Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Sleep with Strangers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 38 гласа)

Дванайсета глава

Сабрина остана при Брет целия следобед, доволна, че е с приятел, когото познава и разбира. Много й се искаше да види Джон, а в същото време бе ядосана на себе си заради обзелото я желание. Чакаше и се надяваше той да дойде при нея. Брет бе донесъл касетофон и двамата слушаха на запис последната книга на Дийн Кунц, което може и да беше грешка, защото в книгата се разказваше как маниак убиец дебне млада жена. Времето обаче мина бързо и когато наближи часа за коктейли, някой пъхна бележка под вратата на Брет.

— Какво пише? — обърна се Брет към Сабрина. — Пак ли ще играем разни игри? Да не би да са организирали нов сеанс? Повече не ми се занимава с нищо.

Тя поклати глава.

— Не, тази вечер няма повече игри.

— Какво пише?

Тя му прочете на глас:

„Скъпи гости,

Заради бурята, спрелия ток и инцидентите, които ни се случват, вечерята ще ви бъде сервирана в стаите. Моля заключете вратите си тази вечер и утре сутринта ще се срещнем в трапезарията. Забравете за ролите си, ще признаем всичките си грехове.

Ваш домакин, Джон“.

— Супер. Ти нали ще се заключиш с мен?

Тя го целуна по челото.

— Нищо подобно. Тръгвам си веднага. Завит си добре, чувстваш се добре, така че…

— И на теб ще ти бъде добре в леглото с мен.

— Имаш ли друга книга. Ще ти пусна нова касетка.

Брет въздъхна и я погледна като хрътка, изпуснала плячката.

— Майкъл Крайтън — призна нещастно той.

— Супер. Така ще има с какво да се забавляваш.

— Той е преди мен в класацията — нацупи се Брет.

— Още по-добре. Така ще си наясно с конкуренцията. — Преди да си тръгне, пусна записа. — Повикай ме, ако имаш нужда от нещо. Ще намина, преди да си легна.

— Ако наистина ме обичаш — смръщи отново вежди той, — ще си легнеш тук и ще ми правиш компания до сутринта.

— Брет, с теб съм от часове. Искам да се изкъпя, докато бойлерите все още работят.

— Можеш и тук да се изкъпеш. Заедно с мен.

— Лека нощ, Брет.

Тя излезе от стаята му. В коридора се натъкна на икономката, Джени Олбрайт, която разнасяше подносите с две от младите прислужнички.

— Госпожице Холоуей, имате ли нещо против да занесете това на господин Макграф?

— Веднага. Да дойда ли да ви помогна с нещо.

— Боже, колко мило момиче. Това са последните. На господин Макграф, на госпожица Шарп и вашия.

Сабрина отвори вратата на Брет и внесе подноса. Той се усмихна щастливо.

— Върна се, значи. Знаех, че няма да издържиш да останем разделени дълго.

— Нося ти вечерята, Брет — каза тя и остави подноса до леглото. — До утре.

— Чакай, дори обслужването по стаите остава по-дълго — провикна се след нея той.

Когато излезе, едно от момичетата продължаваше да чука на вратата на Сузан.

— Джени, тук няма никой — обясни момичето.

— Тогава остави подноса пред вратата. Ето и вашият поднос, госпожице Холоуей — каза Джени. — Прясна риба, донесена малко преди бурята. Хапнете си, докато е топла.

— Благодаря. Ако ви трябва помощ, за да съберете… — започна Сабрина.

— Благодаря ви, много сте мила! — отвърна с благодарност Джени. — Само че господин Стюарт нареди да разнесем храната, да се приберем по стаите си и да заключим. Утре ще оправяме на светло. Снегът все някога ще спре и слънцето ще грейне отново. Лека нощ, мила.

Сабрина пое подноса си от Тара, втората прислужница. Остана загледана след тях и изведнъж се почувства много сама в коридора. Внесе подноса в стаята си, заключи и пусна резето. Рибата миришеше чудесно. Хапна набързо и пи от виното шабли. Отключи вратата с огромно нежелание, защото не искаше остави рибата да мирише вътре, а след това бързо заключи отново.

Сипа соли във ваната и се топна вътре.

Нито шаблито, нито ваната я успокоиха.

Ана Лий Зейн бе признала връзката си с Касандра Стюарт. Даян Дорси бе излязла от стаята на Джон, шепнейки признание в любов. Сузан Шарп настояваше, че някой я е нападнал, а заради снега не можеха да си тръгнат от замъка. Може би всички бяха в опасност. Единственото й желание бе да докосне Джон Стюарт, да се люби с него. Щом излезе от банята, облече копринена нощница. Вместо да й стане студено, тя усети как я облива гореща вълна. Затова излезе на балкона, за да усети студения въздух.

Снегът бе спрял. Въздухът щипеше. Звездите бяха невероятно красиви.

В този момент го усети зад себе си. Трябваше да се уплаши. Целият ден бе наситен с вълнения, а неотдавна една жена бе паднала от балкона. Съпругата му. Сабрина не се уплаши. Интуитивно знаеше, че не го е направил той. Въпреки това притаи дъх. Ако той искаше да я убие, щеше да е лесно. Трябваше само да пристъпи и да я блъсне. Нямаше да е никак трудно. Тя бе сравнително лека. Също като Касандра Стюарт.

Не се обърна. Чакаше. Той стисна рамото й и я обърна към себе си. Сабрина притаи дъх и го зачака да заговори, да зададе въпросите, които го измъчваха. Тя самата имаше огромно желание да заговори, да му кажи всичко неизказано, да разбере каква е връзката между тях.

Той не попита нищо, а тя не успя да намери думи. Джон изруга тихо и я привлече в ръцете си. Настойчивата страст на целувката им накара цялото й тяло да пламне. Никога не бе предполагала, че една целувка може да я разпали така. И ръцете, и краката й затрепериха, тялото й потръпна. Усети ерекцията му през халата и копринената нощница. Накрая той откъсна рязко устни от нейните.

— Още ли спиш с Брет Макграф? — попита той с дрезгав глас.

Обзе я гняв. Опита се да се отдръпне, но той я притискаше силно и продължи подигравателно.

— Прости ми, но всеки път, когато ви видя, ми се струва, че е така.

— Един Господ знае ти с кого спиш — отвърна тя, неспособна да скрие гнева си. — Днес стаята ти ми напомни Централна гара. Да не би да спиш с всички тези жени? Това означава ли, че си убил Касандра, за да продължиш да спиш с тях?

В мига, в който каза тези думи, съжали. Тялото му се стегна.

— Добре, дръж се като мръсница. Пет пари не давам дали още спиш с Брет.

— Ако си ядосан или ме подозираш, можеш да си тръгнеш — предложи му тя.

— Мога.

— Можеше и да почукаш, преди да влезеш.

— Можех.

— Мога да те изхвърля.

— Не, не можеш.

— Мога да те накарам да си тръгнеш.

— Няма да си тръгна.

— Което означава, че си невъзпитан.

— Колко жалко.

— Няма ли да ми кажеш как влезе? — попита най-сетне тя.

— Таен проход. Нали не си забравила, че това е замък.

— Къде е входът?

— Това е една от тайните на замъка. Замъкът е мой и тайната си е моя.

— А стаята е моя. Идвал си и преди — обвини го тя. — Не е честно. Не играеш по правилата.

— Не е вярно, не съм. Защо реши, че съм идвал?

Тя поклати глава, усетила, че той се е напрегнал още повече.

— Просто чувство. Будила съм се от това чувство.

— И си почувствала, че съм аз ли?

— Почувствах… — Тя се поколеба. Какво бе почувствала? — Не знам. Събудих се и усетих, че не съм сама.

— Да не би да си решила, че не мога без теб? — попита той весело. Тя понечи да се дръпне от него. Джон стисна раменете й и продължи: — Точно така е. Само че не съм влизал тайно.

— Може някой друг да знае тайния проход — предположи тя.

— Няма кой друг. Той свърза моята стая с твоята.

— Много интересно. Да не би да си имал намерение още от началото да ме сложиш в тази стая?

— Да.

— И не си влизал преди?

— Не съм.

— Защо?

— Омръзна ми да чакам сама да ме поканиш. И вече пет пари не давам за бившия ти съпруг. — Ето че гласът му отново звучеше раздразнен и напрегнат. — Освен това страстта си каза думата.

— Така ли?

— Дойдох за секс — призна тихо той.

— И аз — отвърна спокойно тя.

— С кого от нас? — поиска да уточни той.

— Ти си първокласен гадняр, затова защо не изпълзиш обратно в тайния си проход и не…

— Няма начин, любов моя — прошепна той тихо и тя потръпна, обзета от желание.

В следващия миг ръцете му се плъзнаха по раменете й и смъкнаха презрамките на нощницата. Тя инстинктивно я притисна до гърдите си, а той притисна устни към едната страна на шията. Краката и ръцете й омекнаха, коленете — поддадоха. От него лъхаше топлина и се вливаше в нея, обгръщаше я и я замайваше. Джон усети, че са все още на балкона и сигурно другите могат да ги видят. Прегърна я през кръста и я привлече обратно в стаята. Вгледа се в очите й, стисна ръцете й и ги отдели от нощницата. Копринената дреха се смъкна като хладен дъх по кожата й. Той не каза нито дума, докато я гледаше, а тя усети, че кожата й гори.

 

 

Убиецът на Касандра ги наблюдаваше от разстояние през бинокъл.

Те не обръщаха внимание на това, което става около тях. Убиецът не играеше детска игра, беше сериозен.

Убиецът видя балкона. Забеляза жената, застанала под звездите и мъжът зад нея. Не можеше да откъсне поглед. Видя лицата и на двамата. Усети еротичното излъчване на момента.

Жената бе висока, слаба, гъвкава, нощницата й се вееше при всеки полъх на вятъра. Джон Стюарт бе омагьосан. Пръстите му се спускаха в чувствена ласка по кожата на жената. Гърдите й бяха почти голи и се допираха до него.

След това…

Той я дръпна вътре, сякаш бе усетил, че някой ги наблюдава, че този някой е изпълнен с желание, че е разгневен.

Защо бе разгневен? За какво копнееше? Какъв бе този странен копнеж? Искаше да убива. Да убива отново. Моментът бе дошъл.

 

 

Тя усети как потръпва под погледа му. Беше гола, ставаше й хладно, а в същото време гореше от очакване.

Джон се отпусна на коляно и мускулестите му ръце обхванаха ханша й и я привлякоха напред. Обсипа с целувки корема й, след това се насочи към скритата й женственост. Спомените се смесиха със страстта, събудена в миг. Бе я любил по този начин и преди, тя познаваше и целувките, и устните му, и мирисът му. За нея тези спомени бяха нещо свято, даряваха я с радост. Защо не изпитваше гняв, след като той се бе вмъкнал неканен в стаята й? Не, логиката нямаше място тук. Нищо нямаше значение. Беше дошъл, защото я бе чакал, изпълнен с желание.

Отпуснаха се на леглото и той нежно разтвори краката й. Щом усети възбудата му, отново се почувства замаяна. Проникна в нея бавно и веднага се отдръпна. Тя заби пръсти в гърба му, в бедрата. Неговите длани я повдигнаха, за да я притиснат по-близо. Когато усети оргазма, притисна устни в рамото му, за да задуши виковете си. Разтърси се цялата, неспособна да се отдели от него, докато сърцето й биеше тежко. Той не я пусна веднага, не се отдръпна и дъхът, и ударите на сърцата им се сляха.

 

 

Всички бяха станали. Джон бе наредил на Ками да им раздаде бележки и да помоли гостите да са внимателни и да не обикалят много. Само че шегаджията бе подменил бележките отново и някои от гостите бяха получили различни инструкции и обикаляха замъка. Рискуваха както живота си, така и да стъпят накриво в тъмния замък и да си счупят крак, или ръка. Когато Ками откри една от бележките, която бе изпратила гостите долу в тъмницата, остана озадачена. Кой бе човекът, който изпращаше своите инструкции и включваше гостите в нова игра?

Коридорът на горния етаж беше притихнал. Джон не бе в стаята си. Не успяваше да го намери. Искаше да му съобщи, че става нещо ново, но нямаше представа къде се намира. Въпреки че трепереше от страх, знаеше, че трябва сама да слезе долу. Когато заслиза по първите стълби й се стори, че пред нея се движат сенки, нощни създания. Каза си, че не бива да се страхува от замъка, от криптата. Нали живееше тук. Нямаше нито призраци, нито върколаци. Джошуа Вейлин беше талантлив художник, сътворил фигури от восък и метал, нищо повече. Нямаше от какво да се страхува.

Познаваше замъка добре.

Въпреки това…

Продължи да слиза бавно към тъмницата. Бе убедена, че чува някакви непознати звуци. Тук се бяха скрили хора, които криеха тайните и страховете си. А тайните и страховете можеха да ги накарат да убиват.

Долови звук, все едно че идваше от подтичващи плъхове, които се боят от светлината и обитават сенките на замъка. Смешното бе, че възприемаше гостите на Джон като плъхове — големи, малки, уплашени, опасни. Реджи Хамптън, например, беше тлъст плъх с рокля на цветя. Сузан Шарп бе хърбава твар с големи зъби. Тайър Нюби беше плъх, закичен със значка на ченге, докато Джо Джонстън бе мизерен плъх, който се върти около кофите за боклук. А милият стар Том Харт бе от плъховете, на които най-много им отиваха шапка и бастун, нещо като актьора Фред Астер, елегантен и пластичен.

Ками усети студена тръпка. Какво ставаше? Странна работа. Усещаше всяко тайно движение в замъка. Не й беше приятно. Чувстваше се притеснена. Безшумно и предпазливо влезе в параклиса. Беше запалена една-единствена лампа, за да не се препънат гостите в мрака. Нямаше никой. Въпреки това в ъглите трептяха сенки. Къде беше Джон? Да не би да бе слязъл долу, за да се опита да разбере къде се намират гостите му?

Излезе от параклиса и внимателно огледа вратите, преди да влезе в тъмницата с восъчните композиции. Зачуди се дали Джошуа усеща какъв страх предизвиква у другите това място, колко призрачна е обстановката с пурпурната светлина, която идваше от фенерите, закачени на каменните стени на замъка. Мигна уплашена, защото имаше чувството, че Джак Изкормвача всеки момент ще й се усмихне по зловещия си начин. За момент й се стори, че Мария Антоанета се усмихва. Разпъната на уреда за мъчения, лейди Ариана Стюарт пищеше от болка, впила очи в Ками, отчаяна, нещастна.

Плъзна се към криптата и се опита да отвори двойните врати. Те, разбира се, изскърцаха. Звукът бе съвсем тих, но на нея й се стори толкова силен, че имаше чувството, че ще събуди мъртвите. Спря в криптата.

Имаше съвсем малко светлина и не успя да види почти нищо. Примижа, за да свикне. В следващия момент застина на място, ужасена, неспособна да помръдне. Тя беше пред нея.

Касандра Стюарт!

Мили божи, това наистина бе Касандра Стюарт. С дълъг халат от коприна и дантела, същият, с който я погребаха, а черната й коса се стелеше по раменете. Лежеше върху гробницата си, скръстила ръце на гърдите. В следващия момент тя се надигна леко, приглади коса назад и погледна Ками с пронизващи очи.

 

 

Лежаха дълго с преплетени тела и отначало Сабрина не искаше да помръдне, за да се наслади по-дълго на усещането. Тялото му бе част от нейното, мирисът му, топлината, силата я обгръщаха цялата. След това, обзета неочаквано от гняв, тя го отблъсна от себе си, превъртя се и го притисна на леглото. Той я погледна изумен.

— Ти си пълен глупак, Джон Стюарт! Как смееш да ми натякваш за Брет. Да, бях женена за него и държа да ти кажа, че все още държа на него. Понякога е пълен негодник, нещо много типично за мъжете, особено за писателите егоисти. Може дори да се каже, че го обичам. Само че, когато нашият брак приключи, той приключи завинаги, а ако ти искаш да мислиш друго, твоя работа, тогава върви да се завреш в замъка си!

Той изви едната си вежда и по устните му плъзна усмивка.

— Това означава ли, че си дошла заради секса с мен?

Тя изруга и го удари с юмрук по гърдите. Той изпъшка изненадан и без всякакво усилие стисна китките й. След това се превъртя, отпусна се върху нея и я притисна под себе си.

— Добре — съгласи се той. — Нека да говорим открито. Истината е, че Касандра бе невероятна досадница, когато пожелаеше. Имаше обаче моменти, когато ме обичаше, когато и аз я обичах. Държах на нея, по мой си начин, до деня, в който умря, въпреки че с брака ни бе свършено, въпреки че спеше с половината гости в замъка — както мъже, така и жени. Затова аз… — Той спря и стисна устни.

Сабрина пое дълбоко въздух и го погледна.

— Господи! Това било! Организирал си Седмицата, защото си я обичал и сега се опитваш да хванеш убиеца й.

Той я отблъсна от себе си и седна на края на леглото. Прокара пръсти през косата си и поклати глава.

— Не съм сигурен, че е била убита. Видях я как падна, това беше всичко. После се стовари в ръцете на проклетия Посейдон и се наниза на тризъбеца му — довърши с уморен глас той. — Разпитваха ме безброй пъти, наех всички експерти, които можах, опитах се да разбера дали ако не е била блъсната, е щяла да се наниже на тризъбеца.

— И какво стана?

Той се намръщи.

— Един учен направи математически изчисления какво би било, ако е блъсната. Друг ми направи диаграми, за да ми обясни защо е невъзможно това да се прецени. — Той поклати глава. — Иска ми се да престана с цялата тази работа, да приема, че е било нещастен случай и да продължа с живота си. Само че неизвестността ме убива. Всеки ден, откакто съпругата ми почина, трагедията не ме оставя намира. Просто се чудех…

— Виж, Джон…

Тя замълча, защото се разнесе звук, който разтърси целия замък. Викът на ужас бе пронизителен и жален. Сякаш дебелите стени на замъка не бяха успели да го заглушат.

Джон веднага скочи и посегна към халата си.

— Господи! — възкликна той. — Какво…

Викът прониза тишината отново, вой на ужас и страх.

— Тъмницата! — възкликна Джон.

Сабрина посегна към нощницата си, докато той забърза към вратата.

— Чакай! — извика след него тя и хукна към коридора.

Той бе грабнал газена лампа и вече слизаше по стълбите. Каменните подове й се сториха леденостудени. Нямаше време да се върне, за да се обуе. Бяха на средата на стълбите, когато трети писък раздра тишината. След това настъпи оглушителна тишина.