Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (16)

Петнайсета глава

Да не би да си бе прерязал артерията, за бога? Потръпна и си каза, че няма да е зле да си припомни всички тъпи филми на ужасите, които бе гледала. В тях жените винаги се правеха на глупачки. Вярваха на мъжете, бяха убедени, че има вампири, чудовища. Виждаха все нещата, които искаха да видят, доверяваха се лесно… Тя държеше на него, беше влюбена в него, влюбваше се отново, по-точно никога не го бе разлюбвала. Вярваше му. Когато обичаш някого, не бе глупаво да му вярваш. Джон бе честен човек, който ясно разграничаваше доброто от лошото.

Само че съпругата му бе починала при тайнствени обстоятелства в замъка. А снощи той бе дошъл при нея покрит в кръв. Престани, каза си тя. Брет също бе изцапан с кръв. Доколкото знаеше, това бе кръвта и на двамата, така че не бе станало нищо. Нямаше нито ранени, нито мъртви. След драмата, която Даян разигра в криптата, нямаше нито викове, нито обвинения за нечестна игра. Сабрина не знаеше защо се притеснява. Остана да лежи спокойно и затвори очи.

Някой задумка по вратата и тя се стресна. Веднага се изправи.

— Какво? — провикна се тя.

— Здрасти! — Беше Брет. — Аз съм. В приличен вид ли си? Знам, че си сама, защото господарят на замъка е долу и си пийва кафе. — Той се поколеба. — Стана ми приятно, че беше така загрижена за мен — добави жално той. — Хайде Сабрина, излез. Поговори с мен. Кажи ми, че си добре. Аз също съм добре, няма никакви усложнения след удара в главата и порязаното място на пръста. Почти обяд е и би трябвало да сме в трапезарията, за да признаем всичките си тайни. Ще дойдеш ли?

Тя скочи от леглото.

— Брет, трябва да се изкъпя и да се облека. Идвам след малко. — Хукна към банята.

Нямаше да изпусне признанието на тайните за нищо на света. След десет минути беше готова. Брет я чакаше подпрян на стената и пиеше кафе.

— Крайно време беше — оплака се той.

— Не съм се бавила.

— Щях да те оставя, защото чашата ми с кафе вече е празна. Имам нужда от още кофеин. Каква нощ само. Честно казано, изглеждаш ужасно. Да знаеш, че ревнувам.

— Сигурно защото си прекарал много самотни нощи — засече го тя иронично.

— Не са чак толкова много — намръщи се той. — Просто си търсех утешение, защото те загубих.

— Поспа ли малко? Как е главата ти?

— Малко ме боли, но поне се наспах. Ами ти? Извинявай, глупав въпрос.

— Как е пръстът ти?

— Няма страшно. Искаш ли да го целунеш, ще ми мине веднага.

Тя въздъхна.

— Извинявай, просто не успявам да се въздържа. Какво ще кажеш да сключим примирие? Искам да си останем приятели. Ако решиш нещо друго, на разположение съм.

— Приведе се по-близо до нея. — Или ако се уплашиш, че богатият ти любовник се кани да те хвърли от балкона…

— Брет!

— … веднага ми се обади.

— Брет, мислех, че Джон ти е приятел.

— Приятел ми е. А на война и в любовта всичко е позволено.

Бяха стигнали края на стълбите. През високите тесни прозорци Сабрина забеляза, че снегът е натрупал, а денят е мрачен и всеки момент ще се развихри нова буря. Беше красиво, макар и потискащо.

Газените лампи все още горяха, навлизаше дневна светлина и замъкът изглеждаше по-светъл.

— Кафето, мила, е насам. — Брет я поведе към трапезарията.

Джон бе седнал начело на масата, стиснал в ръка чаша кафе и си говореше с Джо и Тайър. Джени Олбрайт, спокойна и компетентна, както обикновено, сервираше нови плата, Даян и Ана Лий обсъждаха плюсовете и минусите на пиърсинга, а Джошуа, Ками и Реджи се оплакваха, че новият музей в Лондон нямал никакви артистични качества.

— Продължавам да твърдя, че няма такова нещо като жена сериен убиец — обясняваше Тайър, докато Брет си наливаше още кафе и се канеше да се настани при групата до Джо.

— Ами проститутката от Флорида, която предлагала трева? — напомни му Джо.

— Добре де, тя доста се доближава до профила на истински сериен убиец — примири се Тайър. — Работата е там, че истинският сериен убиец е воден винаги от сексуален мотив. Той е хищник, от мъжки род. Търси сексуално удовлетворение чрез насилие.

— Повечето социопати, проучвани от психолози и ФБР са мъже — отбеляза Джон. — Само че…

— Ами Кървавата графиня, тя определено е серийна убийца — намеси се Ана Лий. — Избила е всички онези момичета, за да използва кръвта им и да стане по-красива, за да си осигури повече секс.

— Всъщност — прекъсна я Реджи, — четох, че Графинята си е поигравала добре с жертвите, преди да им види сметката. Ако това не е сексуален мотив…

— Това е друго — настоя Тайър, вече по-тихо, защото старият спор бе поел в нова посока. Той бе работил като ченге, не бе учен, но знаеше доста неща.

Джо му се притече на помощ.

— Мъжете убийци искат власт и сила. Графинята е живяла преди повече от сто години и едва ли ще разберем мотивите й. Сигурно си е въобразявала, че е над останалите и затова е избивала селските девойки за свое удоволствие.

— Така или иначе, била е истинско чудовище — съгласи се Даян и потръпна.

— Внимавай — предупреди я Брет. — Ви Джей ще резне гърлото на Джошуа, защото я е изобразил като Графинята.

— Къде е Ви Джей? — попита Сабрина.

— Още не е слязла — отвърна Джон.

— Работата е там, че Графинята не може да бъде причислена към днешните серийни убийци — продължи Джо.

— Не е като Бънди и останалите — увери го Тайър. — Можеш да ми вярваш, това е по специалността ми.

— Слушайте ченгето — измърмори Ана Лий.

— Доколкото разбрах — прекъсна ги Джон, за да защити Тайър. — Бившето ченге по принцип е прав. Психолозите винаги твърдят, че наследственият фактор е особено важен за формирането на убиеца, но това е по-скоро взаимодействието между тестостерона и агресивното поведение. Проклетите мъже имат чувството, че са принизени, че властта им се изплъзва, затова се превръщат в насилници, докато жените започват да презират себе си и са склонни към самоубийство, готови са да се превърнат в жертви, когато самоуважението им е по-ниско.

— Жените също убиват — обади се отново Ана Лий.

— Така е, някои го правят — съгласи се с небрежен глас Джо и я погледна право в очите.

— Кажи, Тайър, защо убиват жените? — полюбопитства Даян.

Тайър я погледна строго.

— От страст.

— Страст ли? — възмути се Даян. — Винаги ли?

— В повечето случаи е така — предположи Сабрина. Сипа си кафе, но не седна при другите на масата. Беше се облегнала на бюфета, когато се обърнаха към нея. Сви рамене, погледна Брет, а след това и Джон. Той я наблюдаваше с любопитство. — Да предположим, че някой подлудява една жена и тя има случай да направи нещо по въпроса. Намират се в претъпканото метро. Тя го блъска лекичко и готово. На улицата са сред натоварения трафик, минава кола с висока скорост… тя има броени секунди, за да мисли. Дали да го блъсна леко, или малко по-силно, за да е сигурна?

Всички се смълчаха и я погледнаха. Тайър не разбра намека.

— Точно така е — съгласи се той. — Някои убийци разсъждават толкова елементарно, че са направо жалки. Съпругът превърта, защото три дни подред съпругата го храни с готвеното, останало от обяд. Той крясва, тя започва да вика и готово. Гръмва я, стига да има оръжие под ръка. Мъжът е някой насилник и й счупва ръката, оставя я със синьо око. Тя не прави нищо като хората. Агнешкото не струвало, защото ментата била стара и не ставало дори да се нахрани прасето. Той пие като смок, прибира се в два посред нощ, а на сутринта вони на кръчма, на цигари и иска секс. Тя не може да го издържа повече. Страхува се през повечето време. Най-накрая един ден, той й крясва да му донесе нова бира, докато си гледа мача и тя превърта. Не му донася бирата, а му забива куршум във врата.

— Той е някой отвратяга — усмихна се Даян. — Жената осъдена ли е била за убийство, или е получила присъда за самозащита. Трябва да й се даде медал, че е освободила човечеството от подобна отрепка.

В стаята се понесе лек смях. На всички им стана приятно. Въпреки че въпросът беше сериозен, най-сетне бяха заприличали на група писатели, които обсъждаха интересите си на приятно място.

В същото време знаеха, че някой не казва истината. Кой бе успял да прикрие истинската си същност?

Тайър бе прекалено вглъбен в обсъждането и не забеляза, че наоколо витае зло. Усмихна се на Даян.

— Знаеш, че винаги има мотив за убийството.

— Дори ако е станало случайно ли? — попита Ана Лий. — Както когато някой по невнимание блъсне друг пътник пред идващия влак в метрото ли?

Тайър кимна.

— Не забравяй и лудостта. Сама по себе си тя е мотив. Например хората, които чуват гласове. Ами параноиците, които смятат, че всички ги преследват? Мотив има винаги. — Тайър сви рамене. — Да не говорим за мръсниците, които изпитват удоволствие да причиняват болка. Хубаво е, че съдебната медицина напредна толкова много. Едно влакънце, една микроскопична капка кръв, или кожа, прави се ДНК експертиза и всичко е наред.

— Въпреки това ти трябва заподозрян — напомни му Джо.

— Колко много престъпления остават неразкрити!

— Добре че хората обичат да четат за убийства, иначе щяхме да останем без работа — намеси се Ана Лий. Усмихна се и огледа групата. — Не трябваше ли да признаваме греховете си и да разберем кой изпраща хората, където не трябва?

— Сузан ще ни накълца на кайма — заяви нещастно Джо.

Ана Лий сви рамене.

— Просто ще й кажем, че ако посмее да напише и дума, ще й приложим номер в стила на Агата Кристи — всеки един от нас ще я убие с въже, нож, пистолет, гарота и така нататък, ако не внимава как се държи.

— А къде е Сузан? — попита Джо.

— Не съм я виждал — каза му Джон.

— И аз не съм — сви рамене Даян.

— Някой виждал ли я е днес? — попита Джон и се огледа около масата.

— От снощи не съм — обясни Ана Лий.

— Като се замисля — сети се Тайър, — не съм виждал нито Ви Джей, нито Том. Том пазеше Сузан, докато тя се къпеше снощи, помните ли?

— Може би все още спят — предположи Даян.

— Том и Ви Джей може и да спят, обаче Сузан? — Брет не скри скептичното си отношение. — Искам да кажа, че Том и Ви Джей…

— Не трябваше ли ние да признаваме греховете си, не да отправяме обвинения към другите, млади човече — заяви Реджи и го погледна строго.

— Извинявай, просто исках…

— Какво си искал — намеси се нов глас.

Том Харт, току-що взел душ, облечен в грижливо изгладен сив вълнен панталон и сив пуловер, влезе в стаята. Сипа си кафе, след това усети, че всички го наблюдават.

— Какво става?

— Започнахме да се притесняваме — обясни Джон.

— Защо? — попита невинно Том.

— Защото става късно, а вас ви няма — обърна се към него Ана Лий. — Къде е Ви Джей?

— Виктория — Ви Джей каза, че слиза. Тъкмо се обличаше, когато… почуках на вратата й. А аз съм вече тук. Защо сте се намусили? — попита Том.

— Том, никой не е виждал Сузан — обясни Джон.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че сте разстроени? — попита той, неспособен да повярва.

— Просто се тревожим за нея — каза Джон.

— Снощи й нямаше нищо — измърмори той. — Излезе от душа и се разкрещя, че трябвало да стоя да пазя пред вратата, а не в стаята й.

— И какво?

Личеше, че на Том му е неудобно. Сви рамене.

— Ви Джей беше в стаята… Минавала и се заговорихме. Сузан се държа изключително противно. Нарече ни перверзни типове, каза, че сме мръднали и се опитваме да се докопаме до нея.

— Това ми хареса — измърка Ана Лий. — Вие какво направихте?

— Казах й да си го начука и двамата с Ви Джей излязохме и… — Той замълча.

— И кажи какво стана — настоя Даян.

— Всеки си влезе в стаята — заяви Том.

Лъжеше. Сабрина бе убедена, че лъже.

— Боже, Том! Какво ти е на ръката? — попита неочаквано Ана Лий, стана и пристъпи към него.

— Ръката ми ли? — каза Том, след това погледна дланта си и дългата рана от порязано, от която отново бе потекла кръв. — А, това ли… Изглежда доста неприятно, но всъщност ми няма нищо.

— Не вярвам да си се порязал на хартия — засече го Реджи.

Том я погледна и поклати глава с усмивка.

— Счупих една от газените ти лампи, Джон. Извинявай, сигурен съм, че са истински антики.

— Имам и други — махна небрежно с глава Джон. — Само че раната ти не ми се струва лека.

— Том, къде каза, че е Ви Джей? — попита Сабрина.

— Снощи не отговори, когато почуках на вратата й — обясни Брет.

— А вие защо, по дяволите, сте чукали на вратата й? — попита ядосан Том.

— Трябваше ми човек, авантюрист и гладник, който да слезе с мен в трапезарията — отвърна възмутен Брет.

— Само това ли? — пошегува се Ана Лий. След това се усмихна на групата. — Все пак вече започнахме нова игра на честност. Признаваме си греховете, за да се опитаме да разберем кой е убил Каси, ако, разбира се, е била убита, защото официалната версия на полицията беше, че смъртта й е нещастен случай.

— Нямам какво да признавам по отношение на Ви Джей — заяви ядосан Брет.

— Не и по отношение на Ви Джей — заяви мило Ана Лий.

Джо се отпусна на стола си.

— Чакайте малко, ако търсим мотив, Ви Джей мразеше Каси. Двете никога не са се разбирали. Каси се държеше грубо и гадно с нея, а Ви Джей не се замисляше, когато й казваше какво мисли за нея.

— Ви Джей не е убила Каси! — намръщи се Том.

— Том, скъпи — обади се Ана Лий. — Може и ти да си имал желание да убиеш милата Касандра. Тя пишеше доста противни неща за теб и намекваше, че имаш любовни връзки с коя ли не. Я да видим, разделен си със съпругата си, но още не си разведен. Една история с Каси щеше да ти коства огромна, ама наистина огромна издръжка — опита се да порови в миналото младата жена.

— Ана Лий, идеята е сами да признаем — заяви Джон.

Том вдигна ръка пред Джон.

— Всичко е наред. Няма значение. Не съм убил Каси. Познавам закона, знам какви са задълженията ми и не мразя почти бившата си съпруга. С удоволствие ще й дам половината от доходите си, защото много ми е помагала в писането.

— На това му се казва съвършен мъж — отбеляза Ана Лий. — И все пак продължавам да твърдя, че си имал мотив.

— След като мотивът може да е всякакъв, според мен всеки един от нас е имал мотив — предложи сухо Джон.

— Аз не съм — отрече тихо Даян.

— Не си ли? — полюбопитства Ана Лий. — Даян, мила, страхувам се, че няма начин да се измъкнеш суха от водата. Я да видим, Каси ти е била майка, но не е искала и да чуе за теб. Дори не е имала желание да признае пред света, че те има, защото си била проблем, досадна истина, същество, което я е карало да се чувства стара. Може да си превъртяла в един момент и тогава тя се е оказала на балкона и…

— Това са куп нагли лъжи! — извика Даян гневно. Заобиколи масата, подпряла ръце на хълбоци и погледна злобно Ана Лий. — Точно ти ли приказваш тези гадости, след като единствената ти цел винаги е била да създаваш неприятности? Ти дори не знаеш какво е морал. Не можеше да имаш Джон, затова се насочи към майка ми. Един Господ знае към кого още. Умираш да създаваш хаос около себе си. Копнееш за внимание, затова гледаш да създаваш проблеми. Така привличаш внимание, защото като писателка те няма никаква.

— Олеле — измърмори Ана Лий. — Как можах да забравя дори за миг, че си дъщеря на Каси. — Въпреки казаното, тя изобщо не се смути. — Сега вече всички знаем къде спях, но тук има и още нещо, момичета и момчета. Не трябваше ли всички да си признаем греховете? — Тя се обърна към Джо. — Ти нищо ли няма да кажеш? — попита го тя.

Той вдигна ръце и сви притеснено рамене.

— Аз бях между двете — отвърна нещастно той.

Джон стана от масата и се подпря на камината над полицата. Дори игла да паднеше, щеше да прозвучи като топовен гърмеж, защото всички бяха утихнали. Въпреки това Джон изглеждаше спокоен, сякаш не бе чул нищо ново.

Джо прочисти гърлото си.

— Бях много ядосан на Каси — обясни той. — Колкото и да ме беше яд на нея — бях пропуснал възможността да се включа в една важна антология заради нея — и въпреки това тя ме очароваше. Беше омъжена за Джон, затова се държах на разстояние. Само че Ана Лий се забавляваше, защото знаеше за противоречивите чувства в отношенията ми с Каси. Ана Лий сигурно е била в много особено настроение, след като е изоставила изтънчения си вкус и да ме прелъсти. След това…

— Какво стана след това? — попита Джон и погледна Ана Лий.

Ана Лий сви рамене и в очите й се появи странна болка.

— Джон, ти така и няма да разбереш истината. Ти нямаше да се разведеш с нея. Аз просто се опитвах да ти покажа що за жена е тя.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Опитвала си се да ми покажеш какъв човек е съпругата ми ли?

Ана Лий прокара пръсти през красивата си коса.

— Ти не чуваше, когато те предупреждавах, че спи с когото й попадне.

— Ана Лий, познавах Каси чудесно и отлично знаех какви ги върши и връзката ни беше към края си. Разбирах, че го прави в опит да избяга от рака. В повечето случаи ми беше все едно какво прави, освен в случаите, когато нараняваше хората — нещо, за което разчиташе на доста помощ. — Обърна се рязко към Джо. — Разкажи какво стана.

— Аз… Ние само веднъж… — пламна като домат Джо.

— Кажи го, Джо! — настоя развеселена Ана Лий. — Направихме тройка!

Джо сведе глава.

— Съжалявам, Джон. Бях толкова… Просто… — Погледна Джон. — Ти си богат, уважаван, имаш власт, красив си. А аз винаги ще приличам на мечка, страдаща от махмурлук. Те започнаха да ми се подиграват, разправяха, че ме желаят… а след това — той погледна обвинително Ана Лий, — след това ми се присмяха.

— Всички бяхме възрастни хора, Джо. Не сме ти се присмивали. Сигурно така ти се е сторило — сви Ана Лий рамене.

— Неспособен? — попита тихо Даян. — Използван? Сторило ти се, че са те използвали и си неспособен.

— О, не — възпротиви се Джо. — Не беше това! Не съм се чувствал използван, нито пък съм имал желание да убия жените, защото са ме унижили, не беше това! — Той погледна Ана Лий. — Освен това не съм се представил зле, защото, когато е в настроение, Ана Лий продължава да ме търси от време на време.

Брет скочи от мястото си и подпря длани на ханша.

— Не ви вярвам! — извика той. — Каси не беше такава!

Джон застана зад него и постави длан на рамото му.

— Брет, тя беше точно такава.

— Не е вярно, измисляте си, но просто не разбирам защо. Искате внимание ли? Нещо, което да ви накара да изглеждате извратени нещастници, за да прикриете вината си ли? Измисляте си, знам, че си измисляте. Познавах Каси…

— Брет! — повика го по-настоятелно Джон. — Ти изобщо не познаваше Каси. Само ти се е струвало, че я познаваш. Знаеш, че тя е искала да си мислиш, че те желае. Попаднал си в капана й, защото си държал на нея.

— Не е вярно — отрече Брет. В следващия момент се отпусна на стола си и притисна пръсти към слепоочията. — Не, аз… — След това отново вдигна поглед. Премести очи от Джон към Сабрина по такъв начин, че сърцето й се сви. След това отново погледна Джон. — Да знаеш само как ревнувах от теб. Бях женен за Сабрина. Тя никога не призна, че те познава, а че е спала с теб и дума не е ставало. Когато някой споменеше името ти, тя ставаше тъжна… Просто разбрах, че двамата сте имали връзка, че дори тя да бе решена да бъде добра и вярна съпруга, все ме сравнява с теб. Накрая се отказах. Веднага след развода не можех да повярвам, че моето поведение я е принудило да ме напусне, така че исках… Исках да ти го върна. Обвинявах теб за развода, имах чувството, че си прелъстил съпругата ми. Затова си поставих за цел да прелъстя Каси. По свой начин тя ме обичаше. Знам, че беше така, защото, защото…

— Брет — прекъсна го с въздишка Джон. — Ти си я обичал, защото Каси караше хората да я обичат с лекота. Дори след като тя спря да ме привлича, аз също държах на нея. Болеше я, тя бягаше от болестта. Отчаяното й желание бе да остане млада и красива завинаги. Имаше нужда да бъде обградена от обич, не искаше да остава сама, нито да умира. Беше умна жена, интелигентна и образована, с безупречна логична мисъл и можеше да бъде очарователна, понякога мила и дори да те дари с обич.

Поколеба се и погледна Даян.

— Много добре знаеше какво е причинила на собствената си дъщеря и даряваше огромни суми на сиропиталища и домове за болни деца. Тя не беше ужасен човек. Познавах я добре и знаех какво прави. За мен нямаше значение. Голямата ми грешка бе, че се ожених за нея. Познавахме се от години. Тя ми намери първия агент, показа ми възможностите. Беше красива жена и двамата сме се забавлявали чудесно. Ту се събирахме, ту се разделяхме. След това тя се разболя. Не искаше да остава сама. Решихме да пробваме. Бракът ни бе обречен още от самото начало. Само че тя ми беше приятелка. И аз много държа на нея.

Джон замълча, вдигна ръце и се усмихна.

— Добре, ще ми кажете ли кой от вас не е спал с жена ми?

— Мило момче, аз със сигурност не съм! — възкликна възмутено Реджи.

Джон се усмихваше.

— Предлагам да вдигнем ръце. Тези, които са го правили, и тези, които не са.

— Аз не съм — увери го Том.

— И аз не съм — заяви Ками.

— Не съм — обади се и Тайър.

— Нито пък аз — намеси се смълчаният досега Джошуа, опрял се напред на стола.

— Аз не бях тук — прошепна Сабрина.

— Сузан и Ви Джей ги няма, така ще се наложи да ги попитаме по-късно — прошепна сухо Джон.

— Не смяташ ли, че за днес ни беше достатъчно? — попита остро Ана Лий. Гласът й се бе променил толкова много, че Сабрина вдигна поглед към нея и се зачуди дали небрежното безразличие, с което се отнасяше към сексуалните си подвизи, не е просто поза. Дали не се притесняваше от нещата, които бе извършила?

Мотивите на различните хора можеха да бъдат най-необикновени. Брет бе решил да нарани Джон, защото Джон бе наранил него, макар и без да има подобно намерение. Ана Лий бе обичала Джон, затова бе прелъстила съпругата на Джон. Джо се бе влюбил в Каси и се бе забъркал в интригите на Ана Лий. Що се отнася до останалите…

Касандра бе знаела тайни за всички, за да може да се възползва от тях, когато се наложи. Очевидно тя можеше да съсипе Том Харт, кариерата му и брака му. Беше се карала най-открито с Ви Джей. Ами Тайър, Реджи, Джошуа и Ками? Възможно ли бе Даян да е така засегната от манипулациите на майка си, че да посегне на живота й?

— Джон? — продължи да настоява Ана Лий.

Той вдигна ръце.

— Така и не стигнахме до никакъв отговор — заяви той.

— Не е вярно — заяви Брет. — Знаем кой е спал и кой не е спал с Каси.

Джон мрачно се усмихна.

— Това не ни помага да разберем кой я е убил.

— Ако е била убита — отвърна Ана Лий. Наведе се напред. — Джон, дали не е по-добре да оставиш нещата така, както са?

— Ами онези подвеждащи бележки, които бяха изпратени? Кой си играе с нас? Кой иска да ни изплаши?

— Даян! — кимна към момичето Ана Лий.

— Веднъж! — извика Даян. — Само веднъж, когато написах бележките да дойдете в криптата.

— Ами бележката за Сузан? — попита Джон.

— Даян, ако си го направила ти, за бога… — започна Ана Лий.

— Не съм писала никаква бележка за Сузан! — заяви раздразнена Даян. — Няма да призная нещо, което не съм извършила.

— Сузан е луда — обади се раздразнен Брет. — Нека да започнем на принципа на изключването. Аз не бях тук, така че съм невинен. Сабрина не беше тук. Тя дори не е била в замъка по време на трагедията. Джошуа не беше тук. Джон не беше тук…

— Всеки един от нас може да е написал бележката, преди да тръгне нанякъде — заяви Джон.

— Само че ако не сме били тук, как е възможно да сме тормозили Сузан в тъмницата с восъчните фигури? — попита Брет.

— Съучастник! — подсказа му тихо Тайър.

— Ако Сузан е била измъчвана — намеси се Том. — Тя драматизира всичко и копнее за внимание.

— Моля те, Джон — обади се Ана Лий. — Главата ми ще се спука. Може ли да отида да поспя малко?

Джон вдигна ръце.

— Разбира се — измърмори той. Огледа останалите в стаята. — Ще се видим в библиотеката, за да пием заедно коктейли. Можем да продължим с играта, но може да се окаже, че разкриваме тайната, която ни държи.

— Джон, ами ако няма какво да разкрием? — попита Ками. — Ако смъртта на Каси е била нещастен случай?

— Значи точно това ще открием и случаят, надявам се, ще бъде приключен — обясни той.

— Ако няма повече да говорим по този въпрос, аз предлагам да поиграем на карти — предложи с надежда Реджи.

— Бридж? — попита Том.

— Покер, мило момче, покер! — уточни Реджи.

— Бройте и мен — разсмя се Джо.

— И мен — съгласи се Тайър.

Всички станаха. Ана Лий излезе бързо от стаята, без да обърне внимание на останалите. Реджи, Джо и Тайър тръгнаха към библиотеката. Сабрина пристъпи към Джон, но забеляза, че Ками му обяснява нещо, силно притеснена. Брет бе наблизо, очевидно нетърпелив да поговори с домакина. Сабрина реши да излезе. Том Харт застана пред нея, увил наранената си ръка със салфетка.

— Какво ще кажеш да поиграем карти? — попита той.

Тя поклати глава и се почувства неловко.

— Не, Том, благодаря. Не съм спала много. Ще отида да полегна. Може да се включа по-късно, ако все още играете.

— Добре.

Тя мина покрай него. Ана Лий вече се бе качила нагоре по стълбите. Сабрина тръгна бързо след нея, отправи се към стаята си, но спря. Почука на вратата на Ви Джей.

— Ви Джей? — повика я тихо тя. Отговор нямаше. Тя почука леко. — Ви Джей.

Отговор нямаше, затова почука по-настойчиво и натисна бравата. Вратата се отвори. Не беше заключена. Сабрина предпазливо отвори.

— Ви Джей!

Нищо.

Отвори цялата врата и влезе в стаята на приятелката си. Щом пристъпи напред, видя Ви Джей отпусната на леглото, облечена в семпла елегантна рокля. Не признаваше набори и дантели. Ръцете й бяха скръстени на гърдите. Лежеше също като в ковчег. Тънка червена линия опасваше врата й.

— Ви Джей! — писна Сабрина и хукна през стаята към приятелката си.