Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Sleep with Strangers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 38 гласа)

Трета глава

— Госпожице Холоуей!

Коктейлите бяха сервирани в библиотеката на замъка, разположена до гостната, срещу балната зала на втория етаж, където вечеряха. Сабрина бе закъсняла. Остана прекалено дълго в модерната вана, докато събираше смелост да се облече и да слезе. Кратката й среща с Джон Стюарт я бе притеснила неочаквано много. Колкото и да бе необичайно, бе благодарна на Брет за присъствието му. Той може и да я дразнеше, но с него не се чувстваше самотна и уплашена.

Бе пред вратата на библиотеката, когато чу някой да я вика. Дребна жена с късо подстригана лъскава коса бързаше към нея, протегнала чаша шампанско. Имаше воднисто сини очи, красиво сърцевидно лице и предпазлива усмивка, която веднага накара Сабрина да се почувства по-добре.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете. Да знаете, че съм ви почитателка. — Тя подаде чашата на Сабрина.

— Много благодаря — усмихна се Сабрина. — Познаваме ли се?

— Не — отвърна младата жена, изчерви се и така стана още по-красива и нежна. — Аз съм Ками, Ками Кларк, асистентка съм на Джон и негова секретарка.

— Разбира се, вие сте Жана д’Арк!

— Да, аз съм — изчерви се Ками още повече. — Джошуа Вейлин ми е добър приятел.

Сабрина се засмя.

— Сигурно. Изглеждате чудесно, нищо че сте в ролята на мъченица.

— Джош е толкова сладък. Той представя всички толкова добре. Вие пък сте най-красивата жертва, която съм виждала.

Сабрина се засмя отново и вдигна чашата с шампанско.

— Много е талантлив.

— Вие също. Обожавам творбите ви. Мъжете са толкова постни. Нали знаете, безкрайно действие и никаква близост между героите. Да знаете, че умирам за вашата госпожица Милър. Невероятна е. Истинска, състрадателна, храбра, и в същото време много уязвима.

— Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Ками, Ками, Ками!

Слаба жена около петдесет и пет с къса, грижливо оформена тъмна коса се приближаваше към тях. Личеше, че официалната й рокля без презрамка на едното рамо е маркова. Сабрина познаваше Сузан Шарп, защото Сузан държеше да познава всички. Повечето писатели изпитваха страх, примесен с възхищение към литературната критичка, защото тя бе изтънчена, с много точна преценка, особено когато ставаше въпрос за света на богатите и само с няколко умело подбрани думи, пуснати като клюка, можеше да съсипе някое произведение или автор. Самата тя бе написала два романа и се бе справила чудесно, защото характерите бяха избрани сред познатите й, все богати и известни хора. Също така бе шумна, самовлюбена, груба и нито приятелите, нито враговете знаеха как да се държат с нея. Говореше се, че ненавижда Касандра Стюарт, с която често си съперничели за повече влияние и тежест в телевизионните прегледи и оценки на новоиздадените книги.

— Ками, Ками! — повтори Сузан и протегна фината си ръка с великолепно оформен маникюр, за да хване Сабрина под ръка. — Не ти позволявам да крадеш вниманието на госпожица Холоуей пред вратата. Всички горим от нетърпение да се видим с нея. Писателите умеят да се сприятеляват неусетно.

— Разбира се, госпожице Шарп — прошепна Ками и погледна смутено Сабрина. Сузан я бе поставила на мястото й. Тя не бе нищо повече от една асистентка. Останалите бяха писатели.

— Ками, много се радвам, че се запознахме. Нямам търпение да се видим отново и да прекараме повече време заедно — обърна се Сабрина към младата жена.

Лицето на Ками грейна.

— Благодаря!

Сузан поведе Сабрина в стаята.

— Как си? Толкова отдавна не сме се виждали.

— От миналия юни в Чикаго — напомни й Сабрина.

— Да, така беше. Ти се справяш великолепно. Колко хора само обожават твоята госпожица Мейлър.

— Милър — поправи я, без да се притеснява Сабрина.

— Да, наистина беше така, госпожица Милър. Кажи ми сега, каква е тази работа между вас двамата с Брет? Имате ли намерение да се жените отново?

— Какво? — стресна се Сабрина.

— Брет така представя нещата, сякаш между вас има толкова много страст. Не че ме учудва, защото и двамата сте толкова талантливи и буйни. Няма да забравя когато в пресата те показаха как избяга гола от онзи хотел в Париж.

— Сузан, ти може и никога да не забравиш, но аз предпочитам да не си спомням. За мен това бе много мъчителен момент — заяви Сабрина. — Я виж, та това е Ви Джей Нюфилд. Не я бях виждала отдавна. Би ли ме извинила?

Сабрина избяга от Сузан и забърза към Ви Джей — Виктория Джейн Нюфилд. Ви Джей бе петдесет-шейсет годишна и бе посветила целия си живот на писането, или поне така изглеждаше отстрани. Творбите й бяха мрачни, зловещи, по-скоро психологически заплетени, отколкото загадъчни и винаги разчитаха на някое необичайно състояние на даден човек. Бе много слаба, висока, с прошарена коса и много грациозна. Бе забележителна жена и сигурно щеше да остане такава до последния си ден. Сабрина се запозна с нея в началото на кариерата си, по време на раздаване на автографи. Тогава Ви Джей я увери, че най-хубавото на тези организирани събития е, че има с кого да си говориш, ако публиката пренебрегва творбите ти.

— Спъвай клиентите, когато минават покрай теб — посъветва я тогава възрастната жена. — Когато решат, че могат да се обърнат към жената, седнала зад отрупаната с книги маса, за да ги упъти към тоалетната, ти протягаш крак и ги спъваш! След това започваш да се извиняваш и ги омагьосваш! — Ви Джей бе невероятна. Вече си бе извоювала име и убеди без колебание повечето си почитатели да си купят книгата на Сабрина, а Сабрина й бе благодарна досега.

— Ви Джей! — повика тя жената, застанала до шведската маса, загледана в солените бисквити с хайвер, докато се опитваше да реши дали да си позволи няколко хапки, или не.

— Сабрина, мила! — възкликна Ви Джей, обърна се към нея с топла усмивка и я прегърна с истинска радост. — Много ми се искаше да ти звънна, за да се уверя, че ще дойдеш. Да знаеш само колко съжалявах, че си отказала последната покана, но пък така стана по-добре, заради трагедията. Току-що се върнах от круиз по Нил. Помниш ли, разказвах ти, че много ми се иска да отида?

— Радвам се. Как беше?

— Страхотно. Великолепно. Невероятно! На всяка крачка се докосваш до историята, нямаш представа какво натрапчиво и стряскащо чувство те завладява. Много исках да видя мумиите.

— Нямам нищо против мумиите, стига жената до мен да не се прави на мумия — намеси се Брет, прегърна Сабрина през раменете и се усмихна на Ви Джей. — Но пък една мумия може да се окаже не по-малко възбуждаща от някое невинно момиче. Радвам се да те видя, Ви Джей. Изглеждаш чудесно. Сексапил и чар. Невероятна си.

— Не забравяй, че имам големи деца! — напомни му Ви Джей. — Говорехме за мумии, а ти пак взе, че насочи разговора към секса и леглото. Защо ли се учудвам, след като те знам какъв си безразборен женкар. Кажи ти как си, Брет? Можеш да ме целунеш, но по бузата. И престани да тормозиш Сабрина. Детето бе достатъчно умно и бързо ти стана бивша съпруга, а ако мъжът за нея е наблизо, не ми се иска да се оттегли без време заради теб.

Брет се разсмя, пусна Сабрина и добродушно целуна Ви Джей по бузата.

— Аз съм мъжът за нея, Ви Джей — настоя с жален глас Брет. — Една-единствена крачка встрани и тя е непреклонна, вече е решила, че няма никога да ми прости.

— Моето момче, аз не съм брачен консултант, но имам чувството, че нещата са по-дълбоки. Въпреки това… — Тя се усмихна и повдигна чашата с шампанско. — Поздравявам те. Разбрах, че си извоювал място веднага след Крайтън в класациите.

Брет сведе скромно глава.

— Благодаря ти, много ти благодаря. Как стана така, че книгата на Крайтън излезе в един и същи месец с моята? Можех аз да съм номер едно.

— Щом не става сега, ще бъде догодина.

— Така ще бъде. След като сме заедно тук, събрали сме се най-добрите писатели на трилъри и ужаси, все ще измислим някакъв начин да ликвидираме конкуренцията. Как мислиш?

— Идеята не е много добра. Нали не си забравил къде се намираме? — мъжкият глас ги прекъсна тихо и Джо Джонстън се присъедини към тях.

Джо много приличаше на Ърнест Хемингуей. Бе красив мъж с рошава брада, много приятен. Пишеше разкази за изпаднал частен детектив, очарователен ленив тип, който успяваше всеки път да разреши загадката.

Джо се чукна със Сабрина вместо поздрав и продължи:

— Кажете ми сега, кой от вас мисли, че Касандра Стюарт е скочила сама от балкона?

— Стига, Джо! — предупреди го Ви Джей. — Толкова е хубаво, че Джон отново ни събра след трагедията.

— Нали и аз това казвам — отвърна Джо. — Затова не можем да говорим за ликвидиране на конкурентите.

Сузан Шарп също се присъедини към групата.

— Значи не можем да ликвидираме никого, така ли? — попита възмутена тя. — Джо, това е Седмица на тайните. Предполага се, че един от нас е убиец, набелязал жертвите си, поне докато тайната му бъде разгадана. Това е целта.

— Точно така, всичко е една измислица — потвърди Сабрина.

Сузан сухо се изсмя.

— Да се надяваме, че смъртта на Касандра не е измислица. Представяте ли се какво ще стане, ако се появи?

— Сузан, как можа да кажеш подобна ужасия — сряза я Ви Джей. — Ако Касандра се появи тук най-неочаквано…

— Тогава половината хора тук ще започнат да мислят по какъв начин да я убият отново — заяви Сузан. — Касандра беше злобна и противна.

— Освен това бе умна, талантлива и невероятно красива — напомни им Ви Джей.

— Да, разбира се. Помислете си само — всички, които бяха тук, когато тя умря, са отново поканени. Списъкът с гостите е абсолютно същият — уточни Сузан.

— Аз не бях тук — напомни й Сабрина.

Журналистката сви рамене, сякаш нейното присъствие нямаше абсолютно никакво значение.

— Ти беше поканена, но важното е, че всички, които бяхме тук преди, сме дошли отново. Всички до един. Готови сме да се защитим, ако ни бъде предявено обвинение.

— Обвинение в убийство ли? — попита Ви Джей.

— Обвинение в каквото и да е — отвърна уклончиво Сузан. — Всички си имаме тайни, нали? — обърна се тя право към Ви Джей.

Ви Джей не откъсваше поглед от нея.

— Сузан, ако имаш намерение да правиш неясни намеци за останалите… — започна Джо.

— Стига, Джо, не сме деца. На всички ни е ясно, че колкото и да бе любезен и внимателен с Касандра, Джон й беше бесен. Мислеше си, че има връзка… Тя сама намекна пред мен, при това не само веднъж, че наистина има връзка!

— Сузан, „Подай ми маслото“ те е накарал да мислиш, че хората поддържат извънбрачни връзки винаги, когато могат — заяви нетърпеливо Ви Джей.

— Ви Джей, всичко зависи от това, как хората представят нещата. Работата е там, че Джон си мислеше, че тя има връзка, а тя бе убедена, че Джон й изневерява. Ако се окаже, че и двамата са били прави, това означава, че в загадката участват още двама. А Господ е свидетел, че Касандра много успешно съсипа кариерите на някои хора. Знаете, че всички сме я мразили заради преценките, които даваше понякога за книгите ни.

— Вие сте тази, която я мразехте — обади се тих глас. До тях бе застанала срамежливата скромна Ками, усмихната извинително към Сузан. — Все пак, госпожице Шарп, вие двете непрекъснато се съревновавахте, нали така?

Сузан изви едната си вежда и погледна надменно момичето. Нямаше нищо против обвинението. Просто й стана неприятно, че Ками си бе позволила да я прекъсне.

— Мило дете, аз не се съревновавам с никого. Въпреки това държа да отбележа, че наистина мразех и презирах Касандра Стюарт. Тя бе една опортюнистка, която използваше хората, манипулираше ги, а ти трябва да си благодарна, че е мъртва, защото досега да те е уволнила. Сега би ли ме извинила? — Обърна гръб на момичето и заговори на останалите. — Помнете ми думите. Всеки от нас крие по някоя тайна, да не говорим защо мразехме Касандра Стюарт.

— С изключение на Сабрина — отбеляза тихо Джо.

Сузан погледна намръщена Сабрина.

— Кой знае? Може и тя да има някоя причина. Само че не е възможно ти да си я бутнала през балкона, нали, Сабрина? Ти така и не дойде. Защо? Повечето писатели са готови да извършат убийство — простете за израза — за да получат покана.

— Заради страха от летене — отвърна с мила усмивка Сабрина.

Сузан не откъсваше очи от нея.

— Това трябва да е — заяви тя.

След това се завъртя и изостави групата.

— Според мен тя е извършила убийството — обади се Брет. Бе толкова убеден, че всички се разсмяха.

— Според полицията няма извършител — напомни им Джо.

— Касандра не се е самоубила — настоя Ви Джей. — Тя бе прекалено влюбена в себе си, за да извърши подобно нещо.

— Аз си мислех, че има рак — намеси се Сабрина.

— Имаше, но може и да е бил лечим — обясни Брет.

— Да не би да се е подхлъзнала? — предложи Сабрина.

— Сигурно е станала точно така — прозвуча мъжки глас. Това беше Том Харт. Висок, слаб, белокос, красив мъж, от когото се излъчваше достойнство. Никой не бе предположил, че той пише някои от най-вледеняващите романи на ужаса. Усмихна се и повдигна чашата с шампанско към групата. — Наздраве, приятели, дами и господа, Брет, Джо, Сабрина, Ви Джей. Радвам се да ви видя отново. Сабрина, ти може и да се окажеш права. Доколкото разбрах, Касандра е крещяла на Джон, на когото изглежда му било писнало от нея и тръгнал да се разходи. Може да се е навела, за да извика по-силно и е загубила равновесие. Ето го и домакинът с прелестната Даян Дорси от едната му страна и невероятната Ана Лий Зейн от другата.

Сабрина отвърна поглед от вратата на библиотеката. Домакинът им тъкмо бе влязъл така, че да привлече погледите на всички присъстващи. Беше в смокинг, красив и много впечатляващ. Дрехите подчертаваха височината му и мургавото красиво лице. Косата му бе сресана назад, а кристалните очи блестяха тайнствено, докато разговаряше и се смееше с двете привлекателни дами.

Всички криминални романи на Ана Лий бяха създадени по действителни случаи. Тя бе в края на трийсетте, дребна, но много женствена. Упорито се разнасяше слух, че с удоволствие избирала сексуалните си партньори и от двата пола.

Даян Дорси бе най-обещаващата звезда след писателите на ужаси. Обожаваше да създава извънземни създания, които умираха да похапнат човешка плът. Бе много млада, наскоро бе навършила двайсет и две, публикувала първия си роман скоро след постъпването в гимназия, вторият — на следващата година, а сега, тъкмо бе завършила Харвард, но вече бе ветеран с четири успешни романа на пазара. Смятаха я за гениална и имаше огромен брой почитатели. Други писатели често й завиждаха заради небивалия успех, постигнат на тази възраст, при това без никакви усилия, поне така изглеждаше отстрани. Сабрина ревнуваше единствено защото Даян бе добила самоувереност и самочувствие съвсем млада. Какво ли не бе готова да даде, за да притежава и тя същото самочувствие. Имаше чувството, че детството на Даян не е било много весело, че нещо й се е случило, за да я превърне в боец.

Докато си мислеше за Даян, Сабрина забеляза, че Ана Лий й маха и й се усмихва. Тя също се усмихна и й махна.

В този момент я забеляза и Даян, тя също се усмихна и й махна. Даян обичаше да се облича като в готически времена — винаги в черно, косата й също бе гарваново черна, дори червилото бе черно и подчертаваше млечно бялата кожа. Обичаше едри медальони, средновековни бижута, необикновени дрехи, но в същото време излъчваше невероятна женственост, която я правеше неповторима и много привлекателна.

Докато се усмихваше, Сабрина забеляза, че Джон я наблюдава.

Отново бе застанала до Брет. По-точно казано, Брет бе този, който винаги заставаше до нея. Бързо сведе поглед. Каза си, че не иска да се забърква с никого. Не бе дошла тук с надеждата да си върне загубеното. Вече бе зряла жена, преуспяваща, с много приятели и чудесно семейство. Беше приела да бъде гостенка в замъка и да участва в известното благотворително събитие, а най-хубавото бе, че то ще окаже тласък на кариерата й.

„Лъжкиня!“ — проехтя глас в главата й.

— Дами и господа, вечерята е сервирана в голямата трапезария — съобщи Джон. Извини се на двете дами, а Сабрина прехапа устни, за да се въздържи и да не отстъпи крачка назад, когато той се отправи към нея. — Госпожице Холоуей, вие сте единствената, която не познава всички присъстващи. Извини ме, Брет, може ли да ти отнема бившата съпруга за момент? — попита небрежно той.

— Щом е само за момент, може — отвърна благосклонно Брет.

Сабрина бе ужасена от топлината, която я заля, когато Джон я хвана за ръката, широко усмихнат, за да я поведе през стаята към висок слаб мъж с къдрава руса коса и правилни черти. Приличаше на човек на изкуството, безупречно облечен, освен една малка капка боя на вратовръзката.

— Госпожице Холоуей, сигурен съм, че помните Джошуа Вейлин, невероятния скулптор.

— А, да — каза Сабрина и веднага щом срещна топлите кафяви очи на мъжа, си го спомни. Бяха се запознали в Чикаго на конференция на писателите. Тя се подписваше на книгите си, когато един от продавачите й го представи. — Вече се познаваме — обърна се тя към Джон и стисна ръката на Вейлин. — Много ми е приятно да се видим отново. Восъчните фигури са невероятни. Толкова истински, дори страшни! Ще сънувам кошмари как бившият ми съпруг ме тормози — каза му тя.

Джошуа се изчерви и прикри смущението си с усмивка.

— Благодаря. Прости ми, че съм те сложил на уреда за мъчения. Не се оплаквай, защото си жива.

Тя тихо се засмя.

— Все това ми казват.

— Спасена си от краля.

Тя кимна.

— Радвам се, че не съм някоя от жертвите на Джак Изкормвача.

Джошуа сбръчка нос и сниши глас.

— Сузан Шарп се справя достатъчно добре с тази длъжност, не мислиш ли?

— Тихо. Сузан може да те чуе — пошегува се Джон.

— Чакай сега. Джошуа, има един човек, когото Сабрина не познава?

— Запозна ли се вече с Ками Кларк? — попита Джошуа.

— Да, очарователна е. Имаш късмет с нея, Джон.

— Тя е много организирана и изключително компетентна, а аз съм невероятен щастливец — съгласи се Джон. — Ами…

Докато се обръщаше към гостите, към тях се приближи едър мъж с яркочервена, късо подстригана коса. Усмихна се на Джон и Джошуа и протегна ръка към Сабрина.

— Запознавали са ни, но не съм сигурен дали ме помните, аз съм…

— Разбира се, че си спомням — отвърна Сабрина. — Вие сте Тайър Нюби. Посещавам всичките ви лекции. Сигурно не сте ме забелязал, защото залите са пълни всеки път, когато говорите.

Тайър Нюби се изчерви до корените на огнената си коса. Двайсет години бе работил като ченге, преди да стане писател и всичките му описания на полицейската дейност бяха превъзходни.

— Благодаря — отвърна той, без да откъсва поглед от нея, стиснал ръката й. Поклати бавно глава. — Как е могъл Макграф да ви изпусне — попита той. След това се изчерви отново. — Извинявам се, това не е моя работа. Ясно ми е, обаче, какво е станало.

Сабрина стисна зъби и се опита да не се изчервява. Усещаше застаналия до нея Джон, усещаше и тежкия му поглед и знаеше, че всеки, видял във вестниците снимката, когато избяга гола от хотела, се чуди какво точно се е случило.

— Двамата с Брет разбираме различно брака — обясни тя, колкото бе възможно по-спокойно.

— Въпреки това сте останали приятели, нали? — Тайър се опитваше да говори небрежно.

Само че думите, които избра, не бяха подбрани правилно. Сабрина си каза, че той сигурно е забелязал, че двамата с Брет са заедно почти цялата вечер, и също като останалите е решил, че са нещо повече от просто приятели.

— Да, останахме приятели — заяви тя.

— Ето я и Реджи — каза Джон. — Познаваш ли Реджи Хамптън? — попита той Сабрина.

Реджина Хамптън можеше да бъде и на седемдесет, и на сто и десет. Бе написала десетки книги за баба — детектив-аматьор, разкрила всички местни тайни с помощта на котката си. Режди пишеше ясно, много интелигентно и весело и още щом влезе, се отправи към тях. — Реджи — започна Джон. — Познаваш ли…

— Разбира се, че познавам това мило дете! — възкликна Реджи. Беше дребна, слаба и човек си казваше, че ако духне вятър, ще я отнесе. Въпреки това прегърна Сабрина с удивителна сила, която потвърди слуха, че била яка старица. — Да знаеш само колко се радвам, че дойде, Сабрина! Джон, кажи ми как успя да убедиш това прелестно създание да посети стария самотник в мухлясалия му замък?

— Както убедих и теб, стара приятелко — обърна се шеговито към нея той. — Изпратих й покана.

— Да знаеш само колко се радвам, че си тук. Имаме нужда от нова кръв, когато се събираме! — обърна се отново към нея Реджи.

— Аха — пошегува се Сузан и се присъедини към групата. — Да се надяваме, че никой няма да пролее новата кръв, нали? — усмихна се злобно тя.

— Какво ще кажете да сядаме на масата — подкани ги Ви Джей от другия край на стаята. — Джон, ти не спомена ли, че вечерята е сервирана? Ако не седнем скоро да ядем, ще издъхнем от слабост, а в това няма нищо тайнствено.

— И аз така мисля — подкрепи я Джо Джонстън.

— Правилно — обади се и Реджи.

— Добре, Джон, да вървим да похапнем — приближи се Брет. — Дали няма нещо по-сериозно за пиене? Това шампанско не е за мен. Ти как мислиш, Тайър?

— На бара има всичко, дори наливна бира, а бутилираната е и местна, и вносна. Върви и си сипи каквото ти харесва — подкани го Джон.

Той погледна Сабрина с потъмнелите си очи. Младата жена остана с чувството, че я изучава, че я преценява. Изглеждаше така, сякаш имаше желание да я отдалечи от себе си.

— Бихте ли ме извинили? — попита тихо той.

След това отиде нанякъде.