Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Sleep with Strangers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 38 гласа)

Двайсета глава

— Боже господи! — възкликна Сабрина.

Дръпна се веднага, усетила миризмата на кръв и смърт. Отвори уста да изпищи.

— Не! Моля те, недей! — нареди Джон и притисна длан върху устните й. Стисна я толкова здраво, че й се стори, че ще се задуши.

Каква глупачка! Той е бил убиецът.

— По дяволите! — прошепна разгневен той. — Не ставай смешна. Не съм го направил аз. Открих я току-що, защото Реджи е получила инфаркт, когато се е натъкнала на истината. Оставила ни е следа. Написала е Изкормвач в прахта. Трябва да я заведем в болница, а ние да се махнем. Тя знае кой е убиецът. Реджи знае, не разбираш ли?

Докато Джон говореше, Сабрина не откъсваше поглед от Сузан. Как бе възможно да не са забелязали? Раната, кръвта, всичко това бе истинско. Защо не бяха видели преди? Защото восъчните фигури бяха изключителни. Трябваше човек да се приближи, за да усети миризмата. Всичко си бе както преди, само че восъкът сега бе човешка плът, а боята се оказа кръв. Джон не го бе направил. Поне така твърдеше. Ако беше той, досега да я е удушил.

Той отпусна ръце.

— Трябва да вървя.

— Какво ще правим? Ще кажем ли на останалите?

— Трябва. Ако не им съобщим, че сме открили за смъртта на Сузан, живата Реджи ще стане още по-опасна за убиеца.

Той я хвана за ръката и двамата се втурнаха нагоре по стълбите. Джон влетя в библиотеката. Ви Джей, Том и Даян ги нямаше. Бяха в стаята на Реджи. Всички останали бяха тук.

Джон ги огледа.

— Открихме Сузан — каза простичко той.

— Тя…

— Мъртва е — съобщи той.

Ана Лий се изправи несигурно.

— Тя, обаче, не е получила инфаркт.

— Не. Била е убита. Гърлото й е било прерязано.

— Къде? — попита Тайър. — Защо не сме видели тялото й преди?

— Защото е в композицията на Джак Изкормвача — обясни Джон.

— Господи! — възкликна Джошуа.

Художникът пиеше чай до камината. Остави чашата си, стана и хукна към стълбите.

— Чакай! — повика го Джон и пое след него. — Чакай, Джош, не я докосвай! Ще повикам полиция.

Джошуа вече тичаше по стълбите. Джон и Тайър бяха зад него. Стигна до мъртвата Сузан и я докосна, а след това издаде ужасен вик.

— Господи, господи…

Сабрина бе тръгнала след тях, но остана на вратата. Застанала до нея, Ана Лий се разплака.

— Господи, по дяволите, господи… Ще повърна. — Обърна се, притисна длан към устата си и хукна към тоалетната.

— Недей! Не я докосвай! Никой да не я докосва — нареди строго Джон. — Джон, Тайър, помогнете ми да изведа Джош. Ками, викни Даян. Всички да излязат!

Той ги изведе и затвори вратите. Сабрина все още усещаше, че й се гади. Срещна погледа му и той й подаде ръка. В първия момент тя се поколеба, но след това я пое. Ками бе прегърнала Ана Лий. Двете тръгнаха нагоре по стълбите. Влязоха в библиотеката като роботи.

Джон сипа на Ана Лий напитка и й я подаде. Погледна Ками.

— Ти добре ли си?

Тя кимна.

— Имам нужда от едно бренди, но ще си сипя сама. Всички имаме нужда да пийнем по нещо.

— Сипете си каквото решите и се заключете в стаите си. Веднага. Преди да съм тръгнал — разпореди се Джон.

— Ами Ви Джей, Том и Даян? — попита Джо.

— Те са заедно. Ви Джей не може да е виновна. Нямаше да забележа пулса на Реджи, ако не беше тя — отвърна Джон.

— Ами Даян? — попита Джо.

— Който е убил Сузан, е убил и Каси. Можеш да измисляш каквито искаш сценарии, но Даян не ме остави намира, докато не се съгласих да организирам отново Седмица на тайните. Тя не е убиец. Не е убила собствената си майка. Така че останалите се приберете в стаите си и се заключете.

— Може ли да се заключа с Джо? — попита тихо Ана Лий. — Ако ме искаш — обърна се тя към него.

Джо се усмихна.

— Знаеш, че те искам.

— Всички да се качват по стаите — повтори Джон.

Тръгнаха по стълбите по двойки. Джон помоли Джошуа да обясни какво е станало на Том, Ви Джей и Даян, а след това изпрати Ками да съобщи на Джени и момичетата да се заключат.

Джо и Ана Лий тръгнаха хванати за ръце към стаята на Джо.

— Предполагам, че не искаш аз да пазя Сабрина — попита с надежда Брет.

— Предполагам, че най-доброто, което можете да направите, е да се заключите по стаите си — отвърна Джон.

Брет спря Сабрина.

— Знаеш, че не съм убиец. Може и да съм женкар, но не съм убиец. Ако имаш нужда от помощ, докато героят го няма… — Не каза нищо повече и се пъхна в стаята си.

Джон влезе със Сабрина в стаята й. Подпря вратата към тайния проход с тежък стол, след това удари тухла от камината, която предизвика отварянето на друга тухла, приспособена като чекмедже, където бе скрит малък пистолет.

— Знаеш ли да стреляш? — попита я той.

Тя поклати глава. Той взе пистолета и й показа.

— Вътре има шест патрона.

Тя кимна и навлажни устни. Джон върна оръжието на място и прибра тайното чекмедже.

— Сега го отвори ти — подкани я той.

Тя го послуша. Джон кимна, привлече я до себе си и я целуна.

— Много съжалявам. Да знаеш само колко съжалявам — призна той. — Трябваше да прекратя тази Седмица още в началото.

— И да позволиш на убиеца да се измъкне? Та той ще продължи да убива. Не виждаш ли, че е ненормален. Може би ще успеем да го хванем.

— Сузан е мъртва, а Реджи също може да умре.

— Господ да ми прости, никой не заслужава насилствена смърт, но Сузан очевидно е знаела нещо, което е трябвало да сподели с нас. А пък Реджи…

— Реджи е от най-свестните хора, които познавам — каза той.

— Може и да оживее.

— Добре е и ние да оцелеем. — Той се вгледа в очите й.

— Моментът не е много подходящ, но ти все изчезваш, така че трябва да те попитам още сега. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя отвори устни, за да отговори, но той я спря.

— Не ми отговаряй. Изчакай да се върна.

— Господи, колко е късно. Навън е ужасен студ. Ще…

— Всичко е наред. Ще се добера до почистения път. По дяволите, знаех си аз, че Сузан не е тръгнал сама — заяви той с горчивина. Целуна Сабрина отново. — Да знаеш, че те обичам. Обичам те от мига, в който се запознахме.

Тя се усмихна.

— Обичам те. Може би Брет е имал право като е прелъстил Каси. Ти съсипа връзките ми с останалите мъже.

— Знаеш, че не съм убиец, нали? — попита той и я погали по бузата.

Тя кимна.

— Знаеш, че някой от присъстващите го е направил, нали?

Тя кимна отново.

— Ще заключа и няма да пускам никой. Освен това знам къде е пистолетът. — Тя потръпна.

Джон я погледна, целуна я и се отдръпна.

— Трябва да вървя.

Не се обърна повече. Излезе от стаята и рязко й нареди да заключи след него. Тя го послуша.

Стъпките му заглъхнаха и замъкът утихна.

Известно време тя нервно крачи из стаята. След това седна. Опита се да почете. Времето й се стори безкрайно. Поглеждаше непрекъснато часовника си, за да е сигурна колко часа са минали.

Трийсет минути.

Щеше да мине цяла вечност, докато Джон се върне.

Отново започна да крачи, след това застина на място, защото й се стори, че чува нещо. Наистина беше чула нещо. Някакво драскане. Беше едва доловимо. Пристъпи до вратата, прилепи ухо и се ослуша.

Чу скърцане, ново драскане. Все едно, че се отваряше някаква врата. Тогава чак усети, че звукът не идва отвън, а отвътре, от стаята й. Завъртя се рязко. Разбра защо е имала чувството, че някой я наблюдава. Вече бе сигурна, че Джон също е изпитал това усещане. В стаята й имаше втора замаскирана врата, точно до балкона. Беше отворена и Брет бе застанал там. Лицето му пребледняло, изпито. Тя наблюдаваше ужасена как той пристъпва към нея.

— Брет… Брет… какво…

Значи е бил Брет. Той бе убиецът! Господи! Трябваше да изпищи, да повика помощ, да се добере до вратата.

 

 

Джон оседлаваше коня си, когато някой го докосна по рамото. Той се обърна, стегна се, защото се сети, че убиецът ще се опита или да го спре, или да го последва.

Беше старият Ангъс.

— Господине?

— Една жена е на смъртно легло, Ангъс, и има още нещо много по-лошо. Вътре се крие убиец.

— Убиецът на жена ви ли, господине?

Той погледна Ангъс и кимна бавно.

— Ще го пипнем, господине. Ще го пипнем.

— Трябва да вървя, Ангъс.

— Господине, има нещо, което трябва да научите преди това — заяви мрачно Ангъс, по устните му бе плъзнала лека усмивка.

 

 

Сабрина така и не изпищя. Брет се строполи напред, право в ръцете й, и извика името й. Очите му се затвориха. В този момент тя разбра, че целият е покрит с кръв от рана в гърба.

— Брет! — Едва успя да го довлече до леглото.

Брет бе в безсъзнание. Взе нощницата и калъфката на възглавницата, за да спре кръвта.

След това чу звука и разбра, че някой е последвал Брет.

Този някой бе в наметка и ниско нахлупена шапка, стиснал огромен нож, от който капеше кръв. Непознатият бе застанал до леглото. Не видя лицето, защото през носа и устата бе омотан шал, а периферията на шапката бе ниско нахлупена. Фигурата й пречеше да избяга. Пристъпваше към нея. Можеше да изпищи, но нямаше как да си осигури помощ навреме.

Имаше само един изход. Тайният проход. Нямаше никаква представа накъде води. Нямаше друг избор. Изпищя с всички сили и хукна към отворената врата.

 

 

Джон се върна в замъка през странична порта, която използваха при бури, която отвеждаше в котелното и минаваше през параклиса. Сред старите дрехи, нахвърляни вътре, откри огромна наметка с качулка. Зави се в нея и се върна в тъмницата с восъчните фигури. Прегледа всички композиции, решен да почака. Обърна се и с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Една от восъчните фигури мърдаше. Мъчителят на лейди Ариана Стюърт. Фигурата се метна към него, вдигнала високо нож. Той улови здраво ръката. Паднаха на пода и си размениха удари. Непознатият непрекъснато замахваше с ножа. Джон бе бърз, но един удар разряза бедрото му. Той стисна зъби с надеждата да не загуби прекалено много кръв. Убиецът отново замахна, но Джон пръв го удари в челюстта и ножът падна на пода. Нападателят скочи след ножа и се обърна.

Чуха се стъпки. Някой идваше. Движеше се през стените на замъка. Ако го нападнеха двама… Чу задъхано дишане, плач, писъци. Някой бе преследван. Господи!

Отново замахна.

 

 

Въпреки тъмнината и ужаса, Сабрина разбра накъде води прохода.

Към тъмницата. Когато стълбите свършиха, пред нея се изправи стена. Обзета от паника, младата жена заудря с юмруци. Като по чудо панелът поддаде. Тя изскочи от прохода и се озова при восъчните фигури.

Джак Изкормвача го нямаше. Сузан все още лежеше мъртва. Чу зад себе си движение. Убиецът. Джак Изкормвача бе оживял.

— Не! — изпищя тя и понечи да побегне. Той я стисна за косата и я завъртя. Бореше се отчаяно, пищеше. Чу пъшкане, последвано от стон. Той посегна за въже, за да може да я убие на спокойствие. Сабрина не спираше да пищи. Разбра, че мъчителят от восъчната композиция също е жив.

— Джон.

Неочаквано той скочи върху нападателя и двамата полетяха към пода. Някакъв нож издрънча на пода. Сабрина понечи да го вдигне, но той се плъзна под сламата. Джон и непознатият се налагаха с юмруци. Сабрина се огледа за нещо, с което да нападне убиеца.

Тогава чу ужасно скърцане.

Една от забулените фигури падна. Другата се насочи към нея.

— Джон!

Тя изпищя името му и хукна към него. Той я хвана за ръката.

— Господи, о, господи! — Целуна го и се отдръпна. — Кой…

— Джошуа — отвърна тихо той.

— Джошуа е убил Каси? — попита тя, неспособна да повярва.

— Не!

Повалената фигура се изправи на лакти. Красивото лице на Джошуа бе цялото в синини. И двете му очи бяха насинени. Носът му бе изкривен и подут. Заговори с огромно усилие.

— Не, не съм убил Каси — започна той. — Тя…

— Ками я е убила — довърши вместо него Джон. — А ти си убил Сузан, за да я защитиш.

Джошуа се разсмя, след това се задави.

— Не, Ками уби и Сузан. И Реджи… само че… — Той вдигна насълзените си очи. — Убил си Ками, нали? Това е тя, тя е в краката ти, Джон.

Сабрина имаше чувството, че Джошуа си е загубил ума. След това разбра, че той говори за свитата восъчна фигура.

— Ето това е Ками.

— Не е мъртва. В безсъзнание е.

— Това няма значение. Все едно че е мъртва. Ще я заключат завинаги.

Сабрина го гледаше през всичкото време.

— Защо, Джошуа? Не разбирам защо.

— И на мен ми е трудно да разбера — каза унило Джон. — Имах ви такова доверие и на двамата.

— Отначало просто стана така — обясни Джошуа. — Каси искаше да уволни Ками, да прекрати работата ми с Джон. Аз съм много добър. — Той се усмихна с неудобство. — Знаете, че изкуството е също като писането. Дори да си добър, това не означава, че ще натрупаш слава и богатство. Аз се прочух покрай интереса на Джон. Ками ми каза, че е убила Каси случайно. След това, обаче, имаше и други инциденти. Момиче от селото, с което се сприятелих падна от една скала миналата година и… — Той замълча и сви рамене. — След това… Ти беше прав за куршума в стената, Джон. Ками го направи. Казах й, че е луда. Тя отвърна, че това било част от играта. След това стреля по конете, докато се връщахме. Не знам дали е искала да убие теб или Брет, но ако конят те хвърлеше, нямаше да има виновен. Написа ти бележката, за която те излъга, за да отклони вниманието от себе си.

Джошуа се намръщи и болката му пролича.

— Как разбра, Джон? Защо се върна? Защо заподозря, че ние с Ками… — Гласът му пресекна и той сви рамене. — Мислех, че ще ни се размине. Въпреки че знаех, че със съвременната техника няма да е трудно да се открие кой е убил Сузан. Не че имаше значение. Ние щяхме да изчезнем. Смятахме да заминем за Мексико, Гватемала, Африка — все щяхме да измислим къде. Само че Брет реши да се прави на момче чудо и стана прекалено любопитен. Беше слязъл долу. Откри ни с Ками. Налагаше се да го накарам да замълчи. Кажи, Джон, как разбра какво става тук?

— Ангъс ви е видял заедно, Джош. Двамата с Ками.

— Защо не тръгна? — попита жално Джошуа. — Защо не отиде да повикаш помощ за Реджи?

— Синът на Ангъс бе успял да дойде до замъка и се върна в селото вместо мен — обясни Джон. — Когато Ангъс ми разказа, че ви е виждал често как се спотайвате, уплаших се, че става нещо нередно.

— И ще стане още по-нередно — обади се глас, зареден с омраза. Сабрина и Джон се обърнаха рязко. Ками бе дошла в съзнание. Бръкна под наметката и извади пистолет. — Знам как се използва. Наложи се да се науча. Сама жена в замък, далече от хората… Трябваше да съм въоръжена, за да се защитавам — обясни тя. — Проклет да си, Джон, защо не остави смъртта на онази мръсница намира? Никога не съм искала да те нараня. Знаеше, че Каси е чудовище, а Сузан е още по-долна и от нея, но…

— Ами момичето от селото? — попита я тихо Джон.

Ками бе готова да излъже. След това сви рамене.

— Тя просто пречеше. Не обичам натрапници. Джош беше решил, че е красива. Ставай, Джошуа. Извинявай, Джон, но се налага да умреш.

Джон я погледна и скръсти ръце.

— Няма да стане. Джош знае, че си луда. Той няма да ти помогне. А аз нямам намерение да ти позволя да ме убиеш.

— Не можеш да ни избиеш всички, Ками — обади се Сабрина.

Тя погледна Сабрина и се разсмя.

— Искрено съжалявам, че и ти се намеси. Струваше ми се приличен човек. А и старата Реджи, ако не си вреше носа навсякъде! Беше забавно да ви преследвам. Всички се мислите за много умни. Джон си въобразяваше, че знае тайните проходи в замъка, но аз бях тази, която ги знаеше. И ги използвах. Много е забавно да наблюдаваш хората. Гледах те как спиш. Може и да си мислите, че сте велики автори на кримки и мистерии, но аз бях тази, която притежаваше власт, властта на живота и смъртта. Беше голям майтап — използвах халата на Джон, за да избърша кръвта от себе си, след като накълцах Сузан. Много сте ми забавни. А ти беше толкова влюбена и всички онези терзания, че си падаш по убиец! Та ти го подозираше до последния момент.

— Не е вярно — отвърна Сабрина. Тя кръстоса ръце. — Не е вярно. Двамата с него ще се женим.

— Двамата с него ще умрете! — заяви Ками и се разсмя.

— Ками, ти си чудовище — заяви Джон. — Сабрина, наистина ли ще се оженим?

— Час по-скоро. Животът е прекалено кратък, за да губим време — каза му тя.

Вбесена, че не й обръщат внимание, Ками възкликна.

— Представа нямате колко е кратък!

— Ти си чудовище, Ками, как може да си играеш така с живота ми? — попита Джон и закуцука към нея.

— Стой далеч, иначе ще те застрелям, Джон.

— Направи го! Прицели се добре — заяви той. — Убий ме още с първия изстрел, защото, ако те пипна…

— Чакай, Джон! Ками, трябва да престанем. Стига… — започна Джошуа, но Ками се прицели.

— Не! — изпищя Сабрина. Пистолетът изтрещя. — Господи! — възкликна Сабрина.

Ками бе простреляла Джошуа. Куршумът го бе уцелил в рамото и той се свличаше на каменния под. Сабрина понечи да се притече на помощ на Джошуа, но Ками насочи пистолета към нея и стреля отново. Този път пропусна. Сабрина се хвърли на земята, а Джон се метна към Ками.

Ками стреля още два пъти и се опита да залегне зад една от композициите.

— Джон — писна Сабрина и започна да се изправя.

— Стой долу! — нареди Джон.

Не можеше да стои долу. И двамата знаеха, че Ками няма да спре да стреля, докато не й свършат куршумите. Сабрина се молеше пълнителят да е с шест куршума. Младата жена се опита да прекоси залата. Ками стреля отново и отново пропусна. Оставаше само един куршум.

— Дяволите да те вземат, Сабрина, стой долу! — нареди Джон.

За момент се подчини. Криеха се зад восъчните фигури и никой не знаеше къде са другите. След това Ками неочаквано се надигна зад Сабрина. Усмихна се и се прицели.

— Ще те убия, а след това и Джон — съобщи тихо тя. Пръстът й притисна леко спусъка.

Джон неочаквано се надигна зад лейди Ариана Стюарт, също като мощна вълна, като природна стихия, като отмъстителен феникс. С един скок бе до Ками и падайки, стисна глезените й.

Тя изпищя, опита се да се прицели и стреля. В същия момент изтрещя и втори пистолет. Ками се отпусна с отворени очи. Беше мъртва.

Брет, пребледнял като призрак, все още омотан с импровизираните превръзки на Сабрина, едва успяваше да се задържи на крака на входа на тайния проход.

— Джон? — повика го тихо той. — Господи, закъснях ли?

— Само една-две незначителни рани. — Джон се надигна, стиснал ръката си под рамото.

— Знаех си, че си боец, приятел — обърна се към него Брет. — Може би щеше да успееш да я обезоръжиш, но как да рискувам да изгубя най-добрия си приятел? — Брет се усмихна и се срина на пода.

Джон помогна на Сабрина да се изправи. Ками лежеше мъртва. Джошуа бе лошо ранен. Брет бе на пода в безсъзнание. Двамата с Джон бяха сами.

— Свърши се — каза тихо той. — Господи, свърши се — повтори той. — Ще видя дали Джошуа е мъртъв, дали има някакъв шанс. Ще кача Брет горе, за да спрем кървенето и да го стабилизираме. Удивително! Той се оказа най-добрият ми приятел. — Коленичи до Брет.

След това вдигна поглед към Сабрина.

— Ти наистина ли ми вярваш? — попита той.

— Винаги съм ти вярвала.

— Но ме подозираше.

— По пътя на логиката…

— Но?

— Сърцето така и не ме послуша — отвърна тя.

Той се усмихна и излезе куцукайки от тъмницата.