Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (1)

Пролог

Касандра Стюарт бе красива и го знаеше. Умееше да манипулира другите и също го знаеше. Само да можеше да го накара да се обърне и да я погледне…

— Джон! Джон!

Убедена беше, че я е чул, но не спря. Този път наистина беше много ядосан. Продължаваше да крачи по посипаната с чакъл пътека към езерото. Дали не беше прекалила този път? Нямаше никакво желание да си губи времето на това забравено от бога място насред Шотландия. Гостите бяха известни личности, тя самата бе част от прочутата игра, която той организираше с благотворителна цел, но нямаше никакво желание да остава. Гостите си бяха негови, както и играта. Как само мразеше провинцията, искаше й се да се върне обратно в Лондон.

Познаваше добре съпруга си и знаеше какво си мисли в момента. Той бе наясно, че денят ще мине зле, че тя ще се държи грубо, че няма да прояви търпение и ще развали настроението на всички. Дяволите да го вземат, въпреки това не се отказа! Организираше това събитие отдавна и не пропускаше година. Както сам й бе казал, колкото и да е прекрасна съпругата му — с какъв сарказъм изрече тези думи — нямаше да позволи на нито една жена да го води за носа.

Която и да е жена.

— Джон!

Той нямаше да се обърне, защото не искаше да я вижда. Предчувстваше какво е замислила и се готвеше за ответен удар. Решил бе да не й позволи да го манипулира, както много пъти досега.

Ще си тръгне още днес. Това бе последният коз, на който разчиташе. Надяваше се със заминаването да постигне това, което нацупеното лице и сърдитите физиономии не бяха успели. Първо обаче искаше той да се върне при нея, да се люби с него. Щеше да бъде страстна, да го възбуди до полуда, да му напомни, че без нея не може да живее. Ще му признае, че има нужда от него, да му напомни защо беше поискал ръката й. Щеше да го дари с щастие, да го развесели, защото бе невероятна в леглото, и макар че отскоро си имаше любовник, понякога не можеше да изтърпи изражението в очите на Джон, от което разбираше, че мисли за друга.

„Върни се! — помисли си тя, обзета от ярост. — Остави ме да те прелъстя за последен път. Не искам да ме забравиш!“

Ще го изчака да излезе, веднага след това ще си събере багажа и ще остави писмо, адресирано до „Голямата ми любов“, в което обясняваше, че ще отседне в хотел „Хилтън“ в Лондон и ще го чака там, докато успее да се отърве от досадните си колеги. Може пък да дойде. Какъв глупак беше понякога! Знаеше много повече за гостите му и за домакинството от него! Беше разбрала кой с кого спи и защо. Дори, напомни си тя и почти се усмихна, познаваше част от гостите много добре. Интимно, както биха се изразили някои.

Защо тогава ревността разяждаше сърцето й?

— Джон! Върни се! — повика го отново тя. Обзе я страх и се смеси с натрапчивото усещане за безпомощност и загуба. — Джон! Моля те, върни се! Иначе ще те накарам да си платиш!

Гласът й прозвуча остро, почти истерично. Той продължаваше да върви. Беше висок, тъмнокос, с широки мускулести рамене. Истински красавец, а тя го изпускаше. Обзе я паника. Беше се досетил, че има връзка с друг. Дали бе разбрал, че го прави нарочно, за да му отмъсти? За това, че той също имаше връзка.

— Джон! Джон, дяволите да те вземат!

Не успя да прикрие раздразнението в гласа си. Беше на балкона към голямата спалня на втория етаж откъдето се виждаше голяма част от огромното имение. Въпреки наближаването на зимата, розите все още цъфтяха от двете страни на алеята към езерото. Всичко тук бе чудесно. Просто тя мразеше провинцията. Нямаше никакви забавления, никаква тръпка. Това място не можеше да се сравнява с Лондон, Париж, Ню Йорк, дори Единбург, за бога.

Той тъкмо затова го харесваше, нали все това повтаряше.

Продължаваше да се отдалечава.

С огромна изненада усети, че сълзи парят очите й. Как бе възможно да държи на тази купчина камъни и тъпите си приятели повече, отколкото на нея.

— Джон, Джон. Дяволите да те вземат, Джон!

Беше споменал нещо за развод, защото нещата не вървели. Не можеше да се разведе с нея. Вече бе заявила, че няма да го допусне. Щеше да го оваля в калта, да издаде и последната мръсна тайна за него и колегите му.

— Джо…

Тъкмо се канеше да извика отново, когато усети, че зад нея има някой. Завъртя се, за да види кой се е промъкнал.

— Ти! Върви си, по дяволите! Вън! Той ли те изпрати? Махай се от стаята ми. Това е нашата стая! Аз съм негова съпруга, тази, която спи с него. Вън! — След това се обърна към парка. — Джон!

Долови рязко движение, прозвучало като шепот във въздуха и отново извърна лице към натрапника. За момент се взря в очите на убиеца и разбра какво ще последва.

— Господи! — прошепна тя и се развика отново, този път напълно отчаяна: — Джон! Джон! Джон!

Усети как перилата се впиват в гърба й. След това изпищя. Изпищя, защото падаше.

Смъртта бе съвсем близо.

Джон Стюарт бе ядосан, много ядосан. Имаше нужда да се махне. Само че нещо в гласа на Касандра го накара да спре за миг и да се обърне.

Ето я.

Тя падаше… Все едно че плуваше. Дори в този момент изглеждаше елегантна. Белият копринен халат се беше разперил над нея. Абаносовочерната й коса проблясваше на слънцето със синкави оттенъци. Бе невероятно, че дори падането й бе толкова грациозно и красиво. Частица от секундата, след като осъзна, че не може да направи нищо, за да я спре, знаеше, че тя ще умре. Касандра пищеше, викаше го и се носеше към земята. Издъхна в ръцете на мраморния Посейдон от фонтана отпред, също като прегрешила богиня. Очите й бяха затворени, вятърът развяваше абаносовата коса и белия халат. Сякаш бе заспала, освен…

Тризъбецът на древния бог я бе пронизал. Снежнобелият халат поаленяваше бавно.

Сърцето му биеше до пръсване, той се развика и хукна отчаяно, сякаш можеше да я достигне, да й помогне, въпреки че знаеше…

Извика името й. Извика отново. Стигна до нея и я прегърна. Кръвта обагри дрехите му. Очите й бяха насочени към него в безмълвен упрек.