Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (12)

Единайсета глава

Сабрина никога не бе чувала подобен писък. Вървеше след Джон към къщата, когато чу вика.

Беше застаналата в антрето Ана Лий, красивите й бяха очи разширени от ужас, докато гледаше отпуснатия в безсъзнание Брет в ръцете на Джон. Очевидно бе решила, че е мъртъв.

— Жив е! — Побърза да я успокои Джон. — Жив е.

В този момент Брет се размърда и отвори очи, а след това изпъшка. Накрая вдигна поглед към Джон, приятелят, който го носеше и се усмихна.

— Джон, трябва да престанем да се срещаме по този начин, защото ще плъзнат слухове.

— Ще ги преживея — заяви сухо Джон и пое към библиотеката.

В този момент Реджи, Том и Джо дотичаха, а след тях се появиха Ви Джей, Даян, Тайър, Сузан и Ками. Сабрина усети как Джошуа се блъсна в тях.

— Какво е станало? — попита Ками.

— Инцидент по време на езда — побърза да обясни Сабрина.

— Тъпият кон ме хвърли — намръщи се Брет. — И то точно върху един камък. Дами, да знаете само как боли. Трябва да ме поглезите.

Джон изпъшка, защото вече знаеше, че пациентът му се оправя. Провикна се през рамо:

— Някой да донесе кърпа и студена вода, ако обичате.

Ками хукна да изпълни заръката му. Брет бе настанен на канапето и започна да ги командва подред, настоя Сабрина да промие раната му. Даян Дорси донесе болкоуспокояващи, а Брет разказа как конят най-неочаквано се изправил на задните си крака и той тупнал на снега. Докато го наблюдаваше, Сабрина се зачуди какво бе търсил Джошуа при тях и се обърна да го погледне. Той бе застанал сам край камината и ги наблюдаваше.

— Токът е спрял, виждам. — Джон погледна Тайър.

— Стана…

— Стана, след като бях нападната! — заяви Сузан.

Джон пое напитката си от Ана Лий и повдигна вежди въпросително.

— Нападната ли?

— Според бележката трябваше да отида в тъмницата, а сеансът е бил в криптата. Останах там заключена и Джак Изкормвача ме нападна — почти крещеше Сузан.

Джошуа едва не се задави.

— Джак Изкормвача е оживял? — подсмихна се Брет.

— Сузан не беше заключена — заяви Тайър.

— Вратата бе заяла — обясни Джо.

— Те разправят така — изврещя Сузан. — Според мен тя го е направила! — Тя посочи Ками.

Брет изсумтя презрително. Ками се разплака. Джошуа се оттласна от камината и се опита да успокои Ками.

— Кълна се, че не знам нищо — извика Ками.

— След като никой не знае нищо, предлагам да не си отправяме обвинения — предложи Джон.

— Джон Стюарт, не ти позволявам да ме пренебрегваш! — заяви Сузан. — Не съм луда и те уверявам, че…

— Че какво? — попита мрачно Джон.

— Гостите ти са една сбирщина лъжци, които крият какви ли не тайни — заяви тя. — Предупреждавам ви, че някой ще плати.

— Сузан, ако се страхуваш, че си в опасност — обърна се към нея Даян, — може би е крайно време да престанеш да заплашваш хората.

— Ако наистина се страхуваш, тогава да прекратим проклетата Седмица.

— А, не. Ще докараме тази игра докрай и ще изобличим онзи, който не играе по правилата. Джон, на всяка цена да…

— Ще направя всичко по силите си, за да разбера какво се е случило — прекъсна я Джон. — Страхувам се, че не мога да направя много. Предупредих ви, че наближава буря и никой не знае колко време ще се наложи да останем тук. Сега няма и електричество, и въпреки че имаме генератор, акумулатори, страхувам се, че осветлението няма да бъде както преди.

— Затова пък има чудесна шведска маса в трапезарията — обади се Реджи. — Да отидем да похапнем, тогава ще се почувстваме по-добре и ще забравим истеричните изблици.

— Не съм истерична — сопна се Сузан.

— Сузан, ти винаги си била истерична — оплака се Брет. — Освен това се опитваш да ми откраднеш почитателите. Аз съм този, който има нужда от внимание.

— И аз си ударих главата, когато паднах — заяви Сузан.

— Да, но когато камък удари на камък… — измърмори Даян.

— Чух те! — сряза я Сузан.

— Естествено — отвърна Даяна злобно.

— Джон, ще останеш ли при мен да ме пазиш? Толкова беше страшно.

— Сузан, трябва да огледам наоколо, да претърся тъмницата, криптата, параклиса — обясни Джон. — Ще се оправиш и сама. Някой друг ще…

— Аз ще пазя пред вратата на Сузан — пожертва се Тайър.

— Не — обърна се Джон към бившето ченге. — Ти ще дойдеш с мен.

— Аз ще остана с нея — предложи Сабрина.

— Не! — възпротиви се Брет и стисна ръката й. — Не можеш да ме оставиш точно сега. Моля те, Сабрина. — Той се намръщи, сякаш изпитваше заслепяваща болка.

— Аз ще остана да пазя пред вратата на Сузан — примири се най-сетне Том Харт.

— Предлагам да похапнем — намеси се Реджи.

— Двама от нас са ранени, а ти си гладна — започна да недоволства Сузан.

— Двама глупаци, точно така. Въпреки това продължавам да съм гладна. Сузан, изглеждаш ужасно. Върви се изкъпи. Сабрина, заведи надутия петел горе и се върни да обядваш с нас. Денят се очертава доста дълъг.

Денят наистина щеше да бъде дълъг. Сабрина сама го разбра, след като заведе Брет горе. Дрехите на бившия й съпруг бяха мокри и той настоя тя да го съблече.

— Това че си ранен, не означава, че трябва да се държиш като разгонен мръсник — каза му тя, докато сваляше мокрите панталони, залепнали за краката му.

Тъкмо когато ги измъкваше от краката му, Джон влезе в стаята, а Джошуа и Тайър останаха в коридора.

— Реших да проверя дали нямаш нужда от помощ, Макграф, но виждам, че всичко е наред — заяви сухо Джон.

— Разбира се. Сабрина знае как да ми свали дрехите — отвърна Брет.

Джон я погледна, изви едната си вежда и излезе. Сабрина хвърли панталоните на Брет на пода.

Брет я стисна за ръката.

— Много ми се иска да разбера кога си спала с него — изръмжа той.

— Брет, престани веднага.

За нейно изумление, той престана. Погледна я и се усмихна.

— Ти си невероятна медицинска сестра, Сабрина. Какво ще кажеш да ми махнеш и бельото?

Младата жена беше ядосана, защото усещаше, че Джон я презира, задето спи с Брет, тъй като бившият й съпруг полагаше всички усилия да представи нещата така.

— Пъхни се под завивките и се дръж прилично.

Той я послуша. Затвори очи и се намръщи, а тя си каза, че той наистина може да има ужасно главоболие. Ядосана и на Джон, защото толкова бързо бе решил, че се е поддала на чара на Брет, тя обърна повече внимание на бившия си съпруг, отколкото възнамеряваше и оправи възглавниците му, но отказа да му донесе напитка.

— Никакво пиене. Поспи малко. Почини си и ако усетиш, че не виждаш ясно…

— Ще извикаме лекаря, сестра Сабрина — отвърна развеселен той.

— Нищо ти няма — каза му тя.

— Едно хубаво уиски ще ми подейства най-добре — заяви той.

— Никакъв алкохол не ти се полага днес. Можеше да умреш.

— Тъпият кон! Защо ли се вдигна така на задните си крака — започна да се оплаква той. След това въздъхна. — Голям съм глупак, но пък нямаше да е зле да съм малко по-добър ездач.

— Случва се — отвърна тактично Сабрина.

— Да ти призная, изведнъж огладнях — сети се Брет. — Защо не слезеш да донесеш малко грозде? Тъкмо ще ме нахраниш.

— Нямам намерение да те храня с грозде, но ще ти донеса нещо за обяд — примири се Сабрина. — Почини си, връщам се след малко. — Тя се измъкна от стаята на Брет и заслиза по стълбите.

Чу една от вратите тихо да се затваря зад нея. Нямаше представа чия врата е, а след това се зачуди дали не си въобразява. Коридорът бе тих като гробница. Тя потръпна и забърза надолу по стълбите.

 

 

Джон огледа тъмницата с восъчните фигури. Всичко си беше на мястото.

Тайър му обясни какво бе станало според него и му показа как резето бе заяло.

— А и вратите са се надули от влагата. — Тайър сви рамене. — Виж, Сузан може и да е съвършена мръсница, но има нещо, което я е извадило от релсите. Мислиш ли, че може да си е въобразила?

Джон сви рамене и огледа восъчните фигури. Джошуа се бе справил великолепно. Композициите бяха страшни и въздействащи. Те, обаче, бяха от восък и метални жици за скелет, облечени в дрехи. В тях нямаше злоба, не бяха в състояние да оживеят.

А Сузан наистина беше голяма кучка.

Работата бе там, че той също бе получил бележка, която нямаше нищо общо с играта. Беше напрегнат, защото знаеше, че снегът ще ги откъсне от света и ще зависят от генераторите. Освен това отговаряше за здравето на гостите си.

— Работата е там, че повечето бяхме на сеанса — обясни Тайър. — Вие с Брет, Сабрина и Джошуа бяхте навън. Ками работеше. Да не би някой от персонала да е направил нещо?

— Моят персонал ли? Всички са трудолюбиви хора и си имат достатъчно работа, за да си играят с гостите. Да не говорим, че на нито един от тях не му пука за Сузан Шарп.

— В такъв случай тя си въобразява — заяви Тайър. Подпря длани на ханша си и въздъхна. — Ако разполагахме с екипировка, щяхме да проверим отпечатъците, но и това нямаше много да помогне, защото всички сме минавали тук.

Джон застана пред Джак Изкормвача и предпазливо докосна фигурата. Все още беше от восък, каза си намръщен той.

Сузан, обаче, бе получила различни инструкции от останалите. В това Джон не се съмняваше, защото и той бе получил различна бележка.

Зачуди се дали някой си прави майтап, или сред тях има маниак. Май въображението му започваше да се развихря.

— Не можем да направим нищо повече тук — обърна се той към Тайър.

— Така излиза. Не можем да докажем нищо от думите на Сузан, нито да ги опровергаем. Тя, обаче, е видяла нещо. Иска ми се да беше с нас. Токът изведнъж угасна, а Сузан изпищя, че се опитвам да я подпаля.

— Според мен има само един начин да продължим — заяви мрачно Джон. — Да доиграем играта.

 

 

Потъналият в тъмнина замък изглеждаше зловещ.

Сабрина и друг път бе попадала на места, където токът бе спирал. Бури прекъсваха електрическото захранване по цял свят. Само че замъкът бе различен. В ъглите се таяха сенки, нещо неизвестно дебнеше на всяка крачка. Свещи и газени лампи хвърляха по стените сенки, които непрекъснато се движеха. Едва се удържа да не хукне по стълбите и да се скрие в трапезарията. Долу се оказа празно. Останалите бяха похапнали и се бяха пръснали.

Храната бе все още на масата, но огънят в камината догаряше. Някой бе започнал да вдига, но все още имаше няколко чинии. Тя се наведе, за да провери какво е останало. В този момент усети как някакъв хлад пропълзява по гърба й. Завъртя се рязко, сигурна, че някои я наблюдава от сенките. Почувства се като глупачка. Зад нея нямаше никой. И тя като Сузан си въобразяваше, че я дебне забулена фигура, готова да я нападне, щом извърне поглед. Чу стъпки от фоайето и се насочи към стълбите. Спря в сенките край вратата.

Джон се качваше отдолу. Ана Лий го срещна на стълбите при втория етаж. Стисна ръката му. Вълнистата й коса се люшна напред и погали лицето й. Тя се усмихна. Имаше красива усмивка. След това каза нещо. Очевидно бе притеснена. Сабрина не разбра думите й. Джон стисна ръката й. До високия мускулест мъж изглеждаше крехка и нежна. Той пристъпи към нея, прошепна й нещо и заприлича на неин защитник. Между тях премина искра нежност. Ана Лий се обърна и тръгна с него нагоре по стълбите.

Сабрина се върна в трапезарията, облегна се на стената и усети как я обхваща слабост.

— Не беше Ана Лий — разнесе се глас от сенките. Сабрина едва не подскочи. Сама се изуми, че не изпищя.

Неочаквано се появи Реджи Хамптън. Беше седяла на огромен стол край вратата към кухнята. В този момент изглеждаше стара и много изморена, но въпреки това гърбът й бе изпънат и от нея се излъчваше достойнство.

— Какво? — прошепна Сабрина.

Реджи сви рамене и се усмихна.

— Наблюдавах те, докато ти наблюдаваше Джон и Ана Лий. Това ме държи, да наблюдавам хората. Чувствата ти са очевидни…

— Какви ги говориш, Реджи? — прекъсна я Сабрина.

— Говоря за домакина, мила — отвърна мило Реджи, а по очите й личеше, че все още преценява какво става. — Ти наблюдаваше Ана Лий и Джон. И сигурно си си спомнила, че Джон е имал връзка по времето, когато съпругата му е била убита, нали?

Сабрина изви вежди.

— Реджи, аз нямам никакво право…

— Те са приятели, за Ана Лий и Джон говоря. Не се притеснявай, мила. Той не се интересува от нея. Сексуално.

— Той може да се интересува от нея колкото си иска. Дори сексуално — отвърна Сабрина.

— Така е, мила — усмихна се Реджи. — Добре, че не те интересува. Аз няма и дума да кажа. Хайде ела, ще ти помогна да приготвим нещо за пациента ти горе. Храната тук е чудесна. Да сложим малко агнешко на Брет. Ще му хареса.

— Реджи, ако знаеш нещо важно…

— Знам много неща. Поне така си мисля. Някои от тях ще наранят невинни хора, затова си мълча. Истината сама ще излезе наяве, когато му дойде времето.

— Реджи…

— Щом си толкова досадна, мила, приготви му ти яденето. — Тя изпъна рамене и излезе от трапезарията. Този път Сабрина остана съвсем сама.

Дали наистина беше сама? Отново се обърна и се взря към сенките. Нямаше никой. Приготви две чинии. Наложи си да тръгне бавно и спокойно, не си позволи да затича към стаята на Брет.

 

 

Бурята беше ужасна. Още по-ужасно бе, че не можеха да мръднат от замъка. Нямаха и електричество, и въпреки че всичко в замъка работеше, дори на Джон сенките не му харесваха. Защо не настоя да прекратят играта? Трябваше да ги накара да си тръгнат, преди да започне лошото време, независимо какво казваше старата Реджи. Сега се налагаше да останат заедно, докато лошото време отмине. Също като плъхове в клетка, гостите му започваха да се лутат из замъка, готови да се унищожат един друг. Започваха да идват при него един по един.

Ана Лий.

Приближаваше вратата на стаята си, а тя бе неотклонно до него. Той въздъхна тихо.

— Какво, за бога… — започна той.

— Шшт! Моля те, Джон! — настоя тя и го побутна, за да влезе в стаята. Беше силно развълнувана. — Случва се! Нима не виждаш? Всичко ще се разкрие. Истината ще излезе…

Той я стисна за раменете.

— Истината винаги е била тук, Ана Лий. Ти ли стоиш зад заплахите на Сузан?

— Не! — извика тя и се опита да се отскубне от него.

Той не я пусна.

— Сузан е кучка и е в състояние да измисли какво ли не. Този път, обаче, според мен тя наистина е загазила и някой я преследва. Според мен тя знае какво се е случило преди три години и ти можеш да я накараш да проговори.

— Да я накарам ли? Какво очакваш, да я набия? Да я задуша и да я накарам да си признае? — попита сухо той.

— Нима не виждаш? Според мен е заплашила убиеца, може би дори се е опитала да го изнуди. Сега е уплашена и се опитва да притесни и нас, за да не си признае какво е направила.

— Защо мислиш, че Сузан знае истината?

Ана Лий поклати глава.

— Не знам. Наистина не знам. Може би си въобразявам.

— Дори не сме сигурни, че е имало убиец. Не забравяй, че много от гостите, когато Каси умря, си имаха тайни. — Той се поколеба. — Каси спеше с…

— Като говорим кой с кого е спал — прекъсна го бързо тя, — ти можеш безпроблемно да прелъстиш Сузан и да й измъкнеш истината.

— Какво?

— Знаеш, че е луда по теб — заяви Ана Лий.

— Вън! — избухна Джон.

— Джон…

— И никакви номера — предупреди я той.

Тя понечи да си тръгне, но се обърна.

— Обичам те — призна тихо тя.

Той кимна.

— И аз те обичам.

 

 

Ви Джей отвори вратата на стаята си и огледа внимателно коридора. Нямаше никой. Още нямаше ток и й се стори страшно. По стените танцуваха сенки. Навън виеше вятър. Сякаш замъкът бе оживял и стените дишаха. Потръпна, но излезе от стаята, стиснала здраво фенерчето. Нямаше нужда да го включва, защото висяха газени лампи и блестяха с призрачна светлина.

Пристъпваше бавно и предпазливо по широкия коридор. Стигна до стаята на Сузан и отвори вратата. Веднага чу шума от душа. Пред затворената врата на банята крачеше Том, висок и красив. В първия момент той не чу Ви Джей. Най-сетне я погледна. Забеляза, че стиска в ръка джобен нож и ту отваря, ту прибира острието. Ви Джей не сваляше очи от него. Той спря и също я погледна, а след това прекрачи към нея.

— Какво се опитваш да направиш? — прошепна отчаяно тя. — Недей!

Водата продължаваше да шурти.

 

 

Сабрина занесе храната в стаята на Брет и чак тогава усети, че самата тя е много гладна. Беше почти три часа. Брет имаше чудесен апетит и тя се зарадва, че раната на главата не е тежка. Беше в добро настроение, доволен, че тя му обръща внимание. Беше любопитна, искаше й се да разбере повече за Сузан, какво е открил Джон в тъмницата с восъчните фигури. Много й се искаше той да се върне в стаята на Брет, за да разкаже нещо повече. Но той така и не се появи. Обясни на Брет, че скоро ще се върне, тръгна към стаята на Сузан и почука на вратата. Отговор нямаше. Тя остана отпред и й се стори, че в сенките в коридора има някой. Малко по-надолу бе стаята на Джон. Поколеба се, след това тръгна покрай стената.

В същия момент фигурата се премести към вратата на Джон, поколеба се и почука. Вратата се отвори и жената се плъзна вътре. Сабрина притаи дъх и остана притисната до стената. След няколко минути жената се появи отново. Беше слаба и грациозна. Облечената в черно фигура тръгна по коридора с наведена глава. Ако бе погледнала, щеше да види Сабрина, въпреки сумрака. Тя така и не погледна, въпреки че мина съвсем близо. Беше Даян Дорси. Заради дългата черна роба заприлича на призрак, излязъл от сенките.

Беше погълната от мислите си.

— Обичам те! — прошепна тя, спря и погледна към вратата на Джон. — Наистина те обичам. — В очите й блестяха сълзи. — Трябва да го направя! — добавя тя с мъка.

Продължи по коридора. Така и не видя Сабрина, която не смееше да мръдне. Даян заслиза към долния етаж. Сабрина пое към стаята на Джон и почука на вратата.

Той отвори побеснял.

— Какво? — попита остро той, след това отстъпи и присви очи.

— Да не би да ме очакваше? — попита тя, когато забеляза неудоволствието му.

— Не съм очаквал никой — каза й той.

— Дори Даян Дорси ли? — попита тя.

Джон скръсти ръце на гърдите си.

— Ти да не би да ме шпионираш?

Тя поклати глава и се почувства виновна.

— Не, не съм, просто исках да разбера дали не си открил нещо в тъмницата. Случайно видях Даян да излиза от стаята ти.

— Нищо не съм открил долу.

Не я покани в стаята. Остана на вратата, стиснал зъби, загледан в нея.

— Тя те обича — обясни Сабрина.

— Моля? — попита остро той.

— Говоря за Даян. Каза го, когато излезе, и че трябва да го направи.

Той изруга тихо.

— Извинявай — измърмори той и се промъкна покрай нея.

— С нея ли си имал връзка? — подвикна след него тя.

Той се поколеба, обърна се и се намръщи.

— Не.

— С Ана Лий тогава? — Прииска й се да се ритне сама.

— Не, би ли ме извинила.

— Разбира се. И без това трябва да се върна при Брет.

Той стисна зъби, но не каза нито дума повече. Обърна се и продължи по коридора.

Стресна се, когато някой я докосна по рамото. Обърна се рязко и видя Ана Лий. И тя ли се бе измъкнала от стаята на Джон?

— Не си разбрала — започна тя, в красивите й зелени очи притаен смях. Беше много красива и невероятно женствена в розов пуловер и тесни дънки. Пясъчнорусата й коса падаше на вълни покрай правилните черти.

— Кое не съм разбрала? — попита Сабрина. — Че си имала връзка с Джон, когато Касандра е починала ли!

Ана Лий се разсмя.

— Наистина не си. Имах връзка с Каси.

— Нима? — На Сабрина не й беше приятно, че в гласа й звучи ревност, вместо да се покаже напълно спокойна.

Ана Лий се усмихна и прокара пръсти през косата си.

— Не съм спала с Джон. Спях с Каси, Сабрина. — Тя сви рамене, сериозна и напълно искрена. — Не си въобразявай нищо. Касандра не се бе отказала от мъжете. Аз бях една от многото. Разнообразието е солта на живота.

— Джон беше ли ядосан? — попита тихо Сабрина.

Ана Лий поклати глава.

— Каси винаги противопоставяше хората. Питаше го дали не иска да спи и с двете заедно. Той нямаше подобно желание. Това не я радваше особено. Аз винаги съм си падала по него. А Каси умееше да накара хората да я обикнат. Само че не беше преценила Джон. Горката Каси. Беше такава гаднярка, но пък толкова красива. — Усмихна се и тръгна по коридора.

Сабрина усети как коленете й омекват. Беше готова да се върне в стаята на Брет. Ана Лий бе обяснила някои неща, но това съвсем не бе всичко. Сабрина не се преструваше, че разбира каква е истината за Даян Дорси.

Или пък за Джон.