Алън Скофийлд
Вярност (23)

Глава пета

Неърн Брейд, обектът на всички тези телефонни обаждания и дискусии, в същия момент седеше в самолета на Британските авиолинии, който отлиташе от летище Швехат, Виена, на път за Лондон.

И се страхуваше…

Страхуваше се от това, което бе открила, но още повече се страхуваше от нещата, които усещаше, които присъстваха като все още невидими подводни скали. Страхуваше се за Ана, страхуваше се за Джон Брейд, своя баща. И по съвсем различни причини изпитваше несигурност и тревога за себе си.

— Какво бихте желали — кафе или чай? — попита стюардесата.

— Кафе, моля.

Тя седеше сама на редицата. Зарадва се на кафето, защото не бе мигнала цяла нощ. Изпи го на големи, жадни глътки. После се облегна назад, затвори очи и се опита да се отпусне, да забрави всичко.

Но пред очите й преминаваха различни картини. Най-страховитата беше Грегор, седнал в залата за свиждане в затвора Щайн. Дори в едно така добре охранявано място тя усети, че се страхува от него. Но може би причината беше цялостната атмосфера, по принцип затворите предизвикват страх.

После пред погледа й се появи лицето на Пол и на хората от Алтенкирхен, снимките на Майснерови, които Пол й беше показал, дори една снимка, направена в градината преди войната, на която се виждаше и Ана.

Тя я извади от портфейла си и я загледа. Беше черно-бяла, с отчупени краища и на нея се виждаха група хора до голям див кестен. На масата имаше шише вино и чаши.

Пол й беше казал кои са тези хора. Бяха Михаел Майснер, пълен и развеселен, жена му Рут, която гледаше в обектива с непроницаемо изражение, и Ана, млада и красива. Зад Ана имаше двама мъже. Единият бе Феликс Еслин, но кой беше другият? Беше висок и силен, но лицето му беше полускрито в сянката на дървото. Дали не беше Бекерман?

Това бе един от многото въпроси, които си беше задала. На въпросите бяха много повече от отговорите. Цялото разследване бе заприличало на картинна мозайка — някои парченца пасваха, а други сякаш въобще не бяха от тази мозайка.

Тя остави куфарчето на седалката до себе си и го отвори, фотоапаратът бе най-отгоре, върху дрехите й. Коженият му калъф носеше белезите на петдесетгодишна употреба. И той беше едно нещо, което трябваше да разследва.

Неърн извади малък лаптоп, постави го на сгъваемата масичка пред себе си и вдигна екрана. Особеност на журналистите е, че те мислят по-добре, когато пръстите им се движат по клавиатурата, и тя не правеше изключение.

Не знаеше точно какво иска Ана, дали нещо за първа страница, или един очерк, или пък просто информация от първо лице, но Неърн си изясняваше нещата, като седнеше да ги напише.

Написа заглавието „Грегор — Бекерман“ и започна да рови в съзнанието си за първо изречение. Обикновено нямаше проблеми с уводите, но този път упорито никаква мисъл не идваше в съзнанието й. След няколко минути си даде сметка защо. Може би Грегор е Бекерман, а може и да не е, но въпросът не беше в това. По-важното е това, което тя бе открила или поне бе тръгнала да открива, и което беше важно за Пол, за нея, а може би за цялото й семейство.

Това я плашеше. Капакът на кутията на Пандора бе затворен от много дълго време. Тя бе надигнала едното крайче и не знаеше какво има в кутията, нито какво е избягало вече от нея.

— Да си изясним нещата — каза си тя. После напечата:

„Кой, кой е?

Майснерови — Михаел, медик, съпругата му Рут, синът Стефан, изчезват в Австрия през 1938-а. Смята се, че са били застреляни от граничарите.

Феликс Еслин — журналист, брат на Рут Майснер, екзекутиран от австрийското Гестапо през 1940-а. Лили Еслин, негова жена, умира в концентрационния лагер в Маутхаузен през 1942-ра. Йохан Еслин, техен син, преживява войната, жени се, умира през 1976-а. Един син — Пол.

Пол Еслин — 29. Първа среща «Дейли нюз», април.“

— Извинявай, че те прекъсвам — бе казала Ана, когато Неърн влезе в кабинета й, — но бих искала да присъстваш на тази среща. Това е господин Пол Еслин.

От един стол се изправи някакъв мъж и леко се поклони на Неърн. Беше висок и строен, а орловото му лице и птичите очи му придаваха вид на хищник.

Намираха се в огромния, просторен кабинет на Ана, целият в стъкло, високо над Темза, а комините на електроцентралата в Батърси се забиваха в небето като пръсти. През прозорците нахлуваше бледа априлска светлина, а облаците пътуваха над Лондон, понесени от югозападния вятър.

Когато Неърн влезеше в някоя зала, обикновено усещаше погледите на мъжете. Беше висока, на двайсет и няколко години, с къса тъмна коса и светлосини очи. Движеше се грациозно, с големи крачки, делово. Монти често казваше, че тя му напомня на Ана, когато била на нейните години.

Неърн бе свикнала с тези погледи. Знаеше, че половината от мъжете мислено я събличаха, и когато беше по-малка, се чувстваше неловко. Сега си казваше, че е по-добре така, отколкото да са безразлични. Но в погледа на Пол Еслин нямаше абсолютно никакъв интерес. Той й кимна едва-едва и се обърна пак към Ана.

— Какво правите? — попита той.

— Искам да се запознаете с Неърн, защото тя ще пътува за Виена.

— Може би не сте ме разбрали правилно!

— Съвсем правилно ви разбрах, хер Еслин. — Ана се обърна към Неърн и каза: — Чела ли си материалите, които постъпват от Виена и Париж за един човек, заподозрян, че е престъпник…

— Заподозрян! — каза Еслин презрително.

Ана продължи:

— Да, заподозрян. Вие сте адвокат, това е правен термин. — После се обърна към Неърн: — Един човек на име Грегор.

Неърн усети как раздразнението й расте. Тя се обърна с гръб към Еслин пренебрежително и съсредоточи цялото внимание към баба си.

— Тази сутрин имахме материал на тази тема. Той не е ли заподозрян — тя бавно натърти на тази дума, — че е екзекутирал група от френската Съпротива…

— Не са били от Съпротивата — намеси се Еслин. — Обикновени хора.

— Заложници — каза Ана.

— Моля ви… губим си времето — каза той. — Ще закъснея за самолета.

Еслин, които бе седнал, сега се изправи и се надвеси над бюрото на Ана.

— Моля ви, мадам — каза той. — Ако не дойдете, ще го пуснат, а ако това стане, вече никога няма да го арестуват отново. Няма да го екстрадират. Ще бъде свободен.

Ана се обърна към Неърн:

— Господин Еслин смята, че може би аз познавам този Грегор.

— Казвам ви, че той е Бекерман!

— И че бих могла да го идентифицирам като един човек на име Куно Бекерман, когото познавах във Виена преди много години. Струва ми се малко вероятно.

— Мадам, аз…

— Познавах дядото на господин Еслин преди войната и…

— Каква връзка има това с нея? — попита Еслин, сочейки Неърн. — Дошъл съм да помоля вас.

— Господин Еслин, дядо ви ми беше много симпатичен и бих искала да направя нещо, за да помогна. Чудесно разбирам чувствата ви, но просто не мога да стана от този стол и да отлетя за Виена, за да идентифицирам в съда човек, който би могъл да бъде Бекерман, а би могъл и да не бъде. Имам ангажименти спрямо вестника, имам бизнес, за който трябва да се грижа…

— И вие смятате, че бизнесът ви е по-важен от идентифицирането на един убиец?

— Не съм казала такова нещо. Важно е. Но дори да ставаше въпрос за Айхман, просто не бих могла да оставя всичко и да замина с вас за Виена. Не е реално. Имам нужда от много повече информация.

— Но вие имате цялата информация.

— Зная само това, което вие ми казахте.

Те се гледаха напрегнато очи в очи.

— Да не би да искате да кажете, че не ми вярвате?

— Искам да кажа, че не сте безпристрастен. Семейството ви е било почти унищожено. Напълно ви разбирам, че искате възмездие за всички военнопрестъпници…

— Бекерман е знаел къде се е криел дядо ми. Знаел го е от Рут и Михаел Майснер. Знаел е също, че Феликс е работел в дома на Майснер.

— Не можете да сте съвсем сигурен в това.

— Разбира се, че съм сигурен. Той се е обадил в полицията.

— Откъде знаете?

— Баща ми имаше приятел в Министерството на правосъдието. Той открил, че на Бекерман му платили десет хиляди шилинга за тази информация. Освен това Рут Майснер и цялото й семейство изчезнали, когато Бекерман…

— Това го зная по-добре от вас. Но въпреки това не мога да стана от стола и да хукна към Виена. Има си начини за тези работи и моят начин е да изпратя Неърн да събере колкото е възможно повече информация.

— Защо нея?

— Защото й имам доверие.

Неърн видя как той трепна.

 

 

Тя остана в офиса на Ана, след като Еслин си отиде.

— Мислиш ли, че това може да е Бекерман?

— Съмнявам се — каза Ана. — Той изчезна по същото време, когато изчезнаха Майснерови.

— Но хер Еслин изглежда съвсем сигурен във фактите.

— Така е с всички, които имат някаква идея фикс. Първо си имаш някаква теория и после натъкмяваш фактите към нея. Хер Еслин иска възмездие. Жаждата за възмездие и разрастването на тази идея фикс заглушават всичко останало.

— Той смята, че просто е въпрос на идентифициране. Няма ли някой друг, който би могъл да познава Бекерман?

— Ако хер Еслин познаваше някой друг, нямаше да е в Лондон.

— Значи си само ти.

— Така изглежда. А ти виждаш колко неубедителни ще са и моите показания в съда, колко лесно ще бъде да се разбият на пух и прах. Искам да кажа, че не съм виждала Бекерман от петдесет години. — Ана повиши глас, сякаш искаше да се оправдае, и Неърн я погледна въпросително.

— Почти всички процеси срещу военнопрестъпници сега се свеждат до идентифицирането на старци. При последните процеси много жертви от лагерите са минати през свидетелската скамейка и дори те не могат да постигнат съгласие. Какво биха стрували показанията на един-единствен човек?

— Много биха стрували, ако човекът е сигурен. Не забравяй, че хер Еслин каза, че има косвени доказателства.

— Да, добре… Точно това искам да разбереш. Не съм свикнала да приемам думите на хората на доверие — журналистиката те учи на това — и ти не бива да го правиш. Иди във Виена. Провери какви факти има той, ако въобще има такива. И след това може да направим една кампания чрез вестника за екстрадирането на Грегор или Бекерман. Може и аз да ида във Виена. Но първо да видим какво ще намериш ти. И, Неърн… не искам да говориш с никого по този въпрос.

Ана се усмихна, за да смекчи заповедните нотки в гласа си.

— Ясно?

Неърн леко се намръщи, после вдигна рамене.

— Ясно.

 

 

Този ден тя си тръгна рано от „Дейли нюз“ и се отправи с колата си през натовареното движение към апартамента си в Суис Котидж. Психически се подготвяше. Нийл обикновено се дразнеше, когато тя трябваше да пътува дори за един ден. Това я ласкаеше, но трудно събираше сили да му каже, когато се налагаше да замине.

— Един ден — та това е един живот — беше казал той веднъж. И тя така го чувстваше. И не искаше да се отделя от него. А един Господ знае колко щеше да трае това пътуване. Седмица? Две?

Чудеше се дали той ще е в апартамента. Често работеше в другото си ателие. Или поне й казваше, че е там. Обикновено работеше върху две платна едновременно, едно в апартамента и едно в стаята в Камдън Таун.

Неърн отвори вратата и чу тихите тонове на китарата му.

— Здрасти — каза тя и влезе в стаята му. Беше най-хубавата стая в апартамента и трябваше да е дневна, но това бе единствената стая с достатъчно светлина, за да рисува.

Нийл седеше на пода до големия френски прозорец, който гледаше към запусната, буренясала градина, дрънкаше на китарата си и пееше стара песен на Боб Дилън. Тя се наведе, целуна го и отвори прозореца. Въздухът бе напоен с миризмата на хашиш.

Лицето му имаше ангелско изражение и той започна да пее „Времената се менят“. Тази балада винаги я вълнуваше. Той я беше пял още в началото на тяхното запознанство. Пееше с тих, ясен глас и тя пак усети, че се поддава на чара и красотата му. Имаше черна дълга коса, вързана на опашка на тила, с обица на едното ухо. Лицето му сякаш бе слязло от фреска.

Неърн се облегна на стената, за да го наблюдава, и тогава се спомни какво има да му казва. Реши да го заведе някъде на вечеря. Може би щеше да е по-лесно след няколко чаши вино.

Нийл довърши песента. Тя изръкопляска, а той се поклони леко. Целуна го по устните и усети колко са студени.

— Добре ли мина денят ти?

— Горе-долу.

— Как върви картината?

— Днес работих върху едната ръка.

Тя се загледа в недовършеното маслено платно на статива. Представляваше пищно голо тяло и на нея й се стори, че е в същото недовършено положение, в каквото си беше от седмица и нещо. Това, разбира се, беше Хариет. На повечето картини с голи тела беше тя. Естествено, той отричаше, но нямаше съмнение, че това е Хариет — с едри гърди, червена коса и това, което той веднъж бе нарекъл „дълбоко врязани бедра“. Представляваше нещо като Майката Земя. Почуди се дали той пак използва Хариет като модел, или рисува по памет. Не смееше да попита. Ами ако просто й кажеше „да“? Сигурно точно така щеше да й каже, ако усетеше, че го проверява. Когато Нийл се нанесе да живее в апартамента й, тя му звънеше по няколко пъти на ден само за да му каже здравей и да чуе гласа му.

Накрая той й каза ядосано:

— Не сме женени. Нали сме се разбрали да живеем така? Затова престани да ми правиш проверки!

Сега Неърн каза:

— Не ми се готви. Мисля да излезем да вечеряме някъде.

Отидоха в един италиански ресторант на Финчли роуд.

Вървяха пеша и тя се надяваше разходката да проясни съзнанието му. Както обикновено, Нийл привличаше всички погледи. Беше висок, носеше дълго наметало и широкопола черна шапка.

— Господи, умирам от глад — каза той, когато седнаха. — И от жажда.

Долетя една сервитьорка.

— Ти поръчай — каза Неърн.

— Аз искам яхния и печени ребра.

— Аз само печени ребра.

— И бутилка „Бароло“.

Той яде и пи обилно, след това си сви цигара.

— Трябва да замина за Виена — каза Неърн бързо.

— Кога?

— Утре.

Нийл се облегна назад и през дима се взря в очите й.

— Мислех, че ще заминем за Бретан.

— Съжалявам, Нийл.

— Чия идея беше да наемем кола и да поскитаме по крайбрежните пътища — „ти можеш да си рисуваш, скъпи, а аз ще мога да почета, ще ядем морски деликатеси и…“?

— Стига! Такава ми е работата. Когато си в някой вестник, нямаш голям избор.

Той вдигна рамене.

— Е, както казват, щом трябва, трябва. За колко време?

— Седмица, може и повече. Ще гледам да е колкото може по-кратко.

Неърн плати сметката и се върнаха в апартамента.

— Искаш ли да изпушиш една? — попита той.

Тя поклати глава.

— Защо не дойдеш да си легнем?

— След малко.

Тя бързо си опакова нещата и се мушна в леглото да го чака. Чуха се нежните звуци на испански танц от Бах. С Нийл бяха вече доста време. Срещна го в университета и прекъсна следването си, за да скита с него из Европа. Това за малко щеше да причини истински разрив с родителите й. Накрая те се запознаха с него и не скриха антипатията си. Затова ли се бе вкопчила в него? Понякога се питаше дали не е така. Или заради страха от самотата?

Както и да стояха нещата, Ана просто прие тази фаза от живота й като даденост и я взе в „Дейли нюз“. Тогава беше казала:

— Като знам родословието ти, сигурно във вените ти тече мастило.

Можеше и да се провали, но Неърн стана просто блестяща журналистка.

— Нийл! — извика тя.

Китарата замлъкна. Тя зачака. После отново чу звуците й. Изгаси лампата и впери очи в тавана. Защо не беше обърнал внимание на нейното пътуване? Дали ще я изчака да затвори входната врата, за да грабне телефона и да извика Хариет? Дали пък не искаше тя да замине?