Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Преди войната Алтенкирхен бе малко градче като от пощенска картичка. Сега заради магистралата и язовира от него е останало малко. Някога в центъра му се извисяваше бяла черква с позлатен връх на кубето. Имаше три странноприемници, две на главната улица и една в началото на ски влековете по склона. Беше с изглед към града. Повечето къщи бяха тип швейцарски вили с веранди на горния етаж. На такова място всеки би отишъл с удоволствие за ски ваканция или пък през лятото на екскурзионно летуване из Форарлберг.

В студения, мъглив следобед на 1938-а, когато големият мерцедес на Майснерови, лъкатушейки, приближаваше по планинския път, в града все още бе останало нещо от магията. Но когато колата се приближи, Ана видя, че действителността е доста прозаична. Градът бе претъпкан с хора; улиците — пълни с изоставени коли.

Това не бе кой знае каква изненада, защото по целия път бе видяла на много места полицейски патрули да проверяват колите. Те имаха късмет, че единственият път, когато ги бяха спрели полицаите, вниманието им бе отвлечено от конвой бронирани немски коли, придвижващ се в обратна посока, и полицията им бе махнала да продължават нататък.

Сега, навлизайки бавно в Алтенкирхен, видяха, че малкият мост от шестнайсети век през един от притоците на Рейн, който свързваше Австрия и Швейцария, почти не се виждаше от тълпите, напиращи през митническата бариера откъм австрийската страна.

Михаел Майснер спря мерцедеса на четиристотин метра от моста. Градът бе построен по склона над реката и чудесно се виждаше какво става.

Беше пълно със семейства с деца, които се опитваха да преминат отсреща. Имаше и много войници с пушки.

Следобедът ставаше все по-студен и от високата планина падаше мъгла и покриваше тъмната борова гора, която ограждаше града от три страни.

— Днес няма да успеем да прекосим — каза Михаел.

Рут държеше Нико, който бе плакал през целия път от Виена. Парното на колата се бе повредило и всички бяха измръзнали, пресичайки снежния проход Арлберг.

Рут каза:

— Трябва да успеем! Трябва да сменим пелените на Нико и да го стоплим.

— Дай ми го — каза Ана и се опита да го стопли под палтото си. Той се вкопчи в нея, но продължи тихо да плаче.

— Няма да прекосим тук — каза Куно презрително. — Как можете въобще да си помислите такова нещо! Много е опасно. Тук полицаите и граничарите имат заповед да стрелят.

— Къде тогава?

— Казах ти, че ще трябва да прекосим реката с лодка. Ще оставим колата тук и ще продължим пеша.

— Пеша! — каза Рут и погледна към високите си токчета. — Докъде? На какво разстояние?

— Надолу по течението. Може би четири километра. До едно малко селце. Знам, че там има лодка.

— Мислех, че ти си уредил всичко! — каза Михаел ядосано. — За това ти платих.

— Как да го уредя? На такова място няма телефон. Дори и да имаше, човек не може да поиска такова нещо по телефона. Не в наши дни. Но зная селото. Ходил съм дотам на ски. Има няколко лодки.

Михаел каза:

— Ужасно е да се излагаме на опасност с децата.

— Можехте да си останете у вас! — каза Куно. — Искате ли да се върнете? Или искате да опитате тук? — Той посочи моста.

Михаел поклати глава.

— Добре. Както кажеш.

— Не можем ли да продължим с колата поне още малко? — попита Рут. — Няма ли път?

— Може би половин километър.

— Все е нещо — каза Михаел. — Накъде?

— При първата странноприемница вляво — каза Куно. — Искаш ли аз да карам?

— Не, благодаря.

Колата се накланяше и поднасяше по издълбания път, докато стигна до един разкалян коловоз. Караха бавно около пет минути, докато стигнаха до огромни купчини трупи, прясно отсечени, които блокираха пътя. Продължаваха да седят в колата, не им се слизаше. Беше им студено, бяха уморени и не бяха яли от сутринта.

Дърветата прорязваха светлината и мъглата се виеше на дълги ивици между тъмните стволове.

Куно слезе и каза:

— Да мърдаме.

— Сега ли ще караме ски? — попита Стефан.

— Не тук, миличък — каза Михаел. — Първо трябва да прекосим реката. Ще караме ски в Швейцария.

Рут стоеше на калния път с лачени ботинки и палто от норка като манекенка, която се е заблудила и се е появила в неподходящ кадър. През цялото време Нико продължаваше да плаче.

— Невъзможно! — каза Рут. — Не можете да очаквате да го кача на лодка. — Тя се пресегна и пипна ръчичките му. — Боже Господи, той замръзва.

Михаел се поколеба.

Куно каза:

— Не можем да останем тук, ще изглежда подозрително.

Видяха мъж и жена в градско облекло да бързат между дърветата по-надолу под тях.

— Те също търсят лодка — каза Куно. — Ако не побързате, нищо няма да остане.

Рут се обърна към Ана:

— Ти имаш британски паспорт. Вземи Нико. Теб ще те пуснат. Ще се срещнем от другата страна.

Михаел каза:

— Но…

— За бога, Михаел, детето е болно. Измръзнало е. Ще умре, ако не го заведем някъде на топло.

Той кимна.

— Рут е права — каза той на Ана. — Теб ще те пуснат. Сигурно всички тези хора са австрийски евреи. Но ти си англичанка. С твоя паспорт можеш да идеш навсякъде.

— Ами Нико? — каза Ана.

— Ако те питат, кажи, че е твой.

Куно вече минаваше край купчините трупи по тясната пътека.

— Идвате ли? — извика той.

Михаел сложи ръка на рамото на Ана.

— Ще се видим от другата страна. Имаш ли пари?

— Да.

— Настани се в хотел и ни запази стая.

Рут се наведе и целуна Нико по челото.

— Довиждане, миличко. Скоро ще се видим. — По бузите й се стичаха сълзи.

Тя се обърна и като държеше куфарчето в едната си ръка и ръката на Михаел в другата, закуцука по разкаляната пътека.

Ана ги проследи, докато изчезнаха в мъглата, после се обърна и тръгна назад към Алтенкирхен.

Тя вървеше, люлееше Нико и се опитваше да го успокои, да успокои и себе си. Беше съвсем сама с едно бебе, а досега не бе оставала сама, освен онези няколко дни, когато бе пътувала от Англия до Виена.

Шумът и бъркотията на моста я накараха да се почувства още по-объркана.

Много от жените в блъсканицата бяха облечени с кожени палта. Други носеха в ръце и още по едно палто. Имаше бебета, имаше баби и дядовци на по осемдесет.

Имаше един-единствен пункт за проверка на документите, будка на отсамната страна на моста. Беше се оформила опашка, дълга стотина метра. Там, където свършваше опашката, имаше натрупани кълба бодлива тел, а зад телта — тълпа. През един отвор в телта пускаха хората един по един да се присъединят към опашката. На мнозина им отказваха и ги връщаха обратно. Някои минаваха край нея навъсени, други откровено хлипаха.

Нико ревеше в хор с другите бебета и Ана си даде сметка, че ако иска да прекоси същия ден, ще трябва да измисли нещо друго, а не просто да се нареди зад тълпата. Следобедът преполовяваше, но тя не знаеше още колко дълго ще остане отворена границата.

— Вие сте англичанка — каза един глас до нея.

Тя се обърна и видя среден на ръст мъж с квадратни рамене и широкопола филцова шапка. Беше облечен в тежък кафяв костюм от туид, а над него носеше шлифер. През рамото си имаше преметнат фотоапарат „Ролайфлекс“, а в ръката си държеше мъничка пишеща машина „Хермес“ в метална кутия.

— Вие сте англичанка, нали? — повтори той. — Чух ви като говорехте на бебето.

— Да.

Лицето му бе голямо, плоско, с дебели устни.

— Аз току-що пристигнах — каза той. — Вие от колко време сте тук? — Говореше с лек акцент.

— Преди десет минути.

— Сама няма да успеете да минете. Дръжте се за мен. Извинете! Извинете! — Той използваше пишещата машина като оръжие, блъскаше хората с нея и си разчистваше пътя. — Извинете! Трябва да минем!

Хората ги гледаха яростно и крещяха на немски. Но той се правеше, че не чува, а тя се бе вкопчила в него.

— Евреи — каза той и махна с ръка към тълпата. — Всички се опитват да се измъкнат.

Блъсканицата пред бодливата тел бе още по-голяма и те едва си пробиваха път. Един мъж с мегафон излезе от будката на граничния контрол и започна да вика нещо. Ана едва успя да различи няколко думи, но мъжът с филцовата шапка се заслуша внимателно, после каза:

— Дявол да ги вземе! Затварят границата за днес. Прекалено много хора. Ще отворят чак утре в осем часа.

— Но аз трябва да мина оттатък.

Той я погледна със странен поглед.

— Ние всички искаме да минем оттатък — каза той.

Тя усети, че я обхваща отчаяние.

— Трябва да има и други места. Други начини. Някои прекосяват с лодки.

— Тук? Не ми се вярва.

— Не, не тук. По-надолу по течението. Около четири километра по-надолу. Може да успеем да се качим в някоя лодка.

— Сигурна ли си? — Очите му се бяха разширили от интерес.

— Да.

— Как се казва това място?

— Не зная.

— Аз ще ида да проверя. Чакай ме.

Тълпата бе започнала да се разпръсква.

— Ще дойда и аз.

Но той изчезна изведнъж. Тя се почувства по-самотна от всякога. Не знаеше къде да иде и какво да прави. Следваше тълпата и се намери пред общината. Тя се бе превърнала в център за бежанци.

Ана бе настанена в част от фоайето, отделена за майки с бебета. Представители на швейцарския Червен кръст й дадоха пелени, бебешки храни и тя успя да успокои Нико и да го накара да се чувства по-удобно. По-късно получиха супа, хляб и сламеници, върху които да спят. Беше толкова изтощена, че не можеше да разсъждава. През нощта дойде полиция за проверка на паспортите и разрешителни за напускане на страната. Отведоха няколко майки.

Един лейтенант от граничния контрол погледна паспорта й и каза:

— Елате утре в седем сутринта в участъка.

— Защо? — Тя се чудеше дали Майснерови не са арестувани и сега да търсят нея.

Но той само каза:

— Утре ще получите отговор.

Тя спа на пресекулки. Нико се въртя цяла нощ и като сложи ръка на челото му, й се стори, че той има температура.

Не можеше да се освободи от мисълта за Майснерови от другата страна на реката, как обикалят по хотелите и търсят детето си. Беше й още по-трудно да заспи, защото жените и децата се въртяха, шумоляха, кашляха и плачеха. „Сигурно така изглежда адът — помисли си тя, едно място, пълно с изплашени хора.“

Ана се бе унесла в сивото утро, когато усети ръка на рамото си. Беше мъжът с филцовата шапка.

— Добре ли сте? — каза той. — Не можах да ви намеря. — Той й каза, че се спуснал надолу по реката и видял лодки, които да прехвърлят хора до другата страна. Чакал с часове, но лодките не се върнали.

— Трябва да идем на моста — каза той. — Тълпата пак е започнала да се струпва.

Тя погледна часовника си и каза:

— Трябва да ида в полицията.

— Защо?

— Така ми казаха.

— Ще дойда с теб.

Беше му благодарна. Докато вървяха, той попита:

— Как се казваш?

Тя му каза името си.

— А моето е Уилсън Брейд. — Пред участъка й каза: — Дай бебето. Аз ще я държа.

— Ще го държа — поправи го тя. — Името му е Нико.

— Здрасти, Нико — той остави пишещата машина и взе Нико в ръце.

Ана влезе в полицейския участък. Офицерът, който бе разговарял с нея в общината, седеше зад едно бюро и печаташе нещо с два пръста на машина „Адлер“. Носеше тъмнозелен лоден с черни пагони. Имаше широко селско лице, доста червендалесто.

— Griiss Gott. — Тогава, познавайки я, той каза на английски: — Добро утро. Къде е детето ви?

— Един приятел го държи.

— Добре. Паспорта ви, моля.

Той погледна паспорта й така, както го бе погледнал предната нощ.

— Какво сте правили в Австрия?

Тя очакваше този въпрос.

— Бях тук със съпруга си. Той е кореспондент в един вестник. В момента е в Полша.

— Сигурно има много неща за писане. Прекалено много неща.

Той извади печат от чекмеджето си, удари го в един тампон и подпечата паспорта й.

— Когато отворят границата, идете на лявата опашка, тя е за чужденци. Сега вече няма да имате проблеми. — Тя му благодари. — Не бива да има такова отношение към майките с децата — той посочи с ръка към хаоса навън, — особено когато са гости на страната.

Подаде й ръка, после се върна зад бюрото си. Когато разказа на Брейд какво се бе случило, той се усмихна:

— Имате късмет. Отношението към хубавите момичета е винаги по-особено. А между другото, къде е съпругът ти?

— В Полша.

— Лошо.

Отвориха границата точно в осем часа. Ана изпита огромно облекчение, когато подаде паспорта си на швейцарския граничен пункт от другата страна на моста. След кратко оглеждане на паспорта й един от мъжете го подпечата с транзитна виза за седемдесет и два часа, тя мина нататък и се почувства свободна.

Облегна се на парапета край реката и зачака Брейд. След десетина минути той се появи от будката на митничарите и прекоси по моста. Палтото му се вееше, шапката му бе килната назад и вече не се виждаха нито фотоапаратът, нито пишещата машина. Когато стигна при нея, той бе зачервен и разлютен.

— Гадовете ме претърсиха, сякаш съм някакъв долен абориген — каза той. — Освен това ми конфискуваха фотоапарата и пишещата машина.

— Трябва да намеря Майснерови.

— Кого?

— Моите приятели. Трябва да са в някой от хотелите.

Имаше само два хотела. Отидоха в първия и той каза:

— Дай да подържа бебето.

Тя внимателно му подаде Нико. На рецепцията въобще не бяха чували за Майснерови.

Отидоха в другия хотел, „Кайзерхоф“, но и там ги посрещнаха със същия отговор.

— Но те трябва да са някъде тук — каза тя на Брейд. — Ако има само два хотела, трябва непременно да са в един от тях.

— Освен ако не са отишли някъде другаде.

— Не могат да го направят.

Пое Нико, а той влезе в хотела. Когато излезе минути по-късно, той й каза:

— Взел съм стая.

— Но аз не мога да остана тук. Трябва да намеря…

— Слушай, ти си страшно уморена. Бебето също. Да идем в стаята да поговорим там.

Стаята беше голяма и уютна, с две двойни легла и кошарка за Нико. Тя седна на едното легло и усети, че от умора направо й се вие свят. След това на пресекулки му разказа за Майснерови и че Нико не е нейно дете. Той извади един бележник и започна да записва изречения, докато тя говореше.

— Значи не си омъжена.

— Не. Всичко това беше лъжа. В случай че започнат да ме разпитват.

— Е, много майсторски лъжеш. И аз се хванах.

— Извинявай.

— Ще проверя в полицията и Червения кръст. Връщам се след половин час.

Ана се обади на рецепцията и поръча камериерката да й подготви вана. Седна във водата и загледа тъмните косми под корема си. Отчаяно се надяваше да види следи от кръв, но водата остана кристалночиста. Закъсняваше. Ако още веднъж пропуснеше цикъла си, нямаше да има съмнение.

В полицията и в Червения кръст не бяха се регистрирали никакви Майснерови. Брейд й съобщи това, когато се върна от обиколката си по тези места. Той започна да й задава въпроси за живота й и защо е била във Виена.

Накрая тя попита:

— Какво пишеш?

— Твоята история. Аз съм журналист от „Дейли нюз“ в Лондон. Не знаеше ли?

— Откъде да зная?

— Помислих си, че може да си виждала снимката ми до колонката, която водя във вестника.

— Никога не съм виждала „Дейли нюз“. Баща ми четеше „Таймс“.

Той изглеждаше удивен и раздразнен.

— Защо пишеш за мен?

— Това ми е работата, а твоята история е дяволски интересна.

Чувстваше се съвсем безпомощна. Ако се противопоставеше, може би той щеше да си тръгне и да я остави, а тя не искаше това. Пък и почти нямаше пари. Беше казала на Михаел, че има, но когато ги преброи, разбра, че са само няколко шилинга. А и Нико — какво щеше да прави с него? Трябваше да дочака Михаел и Рут, но колко време щеше да се наложи да чака?

Мислите се въртяха отново и отново в главата й, а Брейд продължаваше да й задава въпроси. След около час той успя да изкопчи почти всичко от нея. Тогава тя каза:

— Познавам един журналист във Виена. Американец на име Бен Рамзи.

Той рязко вдигна поглед.

— И аз го познавах. Бедният нещастник.

— Какво?

— Загина при взрив. Във Варшава. Видях съобщението на Ройтер, преди да тръгна от Залцбург, фашистите нападнали политическо събрание, хвърлили в тълпата няколко ръчни гранати. Загинали са пет-шест души. Рамзи е бил сред тях.

Ужасът я хвана за гърлото. Последните седмици… първо изчезването на Бен, после Куно… Тя се опита да не мисли за Куно, но не можеше да не мисли за Бен.

— Той означаваше ли нещо за теб?

— Да — прошепна тя. — Уморена съм.

— Виж какво, трябва да ида в Цюрих и да предам няколко статии. Има една и за теб. Трябва да изпратя и няколко снимки. Има влак след половин час. Ще се върна довечера или утре сутринта.

Тя се сви на топка и плака, докато заспа. Когато се събуди, беше ранна утрин. Страховете й пак се върнаха. Сълзите й отново рукнаха, но този път тя ги преглътна. Ако сега се пречупеше, беше свършена. А трябваше да мисли и за Нико. Той лежеше в детска кошарка в един хотел, който не й беше по джоба, и беше дете на други хора. В утробата си вероятно носеше друго бебе. Бебето на Куно. Беше на деветнадесет години и беше сама.