Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (20)

Деветнайсета глава

През прозореца струеше слънчева светлина.

Сабрина се събуди бавно от ослепителните лъчи. Усетила топлото тяло до себе си, тя се изви, доволна, че Джон е до нея. Щом се обърна, забеляза, че той е вече буден, загледан намръщен в тавана. Лицето му се промени веднага, щом усети, че тя го наблюдава. Обърна се към нея.

— Здрасти.

— Здрасти и на теб.

— Преживя нощта, значи — прошепна той.

— Да. Какво трябва да означава…

— Ти не ми вярваш истински.

— Да… просто…

— По халата ми имаше кръв. — Той сви рамене. — Скоро ще можем да излизаме от замъка. Ще го занесем на експерт да провери.

В гласа му прозвуча горчивина. Никак не й се искаше да му въздейства по този начин.

— Не можеш да не признаеш, че тук стават доста странни неща.

— Много тайни чакат, за да бъдат разгадани. Хората признават какво ли не и въпреки това още не сме стигнали до истината.

— Какво се случи с Каси? И къде, по дяволите, изчезна Сузан? — Тя се изправи и сви колене под брадичката си, преди да го погледне. — Бях много изморена и спах непробудно цялата нощ. Цяла нощ ли беше при мен, или си изчезвал някъде?

— Изчезнах за малко — призна той след известно колебание. — Нали ми каза, че си имала чувството, че някой е бил в стаята и те е наблюдавал, а аз ти казах, че не съм идвал? Аз се събудих със същото чувство.

Този път тя изви вежда.

— Замъкът е твой, ти си господарят, кой друг може да влезе?

— Нямам представа. Само че чувството ми се стори доста неприятно. Странна работа.

— Затова тръгна да обикаляш в тъмното, за да провериш дали някой друг не е станал.

— Може и така да се каже.

— И откри ли други?

Той кимна мрачно.

— Кой беше?

— В интерес на истината, ти беше едната от двете, които спяха кротко.

— Ами?

— Тъкмо излизах от твоята стая, когато Ана Лий излезе от стаята на Джо.

— Защо?

— Не знам. Дори не попитах.

— И кой още?

— Ками работеше, а Ви Джей, Том, Брет, Даян и Джошуа бяха в трапезарията, изгладнели посред нощ. Очевидно само вие двете с Реджи спяхте. Гостите ми се оказаха нощни птици.

— Значи си направихте купон и нас с Реджи ни изключихте, така ли?

Той кимна и се ухили.

— Те решиха, че аз съм убиецът.

Тя усети как сърцето й е готово да се пръсне в гърдите. Само че ставаше въпрос за играта.

— А ти ли си убиецът?

— Не мога да ти кажа. Решихме нито да признаваме, нито да отричаме, докато не се съберем отново заедно.

— И кога… — започна тя.

— По-късно довечера. Сега трябва да ставам. Ще взема Джошуа и Тайър с мен, за да проверим дали Сузан не е оставила нещо. Въпреки че е много малко вероятно да напише бележка, ако е решила да се поразходи в планината…

— Къде може да бъде?

— Не знам. Трябва да призная, че се страхувам все повече. Но след като претърсихме замъка, остава районът наоколо. Затова трябва да вървя.

Тя кимна. Той не откъсваше поглед от нея. Неочаквано Сабрина се разсмя и го прегърна. Така и не удържа на изкушението да се люби отново с него. След това той не се бави повече. Стана, взе бързо душ, целуна я, тръгна към вратата, върна се отново, за да я целуне още веднъж и хлътна в скрития проход. След като той си тръгна, тя скочи, взе душ, обу дънки, кашмирен пуловер, ботуши и дебело яке.

Когато слезе долу, разбра, че е последна. Въпреки че нямаше ток, Джени Олорайт бе приготвила чудесни ястия.

— Май си готова за разходка навън — обърна се към нея Брет.

— Искам да се поразходя до конюшните.

— Няма да идваш с нас — разпореди се Джон.

— И защо не?

— Защото двамата с Джошуа знаем кои са опасните места.

— И аз мога да яздя.

— Не познаваш местността.

— Ами Тайър?

— Последния път тук яздих доста — отвърна Тайър. — Преди… — Извърна поглед с неудобство.

— Преди Каси да бъде убита — заяви направо Джон. — Да вървим — подкани той другите.

Сабрина остана загледана след тях. Брет застана зад нея.

— Той се страхува за теб.

— Защо? — изви тя лице към него.

— Влюбен е в теб — отвърна той и сви рамене. — Какво ще кажеш да си направим снежен човек?

В първия момент тя се поколеба.

— Защо не.

Ками, Ана Лий, Даян и Джо излязоха с тях. Върнаха се засмени, мокри и измръзнали.

— Така е, когато децата се заиграят — пресрещна ги Ви Джей.

Веднага пролича, че е притеснена.

— Какво има?

— Реджи не е слизала днес.

— Ще се кача да взема душ, а ти провери дали не си е в стаята.

— Добре.

Сабрина взе бързо душ, защото знаеше, че ако всички започнат да се къпят едновременно, водата може и да свърши. Тъкмо се увиваше в хавлиена кърпа, когато някой почука на вратата й.

— Аз съм. Ви Джей.

Приятелката й влезе напрегната и много притеснена.

— Реджи не си е в стаята — каза тя.

— Какво става? — обади се друг глас. Брет, още мокър, бе застанал пред отворената врата на Сабрина.

— Тревожа се за Реджи — призна Ви Джей.

— Обличам се и започваме ново търсене — реши Сабрина.

— Сузан може и да изчезне нанякъде, но Реджи пие какви ли не лекарства за сърце — обясни Ви Джей.

— Къде може да бъде? — попита Брет.

— Няма я нито в трапезарията, нито в библиотеката — каза Ви Джей.

— Да вървим да надникнем в тъмницата — предложи Сабрина.

В коридора ги пресрещна Джо.

— Какво има?

— Не можем да намерим Реджи — призна Ви Джей. — Ще помогнеш ли да я потърсим?

— Да вземем Том и почваме.

Тъкмо влязоха в библиотеката, когато Джон, Джошуа и Тайър се върнаха. Бяха изморени и премръзнали, със зачервени носове и очи.

— Нещо ново? — попита Брет, въпреки че отговорът бе очевиден.

— Нищо — отвърна Джон и си свали шала от врата. — Какво става тук?

— Ви Джей е разтревожена, че не можем да намерим Реджи.

— Господи! Реджи ли? — повтори той.

— Да, тъкмо се канехме да слезем долу, за да проверим дали не е била в тъмницата.

— По дяволите — изруга Джон.

Свали си палтото и ръкавиците, метна ги на закачалката и се отправи надолу. Сабрина тръгна след него. Брет не изоставаше, а останалите затрополиха след тях. Той свали една от лампите на стената и забърза надолу по стълбите.

— Реджи! Мамка му!

— Джон? — провикна се притеснена Ви Джей. — Какво има?

Той се поколеба за момент.

— Нали й казах да остане в трапезарията, докато търсим Сузан. Сигурно се е обидила. Може да е решила сама да я търси. Тя не си дава сметка на колко е години!

Ви Джей пребледня. Вървеше зад Джон, докато слизаха.

— Отивам в параклиса — подвикна Джо.

— Няма да се отделя от теб — каза му Даян.

— Криптата? — предложи Тайър.

— Добре, идвам с теб — съгласи се с неохота Том.

— Брет, надникни при басейна и боулинга — обърна се Джон.

Сабрина и Ви Джей не изоставаха.

— Мили боже! — възкликна Джон, когато се озоваха в тъмницата.

Реджи бе пред тях, просната на земята до восъчната фигура на лейди Ариана Стюарт и мъчителя й.

— Реджи! Реджи! — Той веднага коленичи до нея, за да провери за пулс.

— Реджи! — писна Ви Джей и коленичи до него.

Останалите се втурнаха при тях.

— Господи, мъртва е — прошепна Джо.

— Наръгана ли е? Простреляна? Какво има? — питаше Тайър.

— Не, според мен причината е в сърцето й — обясни Джон. — Чакай… мисля, че… Господи, има пулс. Много е слаб… тя диша.

— Може да е в кома. Може да е в шок — заяви Ви Джей. — Ако я загреем…

— Да я занесем горе — предложи Джон. Без да се замисли, вдигна жената на ръце, все едно че беше дете. — Ще отида до селото за помощ — прошепна Джон. — Това е единственият й шанс. Ви Джей, ти ще останеш ли при нея?

— Разбира се.

— Не сама. Ще оставате по трима заедно.

— Аз съм в първата смяна — предложи Даян.

Преди да излезе от стаята се обърна към Сабрина.

— Заключи се! — изговори безмълвно той.

Чу стъпките му, поколеба се, но го последва. Нямаше го на първия етаж. Палтото му бе все още на закачалката. Намръщи се и се сети, че отново е слязъл долу.

 

 

Джон се върна, където бе открил Реджи. Не бе обърнал внимание на нещо, което бе забелязал на светлината на лампата. Ръката на Реджи бе отпусната сред слама и прах, послужили за основа на восъчната композиция. Тя се бе опитала да напише нещо. В прахта се виждаха букви. И… З… К… О… П… не, това беше Р. Изкормвача.

Коленичи, намръщи се и вдигна поглед към восъчната фигура на Джак Изкормвача. Едва сега разбра защо предишния път бе обзет от онова странно чувство. Миришеше все едно че някое животно бе влязло отвън и умряло тук. Долу бе много студено наистина, но…

Мамка му.

Пристъпи към восъчната композиция. Джак си бе същият, с наметката и обичайната черна шапка, а под него лежеше жертвата му, Мери Кели. Това не беше Мери Кели. А Сузан. Мъртвата Сузан, започнала да се разлага, облечена в дрехите, използвани за восъчната фигура. Кръвта бе истинска, не бе боя. Очите й се взираха втренчено напред. Нямаше грешка. Нямаше нито надежда, нито шанс.

Сузан бе мъртва.

— Господи! — възкликна шумно той и в този момент и миризмата, и ужасът го поразиха. Преви се, за да не повърне. В този момент разбра, че в дома му се таи убиец, много по-опасен и ненормален, отколкото си бе представял.

Вече нямаше съмнение, че Каси е била убита. А Сузан е знаела нещо.

Това бе струвало живота й.

— Глупачка! — ядоса се Джон и стисна зъби. — Сузан, защо не ми каза истината? Защо ти трябваха тези игрички?

В желанието си да държи хората в ръцете си, тя бе заплатила с живота си.

— Джон?

Чу гласа на Сабрина. Господи!

— Сабрина, недей!

Тя вече бързаше към него и гледаше право в отворените очи на Сузан. Виждаше засъхналата кръв по гърлото й, ужасът…

В този момент го погледна и той забеляза безмълвният ужас в очите й.