Алън Скофийлд
Вярност (12)

Глава единадесета

Кръчмата „Траутбек Ин“ стана тяхното местенце. Срещаха се в нея колкото можеха по-често. Бен обикновено й звънваше от Лондон и й казваше, че пристига в толкова и толкова часа. Дали ще успее да дойде? Тя винаги успяваше. Молеше някой да я замести, работеше до по-късно, променяше си програмата, дори лъжеше. Но отиваше.

Заживя в един нереален свят. Войната, работата, децата, посещенията при Джок — всичко това продължи да има място в живота й, но някак излезе от фокус. Връзката й с Бен стана център на всичко.

Откакто бе във Виена преди седем години, все очакваше да се влюби. Този момент се бе забавил много, но накрая бе дошъл. Това, че се влюби в Бен, беше просто една ирония на съдбата, защото тя дълго се бе борила да го изтръгне от спомените си и почти бе успяла.

Но сега всичко бе сринато от силата на любовта й. Всеки ден чакаше да й се обади и всеки ден, в който не й се обаждаше, бе за нея изгубен ден. Всеки път, когато го видеше, животът й започваше отново, всеки път, когато се разделяха, се чувстваше ограбена. Почти не се хранеше, спеше лошо.

Нямаха никакви проблеми да наемат „тяхната стая“ в „Траутбек“, защото нямаше други желаещи. От време на време се появяваше един мъж на средна възраст, спираше се на бара, говореше за риболов и правеше по някоя снимка, но иначе бяха сами. Кръчмарят, мълчалив и затворен, им предлагаше храна и напитки и после ги забравяше. Чувстваха се така, сякаш се намираха в чужбина.

— Разкажи ми за Уилсън — каза Бен един ден. — Защо, за бога, си се омъжила за него?

Ана очакваше този въпрос и бе редактирала живота си така, сякаш на бюрото в кабинета й бе попаднал собственият й некролог.

— Защо хората правят едно или друго нещо? Навремето изглеждаше единственото, което можех да направя. Трябваше да се грижа за Нико. Баба почина. Нямаше какво друго да правя.

Изглежда, този отговор го задоволи.

Тя обожаваше тялото му, обожаваше неговото докосване и аромата на кожата му. Често, когато лежаха голи в топлата стая и слушаха плискането на реката, тя слагаше глава на корема му и докосваше с върха на пръстите си белезите.

— Мразя ги — каза той веднъж. — Ще ги оправя.

— Ще ги оправиш?

— Ако войната не донесе нищо на човечеството, поне донесе напредък в пластичната хирургия. Могат да вземат кожа от вътрешната страна на бедрото и да я присадят навсякъде.

— Но тези белези — това си ти — каза Ана. — Не те помня без тях.

— Но аз се помня — каза той.

— Не се променяй.

— Под тази твоя хладна външност се крие непоправима романтичка. — Притисна я още по-силно.

При други случаи той говореше за Майснерови. Сега вече тя не искаше да мисли и да говори за тях. Те разбуждаха духа на миналото и поставяха въпроса за потеклото на Нико и Питър. Искаше всичко това да бъде погребано завинаги.

Когато го попита защо все се връща към тези моменти, той каза:

— Те бяха мои приятели. Ще направя всичко възможно, за да разбера какво се е случило. Дължа им го. — После добави: — От това ще излезе добра статия.

— Да, така е — каза Ана, без да си дава сметка, че е преминала още един крайпътен камък — сега всичко беше храна за журналистическата мелница.

 

 

Джок се прибра вкъщи и Ана си взе две седмици отпуска. Той вече можеше да прекарва по-голямата част от времето в седнало положение. Пролетта стана още по-топла. Сестрата го обличаше дебело и Ана го хващаше под ръка за бавни разходки по терасата. Стъпките му бяха немощни и несигурни.

Той говореше почти само за Африка. Искаше да заживее в къщата си край морето. Морският въздух имал чудотворни свойства, щял да му върне силите.

Акс идваше винаги, когато може. Той се опитваше да намери места на някой кораб, но войната продължаваше в Далечния изток и непрекъснато изпращаха войски натам, така че пътуването с кораб бе лукс.

Една вечер, когато Джок си беше легнал, а те си пиеха уиски от нейните лични запаси, той изведнъж й каза:

— Зная, че нещата между теб и Уилсън не вървят добре.

— О? — каза тя остро. — Откъде знаеш тази информация не си я получил от мен, нито от Джок.

— Не, но професията ми е да чета между редовете. — Акс вдигна ръка. — Моля те, нищо не казвай. Просто искам да знаеш, че ако имаш нужда от мен, аз съм на разположение.

Ана бе трогната, но се опита да не намесва емоциите в разговора и каза:

— Това звучи много крайно. Има ли нещо, което не си ми казал?

— Мисля, че вече съм организирал пътуването ви с един от корабите „Елерман“.

— Кога?

— След седмица.

Сякаш я намушкаха с нож в корема. В момента, в който той си отиде, Ана се обади в Лондон на Бен. Никой не отговори, нито в офиса му, нито в апартамента. Тя звъня през интервали до полунощ. После си легна, но не можа да заспи.

От няколко дни не беше го чувала. Това се случваше понякога, когато той заминаваше във връзка с някой материал. Сега тя се почувства откъсната от него и се ужаси, че може да се е случило нещо непредвидено, като например да са го извикали обратно в Щатите.

Тъкмо закусваше следващата сутрин, когато я извикаха на телефона. Беше Бен.

— Здравей, скъпи. — Тя се опита да говори спокойно. — Опитах се да ти позвъня снощи.

— Съжалявам, не бях вкъщи.

— Да, разбрах. Как си?

— Добре съм. — Той звучеше малко разсеяно. После каза: — Слушай, обаждам ти се, защото се връщам в Германия. Войната свършва. Изпращат ме, за да отразявам влизането в Берлин.

— Кога? — Ана се почувства така, сякаш земята се разтваря под краката й.

— Довечера. Ние сме пет-шест души и вече имаме резервации за самолета.

— В колко часа заминаваш?

— От летище Нортхолт в девет часа.

— Трябва да те видя.

— Няма да е лесно.

— Джок се върна от болницата. Трябва да заминаваме за Африка следващата седмица.

— Мислех, че ти няма да заминеш. Имах чувството, че нещата стоят така.

— Точно затова искам да се видим.

Бен не отговори. Усети, че очите й се наливат със сълзи на отчаяние. После той й каза:

— Добре, ще дойда в три.

Ана трябваше да изведе Джок на първата му разходка с кола из околността, но му каза, че е забравила, че трябва да заведе Питър на зъболекар.

— И аз ще дойда с вас — каза той. — Ще остана в колата.

— Не, не. Може изведнъж да се застуди.

— Ще си взема одеяло.

— Ами ако се случи нещо? Ако стане някое автопроизшествие, дори съвсем незначително. Тогава няма да можеш да стигнеш до Африка.

— Е… дааа, май че си права.

— Утре ще те заведа на разходка.

— Да си болен е все едно да си отново дете — каза той. — Трябва да правиш това, което ти кажат.

Тя се обади в „Траутбек“ и запази стаята. До обяд чете вестниците на Джок, а след обяд отиде да доведе Питър.

— Но ти не си ми казала — запротестира той. — Каза, че ще излизаш с дядо.

— Зная, миличък. Просто забравих.

Ана го натъпка в колата и отиде до къщата на една своя колежка, която живееше в покрайнините на Уинчестър. Не познаваше Маргарет Фауълс кой знае колко добре, въпреки че няколко пъти се бяха срещали.

— Трябва да ида на зъболекар — каза Ана. — Ще може ли да гледаш Питър за един час?

Маргарет леко се стресна, но се съгласи. Ана се върна в колата и каза:

— Мама е направила глупава грешка, миличко. Не ти, а аз трябва да ходя на зъболекар. Ти ще останеш при тази добра леля, докато се върна.

Пристигна в „Траутбек“. Мъжът с шапката бе единственият на бара. Тя се качи в тяхната стая, седна до прозореца и си спомни как един друг път беше чакала Бен. Започна да изпитва страх, че той може пак да не дойде, че може да се е случило нещо, което да го спре. Но след петнайсет минути Бен влезе в стаята и заключи вратата след себе си. Прегърнаха се и тя се вкопчи в него.

— Господи, колко се радвам да те видя!

— Кажи ми какво става.

— После.

Любиха се, но Ана беше напрегната. След това го нямаше обичайното усещане за топлина и обич.

— Защо изведнъж такава промяна в плановете? — попита Бен.

— Не е изведнъж. От много време си мисля за това. Ако сега кажа на Джок, че няма да замина за Африка, че и децата няма да заминат, кой знае какво може да се случи. Може пак да получи инфаркт и да умре. Помислих си, че ще е по-добре да го заведа и да поговоря с Уилсън. Между нас няма вече нищо и той го знае.

— Имаш предвид развод?

— Да.

— И тогава?

— Тогава, разбира се, ще се върна тук.

— А децата?

— Естествено, ще ги доведа със себе си.

В гласа му се усещаше някаква странна нотка, но тя не й обърна внимание.

— Ти как мислеше, че ще постъпя?

— Не зная, просто се чудех…

— Може и да не дойда тук — каза тя. — Просто някъде, където ще можем да сме заедно.

— Може да ми се наложи да се върна в Щатите.

— Тогава ще дойда в Щатите. — Тя се намръщи. — Не разбираш ли, че искам да се омъжа за теб. Искам да бъда твоя жена.

Той стана от леглото и отиде да вземе пура от сакото си. Бавно я запали. През това време през главата й преминаха стотици мисли, но основната бяха децата. Искаше да го увери, че няма да очаква от него да се жертва за деца, които не са негови. Искаше да му каже, че постепенно ще свикне с тях, че никой не чака от него изведнъж да стане баща. Тогава си даде сметка, че ако каже тези неща, ще прозвучи сякаш моли за нещо и нещо вътре в нея се втвърди като стомана. Нямаше да го моли, никога. Но това не й попречи да му зададе един директен въпрос.

— Скъпи, правя ти предложение да се оженим — каза Ана.

Бен я хвана за ръката и здраво я стисна.

— Зная — каза той — и съм… Но…

— Но какво?

— Виж какво, ти заминаваш за Африка при съпруга си, когото не си виждала много дълго. Аз заминавам за Германия. Не зная какво ще стане там. Зная, че войната свършва в Европа, но от вестника могат да ме изпратят в Тихия океан и само един Господ знае колко ще продължи войната в тази част на света. Може да се наложи да прекарам там месеци, дори години.

— И военните кореспонденти се женят.

— Разбира се, че се женят. Зная. Но един развод може да продължи много време. Скъпа, защо не оставим да видим как ще се развият нещата през следващите няколко месеца.

Тя усети как цялата й емоционална енергия изчезва и оставя у нея някаква пустота. Разговаряха много дълго и колкото по-дълго разговаряха, толкова повече й се струваше, че заприличват на двама бегли познати, а не на души, които се обичат.

Чак когато той каза: „Време е да тръгвам“, тя усети, че отчаянието я обзема отново.

Изведнъж видя живота си напред като студен зимен пейзаж. Как щеше да мине през дните си без Бен? Но не можеше нищо да направи. Прегърна го, притисна се до него много силно, после каза:

— Ти върви пръв.

Той се облече и на вратата се сбогуваха. Дори и сбогуването им бе провалено от мъжа с шапката, който мина по коридора. Тя чу как Бен пали колата и се отдалечава и едва тогава се облече.

Погледна часовника си и с ужас установи, че са прекарали заедно два и половина часа.

Облаците бяха тъмни и бе започнало да вали. Тя бързо се върна в Уинчестър. Питър плачеше и явно бе създавал проблеми. Маргарет Фауълс сдържаше гнева си, докато Ана се извиняваше.

— Ти си голямо момче — каза тя на Питър, докато той сядаше на предната седалка до нея. — Недей да ревеш като бебе.

Дъждът се беше усилил, удряше по брезентовия покрив на колата. Ана излезе от града и започна да се изкачва по вития път към билото на хълма. Беше време за вечерята на Джок и тя знаеше, че той ще се разтревожи, ако не пристигне навреме, за да му прави компания, както обикновено.

Питър започна да хленчи и тя му каза:

— Питър, млъкни!

На върха на хълма в полумрака тя видя камион, но твърде късно. Той бе спрял зад един много остър завой. Тя рязко изви. Гумите се плъзнаха по мокрия път и колата се завъртя. Ана изпита гадното усещане, че лети, после колата се претърколи и тя си удари главата в нещо твърдо.

Питър! Той лежеше наполовина върху нея. Всичко бе посипано с разбити стъкла. Чу гласове, после усети, че изправят колата. Разпориха брезентовия покрив и някакви ръце повдигнаха Питър и нея и ги оставиха на тревата. Това бяха шофьорът на камиона и неговият спътник.

— Добре ли сте, госпожо?

— Да. Да. Обаче Питър… Къде е синът ми?

— Тук е — каза шофьорът на камиона.

Тя погледна лицето му и разбра, че се е случило нещо ужасно.

 

 

Ана седеше в чакалнята на болницата. Същата зала, в която бе чакала толкова пъти да види Джок. Беше единствената посетителка. Нямаше представа от колко време седи там. Беше се стъмнило. Косата й бе сплъстена от калта, по дрехите й се стичаха кал и кръв. Роклята й бе скъсана, а обувките намачкани. В главата й туптеше някаква болка. Но това нямаше никакво значение.

Дойде една медицинска сестра, която й донесе одеяло и чаша чай.

— Наистина ли сте добре, госпожо Брейд?

— Да.

И защо трябваше да е добре? Защо не беше пострадала тя? Питър. О, Питър.

Откакто седеше тук, бе преживяла десетки пъти момента на катастрофата.

Отново видя камиона, плющящия дъжд. После видя свитото тяло на Питър, докато двамата мъже го измъкваха навън — кръвта по лицето му, късите сиви панталонки, голите крака и стъпалото на единия крак…

Стомахът й се сви и тя се опита да отклони мислите си в друга посока. Успя да изтрие картината, но не можа да спре думите, които произнесе шофьорът към приятеля си:

— Боже! Костта се подава!

После пътуването в камиона. Неравния път. Камионът се накланяше на завоите. Тя държеше Питър в ръце и се опитваше да поеме всички сътресения по пътя, ако може да поеме и болката му.

— Ана?

Името проникна в съзнанието й сякаш от много далече. Тя видя Монтагю Акс, огромна тъмна фигура в мъждивата светлина.

— Ана! Какво, за бога…?

— Какво има? — прекъсна го тя.

— Имам много тъжни новини. Той вече не е сред нас.

— Не е?

— Мъртъв е.

Ана нададе отчаян вик.

— О, не. Не. Не може да бъде.

— Съжалявам, че аз трябваше да ти го кажа — каза Акс. — Казват, че вторият инфаркт обикновено е краят.

— Какво?

Той сякаш сега забеляза кръвта и калта по дрехите й.

— Какво се е случило? Добре ли си?

— Кажи ми!

— Станало е, след като ти си излязла. Получил е инфаркт.

— Джок? — прошепна тя.

— Да.

Ана затвори очи.

В този момент се отвори двойната врата в дъното на коридора.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате толкова дълго, госпожо Брейд. Но исках да съм съвсем сигурен.

Тя пое дълбоко дъх. Това бяха най-дългите секунди в живота й. Лекарят каза:

— Можеше да бъде и по-лошо. Раната на главата не е толкова сериозна, колкото си мислехме. Леко сътресение, бих казал. По-добре, че е така. Нищо няма да си спомня от катастрофата. Но кракът… — Той направи пауза. — Не съм сигурен дали ще успеем да спасим стъпалото.

Тя го гледаше, без да проговори. Челюстите й сякаш бяха залепнали.

— Но сигурно има нещо, което бихте могли да направите. Той е толкова малък.

— Знаем, госпожо Брейд. Ще направим всичко, което е по силите ни.