— Нея я няма — установи Даян.

— Къде, по дяволите, може да е отишла? — попита нетърпеливо Джо.

— Сигурно дебне някъде наоколо и ни следи, за да разбере как ще се държим, когато разберем, че ни е направила номер — предположи Ана Лий.

— Замъкът е голям — каза Сабрина. — Може да е къде ли не.

— Така е. Може да е навсякъде — потвърди Джон.

— Защо се притесняваш толкова много за нея? — попита раздразнен Том. — Нека обикаля и се ядосва сама. Аз се опитах да се държа мило с нея, пазех пред вратата й, докато се къпеше, а тя излезе, разбесня се и нарече двама ни с Ви Джей извратени типове, защото сме я смущавали. Съжалявам, Джон, но ми писна от нея. В сравнение с нея, Каси ми се струва истински ангел.

Всички погледнаха Том, който рядко показваше гняв или горчивина.

Ви Джей пъхна ръката си в неговата.

— Том, може да е ранена.

— Надявам се — измърмори той.

— Не говориш сериозно, нали? — попита го Ви Джей.

Той въздъхна и вдигна ръце.

— Добре, Джон, да отидем да я потърсим, щом настояваш.

— Най-добре да се разделим — предложи Тайър.

— Правилно — съгласи се Джон. — Ще бъде смешно, ако тръгнем на група из замъка и се блъскаме на всяка крачка.

— Никъде не отивам сама — заяви Даян.

— Не, разбира се — успокои я нетърпеливо Джон. — Ще бъдем на групи от по двама, или трима. — Той се поколеба. — Реджи, ти защо не се заключиш и не…

— Джон Стюарт, престани да се държиш с мен като с инвалид, или с престаряла бабичка — сопна му се тя.

— Добре, тогава… — започна Джон.

— Реджи, просто не искаме да се нараниш — обясни тихо Даян.

— Ви Джей е почти на моята възраст — настоя Реджи.

— Не съм дори близо до възрастта ти — отвърна ужасена Ви Джей.

— Дами, престанете! — опита се да ги спре Брет.

— Как ще се разделим? — попита Ками.

— Да видим — започна Джон. — С Тайър и Джо ще обиколим тъмницата. Том и Брет, проверете първия етаж и помогнете на Ви Джей, Сабрина и Ана Лий да претърсят стаите. Даян, вие с Реджи можете да сте свръзката ни и ще останете в трапезарията.

— Аз ще ви помогна в криптата и тъмницата с восъчните фигури — предложи Джошуа. — Познавам мястото добре.

— И аз мога да помогна — предложи Ками.

— Недей, Ками, по-добре да останеш с Даян и Реджи в трапезарията. Не, по-добре да се качиш на тавана и да кажеш на Джени, че Сузан е изчезнала, за да я потърси горе.

— Може да е взела някой от конете.

— Ако някой кон липсваше, Ангъс щеше да ни каже.

— Може да се е измъкнала, след като се върнахме — предположи Джошуа. — А и времето е много по-хубаво.

— Възможно е, наистина — призна Джон, — но аз лично искрено се съмнявам. Снегът е дълбок, а до селото има много път. Доколкото си спомням, Сузан не е от хората, които обичат конете. Том — каза той и бръкна в джоба си. — Това е шперцът. Да започнем претърсването, какво ще кажете?

Погледна Сабрина, след това се обърна и тръгна надолу по стълбите.

 

 

Сабрина не искаше да се държи като Тома Неверни. Начинът, по който Джон я гледаше, я караше да се чувства ужасно. Очите му бяха станали студени, строги, очи като мрамор, които скриваха всички чувства. Не й се искаше да го отблъсква отново. Не искаше да пропилее собствения си живот. Логиката й нашепваше да внимава. А не искаше да се държи като глупачка. Колкото повече мислеше, толкова повече се притесняваше. По халата на Джон бе видяла кръв — много повече, отколкото би трябвало.

Страхуваше се, а халатът му все още бе до леглото й, където другите можеха да го видят и да забележат кръвта. Страхуваше се и много й се искаше да го защити.

— Какво ще правим сега? — попита Брет.

— Няма да се делим и ще обикаляме от стая в стая — отвърна Ви Джей. — Ако искате, можете първо да обърнете моята наопаки.

— Вие с Даян вървете в трапезарията, както се разбрахме. Ками отива горе, за да се види с Джени и момичетата, а ние започваме тук — разпореди се Сабрина.

— Правилно — съгласи се Ками.

Заедно с Даян и Реджи тя се зае със задачата си. Ви Джей отвори своята врата. Влезе в стаята и останалите я последваха чак до покривката на леглото.

— Както сами виждате, тук Сузан я няма.

Ана Лий влезе в банята и дръпна завесата на душа.

— Сузан?

— Няма я — установи Брет. — Освен ако Ви Джей не я е разфасовала и не я е опекла в камината, така че от нея да остане само пепел.

Ви Джей го погледна.

— Как смееш… — започна Том.

— Това беше шега — възмути се Брет. — Очевидно е, че Сузан я няма тук.

— Да вървим — предложи Сабрина.

— Стаята на Джон е в края на коридора. Да започнем от нея и да се върнем насам — реши Том.

— Добре.

Петимата тръгнаха по коридора. Водеше Том. Сабрина не бе влизала досега в стаята на Джон. Хареса й много. От Каси не бе останала и следа.

— Господи, тук е прекрасно — възкликна Ана Лий.

Брет я зяпна учуден.

— Ти нали спеше с Каси?

Ана Лий го погледна, подпряла длани на ханша.

— Правилно си разбрал, само че тя идваше при мен. — Поколеба се и прехапа долната си устна. След това въздъхна и отпусна рамене. — Тя не допускаше никого тук. Струва ми се, че спалнята бе свещено място за нея.

— Хайде, момичета — подкани ги Ви Джей. — Проверете навсякъде.

След дълги колебания надникнаха дори на балкона. Нямаше никой. Сабрина си спомни, че в тази спалня бе тайната врата към прохода до нейната стая. Тук може и да се криеха други тайни. Може би някой я наблюдаваше в този момент. А може би губеше разсъдъка си.

— Тук няма никой. Какво ще кажете да вървим? — предложи тя.

— Добре — съгласи се Том.

— Следва стаята на Даян — обяви Ви Джей.

— Ще изтичам до стълбите, за да попитам Реджи и Даян дали момчетата не са открили нещо долу — каза Ана Лий.

— Добре — съгласи се Том.

Четиримата влязоха в стаята на Даян. По тоалетката бяха разпилени четки, гребени, грим и каква ли не козметика. Лаптопът й бе оставен на маса до прозореца. По столовете и по леглото бяха разхвърляни дрехи, а обувките се търкаляха по пода.

— Няма начин Сузан да е тук — прецени Брет. — За нея няма място.

Той повдигна покривката и извика неочаквано. Останалите скочиха към него.

— Какво има? — попита Том. — Добре ли си, Брет? Какво откри?

Брет се изправи.

— Вибраторът й ме ухапа.

— Я престани! — извика възмутена Ви Джей и го перна през рамото.

— Ви Джей, майтапех се, защото съм сигурен, че Даян не крие Сузан в тази стая!

Стаята на Джошуа бе пълна с инструменти, типични за човек на изкуството — покрито платно, недовършена фигура от глина. От Сузан нямаше и следа. Стаята на Ками с огромното бюро и купове документи бе спретната и чиста. Сузан, обаче, я нямаше. Ана Лий се върна при тях. Долу не се бе случило нищо.

Провериха стаята на Джо — пълен хаос. Стаята на Тайър бе подредена по войнишки, но Сузан я нямаше. В стаята на Ана Лий се усещаше парфюмът й, по тоалетката бяха пръснати бижута, а дрехите бяха подредени грижливо. Сузан не бе и тук. Сабрина ги поведе към собствената си стая, смутена, че пред леглото бе покритият с кръв халат на Джон.

Нямаше го.

Не знаеше дали да въздъхне от облекчение, или да се поддаде на паниката си. Останалите не казаха нищо, само обиколиха.

— Това е смешно — отбеляза Ана Лий. — Очевидно е, че никой не крие Сузан в стаята си.

— Така е — съгласи се Ви Джей. — Може пък Сузан да се крие нарочно. Да не говорим, че тук е пълно с тайни проходи.

— Джон със сигурност познава тайните на замъка — каза Брет. — Нали е негов.

— Може би Сузан е открила някой таен проход — предположи Ана Лий. — А най-хубавото ще бъде, ако се е затворила между стените и не може да излезе.

— Остана само моята стая — подсети ги Брет. — След това отивам да пийна нещо, а после си лягам, за съжаление сам. Но пък съм много уморен и ще преглътна безрадостната си съдба.

Сабрина застана в средата на стаята и си спомни колко се бе уплашила през нощта. Джон го нямаше. Брет също го нямаше. Всички обикаляха по коридорите. Някои се бяха бръснали на светлината на свещите посред нощ. Сърцето на Сабрина заби учестено. Гардеробът отново я привлече. Тя пристъпи към него.

— Сабрина! — повика я остро Брет.

Тя не му обърна никакво внимание и отвори вратата.

 

 

Това бе неговият замък. В криптата почиваха мъртви роднини. Джон никога не се бе страхувал от мъртвите. Преди години, като дете, баща му го бе успокоил, след като бе гледал филм на ужасите. „Не се страхувай, сине, те са най-безопасните хора, защото не могат повече да те наранят. Понякога трябва да се страхуваш от живите.“ Джон вярваше в Бог, в някаква висша сила, но не вярваше, че Бог ще измъчва хората като призрак. Не вярваше в суеверия. До тази вечер. Параклисът беше празен. Въпреки това провериха под пейките, зад олтара, огледаха внимателно сенките.

След това провериха боулинг залата и заедно влязоха при басейна.

— Поне не се е удавила — отбеляза Тайър, когато огледаха водата.

— Трябва да проверим и криптата — обади се Джо, обзет от чувство на неловкост.

— Добре. — Бившето ченге Тайър очевидно също бе притеснен.

— Сузан не е тук — изтъкна Джон, след като провериха при мъртвите.

— Не съм и помислял, че може да е тук — обясни Тайър. — Тя има голяма уста, единствено на Даян й стиска да слезе сама и да се престори на призрака на майка си.

— Може би, въпреки снега, е тръгнала към селото и в момента пие нещо топло и гледа някой сериал по телевизията — подхвърли Джо.

— Кой знае — сви рамене Джон, въпреки че не вярваше. — Да проверим и в тъмницата при восъчните фигури.

Джон застана до вратата и огледа фигурите. Всичко си беше както преди.

— Сузан, тук Сузи, Сузи! — провикна се Джо.

Думите отекнаха, а фигурите останаха втренчени в тях като истински хора.

— Тук нищо не помръдва — отбеляза Тайър.

— Защото няма никой — отвърна Джо и изви вежда.

— Къде, по дяволите, се е завряла? — чудеше се Тайър.

— Не знам — отвърна Джон и тръгна към изхода.

Останалите се промъкнаха преди него. Джон почти се усмихна, докато затваряше двойните врати. В този момент усети студена тръпка по гърба си, затова отвори отново и вдигна лампата.

Нямаше никой. Въпреки това нещо го бе разтревожило. Имаше чувството, че… И той не знаеше какво е това чувство. Затвори вратата и нетърпеливо поклати глава. Последва другите към трапезарията.

 

 

Даян редеше пасианс, сипала си бе вино в огромна чаша. Реджи се бе отпуснала на масата и потропваше с пръсти. Ками също бе до масата, подпряла глава на скръстените си ръце. Асистентката вдигна поглед, когато мъжете влязоха.

— Джени и момичетата казаха, че не са открили и следа от Сузан — обясни Ками.

— Долу няма нищо — съобщи весело Тайър.

— И тук няма нищо, освен три уморени, ядосани вещици — уведоми ги Реджи.

Джон се усмихна.

— Някой да иска нещо за пиене? — Сипа си чаша уиски.

В този момент чуха писъка от горния етаж.

 

 

Сабрина изпищя и отскочи назад, когато една глава падна от гардероба пред нея. Дълга коса плисна навсякъде.

— Сабрина! Това е манекен и перука! — каза Брет и застана зад нея, за да я прегърне.

Така беше. Главата бе бяла, пластмасова, с черна перука.

— Миличка, всичко е наред — успокои я Ви Джей.

Сабрина се почувства като глупачка. Брет беше прав. Защо бе решила, че ще намери нещо в този гардероб? Бе пълен с дрехи и когато го бе отворила, главата се бе изтъркаляла навън.

Погледна я все още разтреперана, а останалите влязоха в стаята, водени от Джон, зад него Тайър, Джошуа, Джо, дори Даян, а горката Реджи пухтеше в напразен опит да ги догони.

— Какво има? Какво стана? Кажи? — попита Джон.

— Нищо, нищо — побърза да отвърне Сабрина. — Просто се изплаших.

Джон се наведе към главата.

— Предполагам, че не е твоя — обърна се той към Брет.

— Този цвят не ми отива — поклати Брет глава.

Джон пристъпи към гардероба, за да прегледа какво има вътре.

— Нямах представа, че тези неща са вътре — обясни той.

— На Каси ли са били? — попита Ви Джей.

— Да. Извинявай, Брет, май не сме ти оставили достатъчно място за твоите неща.

— Моите нужди са малко и съвсем простички.

— Как ли пък не! — възкликна Ви Джей.

— От Сузан няма и следа — каза Том.

— Така е — съгласи се Джо.

Джон спря пред Сабрина.

— Добре ли си?

— Чувствам се като глупачка — кимна тя.

— Всички сме нервни.

— Ти не сипваше ли пиене? — напомни му Тайър.

— Да. — Потъмнелите очи на Джон не се отделяха от Сабрина. След това се обърна и излезе от стаята. Всички поеха след него.

Джошуа му помогна да направи напитките.

— Може и да не ми повярвате — започна той, — но ледът ни свършва.

— На мен не ми трябва лед — увери го Джон и си сипа двоен бърбън.

— Трябва да намерим Сузан — настоя Сабрина.

— Няма да е тази вечер! — реши Ви Джей.

— Джошуа, Тайър, утре ще вземем конете и ще отидем да я потърсим. Може да се е загубила. До четирийсет и осем часа ще оправят тока и телефоните. Само че ако тя е някъде навън…

— Ако е навън, няма никакви шансове — довърши вместо него Джон. — Тогава пожелавам на всички ви лека нощ. — Той погледна Сабрина.

Тя откъсна поглед от неговия, защото не искаше да го вижда. Халатът го нямаше, идваше й да изкрещи, халатът с кръвта. Младата жена тръгна нагоре по стълбите.

След час старият замък утихна, освен пукането и скърцането на старите греди и камъни. Сабрина крачеше в стаята си. Никой не можеше да мръдне от това място, а всички имаха нужда от почивка.

Тя зачака.

Страхуваше се, че той ще дойде.

Страхуваше се, че той няма да дойде.

Бяха претърсили целия замък. Освен тайните места — местата, които бяха известни единствено на Джон. Излезе на балкона и в този момент усети присъствието му, а когато се обърна, той бе зад нея. Тя не пристъпи към него, наблюдаваше го внимателно. Висок, внушителен, красив, сексапилен, той бе облечен в нов халат, тъмната му коса бе мокра.

— Искаш ли да си тръгна? — погледна я мрачно той.

— Халатът ти го нямаше — заяви тя. — Онзи с кръвта.

— Прислугата е много добра — отвърна Джон.

— Значи не си ги накарал ти да го махнат? — попита тя.

— Не. — Той пристъпи към нея. — Откри ли някъде окървавен труп, или просто криеш нещо?

Сведе очи, защото той бе застанал пред нея. Усети аромата на сапун, на афтършейв и неговия аромат. В този момент я обзе желание и тя разбра, че го желае. Само ако я докоснеше…

— Ти къде беше? — попита подозрително тя.

— Опитах се да прегледам тайните проходи.

Точно така. Нали тя самата се бе сетила за тях. Въпреки това той бе отишъл сам.

— Страхуваш ли се от мен? — попита я той.

— Трябва ли?

Той поклати глава и я погледна.

— Не — заяви твърдо той.

Тя прехапа устни, но не трепна. Джон се обърна и понечи да тръгне. Сабрина може и да бе глупачка, но не можеше да понесе той да си отиде.

— Джон! — извика тя и се втурна след него. Прегърна го и подпря брадичка на гърба му.

Той застина за момент и се обърна. Младата жена развърза халата и зарови лице в гърдите му, спусна ръце по ребрата и надолу към бедрата. Той бе гол под халата. Докосването й го възбуди веднага и тя пое ерекцията му в ръка. Най-сетне го погледна, готова да срещне устните му, когато той се наведе да я целуне. Докосваше най-интимните й места бавно, жарко, докато тя не започна да се мята и тогава той я прехвърли върху себе си и проникна в нея.

Когато всичко свърши, тя се отпусна изтощена в прегръдките му и си помисли, че го обича безгранично много, прииска й се да не бе така.

Около два часа по-късно Джон се стресна и се събуди. Стана и се огледа. За момент се почувства объркан. Какво го бе събудило? След това разбра, че е било чувството как някой го наблюдава. Сабрина спеше до него, голото й тяло притиснато в неговото. Въпреки това нямаше нищо, нито странни звуци, нито нови миризми. Остана само чувството, че не са сами, че някой бе до тях и ги бе наблюдавал как спят. Стана, облече си халата и влезе в тайния проход.

 

 

Реджи може и да бе стара, но не бе съвсем оглупяла. Имаше нещо, което убягваше на всички глупаци. Когато бе сигурна, че всички спят, тя се надигна. Закопча хавлиената си роба и нахлузи жълтите пантофи. Имаше хубаво фенерче и посегна да го вземе. Така въоръжена излезе от стаята. В коридора бе тихо. От трапезарията взе един от тежките свещници и пое. Не че се канеше да нападне някой. Това бе просто за сигурност. Пое надолу, разпръсвайки сенките. В боулинга бе тихо. В параклиса се прекръсти. В криптата се помоли за мъртвите. Но в тъмницата с восъчните фигури… се сблъска с убиеца. Беше по средата на стаята и търсеше… и тя не знаеше какво търси. Обичаше тайните, обичаше загадките и бе решила да разгадае тази.

Така и стана. А след това…

Реджи чу нещо. Едва доловим звук. Обърна се. И се изправи пред убиеца. Така и не извика. Убиецът дори не я докосна. Не му достави удоволствие да убие отново. Парещата болка в гърдите й я разтърси със силата на атомна бомба. Агонията не беше дълга. Не успяваше да си поеме въздух. Гледаше напред и очите й ставаха все по-големи. След това падна. Чу смеха на мъжа и разбра, че умира.

Убиецът реши, че вече е мъртва.

Само че времето й още не бе дошло.