Алън Скофийлд
Вярност (32)

Глава четвърта

Джон Брейд погледна с отвращение към Нико. Той беше гол и лежеше по гръб на леглото си, а устата му беше отворена и от нея излизаха къркорещи звуци.

Джон бе пристигнал в апартамента преди няколко минути и намери вратата леко открехната. Отвори я, извика, но никой не се обади и той влезе. Дневната бе ужасно разхвърляна, навсякъде нахвърлени фасове. Имаше и няколко празни бутилки от шампанско, отворена бутилка водка и кутия доматен сок. Кухнята изглеждаше дори още по-зле. Накрая намери доведения си брат в спалнята.

— Нико — каза той и го разтърси за рамото. — Нико!

— Какво?

— Събуди се!

Нико бавно дойде на себе си за втори път този ден.

— Джон?

— Знаеш ли колко е часът? Знаеш ли кой ден сме днес.

Нико се надигна от леглото и разтри наболата си брада.

— Боже. Главата ми. — Имаше смътен спомен, че са се карали с Джаки, а после са правили любов, но не беше много сигурен дали това не е било сън.

— Къде е Джаки? — каза той.

— Тук няма никой друг.

— Тя беше тук — каза той малко отнесено.

— Добре, обаче сега я няма. — В гласа на Джон се прокрадна раздразнение.

— Хайде, трябва да мърдаме.

Нико се изправи и се олюля от това, че кръвта се отдръпна от главата му. Подпря се на стената.

— Не ми е добре — каза той.

— Нищо ти няма. От махмурлука е.

— За теб може да е само махмурлук, братко, но за мен е въпрос на живот и смърт. — Тогава се засмя — стържещ, пресипнал смях, и продължи да държи главата си изправена, сякаш се страхуваше, че може да падне.

— Хайде да вървим! Трябва да сме на събранието след по-малко от час.

— О, да, събранието…

Нико се заклати към банята и първо си взе горещ, а после студен душ. Излезе от банята, като си триеше главата, и си направи водка с доматен сок.

— Закуска — каза той.

Изпи чашата и потръпна. Наля си още малко водка и отиде в спалнята. Джон го последва. Нико седна на леглото и продължи да суши влажната си коса.

— Това не ми харесва — каза той.

— Кое?

— Цялата тази работа. Начинът, по който ще постъпим с майка ни.

— Просто ще упражним правата си.

— И въпреки това не ми харесва. Всичко това ме кара да се чувствам… долен.

— Ти?

— Да, аз! Това учудва ли те?

— Не исках това да кажа. Виж какво, и друг път сме говорили по този въпрос. Неведнъж. Ти имаше нужда от пари. Аз ти дадох. Помниш ли?

— Въпреки това не ми харесва.

— Не е сега моментът да започваме отначало. Ако не бях ти платил дълговете от комар, кой знае какво щеше да се случи.

Нико започна да се облича.

— Я не ставай мелодраматичен.

— Ти беше мелодраматичен. Още пазя писмото ти. Ти не искаше „фамилията да бъде дискредитирана“, така пишеш. Е, добре, аз не искам фамилията да бъде дискредитирана, защото майка ни не може вече да управлява компанията.

— Глупости! Ти искаш „Дейли нюз“.

— Въобще не става въпрос за това. Работата е там, че ако тя ръководеше нещата така, както трябва, не бих искал да се направят промени.

— Въпреки всичко на мен не ми харесва. Имам чувството, че я стъпкваме в момент, когато е паднала.

Джон седна на леглото до него и успя да овладее раздразнението си.

— Знаеш по-добре от мен, че хората остаряват и не са в състояние да заемат силови позиции. Като стадните животни. Водачи са, но когато не могат да водят повече, стадото ги отхвърля.

— И те умират.

— Невинаги. Ловуват сами. Човешките същества се пенсионират. Мама е надхвърлила седемдесетте. Време е да се оттегли и да заживее по-спокойно.

— Казал ли си й го?

— Не, но възнамерявам да й го кажа тази сутрин.

— Няма да я зарадваш много.

— Няма как. Бизнесът си е бизнес.

— Знаех, че все някой ще изрече тези думи. Много се надявах, че няма да си ти.

Джон го наблюдаваше как се облича: оригинални джинси, мека синя риза, златна верижка около врата, скъпи испански ботуши. Имаше вид на човек, който се готви да режисира филм, а не да ходи на събрание на съвета.

— Но това си е истината. Говорили сме за това. Вестникът има нужда от свежи сили, от промяна, от преработка. И ти ще помогнеш да се извърши тази промяна. Искам да кажа оформлението, дизайна. Ти ще си в екипа. Ще работиш с групата.

— Ха така!

— Мислех си, че искаш.

— Искам достатъчно пари, за да мога да си пия шампанско, да спя с Джаки и от време на време да прескачам до Лас Вегас.

Джон го погледна в нов пристъп на отвращение.

— Хайде, Нико — каза той.

— Кафе. Трябва да изпия чаша кафе.

— Добре, но побързай.

Джон остана на прага на кухнята — страхуваше се да влезе, за да не се изцапа.

Нико си направи кафе през филтър и го изпи на големи глътки.

— Между другото, къде е Джаки? — попита Джон.

— Един Господ знае. Всичките ми съпруги все са ми изневерявали.

— И ти самият не си бил образец за вярност.

— Не, наистина не съм бил. И сега не съм верен — на мама.

— Да не би да искаш да видиш как се руши един голям вестник?

— Разбира се, че не.

— Да, но точно това става в момента. Но ние можем да спрем този процес. Защо не изпиеш още едно питие и да вървим?

— Мислиш, че имам нужда от смелост, така ли?

— Просто си мисля, че може да имаш нужда от още едно питие.

— Я ми се махай от главата.

Но си наля още едно питие, загледа чашата за миг и каза:

— Наздраве за сърфовете и всички, които се возят върху тях.

— Какво?

— Нищо.

 

 

Ана седеше сама в съвещателната зала на „Дейли нюз“. Навсякъде около нея се чуваха звуците от започващия ден — говор и смях, отваряне и затваряне на врати, звънене на телефони, токчета, потракващи нагоре-надолу по коридора. Започваше работният ден и служителите пристигаха. Обикновено правеше съвещание с външнополитическия редактор, вътрешнополитическия редактор и завеждащия фотографския отдел, за да сортира известните за деня събития. Тази сутрин съвещанието щеше да мине без нея. Много й се искаше да присъства на него и денят да е като всеки друг — да се отразяват нещастията на другите.

Седеше тихо като човек, който се намира в центъра на бурята в очакване на ветрове, за които се знае, че ще са ураганни.

В момента трябваше да мисли за това, което биха донесли американските акции, ако успее да ги продаде, без да се вдига предварителен шум, за да не им падне цената. А всъщност съзнанието й бе заето с телефонния разговор с Неърн.

Когато влизаше в офиса си рано този ден, си даде сметка, че двете нишки на живота й здраво се вплитат една в друга. Но не беше и предполагала, че всичко ще се развие толкова бързо. Сега, като си спомняше моментите, когато стоеше на прозореца с чаша кафе и наблюдаваше светлините на Лондон, те й се струваха много, много далечни. И наистина бяха далечни, защото през съзнанието й преминаваше период от живота й, който обхващаше повече от петдесет години.

Как можеше да обясни някога на Неърн или на Монти, на Питър, на Нико това, което се бе случило в онези далечни дни и което се бе върнало сега, за да я измъчва като тревожен дух, измъкнал се от неспокойния си гроб? Как би могла да обясни, когато тя самата не знаеше всички факти.

Как би могъл Еслин да е сигурен — а сега и Неърн — че това е Бекерман? Откъде бяха толкова сигурни французите? Още никой не беше го идентифицирал. Изглежда, че сега само тя, а може би и Бен, биха могли да го направят.

Шансовете той да е Бекерман бяха извънредно малки. Явно австрийските власти започваха да се изнервят и не искаха да го задържат повече. Сигурно търсеха извинение да го пуснат на свобода. След крайно неприятния шум, който се вдигна около обвинението, че техният собствен президент е бил нацист по време на войната, Австрия не искаше да се впуска в лов на нови. Искаше им се да дойде някой и да каже: „Не, това определено не е Бекерман.“

Изведнъж усети как кожата й изстива. Не беше ли това изходът? Не беше ли това начинът да избегне проблемите си? Нямаше ли да е най-добре да се съгласи да иде в затвора и да каже не, това съвсем не е Бекерман, това не е човекът, когото познавах преди повече от петдесет години, това не е Куно?

Примамливото в цялата работа беше, че това изглеждаше толкова разумно. Защо да е в състояние да идентифицира човек, когото не е виждала от 1938-а? Само Пол Еслин бе убеден, че тя е в състояние да го направи, а той бе обзет направо от мания, която се бе предала и на Неърн.

Никой не знаеше и никой нямаше да научи истината за нейната връзка с Куно.

Изведнъж изпита облекчение. Щеше да иде в Австрия.

Тъкмо бе взела решението и се готвеше да иде при Монти и да му каже „добре, ще го направя“, когато вратата се отвори и личната й секретарка подаде глава:

— Питър е тук — каза тя. — Пита дали ще можете да го приемете.

— Но събранието е чак след половин час.

— Казва, че било важно.

Ана погледна към купчината документи пред себе си, документи, които трябваше да са у Монти. Но Питър беше нейният съюзник, силната й дясна ръка в това състезание.

— Мога да го приема само за няколко минути.

 

 

Питър бе чакал на телефона си в Хампстед повече от час и чак тогава позвъни на личния телефон на Бакстър. Секретарката на Бакстър му каза:

— Питър, предадох му, че си се обаждал, но няма как… Цялата му сутрин е заета със съвещания, а в момента говори по телефона. Искаш ли да изчакаш?

— Той да не се мисли за Господ — каза Питър и затвори телефона, глътна едно бренди, качи се в колата и потегли за Четиринайсети канал в Мейда Вейл.

Мери едва-едва му се усмихна, когато нахлу в офиса й.

— Мина ми през ум, че може да се появиш. — Тя превключи копчето на интеркома.

— Питър Брейд иска да ви види. Казах му, че сте зает.

Гласът от другата страна се чу съвсем ясно:

— Кажи му да почака.

Тогава Питър чу звук, който му се стори познат, нещо като „тънк“. Той бутна Мери встрани и влезе в офиса на Бакстър. Освен Бакстър нямаше никой друг. Беше облечен в жълта спортна риза „Ла кост“ и се беше навел над стик за голф. В момента, в който Питър влезе, той удари една топка за голф, която прекоси килима и се удари със специфичното „тънк“ във водното стъкло, поставено накрая. Питър също бе упражнявал голф удари на килима.

Бакстър се приготви за следващия удар.

— Здрасти, Питър — каза той. — Тъкмо тренирах малко. Отивам следобед в Уентуърт, за да участвам в състезанията. — Удари топката и се чу ново „тънк“, когато тя пак се удари във водното стъкло.

— Истина ли е?

— Кое да е истина?

— Че сваляш „Говорещите глави“?

— Защо задаваш този въпрос? Публикацията в „Кроникъл“ ли?

— И разговорът ми с Родик.

— Аха.

Той се приготви за нов удар.

— Защо?

— Не се гледа. Каква друга причина може да има?

— Когато започнахме всичко, ти каза да върви по дяволите рейтингът, дай да направим нещо и да го направим добре.

— И го направихме. Сега е време да променим нещата.

Питър го наблюдаваше как се готви за следващ удар. У него бушуваше смес от ярост и страх.

Искаше му се да унижи този двуличен гад, да му се подиграе за австралийските маниери и произношение, за позата му на магнат. Но стисна устни. Хората като Бакстър не обичаха да ги унижават, те не забравяха и не прощаваха.

Питър си пое дълбоко въздух.

— Може би си прав — каза. — Вероятно се целехме много нависоко.

— Тогава не беше така — каза Бакстър. — Навремето си беше съвсем намясто.

Той се готвеше да попита „А какво става с мен?“, когато изведнъж реши да не задава този въпрос, за да не получи отговор, който не би могъл да понесе.

Опита се да запази спокойствие. Без да е поканен, седна в едно от креслата и остави едната си ръка да провисне през облегалката, за да покаже колко е спокоен.

— Как ти е кракът? — попита Бакстър и накара Питър да се почувства неудобно за това, че е седнал.

— Добре е.

— Трябва да държиш главата си неподвижно — каза Бакстър. — Това е тайната на добрия удар.

— И да използваш ръцете си като махало.

— Точно.

— В „Кроникъл“ пишеше, че се готвиш да се разрастваш в издателска дейност — вестници, списания.

— Не трябва да вярваш на всичко, което пишат във вестниците. — Той се засмя, а Питър му се усмихна.

— По отношение на „Говорещите глави“ се оказаха прави.

— Има и изключения.

— Помниш ли, когато обядвахме заедно?

— Разбира се, Питър. — Тънк. — Много приятно беше.

— Все си мисля за това, което си говорихме.

— И какво беше то? О, да, спомням си.

— Какво ще стане, ако „Дейли нюз“ се обяви за продан?

— А ще се обяви ли? — Тънк.

— Може би.

— Продължавай.

— Днес е общото събрание. Само семейството. Съществува мнението, че нещата ще трябва да се променят.

— Разбирам.

— Но има определени условия.

— Така си и помислих.

— Ако „Говорещите глави“ изчезне от екрана… — Той не довърши.

— Естествено. Доколкото разбирам, семейството ти държи акциите, които не могат да се преотстъпват на външни хора поради съществуваща клауза да се предлагат първо на останалите членове на семейството.

— Добре си информиран.

— Опитвам се.

Австралийският акцент почти не се усещаше в този момент и Питър си помисли, че може би това е нещо, което Бакстър демонстрира само пред другите.

Тънк.

— Но редът на приемане на нови членове може да се промени при определени условия.

— Това е много интересно, Питър. Предполагам, че ако стане такова нещо, ще има структурни промени.

— И аз така си мисля.

— Включително и редакторската работа?

— Мислех за нещо, което да обединява редакторската работа с управлението.

— Нещо като директор. — Тънк. — Това ще е ключово място, Питър. За него ще е нужен някой с личен чар и талант.

Питър се поколеба.

— Точно така.

— Не виждам защо не. — Той се изправи. — Трябва да ме извиниш. Налага се да тръгвам. Преди обяд имаме сесия за фотографите. — Той протегна ръка. — Беше ми приятно, че се видяхме. След събранието пак ще поговорим.

По пътя към колата Питър купи „Ивнинг стандарт“. Една статия долу на първа страница имаше заглавие:

„АВСТРАЛИЙСКИ МАГНАТ ПОЕМА ПРЕСАТА.“

Усети, че изстива. Прочете първия абзац:

„Кевин Накстър, четирийсет и четири годишният австралийски барон, разкри късно снощи, че той е новият собственик на една от най-големите издателски компании във Великобритания.

Неговото предложение да закупи за 800 милиона лири фамилната фирма «Дженкинс и синове», основана през 1827-ма, изненада лондонското Сити. Сега Бакстър е собственик на книгоиздаване, списания и национален вестник — «Мърмори»…“

Не можа да чете по-нататък. Усети, че му се повдига. Бакстър го бе оставил да си говори ли говори. Беше го подмамил да се орезили.

„Личен чар… ключово място…“ Боже Господи! Питър обърна колата и се отправи към „Виктория“.

— Здравей, скъпи — каза Ана, когато той влезе в заседателната зала. — Имам само една минута на разположение. Останалите ще дойдат съвсем скоро.

Той я целуна по бузата.

— Във всеки случай е във връзка със събранието.

Тя усети, че ръката му е леденостудена, че е блед, а в основата на косата му се забелязват капчици пот. От много време бе престанала да се тревожи за гените, които се предават, вместо това бе възприела теорията, че средата, а не наследствеността определят човешкото поведение. Но в момента това нямаше значение.

Той каза:

— Исках да знаеш преди останалите, че напуснах…

— Напусна „Говорещите глави“? О, Питър! Но ти работеше за тази програма с такова огромно удоволствие. Какво се е случило?

— Гадният Бакстър, естествено. Знаех, че е въпрос на време. Не бих могъл да работя за някой като него. В „Кроникъл“ има една статия за това, че все по-малко хора го гледат. Моята програма е единственото свястно нещо, което той има. Няма да се оставя да ме повлече надолу едно австралийско копеле. Знаеш ли, че е купил „Дженкинс и синове“?

— Знаех, че проявява интерес. Кога са направили съобщението?

— Явно късно снощи.

— Предполагам, че ще обнови „Мъркюри“.

— Голи момичета на трета страница. Софт порно. Всичко в името на равенството.

— По едно време той се интересуваше от „Дейли нюз“.

— Наистина? — каза Питър угоднически. — Той ли дойде при теб?

— Беше пуснал пипала.

Спогледаха се за миг и тя се смръщи. Питър нещо лъжеше. Ана каза:

— И за какво искаше да ме видиш?

— Ами ще имам нужда да върша нещо.

Значи Неърн е права, помисли си тя.

— Направо ще те глътнат в Би Би Си или Ай Ти Ви.

— Няма, след скандалите ми с тях. Проблемът е в това, че ако се скараш с продуцентите и в крайна сметка те станат ръководители на програми, всичките ти шансове са орязани.

„Истина е“ — помисли си тя. Той се беше местил от канал в канал, оставяйки след себе си врагове. Беше прекалено сприхав, с прекалена нетърпимост към глупаците. Тя си обясняваше това с фактора „болка“ и необходимостта от адреналин.

— Винаги съществува като възможност радиото — каза тя.

— Господи, каква идея! Не, искам нещо, с което да се заловя сериозно. Нещо важно, нещо с тежест, нещо, което да ме погълне.

— Звучи ми като политика.

— Сигурно се шегуваш. Не, аз съм журналист.

— Казваше, че мразиш журналистиката.

— Това беше преди години.

— Сигурно ще те вземат в някой от новите вестници. Или някой от неделните? Казват, че „Диспач“ търси „име“ за първа страница.

— Не, мислех си за нещо по-домашно. Нещо, към което бих проявявал по-голям интерес.

— Искаш да кажеш „Нюз“?

— Изглеждаш изненадана. Виж, вестникът е в трудно положение. Имам чувството, че нещата се развиха така, защото ти не можеш да отделиш достатъчно внимание на всяка част от империята. Имаме интереси и в Америка. Трябва да имаш общ поглед върху нещата. Но има нужда от човек, който да се занимава само с „Нюз“.

— Ти?

Гледаха се известно време в очите, след което той каза:

— Днес ще има гласуване.

— Зная, Питър. Разчитам на теб.

Той извърна очи.

— Знаеш, че в миналото винаги съм те подкрепял. Искам да знаеш, че и сега съм изцяло с теб.

— Но?

— Не, няма „но“. Просто може би ще се опиташ да видиш нещата от моя гледна точка.

— Какво искаш да кажеш?

— В основни линии искам да кажа, че притежавам солиден дял от „Уебстър Комюникейшънс“ и бих искал да работя в семейния бизнес. Това е всичко.

— Аз управлявам семейния бизнес, Питър. Ръководя го успешно още от времето, когато ти беше дете. Наистина в момента имаме трудности, но те не са нещо, което не може да се преодолее. Ти разбираш, че винаги съм се стремяла към най-доброто, най-висококачественото по отношение на персонал, машини, всичко…

— И не мислиш, че аз съм най-доброто, така ли?

Ана видя, че е ядосан, но нищо не можеше да направи.

— Справяш се великолепно с това, с което се занимаваш. Просто то е различно, това е всичко. — Тя замълча. — Извини ме, Питър, ще трябва да поговорим по този въпрос по-късно.

Той се понадигна, но тя му каза:

— Не, остани тук. Искам да ида да се видя с Монти.

Неговата врата беше затворена. Тя почука и влезе. Кабинетът му не беше голям и мебелите бяха обикновени, просто да има къде да държи книжата си и да си поставя шапката, съвсем различен от богато украсения му дом на Трафалгар скуеър.

— Монти, какво правиш?

Той отваряше чекмеджетата си едно по едно и трупаше на бюрото си документи. Не отговори и когато я погледна, тя видя, че лицето му е червено, а очите му са изпълнени с ярост.

Изведнъж си даде сметка какво му е причинила.

— Монти… Монти… Господи, колко съжалявам… — След това направи нещо, което не бе правила от времето, когато бе лежала до голото му тяло. Обгърна го с ръце и силно притисна главата му към себе си.

Но както и предишния път, нищо не се получи. Той внимателно се освободи от ръцете й и се изправи.

— Просто да речем, че виждаме нещата по различен начин — каза той.

— Не, Монти, не бих казала такова нещо и не бих те пуснала да излезеш от тази стая, преди да ме изслушаш. Много те обичам. Уважавам те. Имам нужда от теб. Повече от това не бих могла да кажа.

— Страхувам се, че това не е най-подходящото нещо за случая.

Сюзън, личната й секретарка, почука на вратата и каза:

— Нико и Джон пристигнаха.

— Покани ги в заседателната зала. Кажи им, че идваме след малко.

Когато вратата се затвори, Ана каза:

— Искам да си с мен, Монти.

Той не реагира.

— Искам цялата ти същност, целия ти ум и цялото ти сърце на моя страна, в противен случай ще загубим. Питър още не е наясно със себе си, но мисля, че се готви да гласува срещу мен.

Ана очерта набързо това, което Питър беше казал, и Монти попита:

— В такъв случай защо не му обещаеш нещо? Сигурно ще можеш да създадеш някаква работа за него.

— Ние не работим по този начин и ти го знаеш. Всеки трябва сам да завоюва мястото си.

— Човек не може да бъде малко морален — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че правиш морален проблем от един дребен акт на роднинство, един нормален компромис в бизнеса, а в същото време не изпитваш морална вина за този Бекерман.

— Седни, Монти. — Гласът й беше студен и той седна. Тя вдигна телефона и каза на личната си секретарка:

— Моля те, Сюзън, занеси кафе в заседателната зала. И кажи им, моля те, че ще се забавя малко повече, отколкото очаквах. — След това се обърна към Монти: — Сега ще ти кажа нещо, което никой друг не знае. Това е нещо, което съм пазила в тайна в продължение на половин век.

Като подбираше внимателно думите, тя му разказа какво всъщност се беше случило между нея и Бекерман. Докато слушаше, лицето на Монти все повече се изостряше и пръстите му се сключиха по оня познат начин, по който го правеше, когато се концентрираше.

Не й отне много време да му разкаже. Когато свърши, имаше чувството, че е преминала през истински катарзис. Сякаш след толкова години мълчание най-накрая бе намерила покой, като бе разказала всичко на някой друг.

Монти започна да оглежда ръцете си и после попита:

— Но какво общо има това с Питър?

— Той е син на Куно.

— О, Господи… Сигурна ли си?

— Абсолютно сигурна. И ако този човек е Бекерман, той ще се опита да ме дискредитира. Ако ме призоват да дам показания в съда и посоча точни дати, Питър и Уилсън ще се досетят.

— Не можеш да си толкова сигурна.

— Няма ли да е прекалено голямо съвпадение да съм родила преждевременно при тези обстоятелства? Освен това съм сигурна, че Уилсън усети, че го насилих да се ожени за мен. Както виждаш, не се опитвам да съм само малко морална. Просто се опитвам да гледам реалистично на нещата. Цял живот съм се тревожила как би се отразило това на Питър.

— Той е възрастен човек. Изживял е един живот и му остава още един да изживее. Помисли за това в какво е обвинен Бекерман, какво е направил на тези френски пленници!

— Но това е нещо минало, свършено! Не разбираш ли как се чувствам по отношение на Питър? Не разбираш ли, че катастрофата е оставила белези не само върху него, но и върху мен?

— Да, разбирам и ми е мъчно за теб. Безкрайно ми е тъжно, че трябва да направиш избор, особено в такъв момент, но…

Телефонът на бюрото на Монти иззвъня и той й подаде слушалката:

— Сюзън е.

— Започват да губят търпение — каза Сюзън.

— Добре. — Ана остави слушалката и каза: — Трябва да вървя.

Той се извърна с гръб към нея, но тя го хвана за ръката:

— Искам да знаеш, че преди да дойда в тази стая, всъщност още от момента, в който разбрах, че ще те нараня… Аз… аз взех решение… Отивам във Виена. Ще се видя с Бекерман. Исках да ти кажа защо толкова време се борих срещу това.

Той се намръщи. Промяната бе твърде рязка.

— Не искам да отиваш, защото си мислиш, че си ме наранила. Това не може да е причина.

— Има ли значение каква е причината, Монти? Нали отивам?

Той кимна, след това вдигна няколко документа от бюрото си.

— Хайде да започваме събранието — каза Монти.

Ана го поведе по коридора, като си мислеше колко е лесно да се излъже.