Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Неърн каза на Бен:

— Значи ти си бил слабият въз… — Тя скри думата „възрастен“ в леко изкашляне. — Слабият мъж, който е ходил в Алтенкирхен и в архива на „Дейли нюз“.

— Разбира се.

— Ние мислехме, че е бил Бекерман.

— Не, аз бях. Ходих и в офиса на Пол оня следобед, когато ти си замина, а секретарката му бълваше огън и жупел, задето той е излязъл. Бях и в Министерството на правосъдието и знаех, че ще освободят Бекерман този ден. Реших, че сигурно ще има много журналисти пред затвора, затова дойдох направо в рибарника. Останалото, както се казва, е история.

Неърн, Пол, Ана и Бен бяха в „Хойригер“ в Сивъринг. Беше късен следобед и въздухът беше топъл. Седяха около маса в стил „рустик“ и пиеха бяло вино, а голямата градина се изпълваше с виенчани, дошли да се насладят на първия пролетен ден.

Бен каза:

— Винаги съм искал да напиша нещо за Майснерови. Ана, ти сигурно ще си спомниш, че веднъж разговаряхме за това. Но все нямах време. Започнах да събирам материали преди няколко месеца, после падна Берлинската стена и цялото лице на Европа се промени. Много неща се събраха.

Ана отпиваше от виното си и гризеше парченце пушено сирене. Облегна се назад и се отпусна с лице, огряно от топлите слънчеви лъчи. За първи път от седмици насам се усещаше напълно разтоварена. Погледна към Пол. Двамата с Неърн седяха на една пейка и неговата ръка бе на облегалката. Той бе извил лицето си към слънцето и бе притворил очи.

Неърн изглеждаше оживена, говореше бързо, заедно с Бен си припомняха какво се беше случило. Ана остави разговора да минава някъде край нея.

Последните няколко дни бяха много напрегнати. Първо водолази от полицията бяха извадили тялото на Бекерман, последва полицейско разследване, безкрайните разпити — слава богу, че Бен беше с нея, после идентифицирането, зловещите сцени в моргата, присадената кожа на бедрото му, която го заклеймяваше повече от самия белег.

— Да — чу тя гласа си. — Това е тялото на Куно Бекерман.

Как можеше да им обясни, че независимо дали имаше белег, или не, тя винаги щеше да разпознае голото му тяло дори след толкова години?

После пресконференцията. За първи път почувства какво е да си от разпитваната страна, страната, която е на подиума и отговаря на въпросите, а не ги задава. Горещите светлини на телевизионните прожектори падаха върху й и въпросите валяха един след друг. Тя отговаряше колкото може по-подробно, защото си даваше сметка какъв хубав журналистически материал е това.

Но тогава въпросите започнаха да стават все по-досадни: Колко близки са били с Бекерман? Колко добре го е познавала? Били ли са нещо повече от приятели?

Може да бяха невинни въпроси, но не и за Ана. Всичките й антени бяха нащрек. Тя настръхна срещу натрапниците. Бен й се притече на помощ:

— Аз мога да отговоря на този въпрос — каза той, когато въпросите задълбаха прекалено във връзките й с Бекерман. — Бях човекът, в когото тя беше влюбена. Куно нямаше никакъв шанс. — Той се усмихна и залата се разведри, от лек смях.

После всичко свърши. Вестниците публикуваха думите им, по телевизията показаха моменти от пресконференцията. И като повечето новини и тази потъна в забрава. Както писа в уводната си статията „Дьо Монд“, най-накрая бе отдадена почит на заложниците от Либурн.

— Свършва ни виното — каза Бен. — Не може така.

— И сиренето — добави Пол. — Ще дойда да помогна.

Ана гледаше как двамата мъже се провират между масите към щанда на открито, където се продаваше непретенциозна храна. Бен все още се държеше, походката му беше енергична и ако не беше оплешивял, можеше да мине за много по-млад.

Бе прекарала последните няколко дни в компанията на Бен. Отседнаха в един хотел в Нойщифт ам Валде, недалече от Алтхофенгасе. Ако беше сама, никога нямаше да го направи, защото не вярваше, че човек може да се върне назад. Но с Бен всичко беше съвсем различно. Тя бе задържала наетата кола и обикаляха с нея северните предградия, ходиха в старата къща на Майснерови, обядваха в Урбаникелер и дори прекараха един ден в Бад Фослау.

По това време усети, че възлите в главата й започват да се развързват и започва да се връща към нормалния живот. Годините сякаш изчезнаха. Тя пак се почувства като младо момиче и Бен беше младият чуждестранен кореспондент, който я бе целунал за първи път в сенките на Амхоф. Неърн бе останала с Пол.

Сега Ана каза:

— Пол сякаш е станат друг човек. Сякаш смъртта на Бекерман го е пречистила по някакъв начин.

— Нервите му продължават да са опънати. Просто е такъв човек. — Неърн гаврътна останалото вино в чашата си. — Ще се омъжа за него.

— Скъпа, това е чудесно! Честито!

— О, той още не знае. Бил е женен преди. Жена му е била биохимик. Изследвала е левкемията и е починала от тази болест. Каква ирония и колко тъжно.

— Виждам, че си влюбена в него, но той влюбен ли е в теб? Когато пристигнахме, беше много наострен и се държеше доста дръпнато.

— Имаше си причини за това. Оставил ми съобщение на телефонния секретар в Лондон. С някои много лични моменти. Казал, че… е, не ми се иска да задълбавам в подробности, но е било за мен и за чувствата му към мен… Бях отседнала в апартамента му, нали разбираш. Казал, че не е имал друга жена от смъртта на жена си. Не си е давал сметка, че празнотата в живота му е могла да бъде запълнена. Но това, което е казал, никога не стигна до мен. Лентата беше изтрита. Затова Пол беше толкова наострен. Решил е, че не проявявам интерес към него. Ще остана още няколко дни, ако нямаш нищо против.

— Остани колкото искаш — каза Ана. — Но се върни отпочинала. Има много неща, за които ще трябва да поговорим.

Неърн се намръщи.

— Пак ли неприятности?

Ана вдигна рамене:

— Всъщност не. Не се тревожи. Всичко ще се уреди.

 

 

Двамата с Бен отлетяха на следващия ден. Пол и Неърн дойдоха да ги изпратят. Стояха във фоайето на летище Швехат, а край тях се носеха тълпите.

Бен каза:

— Виж ги — и махна към хората. — Просто се занимават със своите дела. И въпреки това…

— И въпреки това какво? — попита Ана.

— Сигурно съм черноглед. Мисля си, че виенчани са били същите, преди да дойде Хитлер. Съвсем обикновени хора. Ами ако дойде някой друг Хитлер? Някой нов Бекерман? Някой от тези хора тук може да е негово дете. Вярваш ли в наследствеността?

Сякаш ледена ръка се вкопчи в сърцето на Ана.

— Няма защо да се тревожим — каза Неърн. — Той ми каза, че не е имал деца.

— Не би могъл да има — каза Пол. — Пишеше го в медицинското му свидетелство. Бил е стерилен.

— Толкова по-добре — каза Бен.

По високоговорителя съобщиха техния полет.

Ана не помнеше как се качи на самолета и как закопча предпазния колан. Нямаше спомен и за това как излетяха, как изпиха чаша шампанско, не помнеше какво й говореше Бен.

Беше онемяла.

Стерилен… стерилен… Тази дума пулсираше в съзнанието й. Без деца… Тогава…

Мислите й я върнаха към Виена преди войната. Когато бе пропуснала месечния си цикъл. Не е било, защото е била бременна от Куно. Не би могло да е така. Не е възможно.

Сега знаеше, че един цикъл можеше да е пропуснат от пренапрежение. А точно преди да напуснат Виена, тя бе наистина пренапрегната.

Но тогава…

Но тогава… за едно неопитно момиче пропуснат цикъл можеше да означава само едно нещо: бременност. Боже Господи, каква ирония!

— Още шампанско? — каза стюардесата и Ана съвсем машинално подаде чашата си.

Не знаеше да плаче ли, или да се смее. В един миг целият й живот бе обърнат с главата надолу. Значи не е имало нужда да се омъжва за Уилсън, не е трябвало да се тревожи за ефекта, който идентифицирането на Куно би могло да има върху Питър. Въобще не е трябвало да се тревожи за Питър. Той не носи гените на Куно. Никой не ги носи.

— … а довечера ще вечеряме в „Линкълн“ — говореше Бен.

— Искам бифтек, истински бифтек.

Напразно ли бе минал животът й тогава?

Ако не беше се омъжила за Уилсън, как ли щеше да е преминал животът й? Можеше да е по-добър. А можеше да е и по-лош.

Започна да се отпуска. Обзеха я облекчение и благодарност. Сега повече от всякога чувстваше, че е близо до тримата си синове. От години не бе изпитвала това чувство. Уилсън не фигурираше в живота й. А освен това имаше Неърн.

Неърн беше бъдещето. Ана щеше да се бори, за да запази вестника, но рано или късно, щеше да го предаде в ръцете на Неърн.

Имаше и Бен. Той бе настоящето. Скъпоценното, прекрасно настояще.

— … бутилка хубаво вино — говореше той. — Наистина хубаво. Първа реколта бордо.

— И тогава? — попита тя и се обърна към него.

Той вдигна чашата си и кимна към нея.

Край
Читателите на „Вярност“ са прочели и: