Хедър Греъм
Да си легнеш с непознат (9)

Осма глава

Замъкът наистина беше огромен, каза си Сабрина, докато слизаше по стълбите към фоайето. Беше пълно с гости и хора от персонала, и въпреки това, докато бързаше в сгъстяващия се мрак към определеното за срещата място, не срещна никого. Стори й се много зловещо.

В тъмницата блестеше призрачна червеникава светлина, която обвиваше помещението като мъгла. Потръпна, а в следващия момент й се стори, че вътре има някой.

— Ехо, кой е тук! — подвикна тя. Гласът й се стори много висок. Тръгна по пътеката към мястото, където Джак Изкормвача се бе надвесил над последната си жертва, Мери Кели. Сабрина спря отново и прехапа долната си устна. Мери Кели наистина приличаше на Сузан Шарп. Скулпторът определено имаше извратено чувство за хумор, или за естетика. Оказа се, че е харесал Сабрина, затова я бе изобразил като жертвата на уреда за разтягане.

Някъде отзад долови глас, по-скоро шепот и веднага се завъртя.

— Ехо? Кой…

Замълча и се огледа. Не забеляза никакво движение. Ками Кларк, изобразена като Жана д’Арк, гледаше нагоре. Тя бе опъната на уреда, а Джо Джонстън, обръснат, с бяла перука също като Луи XVI, бе пред гилотината, застанал до Ана Лий Зейн като Мария Антоанета. Бяха толкова истински, сякаш са вършели нещо, а щом Сабрина се бе появила, бяха застинали по местата си.

Ръцете й настръхнаха и тя отстъпи крачка назад. Едва не изпищя, когато се опря в някого. След това забеляза, че е докоснала сламата около композицията на Жана д’Арк. Нямаше никой, а тя усещаше нечий поглед, сякаш восъчните фигури я наблюдаваха със стъклените си очи. Сабрина нямаше намерение да бяга, но обзета от паника, затича. В същия момент й се стори, че чува смях. Тих, едва доловим смях, понесен от вятъра. Блъсна дървените врати и предположи, че ще попадне в параклиса. Оказа се, че това е криптата. Наоколо се виждаха гробове, богато украсени с ангели, изсечени от мрамор. Тук нямаше нищо страшно. Не се виждаха тела, нямаше скелети и черепи. Ако не беше сама, щеше да й достави удоволствие да разгледа. Сабрина не криеше, че е уплашена от неизвестното, което се таеше в сенките. Пред нея се виждаше каменен саркофаг с нов кръст и пресни цветя. Върху него бе написано: „Почивай в мир, мила Каси“.

Сабрина се отдръпна, стресната и обзета от чувство на неудобство. Нямаше представа, че Касандра Стюарт е погребана тук, в замъка, където бе загинала. На Сабрина й се стори, че криптата я притиска от всички страни. Побърза да затвори вратите и й се стори, че чува смеха отново.

— Страхотно местенце за празненство по случай Хелоуин — измърмори раздразнена тя. Мястото бе чудесно и за Седмицата на тайните. Нали пишеше мистерии, би трябвало да е на седмото небе, също като останалите. Би трябвало да се забавлява.

Изпъна рамене и пристъпи към другата врата, която сигурно водеше към параклиса.

Параклисът бе изключително красив с каменните арки и старинни пейки. Очевидно някои от представителите на семейство Стюарт бяха погребани тук, вместо в криптата. На олтара горяха свещи. Сабрина се отправи натам. Чу стъпки зад себе си и веднага се завъртя, готова да изпищи.

Оказа се Даян Дорси, облечена в черна рокля за коктейли, черната й коса бе пусната.

— Радвам се да те вида! — възкликна усмихната младата писателка.

— И аз — усмихна се на свой ред Сабрина.

— Ти ли си убийцата? — попита притеснена Даян.

Сабрина се разсмя.

— Знаеш, че не трябва да ти казвам, дори да съм.

— Ако беше, щях да съм първата ликвидирана.

— И обратното.

— Бележката ли те изпрати тук? — попита Даян.

Сабрина кимна.

— Трябва да се срещна с едно от разпътните си момичета. Ще се упражняваме в пеене за хора.

Даян се разсмя.

— Въпреки че съм Мери Кришнарката през деня, очевидно вечер съм момиче на повикване.

— Искаш да кажеш, че не си ангел ли?

— Пея като ангел, но според бележката трябва да ме порицаеш, че не съм поела последния „ангажимент“, който си ми уредила.

— С кого е трябвало да се срещнеш?

— Със смахнатия Дик, с кой друг? — разсмя се Даян.

— Смятай, че съм те порицала.

— Нямаше да пропусна среща с Джон, дори да е в ролята на Смахнатия Джак, ако имах такава възможност.

Шеговитата забележка накара Сабрина да се обърне любопитно, но Даян вече бе потеглила към витражите зад кръста.

— Много са красиви, нали? — отбеляза младата жена.

— Великолепни са — потвърди Сабрина.

— Стъклото е Тифани — обясни Даян. — Дядото на Джон ги е поръчал в началото на века. Джон ми разказваше последния път, когато бях тук.

Любопитната Сабрина я последва.

— Онази седмица сигурно е била ужасна. Каква трагедия.

Даян сви рамене.

— Не ми е приятно да говоря като Сузан, но Каси… Всички я мразеха. — Усмихна се на Сабрина. — За жените говоря, разбира се.

— Очевидно Джон е бил щастлив с нея — отбеляза Сабрина, малко притеснена, че подпитва по този начин.

— Джон имаше намерение да се разведе.

— Ти откъде знаеш?

— Той ми каза.

— Той…

Даян се усмихна.

— Да не мислиш, че спя с Джон — попита тя.

— Нищо не мисля. Просто…

— Истината е, че обожавам Джон. Той е чудесен приятел, един от най-добрите хора тук. Стегнат, сериозен, готов да ти стане приятел.

— Искаш да ми кажеш, че не си имала връзка с него, така ли?

— Тоест ти питаш дали съм имала бурна любовна връзка с Джон, дали не съм си изпуснала нервите и не съм блъснала гадната му съпруга през балкона. Не, Сабрина. Джон е голямо момче, може сам да се справи с проблемите си. А и Каси ставаше все по-непоносима, защото усещаше, че го губи.

— Значи си я мразела, но в същото време си я съжалявала.

Даян поклати глава.

— Не. Не се опитвай да ми приписваш повече благородство, отколкото това, на което съм способна. Особено по отношение на Каси. Не можех да я понасям. И си имах основателна причина. Недей да мислиш, че само жените я мразеха. Тя умееше да върти мръсни номера. Въпреки това някои я обожаваха. Като бившия ти, например.

— Брет ли? — учуди се Сабрина.

Даян я погледна и изви едната си вежда.

— Боже, съжалявам. Вие двамата изглежда имате намерение да се съберете отново. Брет все изтъква, че сте заедно, но Ви Джей ми каза, че нямало такова нещо.

— Ви Джей е абсолютно права. Просто никога не съм предполагала, че Каси е една от жените на Брет.

— Така ли? — Даян се учуди искрено. — Може би той не е искал да разкрива истинските си чувства.

— Даян, да не би да се опитваш да ми кажеш, че Брет е имал връзка с Каси тук, в къщата на Джон?

— Замъкът, мила. Това не е къща — усмихна се Даян, без да крие, че се забавлява. — Да, двамата имаха връзка в замъка на Джон. Каси сигурно е искала да подразни мъжлето си, а пък Брет държи много на приятелството си с Джон.

— Не чак толкова щом е започнал връзка със съпругата му.

— Боже, каква си моралистка.

— Не съм моралистка, просто не разбирам как е възможно да се поддържа приятелство, ако единият спи със съпругата на другия.

— Брет беше увлечен. Направо лудо влюбен.

— Даян, мръсница такава!

Даян и Сабрина се извърнаха рязко към вратата на параклиса.

— Брет, това е свято място — напомни му младата жена. — Нали не се говори така в параклис? — погледна тя Сабрина.

Сабрина сви рамене.

— Не, но въпреки това той го каза, нали?

— Брет, заради това може и в ада да отидеш — пошегува се Даян.

На Брет не му беше весело.

— Това не е вярно! — заяви разпалено той и се обърна към Сабрина. — Познаваш ме и знаеш, че не е истина.

Сабрина изви едната си вежда.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не си имал връзка с Касандра Стюарт?

Той не отрече. Обърна се отново към Даян.

— Кой ти каза на теб? Всичко това са долни лъжи! — Беше силно развълнуван и красивото му лице бе разкривено.

— Знам от човек, на когото Каси е признала.

— Тя беше смахната! Да не си посмяла да разпространяваш, че съм спал с Касандра.

— Това не е лъжа, Брет — предизвика го Даян.

— Дяволите да те взе… — започна той.

Даян го прекъсна, отметнала назад коса.

— Може би точно ти си я блъснал през балкона, Брет.

— Аз ли? Глупости, Даян. Я престани, аз не бях женен за нея. Не съм се отървал от нея. Ти беше луда по Джон. Винаги си била влюбена в него. А сега ме сочиш с пръст и се опиташ да накараш жена ми да се съмнява…

— Бившата ти жена, Брет — прекъсна го този път Сабрина.

Той не й обърна никакво внимание.

— Опитваше са да накараш Сабрина да си мисли, че съм имал връзка с омъжена жена, а след това разправяш, че съм я убил!

— Тя може да те е предизвикала, да е прекалила…

— Още една дума и ще те плесна! — възкликна Брет. — Ще ти насиня окото. Не че някой ще забележи покрай този черен грим. Какво ти става, Даян? Да не би да се опитваш да сплашиш читателите, за да ги накараш да купуват книгите ти?

— Само това ли успя да измислиш, Брет? Всичко в живота ти май се върти около продажбите на книги. Говорим за живота на една жена.

— Точно така. Живот, не смърт, Даян. Как смееш да ми отправяш подобни обвинения? Искаш ли да ти кажа истината? Държах много на нея. Не исках да умре…

Изстрел разтърси параклиса.

Стреснатата Сабрина залегна, а Даян я последва и също се хвърли на пода. Брет не реагира толкова бързо. Ризата му бързо се оцветяваше в кърваво червено.

 

 

Бележката го бе накарала да слезе в криптата. Това не бе инструкция, изпратена заради Седмицата на тайните, а бележката, която някой бе пъхнал под вратата. Същата бележка, която Ками отрече да е писала.

„Ти си смахнат и глупак, а се мислиш за умник. Не само си тъпак, но и задръстеняк. Бързо върви, при жена си легни и живота остави.“

Затова беше слязъл в криптата, където спяха вечния си сън предците му. Въпреки че тя ненавиждаше Шотландия, в завещанието си искаше да бъде погребана в замъка на Джон. За да избегне скандала, той пусна слух, че е погребана в Щатите. Семейството й се съгласи с желанието му и не даде никаква информация за погребението.

Гостите знаеха къде е погребана съпругата му. Някой бе оставил цветя.

Изруга тихо. Дали ги бяха оставили в нейна памет, или за да го подразнят, защото някой бе убеден, че той я е убил. Може би някой се измъчваше от чувство за вина и се опитваше по този начин да успокои съвестта си.

Гърмежът го накара да хукне, защото бе сигурен, че изстрелът проехтя наблизо. Сблъска се с Тайър Нюби. Том Харт и Джо Джонстън го следваха.

— Има ли някой долу? — попита Джо.

— В параклиса! — кресна Тайър.

Затичаха към вратата и се втурнаха вътре заедно. Даяна и Сабрина се бяха свили край олтара. Брет лежеше на земята между два реда пейки. Ругаеше юнашки, без да го е грижа, че се намира в божи храм.

Брет вдигна поглед, когато мъжете влязоха. Джон забеляза, че Ана Лий и Реджи влязоха след тях.

— Представяте ли си? — възкликна отвратеният Брет. — Аз! Аз съм първият ликвидиран. Проклятие! Нищо не видях, не чух нищо. Как може да съм такъв тъпанар, такъв идиот, ска…

— Брет, намираме се в параклис — напомни му Сабрина.

Джон усети, че му олеква. Очевидно изстрелът бе част от играта.

Брет се изчерви, когато го погледна.

— Извинявай, Джон. За теб това е свято място, но според инструкциите трябваше да дойдем тук.

— Можеш да пропуснеш „проклетиите“, въпреки че току-що са те оплескали с червена боя. Кой го направи? — Той погледна Даян и Сабрина.

Даян се усмихваше като котка. Сабрина сви рамене.

— Не видяхме. Бяхме прекалено заети да се караме.

Джон се намръщи.

— Защо се карахте?

— За глупости. Вече дори не помня, нали Даян?

Младата жена изви вежда и сви рамене.

— И аз не помня. В момента.

— Преди само пет минути сте се карали така разгорещено, че не сте обърнали внимание какво става, а сега дори не можете да си спомните каква е била причината, така ли? — погледна ги скептично Джон.

— Държите се като лунатици — обвини ги Тайър.

— А ти какво искаш? — сопна се Брет. — Целият съм оплескан в червена боя. По дяволите. Още веднъж, по дяволите! Мама му стара. Извинявай, Джон.

— Искам да ви напомня, че е време за коктейли — обяви Реджи.

— Чакайте, тук сме, за да разгадаем тайната — напомни им Джо. — Дайте първо да анализираме ситуацията.

— Джо, така се бяхме задълбочили в разговора, че не обърнахме никакво внимание.

— Жалко! — възкликна разочарован Джо.

— Чакай — отвърна Том. — Знаем, че икономът не го е извършил, защото е мъртъв.

— Икономът е мъртъв, така ли? — намеси се нов глас. Сузан Шарп в наситеносиня официална рокля влезе при тях. Забеляза Брет и избухна в смях. — Май не изкара дълго, сладурче.

— Сузан, и ти няма да изкараш дълго — обеща й злобно Брет.

— Както би казал Шерлок Холмс: „Играта е в разгара си“ — намеси се Реджи. — Едва началото на Седмицата е. Всичко ще разберем. Икономът вече не е сред нас. Знаем, че убиецът не е нито Сабрина, нито Даян.

— Не съм съгласен — възпротиви се Том. — Нали не сте забравили, че убиецът може да разчита на помощник. Това означава, че както Даян, така и Сабрина може да се прикриват.

— А кой е дръпнал спусъка? — попита Джо. — Всички бяхме тук, освен… Ви Джей.

— Извинявайте, но аз съм тук — обади се Ви Джей и всички се обърнаха към нея.

Възрастната жена бе в дълга рокля, обсипана с пайети и ги наблюдаваше, без да крие, че се забавлява от вратата.

— А одеве къде беше? — попита Том с усмивка.

За пръв път на Джон му хрумна, че те двамата ще са много приятна двойка. Том Харт също беше елегантен. Интересна работа. Тук май ставаше нещо. Последния път, когато бяха тук, съпругът на Ви Джей бе все още жив. Преди няколко месеца се бе чуло, че Том е напуснал жена си след трийсет години брак.

— Оставихте ме сама да си пия коктейла. Май икономът е вън от играта.

— Брет, онова нещо покапа и по панталона ти — предупреди го Даян.

— По дяволите. Права си. Мама му стара. Ето че пак започнах да ругая в параклиса. — Брет скочи, погледна кръста на олтара и бързо се прекръсти. Останалите го наблюдаваха. — Добре де, възпитан съм като католик. Какво толкова. Отивам да се преоблека. Ще се появя в призрачно бяло на коктейла. — Той изфуча от параклиса. — По дяволите — изруга той за последно.

Напрежението се стопи и всички избухнаха в смях. Реджи тръгна след него.

— Дами и господа, качвам се в залата за коктейли. Идвате ли?

— Разбира се — съгласи се Джон.

— Джо Джонстън, придружи бабата — нареди Реджи.

— Дадено, госпожо. — Джо веднага забърза към нея. Том придружи Ви Джей. Даян, Тайър и Ана Лий излязоха заедно. Даян продължаваше да настоява пред Тайър, че не е видяла нищо. Сузан бе до Джон.

Сабрина остана край олтара. Погледна домакина, сякаш обмисляше как да го избегне, след като той стоеше на единствения изход.

Той пристъпи към нея.

— Да не би да искаш да останеш? — попита той.

— Не — отвърна бързо тя.

— Избягваш ли ме? — попита той.

— Не — отвърна отново тя.

Лъжеше го, а той знаеше защо. Спорът с Даян и Брет е бил заради него, или заради Каси, или за случилото се преди три години.

Сабрина не искаше той да я разпитва.

Забеляза, че косата й се е разстлала по раменете като коприна. Прииска му се да я докосне. Не, призна си той, искаше нещо много повече. Не бе забравил нито срамежливата й усмивка, нито нежните докосвания, нито страстта, нито колко бе доверчива.

Ето че сега тя го наблюдаваше предпазливо, сякаш подозираше, че е убил най-хладнокръвно съпругата си. Прииска му се да я разтърси и да я увери, че е невинен. Прииска му се да я докосне, да я прегърне. Брет Макграф се притесняваше за всичко, което бе казал в параклиса. Нещата, които Джон искаше да извърши тук, бяха непростими.

Спомни си как изглеждаше тя гола, покрита с капчици пот, кристалносините й очи, скрити от полуспуснатите клепки, всяка извивка на тялото.

— Да настигнем другите — предложи тя.

Той тръгна след нея. Не успя да се сдържи и я стисна за ръката.

— Трябва да поговорим — заяви той.

Думите прозвучаха много по-грубо, отколкото му се искаше.

Тя сведе поглед към пръстите му. Копринената й коса ги докосваше. Той с изумление откри, че докосването го възбужда.

— Няма да е тук и сега — отсече нервно тя.

— Трябва да поговорим — настоя той.

— По-късно — отвърна тя и се дръпна.

— Приемам го за обещание — каза той.

Тръгна след нея. Бе забелязал, че тя потръпна при докосването му. Също така осъзна, че тя няма желание да остава сама в тъмницата.

Не и с него. Имаше ли някой, който би останал насаме с него тук?