Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (7)

Шеста глава

Джон се отправи по коридора към стаята си. Усети, че Ками го наблюдава и нетърпеливо очаква да влезе и да се затвори вътре. Усмихна се. Двамата с Джошуа приемаха играта прекалено сериозно. Сигурно затова бяха настояли да останат домакини и водещи, вместо да участват като останалите. Освен това упоритата и амбициозна Ками Кларк и изключителният Джошуа Вейлин щяха да забележат всеки скандал и да го пресекат още в началото. Джон стигна вратата на стаята си, обърна се и махна на Ками, а след това заключи. Щом остана сам, погледна леглото. Защо изобщо се ожени за Касандра? Влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. Погледна се в огледалото и веднага забеляза врязалите се около очите му бръчки. Бе млад, когато се ожени за Каси, но не бе дете. Съпругата му се оказа първокласна манипулаторка. Умееше да се представя за мила и разумна, за любяща съпруга, стига това да й бе от полза. Онова, което го бе привлякло навремето — нещо, за което вече съжаляваше, че е повярвал — бе заблудата, че тя го обича истински. Джон излезе на балкона и се загледа във фонтана. Бе минало толкова много време, но болката го връхлетя отново. Горката Каси. Толкова обичаше живота. Бе убеден, че не се е самоубила. Спомни си как го викаше и промяната в гласа й. В този момент Джон изпита истински ужас от предстоящата Седмица на тайните. Имаше намерение през предстоящите дни да залови убиеца. Тъкмо това го плашеше.

А страхът правеше човек слаб. Не можеше да си позволи да бъде слаб. Чу някакъв шум и се обърна. Под вратата му бе пъхнат плик. Вдигна го, отвори го и усети как по гърба му плъзват ледени тръпки.

Бележката бе предупреждение и нямаше нищо общо с играта.

 

 

Жената влетя в стаята му, докато той седеше на бюрото, подпрял чело на длани.

Изправи се и я погледна. В очите му бе притаена злоба.

Тя насочи показалец към него.

— Знам какво става. Може и да нямам доказателство, но съм подредила всички парчета от мозайката и щом съобщя истината, ще се наложи да се сбогуваш с чудесния си начин на живот!

Той я погледна ужасен, неспособен да продума. След това се овладя, изпъна гръб и я погледна с пълно безразличие.

— Няма никакво значение какво си въобразяваш, че знаеш.

— Нима ли? Я престани! Виждам, че животът ти е завладян от нова страст. По-точно казано, старата страст. Много е трудно да се забележи. Да не би бъдещето да не те интересува?

— Не ги разбирам тези работи. Защо си дошла? След като знаеш истината, по-точно, след като подозираш, че знаеш истината, защо не си я разказала на когото трябва?

Усмивката й стана по-широка.

— Защото човек може да се договори за всичко в живота.

— Да не би да ме изнудваш?

— Как ти хрумна тази грозна дума? Не, не, това не е изнудване. Нямам намерение да те тормозя вечно. Признавам, обаче, най-чистосърдечно, че в момента имам един дребен финансов проблем, така че…

— И какво ще стане, ако се окаже, че и в бъдеще имаш подобен финансов проблем? На мен рядко ми се случва да изпадна в сегашното състояние.

— Доколкото разбирам, ти пет пари не даваш, че Касандра Стюарт е била убита.

— Не, разбира се. Много хора се изкушаваха да й видят сметката. Просто нямаха тази възможност. Гаднярката умря. На кой му пука?

— Имаше и такива, на които им пукаше — заяви гневно той.

Тя сви рамене с пълно безразличие.

— Аз не бях от тях. В момента се договаряме, нищо повече. По-късно няма да имам угризения за стореното, ако това те притеснява.

— Но финансовият проблем е налице.

— Едва ли ще го имам отново в бъдеще.

— Казвай колко.

Тя му каза.

Той кимна.

Тя се усмихна и си тръгна. Точно сега всички трябваше да си бъдат по стаите.

Той остана загледан в затворената врата дълго след като тя излезе, обзет от чувство на задушаваща потиснатост. Тя щеше да има подобен финансов проблем поне веднъж в годината, такава бе тя. Ами ако той останеше без пари и нямаше откъде да вземе, за да й плаща?

Оставаше още една възможност, разбира се…

 

 

Останала сама, Сабрина се опита да се отърси от обхваналото я безпокойство. Между тях с Джон се бе зародила интимност, а в същото време той сякаш се бе опитал да я предупреди да се пази от него.

Тя се обади вкъщи, за да чуе родителите си и да попита как са сестра й и зет й, а също и бебето. Разказа им, че Шотландия е прекрасна и всички слухове, които са чували за Джон Стюарт, са обичайните измислици на жълтата преса и в замъка Лохлайър не я грози никаква опасност. Най-сетне им каза довиждане, извини се, че се е обадила толкова рано и затвори. Отпусна се на леглото и затвори очи. Не можеше да си намери място.

Върна се отново на балкона. Дали Джон бе имал причина да убие Касандра? Що за глупав въпрос? Всички бяха убедени, че има причина, за да убие Касандра. Сабрина насочи поглед към спалнята на Джон. Дали щеше да е различно, ако не бе толкова млада и наивна, когато се запозна с него. Прехапа устни и се запита отново защо бе дошла. Истината бе, че все още бе влюбена в него.

Не, това бе глупаво. Не го бе виждала толкова отдавна. А имаше хора, които не спираха да намекват, че той бе отговорен за смъртта на съпругата си.

Чу шум и се върна в стаята. Някой бе пъхнал плик под вратата. Сигурно бяха първите инструкции. Отвори плика и се зачете.

„Дукесо, идете в параклиса по здрач за репетиция на хора. Срещнете се с разпътното момиче. Посочете й пътя към светлината. Пътят към параклиса е начертан.“

Прегледа картата под напечатаните букви, потръпна леко и тихо промърмори:

— Направо страхотно! Параклисът е в тъмницата, чак след изложбата с восъчните фигури!

Някой почука на вратата. Тя отвори и пред нея застана усмихнатият Брет. Бившият й съпруг нахлу в стаята, преди тя да успее да го спре.

— Какви са твоите инструкции? Какво ще правиш мадам Своднице? — попита той. — Ти ли си убийцата?

— Не мога да ти кажа. Знаеш, че така ще провалим играта.

— Трябва да ми кажеш — настоя той, метна се на леглото й, опъна се и сплете пръсти зад главата си. — Довери ми се, така ще мога и аз да ти се доверя. Двамата с теб ще заловим убиеца и ще се превърнем в истински съпружески екип детективи. След това ще започнем да пишем заедно разкази, ще станем неприлично богати и известни.

— Двамата с теб не сме женени, Брет.

— А, за това има лек. Просто ти си голям инат.

— Инат съм, защото искам верен съпруг ли?

— Мога да бъде верен.

— Брет, според мен не можеш, но това е нещо, което няма смисъл да обсъждаме. Хайде, ставай от леглото ми.

— Ела ми помогни.

Тя въздъхна раздразнена, а той протегна жално ръка. Тя пое дланта му с намерението да го издърпа. Вместо това той я привлече върху себе си.

— Пипнах те!

Възкликна толкова доволно, когато тя се стовари върху гърдите му, че сърце не й даде да му се развика, или да го плесне.

— Брет Макграф, ти… — засмя се тя и се опита да се отдръпне.

Така и не довърши. В този момент чуха някакъв гърмеж, сякаш навън някой стреляше. Брет я притисна до себе си, ококорил очи.

— Сабрина! Какво стана? — разкрещя се Ви Джей и влетя в стаята. — Олеле! — възкликна тя, когато забеляза двамата на леглото. — Много се извинявам, но вратата бе отворена и…

— Боже, колко сте ми сладки! — възкликна на свой ред Сузан Шарп.

Сякаш всички се бяха наговорили да проведат събрание пред вратата на Сабрина.

— Всички ли са живи?

Сабрина се изчерви щом чу дълбокият мъжки глас. Джон Стюарт бе застанал между Ви Джей и Сузан на вратата.

— Кого застреляха? — попита втори мъжки глас. Том Харт надничаше над рамото на Ви Джей.

— Всички са добре — заяви раздразнена Сабрина и се опита да се отскубне от ръцете на Брет.

Брет не я пускаше. Усмихваше й се похотливо.

— Не съм се чувствал по-добре от много време насам.

Сабрина стисна зъби, отскубна се от него и се изправи. Веднага провери за червена боя по своите дрехи и облеклото на Брет.

— Не сме ние застреляните — обясни тя престорено весело. Бузите й, обаче, бяха червени като домат.

— Интересно кой ли е бил? — попита Ви Джей.

— Да вървим да проверим — предложи Том.

— Какво е станало? — Червенокосият Тайър Нюби бе застанал в коридора, подпрял ръце на ханша, сякаш все още беше ченге в Хюстън, Тексас, готов да започне да ги разпитва един по един.

Даян Дорси излезе от стаята си. Ана Лий Зейн, настанена през две врати, също се показа.

Джо Джонстън излезе от стаята на Ана Лий.

— Това е прекалено! — възкликна Сузан.

— Ние само си приказвахме — отвърна презрително Джо.

— Тогава тези двамата са конспираторите. — Сузан посочи стаята на Сабрина.

— Какви конспиратори? — попита Сабрина. — Някой стреля, всички сме живи, нито един от нас не е оплескан с червена боя.

— Какво стана? — попита Джошуа и се втурна към тях. Очевидно стаята му бе в края на крилото, близо до спалнята на Джон. Той се огледа намръщен. — Къде е Ками?

В същия момент Ками се появи по стълбите от долния етаж. Тя погледна часовника си, а след това вдигна очи към гостите, събрали се в сводестия коридор.

— Доколкото разбирам, налага се да не ви изпускам от очи нито за миг! — заяви тя. — Времето още не е изтекло, а вие всички сте излезли от стаите си!

— Някой стреля. Просто се опитвахме да разберем кой е първият убит — обясни Том Харт.

— Страхувам се, че грешите — поклати Ками глава. — Още не е дошло времето за изстрелите.

— Ние чухме изстрели — настоя Ви Джей.

— По-скоро това са били изгорелите газове от някоя кола — предположи Ками.

— Чия кола? Каква е тази кола? Всички сме тук.

Ками се усмихна и поклати глава.

— Тук ни доставят и пощата, и храната. Това не е краят на света.

Всички се спогледаха.

— Възможно ли е да се окаже нещо друго, да не сме чули изстрели? — усъмни се Даян.

— Сигурно е било точно така — отвърна Том Харт. — Нито един от нас не е убит. Освен ако убиецът не се окаже трагичен стрелец. Да забелязвате червена боя по нечия врата, или по стената?

Всички се огледаха.

— Било е нещо друго — настоя Ками.

— Според мен бяха изстрели. — Тайър Нюби държеше на мнението си.

Той определено можеше да познае, каза си Сабрина. Повече от двайсет години бе работил като ченге и знаеше как звучат изстрелите.

Нито един от тях не беше застрелян.

Сабрина забеляза, че Джон не откъсва очи от Ками. Нито се съгласи с нея, нито й противоречи. Бе скръстил ръце на гърдите си.

— Всъщност, аз си вършех работата — обясни Даян.

— Аз също — обади се Ана Лий.

— И каква е тази работа, мила? — попита Сузан и изви вежди към Джо, който се бе показал от стаята на Ана Лий.

— Джо е говорил със съдебен експерт и ми даваше идеи.

— Ясно — изви глас Сузан, без да крие съмнението си.

— Нали не сте забравили, че има боулинг и джакузи в тъмницата — обади се Ками.

— Не съм играла боулинг от години. — Сабрина погледна Ви Джей, която с удоволствие участваше във всякакви игри. Така щеше да слезе в тъмницата и да разбере къде точно се намира параклиса, без да се налага да остава сама.

— Чудесно. Винаги трябва да има един, който да поведе останалите! — възкликна Ками.

— Стига вие двамата с Брет да нямате работа — намеси се Сузан.

— Нямаме — увери я Сабрина и се опита да говори тихо, но убедително.

Джон изви едната си тъмна вежда, извини се, че имал да се обади по телефона и се отдалечи, без да коментира повече.

— С удоволствие ще се топна в басейна — реши Ви Джей. — Защо не си облечем банските и след като поиграем боулинг ще отпуснем мускули във водата.

— Супер — съгласи се Сабрина. Върна се в стаята, за да се приготви. В следващия момент се намръщи.

Брет все още не си бе отишъл.

— И аз ще дойда с вас двете — съобщи й весело той.

— Забавленията в замъка са за всички — обясни сухо тя, — но банският ти със сигурност е в твоята стая.

Той посегна, за да я щипне по бузата.

— Брет…

— Знам, че ме обичаш — увери я той.

Най-сетне си тръгна. Тя затвори вратата след него и заключи.

 

 

Стаята на Ками бе до огромното каменно стълбище, което водеше към фоайето и библиотеката. Когато Джон тръгна да намери асистентката си, наоколо не се мяркаше никой. Джошуа го повика от стаята си.

— Джон, ела да видиш нещо.

Щом Джон влезе, скулпторът посочи огромният телевизор. Предаваха прогнозата за времето и обясняваха, че от северния Атлантически океан нахлува буря, която вече била над островите и носела сняг и лед.

— Какво мислиш? — попита Джошуа.

— Мисля, че ще завали сняг — отвърна писателят. — Персоналът ми е много добър, така че няма да имаме нужда от нищо. Ще поговоря с икономката, за да съм сигурен, че имаме достатъчно запаси.

— Добре. Прецених, че трябва да ти кажа — обясни Джошуа.

— Благодаря — усмихна се Джон. След това се поколеба. — Джош, двамата с Ками работите заедно над инструкциите, нали?

— Да, защо?

— Ти ли пъхна плика под вратата ми?

Джошуа поклати глава, обзет от притеснение.

— Не, Ками ги разнасяше днес — сви рамене той. — Какво е станало?

Джон му показа плика, който беше получил. Скулпторът пребледня и поклати глава.

— Някой играе мръсни игри — заяви гневно той.

— И на мен така ми се струва.

— Възможно ли е да си в опасност?

Джон поклати глава.

— Не.

— Ама…

— Няма значение. Съжалявам, че те обезпокоих с тази работа.

— Съжаляваш ли? — възкликна възмутен Джошуа. — Все някой го е написал! Трябва да разберем кой…

— Джош, ще се справя сам. Ти си човек на изкуството, приятел си ми, организирал си всички игри за благотворителност. Това не е твоя работа. Благодаря ти за прогнозата. Ще поговоря с Ками.

Той остави Джош и се отправи към стаята на Ками.

— Влез!

Той отвори вратата и я завари седнала на бюрото. Подхвърли й бележката.

— Изобщо не е смешно, Ками. Какво, за бога, те накара да напишеш подобно нещо?

— Подобно нещо ли? — попита възмутена тя. Погледна го, намръщи се, взе бележката и я прочете.

Той веднага забеляза как лицето й пребледня.

— Джошуа каза, че ти си приготвила бележките и си ги пъхнала под вратите.

— Така е, но тази не съм я писала аз, Джон. Честна дума. Кълна се! Как е възможно да си помислиш, че ще напиша подобно нещо?

— И другите ли инструкции изглеждат по този начин? — попита остро той.

Тя кимна.

— Да, но…

— Кой има достъп до офиса ти? Написано е на листа, взети от замъка.

— Всеки може да е влязъл. А в библиотеката има още, може би дори в салона. Джон, не мога да докажа нищо, но след като знам колко страда заради всичко, не мога да повярвам, че можеш да си помислиш… — Тя замълча безпомощно. Очевидно беше разстроена.

— Не вярвам, че може да си извършила нещо толкова жестоко. Извинявай. Само че беше пуснато под вратата ми.

Тя поклати глава.

— Аз ти бях приготвила друго. На бележката пишеше: „Ти може и да си смахнат, но си хитър. Внимавай какво става около теб и се ослушвай. Наричат те Смахнатия Дик, което означава, че за всички ще бъдеш подозрителен“. Нямаше друго. Това пъхнах под вратата.

— Имаше ли друг в коридора, когато дойде?

Тя поклати нервно глава и той усети, че го бодва вина, когато забеляза сълзите в очите й.

— Не видях друг — каза тя. — Слязох долу, за да проверя дали всичко е наред за вечеря, запалих лампите в мазето — в тъмницата, извинявай, грешка на езика. Все забравям, че това е тъмница. След това се качих горе и заварих всички в коридора.

— Така — изръмжа той. — Очевидно някой не смята, че съм страдал достатъчно заради смъртта на Каси. Искам да знам кой е написал бележката — каза той и я пъхна отново в джоба си.

— Някои от приятелите ти са доста ексцентрични — подхвърли тихо тя.

— Някои от тях са направо шантави — съгласи се с широка усмивка той. — Дръж си очите отворени — нареди писателят и понечи да тръгне.

— Джон — повика го тя колебливо и прочисти гърлото си. — Според мен… тя, Каси, май наистина имаше връзка. Да, обичаше те, доколкото Каси можеше да обича, но бе убедена, че си загубил интерес към нея, и затова се срещаш с друга. Затова тя се виждаше с друг, струва ми се. Като я знам каква беше, може и да се е виждала с повече от един.

Той изви едната си вежда.

— И какво?

— Ако Каси е имала любовник, може би той те обвинява за случилото се.

— Има ли нещо друго? — попита той, а тя продължи да го гледа умолително.

Младата жена се изчерви.

— Ако си имал връзка, може би тя се е ядосала. Всъщност, ти имаше ли връзка с някого? — събра смелост да попита тя.

Той скръсти ръце на гърдите и се усмихна едва забележимо.

— Ками, аз не съм от мъжете, които обичат да приказват. Дори да съм имал връзка, можеше да ми вярваш, че тези, които знаят, се броят на пръсти.

— В такъв случай изборът се стеснява — предположи тя.

— Може и да е така, само че не съм казал, че съм имал връзка.

— Не си казал, че не си имал.

— Престани, Ками — разсмя се той. — Някои от приятелите ми са странни птици, но нека да не ровим повече.

Излезе от спалнята, която младата жена ползваше и за офис и тръгна по коридора. Спря рязко, когато забеляза някаква неравност по каменната стена. Прокара пръсти по вдлъбнатината.

— Боже господи!…