Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (5)

Четвърта глава

Реджи Хамптън преплете пръсти със Сабрина.

— Мила, ти си истински свеж полъх. Кажи ми, какво става с теб от юли насам?

Сабрина се стараеше да не поглежда към Джон Стюарт, докато мъжът се отдалечаваше. Положи огромно усилие, за да насочи цялото си внимание към Реджи и отвърна веднага:

— Останах известно време при семейството си.

— Във фермата ли?

— Да. Сега вече имам апартамент в Ню Йорк, но реших да постоя известно време при нашите, а после — при сестра ми. Скоро роди, има момченце. Ние, разбира се, много се радваме. Няколко месеца около раждането бях при нея, за да й помагам.

— И ти трябва скоро да си родиш бебе.

— Реджи, не всички жени напоследък раждат.

— Ти искаш деца, нали?

— Да, когато му дойде времето.

— Ще се ожениш ли отново за Бр…

— Стига, Реджи, все за мен говорим. Разкажи ми за твоето семейство.

Реджи й разказа набързо за синовете и внуците си, за новата си правнучка, докато влизаха в голямата трапезария, където бе сервирана вечерята. Всички се насочиха първо към бара, за да изберат напитки.

Брет отново се приближи до Сабрина и й подаде джин и тоник с много зелен лимон, а след това доволно й прошепна, че е разместил картичките с местата, за да се настани до нея. Вечерята с фазан и риба бе чудесна. Докато се хранеха, говореха и се смееха така, сякаш бяха стари съученици от гимназията, които не се бяха виждали от много години. Джон, настанил се начело на масата, се надигна, благодари им, че са приели поканата му и им напомни, че са тук не само, за да се забавляват, а и за да съберат пари за благотворителност. Всеки писател бе посочил за кого могат да се оползотворят парите, а онзи, който разрешеше загадката, щеше да разполага с лъвския пай от даренията.

— Кога започваме? — провикна се Тайър.

— Утре сутринта — отвърна Джон. — Всички, които имат енергия, могат да наваксат това, което са пропуснали от живота на познатите си. Другите, които са уморени след полета, да отидат да поспят. Нещата ще протекат почти по същия начин като миналите години. Ками и Джошуа са подготвили всички подробности. И аз, също като вас, нямам представа кой е убиецът. Утре сутринта ще получите ролите си и пълно описание на ситуацията. Убиецът ще разбере кой е, може да се окаже тя, и тогава трябва да се погрижи за някои неща, преди да бъде открит или открита. Убиецът ще има ред, по който да се справя с набелязаните жертви. Всяка жертва ще бъде „убита“ с червена боя, която, разбира се, се мие, а ние ще се погрижим за почистването на дрехите. Имате ли въпроси?

— Разбира се — обади се Джо Джонстън. — Ако се окаже, че не съм убиецът, мога ли да застрелям Сузан?

Надигна се смях, след това гостите утихнаха, когато забелязаха надменния поглед на Сузан.

— Да знаеш, Джо, че си пръв в моя списък — обърна се тя към него с мил гласец. Посочи го с пръст и издаде звук като изстрел. — Държа да те предупредя, че ще бъдеш покрит с нещо много по-противно от безобидна червена боя!

— Стига деца, престанете — намеси се Ана Лий Зейн.

— Много съжалявам! — извини се Джо.

Ана Лий поклати глава така, сякаш бе длъжна да се занимава не с писатели, а с буйни деца.

Джон се изправи.

— Бихте ли ме извинили, налага се да свърша някои неща — започна той. — Моля, чувствайте се като у дома си. Ще се видим отново тук утре в девет сутринта. За ранобудните, на шведската маса ще бъде сервирано кафе в шест.

Той излезе от голямата трапезария и затвори двойните врати след себе си. Сабрина остана да гледа след него, прехапала долната си устна, защото в този миг й се прииска да не бе идвала.

Дланта на Брет покри нейната.

— Искаш ли да ти покажа стаята си? — попита той обнадежден.

Тя отдръпна ръка и се усмихна, защото понякога бившият й съпруг се държеше като истинско дете, устремено към удоволствията, като хлапе, което никога не би признало поражението.

— Не, смятам да си лягам.

— Аз нямам нищо против.

— Ще спя. Аз съм от уморените гости. Кацнах в Лондон късно снощи и пристигнах днес сутринта. Чувствам се уморена.

— Добре. Моята врата е до твоята, ако решиш нещо друго през нощта.

— Благодаря за поканата, ще помисля — отвърна тя. Пожела лека нощ на останалите и излезе от голямата трапезария.

Фоайето на замъка и внушителните стълби бяха празни. Вратите към библиотеката и голямата трапезария бяха затворени и самотата изведнъж я притисна.

Забърза към стаята си. Тя бе огромна, а старинните мебели бяха запазени по такъв начин, че човек да усеща уют и да разчита на всички удобства. Леглото бе поставено на нещо като подиум, покрит с килим, а на прозорците се спускаха тежки завеси, за да не става течение. И гардеробът, и банята, бяха огромни, а от едната страна на камината, бе поставено старинно бюро. Огънят бе подкладен и гореше, когато младата жена влезе. Поколеба се за миг, а след това дръпна резето.

Изрита обувките, свали чорапите и отиде до остъкления балкон. Излезе навън. От това място се виждаха ширналите се поля, езерото проблясваше, а планинските върхове се мержелееха някъде в далечината. Гледката бе великолепна дори на лунна светлина. Едва ли друг път щеше да има възможност да дойде тук. Изобщо не трябваше да идва.

— И така — заговори тя на себе си. — Да не би да дойде, за да убедиш себе си, че всичко, преживяно с него, е вече минало? Или по-скоро се надяваше да спиш с него още веднъж, без да мислиш за последствията?

Усети как бузите й започват да парят. Какво унижение. Той дали ще иска отново да спи с нея? Сигурно й се носеше славата, че е доста… разтропана. Всички знаеха как бе напуснала Брет, че бе избягала гола от хотелския им апартамент. Брет беше приятен. Радваше се, че останаха приятели. Дори се почувства поласкана, че той продължава да я преследва. Бе постъпил нечестно с нея, но и тя не бе права. Беше се омъжила за него, без да го обича истински.

Защото тогава, разбира се, бе влюбена в Джон Стюарт.

Подухна хладен ветрец и тя си спомни първото си посещение в Ню Йорк, когато я поканиха на парти, организирано от издателя й за друг клиент, когото бяха представили току-що на Бродуей. Сабрина не знаеше нищо за красивия гост, с когото се запозна, освен че името му е Джон. Той я бе разсмял, беше й разказал за ужасите, които я очакват в големия град, че първият й сблъсък с таксиметров шофьор може да се окаже битка на живот и смърт. Наистина пи прекалено много. Бе въодушевена, че успя да продаде книгата си, радваше се на компанията му. Той имаше кола и й предложи да я закара до хотела й.

Заспа на рамото му в колата, а когато пристигнаха, бе все още сънена, замаяна от изпития алкохол и й беше лошо. Спомни си, че отвори очи и забеляза надвесеното над нея лице, очите му потъмнели, омайващи.

— Пристигнахме — бе казал той.

Тя бе кимнала, въпреки че не понечи да слезе, а той предложи:

— Мога те пренеса на ръце до стаята ти. Така и ще направя, защото ако те заведа у нас, ще се възползвам от теб. Няма да успея да се въздържа.

Сега, докато лекият ветрец я галеше, тя сякаш чу отговора си.

— Направи го.

Изпитият алкохол не бе извинение, повтаряше си след това тя. Скръсти ръце пред гърдите си. Беше чудесно. Прекара великолепно. Той я откара в апартамента си в града и я пренесе горе. Съблече я в стаята и все още облечен я попита дали е сигурна… След това я целуна, а тя щеше да помни до края на живота си докосването на тялото му, горящите му устни, които бяха навсякъде. Помнеше докосването на ръцете му, бенката точно под кръста му…

Онази нощ бе неповторима магия. На следващия ден двамата заедно направиха закуска, обиколиха музея на изкуствата, похапнаха в китайски ресторант и чак тогава се прибраха, за да се любят отново. Едва на следващата сутрин го попита за името и разбра, че това е известният писател Джон Стюарт.

Джон бе под душа, когато пристигна „годеницата“ му Касандра. Сабрина бе в хавлиен халат, мократа й коса висеше от двете страни на лицето. Остана удивена, когато вратата се отвори. Касандра бе огледала Сабрина внимателно, но дори не се ядоса, напротив, човек би казал, че й бе забавно. След това отбеляза, че Сабрина не е нищо повече от една досадна малка мръсница, подхвърли й пари и й предложи да се маха. Едно от нещата, за които Сабрина съжаляваше най-много, бе, че си тръгна, след като запрати парите в лицето й. Бе расла в Средния Запад, и макар че бе завършила колеж, бе работила и бе имала четиригодишна връзка с капитана на дискусионния клуб на колежа, тя бе невероятно наивна. Всеки път, когато си припомняше сцената, усещаше вече изпитаното унижение и се ядосваше на себе си. Как може да се държи като мекотело? Защо не предизвика другата жена? Трябваше, ала не го направи. Може би е била прекалено стресната, прекалено неуверена в себе си. Беше си грабнала дрехите и си бе тръгнала. Джон не й бе обещал нищо. Той бе напълно честен, беше я разпитвал за живота й, бе признал за връзката с Касандра, бе обяснил, че ту се събират, ту се разделят. Когато Сабрина обмисли внимателно ситуацията, тя си даде сметка, че е била тласкана от страха да не загуби, ако се наложи Джон да избира между двете. Вече бе разбрала, че животът означава да рискуваш. Лошото, бе, че научи този урок прекалено късно.

Джон я бе намерил чак в Хънтсвил. Тя бе предупредила майка си да му каже, че е в Европа. След това й писа, за да й обясни, че не е сгоден, че когато са се запознали не е имал връзка. Молеше я да му се обади, защото не бе успял да накара майка й да престане да лъже. Сабрина тъкмо бе стигнала до извода, че се прави на още по-голяма глупачка като не му отговаря, когато научи, че двамата с Каси са се врекли във вечна вярност и са се оженили в Лас Вегас.

Скоро след това тя се омъжи за Брет. След две седмици бе избягала гола от апартамента за младоженци, а Касандра бе полетяла от балкона на спалнята, за да падне в ръцете на смъртта.

Вятърът задуха по-силно. Сабрина потръпна и се огледа. Луната бе изплувала високо и се опитваше да се промъкне сред облаците. Всичко наоколо бе осветено. Замъкът бе построен във формата на подкова. Прислужницата, който я доведе тук, й бе обяснила, че спалнята на господаря се намирала в лявото крило, където балконите гледали над централната част и отзад.

Сабрина погледна натам и забеляза силуета на мъж. Вятърът издуваше ризата му, косата му се вееше назад. Беше висок, стоеше неподвижно и гледаше към луната. След това се обърна, и тя разбра, че я е забелязал и знае, че тя го гледа. Беше Джон. Докато го наблюдаваше, се питаше дали все още го боли от загубата на съпругата, дали тя му липсва, мисли ли за смъртта й. Вдигна ръка, сякаш за да помаха.

Сабрина се отдръпна и влезе. Едва се сдържа да не изпищи, защото й се стори, че зад нея има някой. Обзе я необясним страх. Беше застанала на балкона. Нали Касандра бе загинала след падане от балкон наблизо. Беше попаднала в ръцете на статуята на Посейдон. Тризъбецът му се бе забил в нея и бе издъхнала веднага, преди съпругът й да дотича при нея.

Бе усетила, че зад нея има някой, готов да я блъсне.

Обърна се рязко, но не видя никой. Влезе в стаята и забеляза, че резето е все още пуснато. Във всички стаи бе оставено бренди.

Сабрина мразеше бренди, но въпреки това си сипа, намръщи нос и изгълта щедрото количество.

— Ако се каниш да оцелееш тази седмица, ще трябва да укротиш въображението си — каза си тя.

Докато беше долу заяви, че е уморена. Не бе излъгала. Усещаше се отпусната, по-точно изтощена от часовата разлика и липсата на сън. Само че сега усети, че не може да заспи. Остана будна часове наред. Пиеше бренди и се мръщеше на неприятния вкус, докато разлистваше списанията, купени за полета. Носеше и последната книга на Ви Джей, и след като свърши със списанията, се опита да почете, докато разбра, че не успява да се съсредоточи. Най-сетне легна, решена, че трябва да се опита да си почине.

Когато най-сетне заспа, Сабрина се мяташе неспокойно заради страшните сънища.

 

 

Движеше се по стълбите безшумен като призрак. Опитваше се да си каже, че всичко ще бъде наред, че няма от какво да се страхува.

Въпреки това се страхуваше. Страхуваше се, защото я обичаше.

Бяха уговорили срещата си, но той усети неловкост. Докато бяха долу в тъмницата, му се бе сторило, че всички стари убийства са оживели, че му се подиграват, че му натякват, че не е по-добър, макар и да не е извършил същото деяние. Светлината бе бледа, алена и хвърляше призрачни сенки по лицата на мъчителите. Палачите, лицата им скрити под черните маски, му се подиграваха, предупреждаваха го.

Стигна до композицията с лейди Ариана Стюарт на уреда за изтезания и спря за миг, забравил напълно и страха, и разума. Това бе най-добрата от всички композиции. В очите й имаше нещо истинско, забелязваше се невинността и искреността, които бе виждал у Сабрина Холоуей. Отново се стресна от приликата с жената, която спеше наблизо. Едва удържа на изкушението да протегне ръка и да я докосне, да спаси красавицата от звяра надвесил се над нея.

— Любов моя!

Шепотът го върна към настоящето и той се завъртя. Тя бе дошла. Втурна се към него и той я прегърна.

— Защо се страхуваш толкова? Защо поиска да се срещнем тайно? — попита спокойно той.

Тя поклати глава до гърдите му.

— Толкова е опасно. Сигурна съм, че те знаят. Знам, че всички сме в опасност. Така ми се искаше…

— Не бива да се страхуваш. Не търси бедата, преди сама да се появи.

Тя поклати глава и отстъпи.

— Нямаш представа колко злобни и опасни могат да бъдат!

— Играта ти също е опасна, миличка. Не бива, обаче, да прекаляваме. Трябва да чакаме, да слушаме, да наблюдаваме… Да разберем какво ще се случи.

Тя се облегна на него.

— Да знаеш само колко се страхувам. Прегърни ме.

Той я прегърна и усети лекото й потръпване, докосването й. Усети я как подръпва дрехите му. Ръцете й докоснаха голата плът. С изумление усети възбудата си. Огледа призрачната обстановка и усети как възбудата нарасна.

— Някой може да дойде. Виж само къде сме…

Фигурите сякаш не откъсваха очи от него. Палачи с черни качулки, убийци, негодници. Жана д’Арк изглеждаше истинска светица с кръста.

Тя се засмя тихо и звукът го накара да дойде на себе си. Той изпъшка и се отпусна до нея, а след секунди двамата бяха на леденостудения под. Тя бе гола и ненаситна, докато се издигаше и отпускаше над него и тихо викаше. Той се опита да я накара да замълчи, но тя се изсмя, и когато двамата се предадоха на удовлетворението, тя се отпусна до него и огледа заобиколилите ги лица.

— Страхотно удоволствие, истинска оргия — пошегува се тя.

— Притесняваш ме.

— Я стига. Все едно, че ни гледаха. Беше страхотно възбуждащо.

Той се поколеба.

— На теб ти е приятно да я наблюдаваш… нея — каза той и в същия миг разбра, че думите му са самата истина.

Тя сви рамене.

— И какво от това? Възбуждащо е.

— Опасно е да се срещаш с нея по този начин — каза й той. — Всичко, което правим, е опасно. Нямаме никаква представа какво знаят хората, какво са видели, какво подозират…

— Ще внимаваме — прошепна тя. — Всичко ще се нареди. Трябва, обаче, да съм с теб…

Той бавно кимна. Тя знаеше как да го разчувства, как да го накара да я желае, защото той, разбира се, я обичаше. Затвори очи, отвори ги и я погледна. Наистина го наблюдаваше. Лейди Ариана Стюарт се бе обърнала към него и го наблюдаваше с огромните си красиви сини очи.

Гледаше го. Не откъсваше поглед от него. Това бе невероятно възбуждащо.

А също така много опасно. Беше едновременно възбуден и уплашен.

Сякаш тя знаеше.

 

 

Не желаеше Джон Стюарт, беше си го казвала много пъти. Вече не бе младата наивница от едно време. Вече бе пораснала, помъдряла. Само че в мечтите лежеше гола и чакаше, все чакаше.

Защото той бе там. Висок, едър, целият облечен в черно. Беше се изправил над нея…

Това бе Джон.

Не, не беше. Високата фигура бе обвита в мъгла и се променяше при всеки полъх на вятъра.

Това бе мъчителят й, решен да й причини болка и нещастие, а тя бе пленена, завързана, не успяваше да помръдне, нито да избяга заради въжетата и единственото, което можеше да направи, бе да погледне смъртта в очите с безмълвен писък, който не можеше да се отрони от восъчната уста…

Стресна се и се събуди разтреперана, цялата обляна в пот. Седна и се огледа. Стаята бе празна. Огънят догаряше, а отвън нахлуваше лунна светлина. Виждаше се, че е сама, напълно сама.

И въпреки това й се стори, че…

Усети нечие присъствие, някакъв мирис, някакво чувство, нещо във въздуха. Все едно че някой бе идвал тук. Дали не бе Джон? Може би Брет? Или пък средновековният мъчител, пресъздаден от восък.

— Май прекарах прекалено много време в тъмницата долу — каза си тихо тя. Безпокойството така и не я напусна. Скочи от леглото. Резето бе все още на мястото си. Сънувала бе, защото нямаше никой в стаята. Разтреперана, тя се сви отново в леглото и се опита да заспи. Луната залязваше и скоро щеше да настъпи зората.

Тя отново се надигна.

— По дяволите! — изпъшка тя.

Стана, взе душ и слезе първа за кафето в шест. Дори кафето и зората не успяха да разсеят съмнението, че не е била сама…

Някой бе влизал в заключената й стая с пуснато резе.