Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (15)

Четиринайсета глава

Сабрина беше бясна. Брет го нямаше. Тя обикаляше в тъмното, уплашена до смърт, а мръсникът го нямаше. На леглото видя само разхвърляните възглавници и одеяла. Вратата му бе отворена, защото той бе излязъл.

Излязъл бе посред нощ.

— Къде, по дяволите, си отишъл? — прошепна тя и отметна завивките, сякаш той се бе скрил отдолу. — За последен път се притеснявам за теб — измърмори тя на глас. Наведе се и погледна под леглото. Каква глупачка. Изправи се, огледа стаята, надникна в банята, за да е сигурна, че той не е вътре.

В стаята нямаше шкафове, но гардеробът в ъгъла бе голям. Погледна го. Стигаше почти до тавана. В него можеха да се натъпчат няколко тела. Отново си каза, че се прави на глупачка. Пристъпи към него и й се прииска да се обърне и да избяга. Но пък страшното винаги идваше в подобни моменти — в тъмни бурни нощи. В гардероба нямаше никой, каза си тя. Не биваше да мисли, че някой ще изскочи. Нито пък, че върху нея ще падне вече изстинал труп. Тогава отвори го — подкани се тя. Нямаше видима причина да предполага, че нещо не е наред.

Протегна ръка, но в същия момент усети нечии пръсти на рамото си.

Тъкмо щеше да изпищи, когато една длан запуши устата й.

— Здрасти, Сабрина! Тихо! Какво ти става? Да не би да си решила да събудиш и мъртвите? По-точно целия замък. Аз съм. Нали не си забравила, че си в стаята ми. Аз съм този, който трябва да започне да пищи. Най-сетне разбра, че не можеш да живееш без мен. Господи, какво ирония! Най-сетне сама дойде в леглото ми, а мен да ме няма. Вече съм при теб. Готов и пълен с желание. Надявам се, че си дошла, за да спиш с мен.

Косата му бе разрошена, а очите му излъчваха ленива чувственост.

Сърцето й продължаваше да бие по-бързо дори от скоростта на светлината. Дръпна рязко ръката му.

— Изплаши ме до смърт.

— Защо? — попита невинно той. — Ти си в моята стая.

— Притеснявах се за теб.

— Много си мила.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Много мило, че си толкова загрижена за мен. Както сама виждаш, аз съм добре.

— Защо обикаляш замъка посред нощ — попита го тя.

— Слязох до трапезарията, за да видя дали не е останало нещо за ядене. — Той присви очи. — А ти защо обикаляш замъка посред нощ?

— Търсех те.

Той се усмихна отново.

— Любима, тук съм. — Пресегна се и я привлече към тялото си.

— Брет, пусни ме.

— Сабрина! — възнегодува той наранен. — Нали каза, че си се тревожила за мен? Затова си дошла посред нощ.

— Точно така, а доколкото виждам, ти си съвсем добре — каза му тя.

Той се ухили.

— Точно така. Добре ми е, когато съм до теб.

— Престани да ме опипваш. Пусни ме, Брет, моля те.

Най-сетне той я пусна нацупен.

— Защо си станала?

— Не съм сигурна. Събудих се от студ.

Брет се отдръпна.

— Обзалагам се, че си спала с него — заяви сърдито той. — А той те е изоставил посред нощ.

— Брет, престани. Искам да си останем приятели, стига да не се месиш в личния ми живот. Дойдох, защото се притеснявах за теб…

Той се обърна.

— Аз нямаше да те изоставя посред нощ.

— Не можеш да си сигурен, че някой ме е изоставил.

Брет поклати глава.

— Той обикаля замъка. Необикновена нощ. Всички обикалят тайно, а не виждаш никого. Много странно наистина.

— Ти откъде знаеш? — попита тя.

— Имам си начини — каза той и повдигна вежди.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Какво става, Брет? Кой още е буден? Откъде знаеш, че другите не спят, след като не си видял никого?

Той сви рамене.

— Почувствах се самотен, потърсих си компания, някой, с когото да похапна. Почуках на вратата на Том — никой не отговори. След това на вратата на Джо — пак никой. При Тайър също никой не отговори. Дори почуках на вратата на Сузан. И там никой.

— Чукал си на вратата на Сузан? — намуси се тя.

Той се намръщи.

— Исках компания. — Сви рамене отново, красив и небрежен в хавлиения халат.

— Значи си чукал на всички врати, за да убедиш някого да нападнете шведската маса в трапезарията ли? — попита скептично тя. — Защо не почука на моята врата?

Той я погледна напрегнат.

— Почуках.

— Не съм те чула.

— Разбира се, че не си. Беше преди известно време. Ти вдигаше толкова много шум, че дори не ме чу. За малко да разбия вратата, притесних се, че ти има нещо. След това се почувствах като глупак, защото трябваше да се сетя какви викове на удоволствие издаваш.

Сабрина бе доволна, че е тъмно, защото се изчерви.

— Брет…

— Сабрина, става късно. Ако нямаш намерение да спиш с мен, най-добре да си вървиш.

— Брет… — започна тя.

— Моля те. Добре съм. Оценявам загрижеността ти, с удоволствие ще ти бъда приятел. Само че те обичам и ми е трудно да…

— Брет, вече сме говорили за всичко това. Ти обичаш всички жени!

— Може би съм открил прекалено късно, че те желая — сви той рамене. — Проблемът е там, че ти не ме желаеш, затова върви да спиш.

Тя се обърна и почувства необичайна тъга, защото й се прииска да го накара да се чувства по-добре.

— Сабрина — повика я неочаквано той.

Тя се обърна. Той бе седнал на края на леглото и оглеждаше пръста си, а след това го лапна.

— Какво? — попита тя.

— Познавали сте се преди, нали? Преди двамата с теб да се оженим. Сигурен бях.

— Брет…

— Хайде, кажи ми. Запознала си се някъде с Джон и сте имали връзка, нали? Аз просто не съм имал шанс. Усещах го през всичкото време. Да знаеш, че го мразих заради това.

— Нали не си забравил, че се ожених за теб?

— Само че не ме обичаше.

— Обичах те. Все още те обичам.

Той бавно поклати глава.

— Не и по начина, по който си обичала него. Въпреки че почти не сте се познавали. Дори сега, макар да не си сигурна дали не е убил съпругата си.

— Не я е убил — отвърна автоматично тя.

Той сви рамене.

— Всичко е наред. Просто исках да ми кажеш истината. Винаги съм знаел, че има нещо.

— Лека нощ, Брет — отвърна тихо тя.

Той кимна и отново засмука пръста си.

Тя тръгна към стаята си, затвори вратата, пусна резето и понечи да си свали халата. В този момент забеляза малко тъмно петно на ръкава. Намръщи се, погледна го и си спомни как Брет я бе сграбчил.

Облече отново халата и хукна към стаята му. Нахлу вътре, без дори да почука. Завари го все така седнал на леглото.

— Брет, наранен си, тече ти кръв — каза му тя.

Той изви едната си вежда и се усмихна.

— Ужасна нощ — обясни той. Вдигна пръста, който бе лапнал. — Порязах се на един нож, докато си белех ябълка.

— Дай да видя — настоя притеснена тя.

— Я не се прави на Флорънс Найтингейл — тросна се той. — Прекалено много ме изкушаваш, когато се правиш на медицинска сестра. Порязах се малко. Нищо ми няма. Съжалявам, че съм ти изцапал халата.

— Брет, дай да видя.

— Вън! — нареди той. — Или си лягай при мен, или изчезвай от стаята ми.

Стана от леглото, приближи се до нея и я избута в коридора. Придружи я до стаята й.

— Огледай се бързо! Няма никакви призраци! И хора няма. Празно е. Все едно, че сме в огромна гробница. Жалко, че великият господар на замъка го няма.

Послуша го и чу как стъпките му се отдалечават. След това той влезе в стаята си и заключи вратата.

— Браво, нямаше ме само един час, а ти отново хукна при него!

Стресната от гласа на Джон, Сабрина се завъртя. Той бе по халат, скръстил ръце на гърдите си, застанал пред вратата на тайния проход.

— Дяволите да те вземат! — извика разгорещена тя.

— Мен ли? — изви той едната си вежда, очевидно ядосан, че я е видял с Брет.

Тя прекоси стаята и насочи пръст към него.

— Изостави ме посред нощ.

— Затова ли хукна при бившия си съпруг? — попита вбесен той.

— Сигурно сам си чул какво каза Брет.

— Не съм чул нищо. Каквото и да е казал, не мога да си представя как ще ми стане по-леко.

— Отказах да спя с него, затова той ме изхвърли от стаята си. А когато отидох, него дори го нямаше…

— Въпреки това си отишла при него — прекъсна я троснато Джон.

— Престани! Да, отидох, за да се уверя, че е добре. Само че ме хвана страх и…

— Защо?

— Не знам. Не може ли да ме е страх? — попита тя.

— Питам защо го е нямало?

— Защо питаш? — отвърна тя с въпрос, объркана от напрежението в гласа му.

— Не знам. Може би защото предупредих гостите си да се заключат и да не излизат. А замъкът изведнъж заприлича на кошер. Значи горкичкият Брет не е бил в стаята си, когато си отишла да го погледнеш как е.

Тя поклати глава.

— Къде е бил?

— Да потърси нещо за ядене. Поне така твърди.

— А според теб къде е бил?

— Не знам. А ти защо казваш, че замъкът е като кошер?

Той сви рамене.

— Забелязах сенки по стълбите.

— Може да е било въображението ти.

Той я погледна с изпепеляващ поглед.

— Аз никога не си въобразявам.

— Не, разбира се — измърмори тя. — Къде другаде беше?

— Върнах се в стаята си. За дрехи. За утре сутринта.

Поне това бе истина. На стола до леглото й бе оставена грижливо сгъната купчина дрехи.

— Нямаше ме съвсем малко. Дори не предполагах, че ще тръгнеш да обикаляш, докато ме няма.

— Не съм обикаляла.

— Разбира се, че не си. Отишла си право в стаята на Брет.

— Беше ранен.

— Да, горкият, а ти си такъв ангел, че дори след развода си готова да си затвориш очите. Боже, колко благородна медицинска сестра.

— Ревнуваш.

— Не е ли естествено?

— Вече ти казах, че държа на него.

— Питам се колко държиш на него.

— Бях с теб — обясни тихо тя.

Той стисна ръцете й и я привлече до себе си.

— Извинявай. Просто ревнувам.

Усети топлината му, мирисът му и равномерните удари на сърцето му. Отдръпна се и го погледна.

— Нали каза, че си преследвал сенки?

Той се усмихна и поглади брадичката си.

— Върнах се в стаята си, за да се обръсна, защото забелязах, че съм те издраскал. Платих си, обаче. Порязах се хубаво. Извинявай, изглежда и теб съм изцапал.

— Не, не си… — започна тя и замълча.

— Кой тогава? — присви очи той.

— Ами… Брет.

— Брет ли? Странна работа. Не ми казвай, че и той се е бръснал посред нощ.

— Не, порязал се е, докато си белел ябълка.

— И как стана така, че те е оплескал с кръв?

— Хвана ме за ръката, докато говорехме. Джон, той знае, че сме били заедно.

— Как е разбрал?

Тя усети отново, че бузите й парят.

— Чул ни е.

— През стената ли?

— През вратата.

Джон помълча за кратко.

— Доста оживено място. Ти обикаляш наоколо, Брет ходи напред-назад. Сузан не отговаря.

— И аз така разбрах.

— От кого?

— От Брет — сопна се тя. — А след като бързаш да хвърляш камъни в моята градина, ти какво си правил пред вратата на Сузан?

— Исках да се уверя, че е добре. Днес беше много ядосана. Да ти призная и Даян, и Тайър не отговарят.

— Нито Том, нито Джо.

— И ти ли си чукала на вратата на Том Харт? — попита Джон. — И на Джо ли?

— Не съм.

— Тогава?

— Брет. Търсел си компания.

— Посред нощ ли?

— И ти си чукал по вратите им посред нощ.

— Само че замъкът е мой — напомни й той. — Защо ми се струва, че не ми вярваш?

— Защо да не ти вярвам?

— Ами заради онази дреболия, в която е убеден половината свят, че съм убил съпругата си.

— Аз съм от другата половина — поклати тя глава, — която са убедени, че не си го извършил ти.

Той се усмихна и приглади косата й назад.

— Искаш ли да си тръгна?

— Защо да си тръгваш? Няма смисъл. След малко пак ще се върнеш.

— За да те заваря с Брет ли?

— Май ще е най-добре да се скрия при Ви Джей — измърмори тя.

— Може би. Само че Ви Джей също не отваря — обясни той.

Сабрина усети студена тръпка. Дали не беше страх? Съблече халата и се пъхна в леглото. Чаршафите бяха студени, но Джон я прегърна и я притисна до себе си.

— Не предложи ли да спим? — прошепна тя.

— Просто исках да ни бъде удобно — отвърна той, докато подръпваше нощницата й.

— На мен и с нощницата ми е удобно.

— Само така ти се струва. — Очите му изведнъж потъмняха. — Да знаеш, че не мога да те оставя — призна той.

Тя не искаше да остава сама. Дори не забеляза дали е свалил нощницата. Обви врата му с ръце и усети как в нея се надига желание.

— Тогава недей.

— Веднъж вече те оставих да си отидеш — призна той с тих глас, притиснал устни до нейните. — Няма да го допусна отново.

Сабрина не отговори. Нощта бе тъмна и бурна. Той бе непознат. Може би не трябваше, но нямаше да му позволи да я остави.

По-късно тя заспа. Събуди се, когато Джон се изправи, и тръгна към балкона. Беше висок, мускулест, с прекрасно тяло. Беше невероятно удоволствие да е с него, обожаваше начина, по който я караше да се чувства. Беше се влюбила в него в нощта, когато се запознаха. Години наред си бе повтаряла, че е глупачка, задето така и не сложи край на чувствата си към Джон. Сега, докато го гледаше, си каза, че той е най-красивият мъж, когато е виждала — от разрошената коса до стегнатите крака.

Той се обърна и младата жена затвори очи, защото не искаше той да забележи, че го е наблюдавала. Наведе се, целуна я по челото и започна да се облича. Щом излезе, тя се изправи и посегна към халата. Снощи сигурно добре се бе порязал. Намръщи се и погледна петното по-внимателно. Усети как стомахът й се свива. Кръв.

Не бе просто капка, или две. Цялата предна част на халата бе покрита с кръв.