Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (10)

Девета глава

Тази нощ Сабрина не сънува; спа дълбоко и непробудно. Вечерта премина приятно, докато обсъждаха защо икономът е бил първият елиминиран. Агнешкото за вечеря й се стори превъзходно, защото бе много гладна. След това предпочете обикновено кафе, вместо без кофеин, както обикновено. Накрая се качи в стаята си, облече нощницата и заспа.

Събуди я почукване по вратата. Беше утро.

— Сабрина, чуваш ли? Събуди се! Побързай!

Чу настойчивия глас на бившия си съпруг, облече халат и забърза към вратата.

Брет бе облечен в дънки и дебел пуловер.

— Здрасти, спяща красавице, имаш по-малко от седмица, за да откриеш убиеца. Ако проспиш всичкото време, никога няма да станеш детектив.

— Будна съм. Кажи какво има?

— Отиваме да пояздим.

— Да пояздим ли?

Той кимна.

— Всички са готови. Хайде, побързай, изглежда вече сме закъснели. Другите може и да са тръгнали. Обличай се, ще те чакам.

— Трябва да пия кафе, Брет.

— Аз ще ти донеса. Ти се обличай.

Той затвори вратата. Сабрина реши, че след като останалите отиват да пояздят, тя няма да остане сама тук. Обичаше конете, а имението бе чудесно.

Влезе набързо под душа и взе дрехите със себе си. Когато излезе от банята, Брет се бе настанил на леглото й с чаша кафе.

Тя пое чашата.

— Ставай — нареди му тя.

— Защо? — попита той.

— Не представяй нещата така, сякаш спиш тук — предупреди го тя.

Той се намръщи.

— От какво се страхуваш чак толкова?

— Брет, ти си ми приятел, държа на теб, но си ми бивш съпруг и макар да съм допуснала доста грешки в живота, няма да си позволя да повторя старите. Нито ще се омъжа повторно за теб, нито ще спя с теб, така че не разправяй на другите, че сме заедно.

— И какво? Има ли нещо между вас?

— Кои вас?

— Между теб и домакина. Май съм бил прав. Ти спиш с него.

— Престани, Брет, моля те.

— Аз още те обичам, Сабрина.

— Брет, никога не си ме обичал.

— Обичах те. И още те обичам. Ще ти докажа, че съм мъжът за теб. Изпий си кафето и да вървим.

В коридора бе пусто, не се мяркаше никой и на двора. В конюшнята ги чакаха два оседлани коня.

— Изглежда другите са тръгнали — измърмори Брет.

— Сигурен ли си? — попита Сабрина, обзета от съмнение.

— След като вече съм призрак — засмя се той, — знаеш, че аз не съм убиецът, така че не се опитвам да примамя Дукесата, за да й видя сметката.

— Имаш право — каза тя. Пристъпи до коня. — Много е красив. Чудесна идея, Брет. Благодаря ти, че ме събуди.

Беше студено, но на нея й стана приятно.

— Накъде са поели останалите? — попита тя Брет. — Нали знаеш?

— Разбира се.

— Как разбра.

— Бил съм тук и преди, нали не си забравила?

— Накъде отиваме?

— Натам — посочи той на североизток.

— Ще те надбягам — провикна се Сабрина и пришпори коня.

Брет сумтеше зад нея, когато спряха край малка горичка.

— Помниш ли, когато яздехме край Париж? — попита я той. — Навсякъде имаше цветя.

— Навсякъде имаше жени — поправи го тя. — Кажи ми, Брет, имаше ли връзка с Касандра Стюарт, когато тя почина?

— Аз? — попита стреснат той. — Това място не ти влияе добре, Сабрина. Нека я оставим да почива в мир. Да видим кой ще стигне по-бързо до хълма.

Тя вдигна поглед към небето. Наситеното синьо потъмняваше към мораво. Подкара коня след Брет.

— Май лошото време ще ни настигне. Да вървим при другите.

— Може би вече са пристигнали в ловната хижа.

— Не виждам коне.

— Сигурно са отзад. Да вървим да проверим.

Той подкара коня. На Сабрина не й оставаше друго, освен да го последва.

 

 

Бележката на Джон тази сутрин бе кратка и ясна: „В единайсет бъди в Криптата“.

Джо Джонстън и Том Харт бяха в трапезарията, когато слезе да пие кафе. Двамата се опитваха да си обяснят защо икономът е бил първият убит.

— Знаел е нещо. Хората, които знаят разни неща, са опасни — разсъждаваше Джо.

— Изнудвал е някого — предложи Том.

— Очевидно — съгласи се Джо.

— Според мен в тази работа има съучастник. Сам човек няма да се справи.

— Все още не разполагаме с достатъчно информация, но съм съгласен с теб. Тук действат двама.

— Лошото в подобна ситуация е, че все се притесняваш за съучастника. Той може да остави някоя следа, да се паникьоса, да издаде нещо.

— Да направи гаф, особено ако е извършил убийството заради жена…

— Това трябва ли да означава — обади се Ви Джей от вратата, — че жената, заради която е извършено престъплението, е глупачка?

— Виж, Виктория… — започна Том.

— Ти виж, Том, не ми пробутвай това „Виж, Виктория“ — предупреди го строго тя. — Да не би да се опитваш да ме убедиш, че комбинацията мъж убиец с жена помощник, е обречена на провал?

— Може и двамата да са умни — предложи дипломатично Джо, но бе закъснял.

Ви Джей го срази с поглед.

— Може някоя жена да е убила иконома, а съучастникът й да е смотан глупак.

— Или пък жената убиец да има за съучастник смотан глупак, лудо влюбен в нея.

— Може и така — примири се Джон, — или пък и двете убийци да са жени. Това е напълно възможно.

Ви Джей изсумтя и поклати тъжно глава.

— Виждам, че сте мнозинство, господа. Извинете ме, но трябва да отида да се срещна със съдбата си. — След тези думи тя излезе.

Джон погледна часовника си.

— И аз трябва да вървя.

— Среща значи — досети се Том.

— Срещата е в криптата. Да вървим заедно — предложи Джон.

— Замъкът е твой, господарю — покани го любезно Том. — Води.

Когато пристигнаха без всякакви инциденти, Ви Джей, Даян, Реджи и Ана Лий Зейн вече чакаха. Жените бяха заели местата си около масата, на която бяха поставени запалени свещи и кристална топка. Гробницата на Каси блестеше встрани от тях.

— Заповядайте при нас, господа — покани ги Даян. Тя вече бе прочела инструкциите. С черната коса и черните си дрехи приличаше на магьосница.

— Задачата ни е да се свържем с господин Бътъл. Хванете се за ръце, ще призовем духа му. Той сигурно се е скрил зад някой от саркофазите и ще се появи като призрак — предположи тя.

— Не сме се събрали всички — отбеляза Джон. Сабрина я нямаше.

— Тайър ще дойде всеки момент. — Ви Джей се настани удобно. — Да изчакаме малко Сузан и Сабрина.

— Нали няма да ги чакаме цял ден. Те може и да не са получили инструкции да дойдат на сеанса.

— А може някой от тях да е убиецът — предложи Джо.

— Предполагам, че и двамата са убийци — предложи Том.

— Може Сабрина да не е успяла да дойде — заяви Ана Лий. — Тя замина нанякъде с бившия си съпруг, яхнала кон.

— Отишла е на езда с Брет? — възкликна недоверчиво Ви Джей.

Джон пристъпи към Ана Лий и я издърпа да стане.

— Кога? Кога са излезли?

— Преди около час. Видях ги да тръгват от конюшнята.

— Сами ли? — полюбопитства Реджи.

Ана Лий кимна.

— Супер. Значи слуховете за тях двамата са истина — отбеляза Даян.

— Накъде тръгнаха? — попита Джон.

— На северозапад.

— Джон, не се притеснявай толкова. Нищо им няма. Били са женени, очевидно са решили да се съберат отново… — започна да обяснява Даян.

— Идва буря! Глупаците може и да не успеят да се върнат сами. Може дори да загинат — заяви той ядосан. — Извинете ме. — Обърна се рязко и излезе.

Чу коментарите на останалите.

— Днес май не е в настроение — измърмори Даян.

— Загрижен е за тях — защити го Ви Джей.

— Така и предполагах, че ще стане. Веднага хукна да спасява очарователната госпожица Холоуей от лапите на бившия й съпруг. Сигурно Каси се обръща в гроба си.

— Просто Джон се притеснява за гостите си — заяви раздразнена Реджи. — Какво ще кажете да приключим с тази глупост и да си караме кефа.

„Бог да те благослови, Реджи“, помисли си Джон. След миг бе навън и погледна покритото с оловносиви облаци небе. Забърза към конюшните.

 

 

Първите капки докоснаха лицето на Сабрина, когато слизаше от коня.

— Сняг — извика тя на Брет.

— Малко дъжд — отвърна той. — Няма страшно, ще се приютим в хижата.

Наоколо нямаше никой. Вътре гореше огън.

— Къде са останалите? — обърна се тя към Брет.

— Няма ли ги? — сви той рамене. — Може да са се загубили.

Младата жена го погледна строго.

— Брет, къде са?

Той сви рамене, но не можеше да скрие задоволството си.

— Сабрин…

— Нарочно ме доведе тук, нали?

— Знаех, че ако прекараме малко време заедно…

— Брет!

— Дай ми шанс. Няма да бързаме.

— Ти си ми само приятел. Нека си останем приятели.

— Заради него е, нали? — попита ядосан той. — Неповторимият ни домакин. Щеше да спиш с мен, ако не беше той.

— Я стига! Докато бяхме женени, не съм ти изневерявала. Но ти не можеш да кажеш същото. Така че нямаш право да ми задаваш въпроси. Да си вървим. Веднага.

Тръгна към вратата. Той я стисна за ръката.

— Още не.

— Пусни ме, Брет.

— Никога, Сабрина — заяви разпалено той. — Не мога да те пусна. И с Каси бях заради теб. Още ли не си се сетила?

 

 

Ви Джей беше смутена. Чувстваше се неспокойна в тишината на криптата.

— И какво сега? — попита тя.

— Джон ни развали купона. Но пък партито си е негово — оплака се Даян.

— Разтревожен е, мила — защити го Ви Джей и забеляза, че момичето също се притеснява. — Даян, нито Брет, нито Сабрина познават имението, а времето се разваля.

— Може да са закъсали — съгласи се Джо и приглади брадата си.

— Дали Джон няма да има нужда от помощ? — попита Тайър.

— Никой от нас не познава имението достатъчно добре — намеси се и Реджи.

— Реджи, не се обиждай, но нали не намекваш, че трябва да помагаме на Джон…

— Стига, Том, ти също не си в първа младост. Ви Джей, би ли обяснила на това момче, че младостта вече го е подминала?

Всички избухнаха в смях, ала след това утихнаха. Даян наруши неловкото мълчание.

— Била съм в Шотландия и познавам сравнително добре района.

— Не колкото Джон — обади се отново Реджи. — Той ще намери Сабрина и Брет.

— Ами Сузан къде е? — попита Тайър, забелязал отсъствието й.

Ана Лий се изкиска.

— Може да е тръгнала след Брет и Сабрина, за да ги следи. Тя нали си вре носа навсякъде.

— Дано Джон ги намери по-бързо, за да приключим със задачата си тук.

— Да знаете, че ако Брет и Сабрина се натискат някъде, поне са намерили подслон от снега — подхвърли Джо.

— Ако Брет е спипал бившата си жена, да знаете, че едва ли ще се появи, за да се прави на духа на убития иконом — предупреди ги Даян. — Още ли сте навити да продължим със сеанса? Души на мъртвите, дайте ни знак. Почукайте на вратата, извикайте.

В същия момент чуха неестествени приглушени викове.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Тайър и скочи от мястото си.

Наскачаха и останалите. Звукът се носеше из криптата, но идваше отвън.

— Помощ, помощ, Господи, измъкни ме.

— Господи! — писна пребледнялата Даяна.

— Идва от… — започна Ви Джей.

— От тъмницата! — довърши вместо нея Реджи. Всички хукнаха към композициите на Джошуа.

 

 

Брет пусна ръката на Сабрина и коленичи пред нея. Тя загуби равновесие.

— Сабрина, дай ми шанс! Сбърках, не се гордея с нещата, които направих, но те обичам истински…

— Брет…

— Сабрина, трябваше да те видя насаме. Моля те, прости ми за…

— Обясни ми онзи намек за Каси.

— Каси ли? — попита смръщен той.

Тя бе съвсем сама с него. Сама и далеч от замъка. Навън се надигаше снежна буря. Каза си, че Брет едва ли би убил друг човек, но трябваше да се увери.

— Брет, ти ли уби Касандра Стюарт? — попита тя. — Ти каза, че…

— Сабрина, накарах те да дойдеш тук с лъжа, но трябва да ме изслушаш.

Той бе на земята, обвил коленете й с ръце. Жалка работа. Колко жени с радост биха застанали на нейно място. Брет Макграф бе известен, чаровен и много богат — на второ място в класациите за бестселъри, веднага след Майкъл Крайтън.

— Престани, Брет, моля те. — Опита се да се отдръпне, но не успя.

— Знам, че е заради него. Знаех си, че между вас има нещо.

— Брет, ще падна.

— Сабрина, готов съм да преглътна всичко. Ще ти простя.

— Какво има да ми прощаваш, Брет?

— Сабрина, нямаш представа колко страстно…

Тя отстъпваше, докато най-сетне се блъсна в леглото. Загуби равновесие и падна назад.

Брет веднага се възползва и се метна върху нея. Опита се да се измъкне, но завивките на леглото се смъкнаха с нея и тя падна на пода, омотана цялата, възглавницата притискаше лицето й.

— Брет — възкликна тя, останала без дъх.

В този момент вратата се отвори.

 

 

— Вратата не може да се отвори — обърна се Том към Джо и блъсна с всички сили.

Отвътре продължаваха да долитат викове.

— Направи нещо — нареди Ви Джей.

— Това е Сузан, пак се прави на интересна — обади се Даян Дорси отзад.

— Престани, уплашена е. Просто й отворете — подкани ги Ана Лий.

— Помощ! — молеше се Сузан. — Моля ви, той ме преследва! Ще ме заколи! Моля ви…

— Кой ще те заколи? — извика Реджи.

— Джак Изкормвача! — писна Сузан.

— Сузан, Джак Изкормвача е направен от восък, той е неподвижен. Просто отвори вратата. Сигурно си се заключила — предположи Ви Джей.

Сузан се разпищя отново.

— Дръпнете се — нареди Тайър Нюби с целия авторитет на ченге. Всички отстъпиха. Том и Джо застанаха до него и тримата се засилиха към вратата.

Сузан изпищя истерично. След това утихна.

 

 

Омотана в завивките, Сабрина замълча, заслушана в едрите крачки на непознатия.

— Какво, по дяволите… — започна Брет.

Някой отметна покривката от главата на Сабрина. Над нея бе застанал Джон. Бившият й съпруг се опитваше да се освободи от чаршафите.

— Много се извинявам, че ви прекъсвам — започна Джон, — обаче бурята става все по-силна. Снегът…

— Снегът си е просто сняг — прекъсна го Брет. Беше раздразнен и Сабрина се почувства още по-неловко.

— Бурята е много силна, Брет и по всяка вероятност ще останем откъснати от цивилизацията, дори в замъка. Там поне ще ни е топло и имаме храна. Тук ще загинете — обясни любезно той.

Сабрина понечи да се надигне, ала Брет я улови за ръката. Тя стисна зъби.

— Пусни ме! — Забелязал гневния й поглед, той я пусна и сам се изправи.

Мъжете се спогледаха подозрително.

— Какво, по дяволите, става тук? — обърна се Джон към Брет.

— Сдобряваме се — сопна му се Брет.

— Така ли е наистина? — обърна се Джон към Сабрина.

— Изобщо не сме се… — започна младата жена.

— Дяволите да те вземат, Стюарт, ти за кого се мислиш? — разфуча се Брет. — За господаря на замъка ли? Само защото си домакин на онази проклетия не означава, че…

— Като домакин нямам намерение да позволя да отвличаш жени, да ги водиш, където ти хрумне и да излагаш живота им на риск.

— Ти си един самодоволен тип! — продължи Брет и замахна към Джон.

Рефлексите на Джон бяха отлични и той се наведе. Щом се изправи, Брет замахна отново и стовари юмрук в брадичката му. Джон, на свой ред, го удари в брадичката.

Брет се стовари върху леглото, изумен и разтърси глава като обезумял бик.

— Престанете, веднага престанете! — извика Сабрина и се опита да застане между двамата мъже.

Само че тестостеронът бе взел надмощие и никой не й обърна внимание. Те продължиха да си разменят удари, вместо да се вслушат в думите й.

— Въобразяваш си, че си дошъл на спасителна мисия, така ли? — изръмжа Брет. — Ти ли ще ми кажеш как да се отнасям с жена си? Защо не кажеш истината как се отнасяше с твоята? — предизвика той съперника си.

— Истината ли? Миналото ми не ти влиза в работата, Макграф. Защо, обаче, ти не ми кажеш истината за миналото? — изръмжа в отговор Джон. — Не забравяй, че аз имах съпруга, а ти не можеш да преглътнеш онова, което няма нищо общо с теб!

Двамата се гледаха вбесени, стиснали зъби и Сабрина осъзна, че ги разделя нещо много по-дълбоко от случката този ден.

Чу някакъв шум и с изненада забеляза застаналия на вратата Джошуа Вейлин.

Той се усмихна първо на нея, докато двамата съперници не откъсваха очи един от друг.

— Трябва да се връщаме в замъка — каза й той. — Бурята се засилва.

Сабрина кимна. Остави развилнелите се мъже на Джошуа, излезе от къщата и се качи на коня си.

Малко след това двамата излязоха намръщени. Джон бе много напрегнат, очите му бяха присвити и гневни. От Брет също се излъчваше безсилна ярост. Следваше ги Джошуа, който щеше да заключи къщата.

Докато мъжете се качваха на конете, Сабрина потегли. Свежият, студен, но слънчев ден се бе преобразил. Все едно че бяха попаднали на напълно непознато място, някъде сред пустошта. Вече не успяваше да види дърветата, зеленината се бе скрила, не можеше да различи къде започва небето. За краткото време вътре в къщата снегът се бе превърнал в бяла пелена, обгърнала всичко наоколо.

Джон очевидно бе разбрал, че тя няма представа накъде да тръгне и мина пред нея. Без да я погледне и без да й проговори. Тя остана зад него, последвана от Джошуа и Брет. Снегът се сипеше на ледени кристалчета, които пареха лицето й.

Джон се обърна и подвикна:

— Трябва да побързаме! — Всички кимнаха и Джон пришпори коня веднага, щом излязоха на равно място.

Следваха го съвсем наблизо. Неочаквано Сабрина чу някакво пропукване и уплашен вик. Обърна се назад и забеляза, че Брет е паднал. Конят му продължи напред.

— Брет — извика тя, дръпна юздите на коня и се върна. Скочи на земята и бързо затича към него. Снегът се сипеше безспир. — Брет!

Той лежеше по корем и в първия момент й се стори, че е легнал върху червена панделка.

Когато посегна към него, разбра, че това не е червена панделка. Беше кръв, откроила се яркочервена върху чисто белия сняг.