Алън Скофийлд
Вярност (35)

Глава седма

Неърн караше колата по пътя към апартамента си и почти не виждаше движението около себе си. Беше включила на автопилот. Рояк мисли се щураха из съзнанието й, родени от писмото, което беше прочела. Какво беше това отвратително, гадно нещо, което дядо й беше направил?

И кой бе високият, слаб възрастен мъж, които е ходил в хранилището? Бекерман. Нямаше кой друг да бъде. Кой друг би се интересувал от снимки на австрийски бежанци от оня период?

И защо бе телефонирал Пол? Дали не се е появило нещо ново, свързано с Бекерман? Или пък е нещо друго. Нещо лично?

Трябваше да чуе телефонния си секретар, за да разбере защо й се е обаждал Пол. Тогава ще иде в „Дейли нюз“ и ще копира филма.

Изтича нагоре по стълбите към апартамента си, отвори вратата и първото нещо, което чу бе, „Романс“ на Балбастър в изпълнение на китара, който долиташе от дневната.

— Здрасти — провикна се Нийл. — Ти ли си, скъпа?

Седеше на пода, а дългите му пръсти се носеха по струните. Видя го в профил, с коса вързана отзад на опашка. Обикновено би усетила вълна от доволство, че е толкова красив, че е неин. Но положението сега не бе обикновено.

Стаята вонеше на марихуана.

— Добре дошла у дома — каза той. — Съжалявам, че не бях тук да те посрещна.

Мина край него и отвори прозорците. Не знаеше какво да му каже, не знаеше как да реагира. Сякаш той никога не си беше отивал. Нещата се бяха развили много бързо. Не й беше останало време да реагира на отсъствието му и той пак се беше върнал.

— Къде беше?

— Нямаше ме няколко дни.

— Забелязах. Звъних няколко пъти от Австрия.

— Аха. Нали разбираш, не знаех.

— Къде си бил?

Той я погледна с ангелска усмивка и каза:

— През девет планини в десета.

— Извини ме за момент.

Неърн отиде до телефонния секретар, за да прослуша съобщението на Пол. Чу се само свистенето на празната лента. Никакви гласове, никакви съобщения. Отвори телефонния секретар и видя, че ролката е била пренавита. Върна се при Нийл.

— Какво е станало с телефонния ми секретар? На лентата няма нищо.

— Аз я изтрих.

— Какво си направил?

— Беше почти пълна, а си помислих, че може да се обадиш.

Той спря да свири, облегна се на един стол и отметна главата си назад.

Нескопосното му обяснение я вбеси. Дори не се бе опитал да го направи по-правдоподобно.

— Лъжеш — каза тя. — Винаги те усещам. Водил си някого тук!

— Виж какво, сладурче… — Той остави китарата на пода и се изправи. — Не си ми настойник. Какво правя, си е моя работа.

— Не, в моя дом не си е твоя работа — каза тя.

Бяха се изправили един срещу друг и се гледаха гневно, когато той изведнъж превключи на друга вълна.

— Чуй ме, любов моя, не се дръж така. — Опита се да я прегърне, но тя се изплъзна. — Не казвай нещо, за което после и двамата ще съжаляваме. Има ли някакво значение за теб какво правя, когато те няма? Важното е да сме заедно. Освен това откъде да знам какво си правила в Австрия? Разбираш какво искам да кажа, нали? Една отворена връзка…

— Да вървят по дяволите отворените връзки!

Изведнъж видя какво представлява той: човек, който живее на сцената на живота, едновременно и актьор, и публика, а едната част от него непрекъснато аплодираше другата. Той всъщност не е пораснал, помисли си тя. А тя бе пораснала.

Каза тихо:

— Отивам в редакцията на „Дейли нюз“. Не зная кога ще се върна, но когато се върна, не искам да те намеря тук. Не искам да виждам нищо твое в дома си. Ако вземеш някоя моя книга или нещо друго, което не е твое, ще се обадя в полицията.

— Почакай сега…

— Искам да се махнеш!

Тя изскочи от стаята и изтича до колата. Тялото й реагира на емоцията чак когато стигна гара Виктория. Караше колата спокойно и съвсем точно, но в асансьора към фотографския отдел започна да трепери.

Един от техниците в лабораторията погледна негативите и каза:

— Много са тъмни.

— Не можеш ли да направиш нещо?

— Ще се опитам. За кога ги искаш.

— Веднага.

Той погледна часовника си.

— След десет минути излизам за обедна почивка. — Тя почака. Той вдигна рамене. — Добре, първо ще ги направя.

— Обичам те!

— Всички така казват.

Слезе в стаята си и поръча разговор с Пол във Виена. Секретарката му каза, че той е в Министерството на правосъдието, но ще се върне всеки момент.

— Бихте ли му казали, че сега съм в редакцията? Нека да се обади веднага.

 

 

За първи път, откакто бе започнало събранието преди повече от два часа, Ана усети, че се страхува. Страхуваше се, че губи „Дейли нюз“. Защо? Това бе въпросът, който не й даваше покой. Как бе стигнала дотук? Докато споровете около нея ставаха все по-разгорещени, тя се опита да намери отговор, да се види за миг отстрани, така както сигурно я виждат другите: безмилостна, арогантна, привилегирована.

Но не беше ли тя и младото момиче, което бе избягало от фермата на баба си в Уелс? Което бе прекосило с влак цяла Европа на път за Виена, без да знае какво бъдеще я очаква, но благодарна за това, че се откъсва от миналото си?

За много неща бе имала късмет, за други — не.

Беше се възползвала от възможностите, които животът й беше предоставил. Можеха да я обвинят в безскрупулност за това, че бе принудила Уилсън насила да се ожени за нея. Арогантност? Сигурно. Но определено имаше любов, състрадание и лоялност.

Тя продължаваше да е онова момиче, но вече остаряло. Самата тя се чувстваше така, както винаги се бе чувствала, откакто се помнеше. Продължаваше да прави старите неща: спеше с Бен и това й доставяше удоволствие, вървеше с пружинираща походка, живееше в центъра на бързо променящи се събития и това я държеше млада. Или поне си мислеше, че е така.

Но за Питър, Джон, Нико, Неърн и всички служители тя сигурно изглеждаше това, което беше — посивяла жена, прехвърлила седемдесетте. И тя им препречваше пътя. Погледна мъжете, опълчили се срещу нея. Трима от тях познаваше от времето, когато бяха мънички, розовички и спяха в бебешки кошчета. Сега те бяха мъже на средна възраст и всеки от тях имаше свой собствен живот. Ако трябваше да я пожертват, сигурно щяха да го направят.

Кръвта вода не става, знаеше това, но едновременно с това знаеше, че има времена, когато поговорката е почти неприложима. Хората постъпваха така, както ги принуждаваха обстоятелствата, а сега обстоятелствата се бяха обединили срещу нея, за да й отнемат това, което беше създала.

Но този самоанализ бързо отстъпи пред решимостта й да действа. Беше се облегнала назад, сякаш за да се откъсне от това, което ставаше. Сега се наведе напред и постави лакти на масата.

Това, което я изплаши, бе фактът, че я подкрепяше Нико, а не Питър. Нико бе най-отстъпчивият и ако можеше да бъде манипулиран от едната страна, защо да не бъде манипулиран и от другата?

Той се бе изчервил, държеше се грубо, а Джон и Уилсън непрекъснато го нападаха, докато Питър беше потънал в мълчание. Тя бе изгубила Питър. Съвсем глупаво при това. Той бе този, който бе получавал нейната любов и й бе давал повечето от своята. Бе лоялен. Сигурно се бе случило нещо, което го бе накарало да си подаде оставката от „Говорещите глави“. Дали не е бил подложен на унижение? Само това можеше да измисли. Питър не можеше да понася унижение. Той имаше нужда от положение, от достойнство, от власт.

Е, беше се появил още един шанс. Нико беше слаб и човек не можеше да разчита на него, но затова пък той имаше нужда от пари. Ана остави принципите си настрана и се намеси в разговора.

— Въртим се в кръг — каза тя високо. — Скъпи ми Нико, искам да ти предложа нещо.

Нико се извърна, за да я погледне.

— Какво?

— Америка.

— Какво Америка?

— Да работиш в американския клон.

Нико въртеше между пръстите си златната верижка, която висеше около врата му. Лицето му престана да излъчва грубост и нападателност. Ана сякаш четеше мислите му: така той щеше да измъкне Джаки от лондонските вертепи — слуховете около нея бяха, меко казано, скандални. Освен това щяха да му плащат добре.

— Ново начало — каза тя. — Ще трябва да навлезеш в занаята, но това няма да е толкова трудно. Ще имаш добри съветници. Главната ти квартира ще е в Бостън.

Тя видя как веждите на Уилсън учудено се стрелнаха нагоре. Той се обърна към Нико:

— Ако повярваш на това, значи можеш да вярваш на всякакви бабини деветини. Питай я откъде ще вземе пари да ти плаща.

Ана каза:

— Нико знае, че винаги съм удържала обещанията си.

Усети, че Монти е изненадан, колкото и останалите. Тя се обърна към него и каза:

— И Монти вярва в това. Вярва в силата на лоялността в рамките на семейството. — Тя наблегна на думите и погледна твърдо към Питър. — Преди малко говорихме за това. Няма причини Нико да не работи в американския клон. Впоследствие може да стане вицепрезидент, ако съветниците му са на място.

— Будалкат те — каза Уилсън. Главата на Нико се обръщаше ту наляво, ту надясно. — Но ако идеята ти харесва, можем да се договорим.

През целия си живот Нико никога не бе ухажван така и той се облегна на стола си и каза:

— Какво да се договорим?

— До подробностите ще стигнем по-късно. Но ако искаш да идеш в Щатите, защо не? Можеш да оглавиш американския клон.

Ана усети как напрежението в стаята се покачва. Това приличаше на търг, при който цената се определяше от алчността на Нико.

— Нико, знаеш, че не можеш да ръководиш нещата сам — каза Ана, като се опитваше да намекне на Нико за неизбродността на работата.

— Защо да не може? — каза Уилсън. — Ти го подценяваш. Винаги си го подценявала. Нико, ще ти дадем великолепен екип, но ти ще го ръководиш.

Думите му бяха добре подбрани. „Екип“ и „ръководиш“ звучаха много по-добре от „съветници“ и „вицепрезидент“. И тогава добави най-отгоре сметаната на тортата.

— Можеш да преместиш главната си квартира в Ню Йорк. Там е съсредоточено всичко.

Но Нико се забавляваше твърде добре, за да се съгласи веднага.

— Не си отговорил на въпроса ми — каза той. — Какво ще се договорим?

— Добре, ако вземеш страната на Ана, попитай я с какви пари ще ти плаща. Или въобще ще продължава ли да плаща на когото и да било.

— Мога да отговоря на този въпрос — намеси се Монти. — Получаваме кредити от Ерлих.

— Боже Господи — каза Уилсън. — Затънали сте до гуша. Едва се оправяте със сегашния си дълг. Сега ще вземете от Ерлих. Те имат най-високите лихви в цяла Европа и — ей, почакайте малко! — Той се обърна към Нико и каза: — Знаеш ли какво ще направят те? Ще продадат американския клон. Ще те оставят там няколко месеца, докато се намери купувач, и тогава — бум! — ще ти го изтеглят изпод краката.

Нико хвърли на майка си враждебен поглед.

— Истина ли е? Ставало ли е въпрос за продажба на американския филиал?

— В една толкова голяма компания като нашата се обсъждат различни варианти.

— Ставало ли е въпрос?

— Споменавали сме между другото, но ако искаш, питай Монти — решихме, че това не е приемлив вариант.

Монти се почувства неудобно и Уилсън го забеляза.

— Лъжат те — каза той. — Във всеки случай това не променя фактите. Ако се захванеш за тях и заминеш за Америка, поемаш голям риск. Все едно да заложиш само на една цифра. Знаеш какъв ти е шансът тогава. Но „Брейд Интернешънъл“ има пари. И сме готови да ги пуснем в ход.

Ана усети, че губи Нико.

Монти също разбра това.

— Мисля, че можем да разрешим този въпрос. Бих искал да поговоря с Ана насаме.

Излязоха в коридора.

— Ако сега гласуват, ти губиш — каза Монти.

— Зная.

— Имаш само една карта. Питър.

— Не мисля, че е така.

— Ти си му майка. Той ти е най-близък от всички. Трябва да се опиташ да го спечелиш на тази основа. Ако искаш, кажи го по друг начин, но му дай да разбере за какво става дума.

— Не бих могла. Не сега. Той се почувства унизен. Това само ще обърка нещата още повече.

— Не може да има нищо по-силно от любовта на майката към детето й — каза той. — Важи и обратното.

— Невинаги.

— Дай му това, което иска. Ако иска да е редактор или директор, или самият Бог, дай му го!

— Аз не съм…

— Наблюдавах го. Зная, че е ядосан и засегнат, но има едно нещо, което е в твоя полза. Може теб да не те харесва, но мрази Уилсън.

Докато той говореше, тя си помисли: защо не? И когато го спечели пак на своя страна, ще може да си го върне на другите. Направо ще ги разпердушини. Джон, толкова е патетичен, изцяло зависим от баща си и от жена си; Нико, повърхностен и непостоянен. И Уилсън! Него ще си го остави за десерт…

Те се върнаха в залата и заеха местата си.

— Искам да кажа нещо — започна Ана.

Всички чакаха.

Тя си пое дълбоко въздух. Но тогава, вместо да започне, тя бавно изпусна въздуха. Вместо тримата възрастни мъже пред себе си видя тримата си синове. Заедно с Неърн те представляваха нейното семейство, всичко, което имаше след повече от седемдесет години. Ако кажеше нещата, които искаше да каже, първо на Питър, а после и на останалите, щеше да спаси вестника, но щеше да изгуби уважението и любовта им, такава, каквато беше. Щеше да изгуби основната част от живота си. Защото не си правеше илюзии, че когато нещата отминат, Питър в крайна сметка ще изпита презрение към нея.

— Какво? — каза Уилсън. — Чакаме.

Тя бавно поклати глава.

— Нищо. Нямам какво да кажа.

— Тогава да гласуваме за последен път. — Гласът на Уилсън бе плътен и екзалтиран.

Тя погледна към Монти. Той я гледаше объркан. Но и той не можеше нищо да направи, това бе нейната компания, нейното семейство.

— Хайде! — повтори Уилсън. — Да гласуваме.

Вратата се отвори с трясък. На прага застана Неърн. Тя гледаше баща си.

— Татко! Искам да говоря с теб! — Гласът й бе едновременно гневен, настойчив и отчаян.

Баща й каза:

— Тъкмо щяхме да…

— Искам да говоря с теб. Веднага!