Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Sleep with Strangers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 38 гласа)

Първа глава

Три години по-късно

Сцената бе смразяваща. Красива жена в средновековен тоалет — с дълга, пръсната по колелата на механизма коса — бе завързана към уред за мъчения, а над нея се бе надвесил тъмнокос мъж с брада и мустаци. „Дъщерята на граф Ексетър, известна под името Разпънатата“, гласеше надписът. Бе наречена така на името на мъжа, специалист по изтръгване на признания от жертвите. Скулпторът, създал восъчните фигури също бе специалист. Блондинката, опъната на ужасния дървен уред бе изящно създание, с фини класически черти и огромни сини очи, широко отворени от страх пред мъчителя. Всеки нормален мъж би й се притекъл на помощ. Затова пък лицето на злодея, надвесил се над нея, бе отвратително и разкривено. Очите му, изпълнени с удоволствие в очакване да причини болка, блестяха от садистична наслада. Много от изложените восъчни композиции бяха великолепни творби, всяка претворила акт на нечовешка проява. Тази, обаче, бе истински шедьовър.

Така си мислеше Джон Стюарт, докато стоеше притихнал в сенките, облегнат на каменната стена, за да остане незабелязан. Наблюдаваше замислено и много внимателно изложбата и блондинката от плът и кръв, застанала пред восъчната скулптура. Тя — и като черти, и като цвят на косата, и като фигура — бе почти двойник на нещастната красавица на уреда за мъчения. Младата жена бе с великолепна, буйна руса коса, разстлала се по раменете и гърба. Бе слаба, с хубаво тяло, подчертано от тесни дънки и впит пуловер. Чертите й бяха невероятно женствени: малък прав нос, високи, ясно изразени скули, красиви сини очи, плътни изразителни устни. Разглеждаше восъчната композиция с интерес, примесен с плахост. Сякаш искаше да се засмее, защото бе забелязала приликата с фигурата, но сцената будеше страх, а тя бе сама. Поне така си мислеше.

Сабрина Холоуей.

Не я бе виждал повече от три години и половина, и макар да остана изненадан от присъствието й, се зарадва, че този път е приела поканата. Бе отказвала любезно поканите му до онази последна съдбоносна Седмица на тайните, когато Касандра загина.

Независимо дали Сабрина се бе сетила, или не, тя бе вдъхновила Джошуа да създаде красавицата на уреда за мъчения; приликата с восъчната жертва бе неоспорима, а на Джошуа винаги му бе приятно да използва за модели хора, които познава. Беше споменал пред Джон, че се е запознал със Сабрина Холоуей в Чикаго и бе останал като омагьосан, затова Джон се въздържа да признае, че той също я познава. Не му бе трудно да разбере силното увлечение на Джошуа. Той самият бе изпитал нещо подобно, когато се запозна с нея.

Наистина имаше на какво да се възхищава човек в госпожица Холоуей. Джон не бе единственият, попаднал в плен на чара й. Бе успяла да привлече и вниманието на Брет Макграф. Джон поклати глава. Беше заминала, за да се омъжи за Макграф. Връзката им бе вихрена, бракът — сключен удивително бързо след това, последван от скандален развод.

Докато наблюдаваше красавицата, Джон бе доволен, че помежду им има разстояние. Гледаше я и я преценяваше. Това бе жена с рядко срещан финес и красота. През последните няколко години се бе откъснал от света, но следеше с жив интерес кариерата й, четеше за нея във вестници и списания. Репортерите не бяха пропуснали нито една сочна клюка около шумния развод на Брет Макграф и красавицата. Тя бе впечатляваща още когато двамата с Джон се запознаха. Невинна, жадна да научи всичко, очарована от живота. Бе сигурен, че вече е загубила розовите очила, че е помъдряла. Бе забележителна, по-елегантна от всякога. Стори му се замислена, дори мъдра.

„Ти пък откъде знаеш?“ — сгълча се сам Джон. Може да се бе превърнала в груба амбициозна мръсница, каза си мрачно той. Животът често преобразяваше хората. Нали го напусна, водена от желязна воля. Беше устояла на атаките на медиите, погнали я по време на шумния развод. Сега от нея се излъчваше спокойствие, примесено с невинност и опитност. Той самият бе научил по трудния начин, че най-нежните и крехки дами могат да се превърнат в най-ужасните черни вдовици.

Тя бе момиче, израснало във ферма в средния Запад, напомни си Джон, и се усмихна. Бе сърдечна и резервирана, ала в моментите, когато не беше нащрек, му се струваше, че я е познавал цял живот. За него тази жена бе едновременно магьосница и много земна, с необикновена естествена красота. Когато се запознаха, тя бе на двайсет и четири, току-що пристигнала от провинцията. Миналия месец бе навършила двайсет и осем. Достатъчно време, за да научи много неща, да стане по-твърда и да се промени.

Едно време всичко бе различно, мястото бе друго, животът им нямаше нищо общо със сегашния. Не че той я бе лъгал. Тя нямаше да приеме лъжи.

Внезапно Джон усети силно раздразнение. Нямаше право, каза си той. Брет Макграф също бе тук, каза си той. Двамата с Макграф се бяха оженили, така че Джон нямаше никакви права. Та той си беше у дома, сам бе организирал партито. Възнамеряваше да прекара еднакво време с всичките си гости. Присъствието на Макграф само щеш да го амбицира да опознае Сабрина отново. „Как се бе съгласила да дойде?“ — зачуди се той. Може би не трябваше да я кани. Истината бе, че не очакваше тя да приеме. Ами останалите, те защо бяха приели? В този момент му се прииска да не я бе въвличал като останалите гости, които възнамеряваше да бъдат просто пионки в играта му.

Всичко вече бе готово за поставената цел, не му оставаше избор. Или трябваше да продължи, или да полудее. Имаше и други, заради които бе длъжен да разкрие истината. Не бе сам в тази игра. Бе обещал да повтори всичко, както се бе случило едно време. Може би трябваше да стои настрани от госпожица Сабрина Холоуей. От всички присъстващи само тя бе невинна. Зачуди се дали ще успее да стои настрани от нея. Веднага след това си напомни, че тя бе дошла по свое желание. Всички бяха тук по свое желание, готови да участват в предстоящата игра. Някои единствено за да се забавляват, други — за да напомнят за себе си. Каси, която никога не забравяше ролята на досадна журналистка, веднъж му беше казала:

— Никога не пропускам възможността да се снимам, миличък!

Беше забелязал, че същото важи и за мнозина от писателите, актьорите, музикантите и художниците, а тази седмица щеше да им предостави чудесна възможност ликът им да се появи в пресата. Дори по-затворените, които предпочитаха да избягват блясъка и шумотевицата, нямаха намерение да пропуснат възможността. Конкуренцията бе прекалено жестока и славата означаваше, че няма да гладуват и ще се радват на примамливи доходи.

Въпреки това, Сабрина Холоуей си бе осигурила достатъчно слава. Женитбата и разводът с Брет Макграф я бяха изстреляли в центъра на общественото внимание. Бе успяла да си остане земен човек, въпреки че бързата слава послужи като трамплин за кариерата й и критиката се изказваше ласкаво за книгите й. Известно време не бе в Щатите и не бе сигурен кой друг е успял да събуди общото любопитство, но тя бе успяла да се задържи на върха с викторианските си трилъри. Все още бе млада и много привлекателна, а средствата за масова информация много обичаха да лансират таланти със сексапил, които всички щяха да забележат.

Тъкмо се канеше да пристъпи към нея, когато забеляза приближаването на друга жена. Сузан Шарп. Той изпъшка и се замисли дали няма да е най-добре да се измъкне по задните стълби. Дедите му бяха проектирали множество тайни врати и проходи, по които човек да избяга при нужда. Въпреки всичко Джон не избяга, нямаше желание някой да разкрие тайните му, затова остана неподвижен, докато Сузан приближаваше, особено доволна, че го е изненадала и той няма да се измъкне.

— Виж ти, виж ти — изчурулика доволно тя. — Скъпи! Ето къде си бил, сам в тъмното. Чудесно, повече от чудесно. Ела да ме целунеш. Толкова много ни липсваше на всички.

 

 

Сабрина Холоуей не можеше да откъсне очи от смразяващата сцена, възхитена от реализма й. Жената на уреда за мъчения изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да отвори уста и да извика. Очите й бяха замъглени сякаш се опитваше да отблъсне притисналия я ужас. Сабрина имаше чувството, че чува как мъжът притиска жертвата да признае ужасните си престъпления, за да си спести мъченията.

Необичайна тръпка пропълзя по гърба на Сабрина. Страхотно. Невероятно творение. То сякаш ти изпиваше дъха. И други разглеждаха изложбата в тъмницата на замъка Лохлайър, доста от тях й бяха приятели, ала в този момент тя се почувства уплашена. Това бе само въображение. Ако лампите неочаквано угаснеха… Щеше да е сама, съвсем сама в мрака в присъствието на тъмнокосия мъчител с тънки мустаци, който наблюдаваше жертвата с неприкрита злост. И двете фигури бяха толкова реалистични, сякаш всеки момент щяха да се раздвижат, да поемат напред, стиснали смъртоносните си оръжия.

Нечии ръце се отпуснаха на раменете й и тя едва се сдържа да не извика. Трепна рязко, но успя да преглътне паниката.

— Това ти ли си, моя любов?

Нова тръпка премина през нея, но поне не се уплаши. До нея застана Брет Макграф и я прегърна през раменете. Беше я срам да признае, че присъствието му я накара да се почувства по-сигурна в сумрака, макар че не му се зарадва. Раздвояваше се от желание да се притисне в него и в същото време да отблъсне ръката му. Както обикновено, усети необясним прилив на чувства към бившия си съпруг. Понякога от него й се повръщаше, а в други моменти не можеше да се съпротивлява на чувствения чар, с който я бе привлякъл едно време. В повечето случаи трудно сдържаше нетърпението си в негово присъствие и рядко си налагаше да го изтърпи.

— Колко е истинска — прошепна тя. — Малко ме плаши.

— Радвам се.

— Защо?

— Защото исках да те видя уплашена. За да се притиснеш в мен. — Ръката му се стегна около раменете й и той сведе устни, за да зашепне на ухото на младата жена с дрезгав глас. — Дали са ни отделни стаи в замъка — домакинът изглежда е забравил, че бяхме женени — но съм готов да ти правя компания през дългите призрачни нощи.

— Бяхме — напомни му тя. — Точно това е най-важната дума тук. Някога бяхме женени, преди повече от три години и то само за две седмици.

— Отне повече от две седмици, за да се разведем — напомни й спокойно той. — Нали не си забравила колко добре прекарахме на медения месец?

— Брет, бракът ни приключи, докато все още бяхме на меден месец — напомни му тя.

Той нямаше намерение да отстъпи.

— Ето че сега отново ставаме добри приятели — добави самоуверено той.

Въпреки че нямаше желание, Сабрина усети как по устните й плъзва усмивка. Брет бе висок, красив, с немирна кестенява коса, тъмни страстни очи, които страхотно отиваха на чара му и го превръщаха в идол на всички медии. Той пишеше невероятно успешни медицински трилъри. Бе натрупал състояние с писане, но поне невинаги се държеше с дразнеща арогантност. Сабрина се бе запознала с него скоро след небивалия успех на втората книга, разпродала се още преди да бъде лансирана, събитие, съвпаднало с третия му развод. Бе повече от очевидно, че се бе проявила като изключителна наивница. Вярно, че по онова време лекуваше разбитото си сърце.

Той я бе ухажвал страстно, бе я покорил и много скоро се бяха озовали на меден месец в Париж, по същото време, когато Брет рекламираше последния си трилър. Отначало тя се забавляваше, защото около него пърхаха безброй жени, някои от които дори не се стараеха да прикриват неприличните си желания, но скоро разбра, че той познава интимно доста от тях. Въпреки това тя бе оптимистка, която копнееше за съвместно бъдеще с него и бе готова да преглътне миналото му. На Сабрина й се стори обнадеждаващо, че познатите му дами не се интересуват, че той е женен отново, а и тя се стараеше да се държи приятелски и да не му натяква. Накрая безразличието на Брет към мястото й в живота му започна да я измъчва. Той бе добър любовник, забавен, чаровен. Караше я да се смее, любеше я, когато бе неуверена, или притеснена.

В същото време Брет беше съвършеният егоист, който не проявяваше никакъв интерес към нея. Един ден изчезна с пищната собственичка на голяма книжарница, а когато се появи отново след няколко часа, се отнесе с такава досада към младата си съпруга, че тя настоя да разбере какво става. Тогава той я уведоми, че е Брет Макграф, че възможностите сами му се предлагат. Каза й, че не би трябвало да обръща внимание, а да е благодарна, задето се е оженил за нея. Сабрина не можеше да повярва на ушите си. След това се вбеси на себе си. Така отчаяно копнееше за човек, който да я накара да забрави миналото, да запълни живота й. Държеше на Брет, вярваше, че нещата между тях ще се получат. Оказваше се, че е сбъркала. Не бе разбрала отрано, че идеите им за брака и любовта са толкова различни.

Брет бе забелязал промяната в очите й и веднага се бе опитал да я успокои, да я прелъсти… Резултатът бе наистина ужасен. Дори не искаше да си спомня. По онова време научи някои добри уроци. И до ден-днешен не можеше да повярва как го бе напуснала, а след това попълни документите за развода и не поиска нито цент от него. През следващите месеци, всеки път, когато бяха канени на едни и същи места, той я търсеше. Продължаваше да я нарича своя съпруга, а тя понякога не успяваше да се сдържи, когато той пробваше всичко, за да я вкара в леглото си. Според него тя трябваше да спи с него, защото са били женени, защото вече бе спала с него, а не бе хубаво да се спи с непознати. Всеки имаше нужда от секс от време на време, а след като тя бе такава сладка моралистка от здраво фермерско семейство, можеше да си позволи да се позабавлява единствено с него.

Засега успяваше да му устои. Знаеше, че не е по-привлекателна от останалите. Причината бе, че тя го изостави първа, следователно се бе превърнала в предизвикателство.

— Сериозно, докато сме тук, не искаш ли да сме в една стая? — попита я той.

— Не — отвърна тя без колебание.

— Признай си, че е забавно да спиш с мен.

— Очевидно си представяме забавните неща по различен начин.

— Огледай се само. Толкова е страшно тук — настоя той.

— Не, Брет, благодаря.

— Обещавам да се държа прилично.

— Искрено се съмнявам. Освен това ми напомняш какво ме предупреждаваше майка ми. Никога да не пипам играчки, които не знам къде са били.

Той се ухили.

— Олеле! Ако беше останала с мен, щеше отлично да знаеш къде са били.

— Брет, докато бяхме женени нямах никаква представа къде ходиш и какво правиш, а и не разполагах с чак толкова време, че да ходя след теб. Доколкото разбирам, никога не ти е хрумвало, че бракът означава моногамия…

— Да знаеш само колко хора изневеряват на половинките си… хора, за които никога няма да предположиш.

— Брет, дори не искам да си представям.

— Говоря за собствените ти приятели — продължи да настоява той. — По-късно ще започнеш да ме молиш да ти разкажа най-сочните клюки, но да знаеш, че от мен няма да чуеш и дума. Освен ако не забравиш тази работа с брака и не решиш да се позабавляваш. Държа да ти кажа, че намеренията ми са напълно почтени. Готов съм да се оженя отново за теб.

Тя изпъшка.

— Нали вече ти казах, че си представяме и забавлението, и брака по различен начин.

— Добре, прави се на труднодостъпна, щом искаш. Само че, ако тук вземе да става напечено и страшничко, ще започнеш да ме молиш да те приютя в леглото си, но отсега те предупреждавам, че тогава може и да е пренаселено.

— Защо ли не се съмнявам?

— Обърни внимание, че ти си първата, на която предлагам. Сигурен съм, че няма да искаш да спиш с някой непознат.

— Брет, спала съм с теб, така че едва ли някога ще се сблъскам с по-непознат.

— Много смешно. Ще съжаляваш, сладкишче, ще видиш. — Той поклати тъжно глава и погледна восъчната фигура пред тях. — Удивително, нали? — измърмори той, загледан във фигурите, прегърнал Сабрина през раменете.

— Като жива е — съгласи се тя.

— Толкова е истинска, че в тази светлина може да заблуди дори и мен. А аз, все пак съм бил женен за теб.

— За какво говориш?

— Как така за какво? — въздъхна той нетърпеливо. — Сабрина! Погледни добре.

— Какво?

— Любима, да не би да си ослепяла, откакто се разделихме? Погледни само. Тази жена… Та това си ти. Съвсем същата. И сините очи, и русата коса, и великолепните черти. Тялото също става. — Той зашепна: — Дори дупето.

— Брет, дупето й не се вижда.

Господи, той беше прав. Тя наистина имаше общи черти с восъчната фигура. Толкова много, че отново усети ледените тръпки да пробягват по гръбнака й.

— Така вече е по-добре — прошепна с дрезгав глас Брет. — Усещам, че трепериш. Започваш да се плашиш, композицията най-сетне ти въздейства както трябва. Само като си помислиш, че ще трябва да прекараш нощта сама в мрачния студен замък, те побиват тръпки. Нощта ще се спусне, ще чуеш воя на вълците, ще дотичаш от стаята си при мен, тласкана от див ужас, защото знаеш, че при мен ще бъдеш в безопасност.

Това са просто восъчни фигури, нищо повече, напомни си Сабрина. Въпреки това не можеше да се успокои. Това наистина бе тя. Скулпторът бе изпълнил задачата си толкова прецизно, че дори мускулите и вените по ръцете на жертвата бяха като живи, докато се опитваше да се отскубне от въжетата, които я държаха към уреда за изтезания.

— Нали не искаш да останеш съвсем сама? — прошепна предупредително Брет.

От мрака зад тях се чу дълбок мъжки глас.

— Тя няма да остане сама, нали?

Сабрина познаваше този дрезгав глас. Завъртя се рязко към техния домакин.