Алън Скофийлд
Вярност (9)

Глава осма

Един ден през Втората световна война Ана каза на Джок Брейд:

— Нужно ми е нещо, с което да се занимавам.

— Имаш с какво да се занимаваш.

— Искам да кажа нещо повече от децата.

Силен югозападен вятър блъскаше къщата в Ъсбърн. Джок седеше до огъня в кабинета си, коленете му бяха увити в одеяло. Ана стоеше до прозореца и гледаше мокрия пейзаж. Стаята миришеше на евкалиптово масло и в нея отекваше хъркащото дишане на Джок.

— Няма нищо по-важно от децата.

Тя знаеше, че той трепери над внуците си, но бе взела решение. Войната продължаваше месец след месец, година след година, храната и горивото бяха с купони, зимите бяха ледени, навсякъде се усещаше всеобщата депресия и постепенно тя започна да усеща, че животът й се изплъзва.

За първи път имаше шанс да бъде свободна, защото Уилсън бе заминал като военен кореспондент в Северна Африка.

Тогава тя му беше казала:

— Там няма да ти хареса.

— Мисли си каквото щеш.

Поведението му от нощта на бомбардировката не беше се повторило и старата му арогантност и агресивност се бяха върнали бавно у него. Но тя знаеше. И той знаеше, че тя знае…

Джок Уилсън се бе ужасил, като разбра, че Уилсън се е съгласил да прави репортажи за войната. Беше ужасен, че единственият му син е решил да се изложи на такава опасност.

Двамата се бяха усамотили и разговаряли в продължение на часове. Ана знаеше, че се пазарят или поне Уилсън се пазареше. Накрая той излезе от стаята със самодоволен вид. Тя го чакаше да й каже какво са обсъждали, но той не каза нищо, а гордостта не й позволи да го попита.

Сама щеше да разбере през следващите месеци.

Джок получаваше „Икзаминър“ заедно с останалите национални вестници и тя четеше репортажите на Уилсън от Египет. Над повечето пишеше „Специален пратеник“. Той често започваше материалите си с изречението: „Докато пиша тези редове, около мен падат немски бомби…“

После репортажите спряха и след няколко седмици тя чу, че е напуснал „Икзаминър“, качил се е на кораб, превозващ ранени, който заобиколил около нос Добра надежда, слязъл от кораба в Южна Африка и започнал да работи за „Брейд Къмюникейшънс“.

Джок беше просто в екстаз.

— Точно така планирахме нещата — каза той. — Не ти казах, защото се страхувах да не би нещо да се провали.

— Но не изглежда ли така, сякаш… нали разбираш…

Джок се направи, че не я разбира.

— Той има право да прави това, което иска — каза той. — Има южноафрикански паспорт. Не е длъжен да пише репортажи за войната или да се бие в нея. Южна Африка не е замесена така или иначе.

Но тя усети, че той се опитва да извини сина си, и когато Ана отиде в Лондон, Денис каза:

— Чух, че Буана се наситил на бум-бум и си отишъл у дома.

Изглежда, и другите мислеха така.

Явно Уилсън добре се бе пазарил с баща си, защото за няколко месеца стана изпълнителен директор на „Брейд Къмюникейшънс“ в Южна Африка, пост, който щеше да държи до завръщането на Джок.

Косата на Джок бе побеляла и бе станала тънка и пухкава. Кожата му бе загубила розовия си цвят, а в очите му — с изключение на случаите, когато говореше за това как ще се върне и отново ще поеме юздите — вече го нямаше фанатичния блясък.

Тя не знаеше как да каже на Джок, че никога няма да отиде в Африка. Остави бъдещето само да реши този проблем. Това, което знаеше със сигурност, бе, че трябва да е готова да се грижи за себе си, да се справя сама с децата. Беше все още млада и можеше да се учи, трябваше да се учи. Явно мястото й беше в някой от провинциалните вестници на Джок.

Ана се върна на тази тема на следващия ден.

Той каза:

— Войната скоро ще свърши. Ще идеш в Африка. Там жените не работят.

— Често си ми разказвал за слугините и гледачките, но аз не мога просто… — Изведнъж пред очите й се появи Рут Майснер, която играеше карти, докато светът се променяше. — Не мога просто да седя и да играя бридж.

Друг път Ана го попита:

— Като беше млад в Африка, дали щеше да ти харесва през цялото време да казваш на слугите какво да правят?

— Разбира се, че не.

— Е, и аз не искам да правя само това.

Знаеше, че това е единственият й шанс, и го изтощи до такава степен, че Джок рече:

— Нека си помисля.

След една седмица й каза, че може да работи във вестника в Уинчестър.

— Но само по два часа на ден, чу ли? Говорих с редактора и той ще те вземе под крилото си. — След това добави: — Знаеш, че няма нужда да го правиш.

Но имаше, имаше голяма нужда. Тя започна в началото на следващия календарен месец, като дотогава намери жена да гледа децата, когато я няма.

 

 

„Уинчестър Мъркюри“ бе всекидневник, който не беше се променил много за двеста и петнайсет години. Основната му функция бе рекламирането на стоки и имоти. Най-големият му удар бил през 1805-а, когато изпреварил лондонските вестници с новината за победата на Нелсън на Трафалгар, и това съобщение бе сложено в рамка в чакалнята.

Ана бе склонила пред настояването на Джок да работи само сутрин и шофьорът му я докарваше с неговия „Даймлер“.

Във вестника работеха най-вече пенсионирани журналисти, върнати да движат вестника, тъй като по-младите им колеги бяха постъпили в армията. Някои от тях бяха работили на Флийт стрийт и с доста кисел вид приемаха най-новата стажант репортерка, която пристигаше по този начин.

Ана си даваше сметка колко е обидно за истинските журналисти да траят снахата на шефа, но желанието да овладее някаква професия бе станало толкова силно, че тя успяваше да устои на циничните погледи.

Първите няколко седмици се чувстваше много самотна. Бяха й дали най-простата работа: времето, нивото на морето в Портсмут и Саутхемптън, в колко часа изгрява слънцето и в колко залязва. Знаеше, че и дете на пет години може да се оправи с тази работа, но си бе наложила съвестно да изпълнява това, което се иска от нея. Другите репортери я оставиха да се оправя сама и никога не я въвличаха в техните безкрайни дискусии.

Започваше работа в девет и колата идваше да я вземе малко преди обяд. Понякога, когато й даваха допълнителна задача, например да разбере кога ще се състои следващото събрание на Женския институт, и тя не бе готова, караше шофьора на Джок да чака. Тогава редакторът се притесняваше, започваше да кръжи около бюрото й и да повтаря:

— Не се безпокойте, госпожо Брейд, ще накарам някой да довърши нещата.

Но обикновено имаше толкова малко работа, че я проточваше, за да запълва часовете. Следобедите беше в Ъсбърн с Джок и децата. Струваше й се, че журналистиката е най-тъпата и надценявана работа, на която бе попадала. Освен това не й беше приятно, че така открито не я приемаха.

Започна да си дава сметка, че не натрупва никакъв истински опит и не стъпва на позиции, които ще й бъдат полезни в бъдеще.

Отиде в банката в Уинчестър, взе заем от сто лири и си купи мъничка кола „Хилман“.

— Защо? — попита я Джок раздразнен.

— Защото ми трябва. Не мога винаги да съм зависима от теб. Във всеки случай трябва да уча стенография и машинопис. Доникъде няма да стигна, ако се занимавам само с времето и изгряването на слънцето.

— Няма нужда да стигаш „донякъде“. Не можеш ли да го разбереш? В Южна Африка ще си снахата на собственика и жената на изпълнителния директор на цяла група.

— Още не сме стигнали в Южна Африка — каза тя и остави въпроса отворен, както правеше обикновено.

Промяната, която бе предприела, скоро й се отплати. Сега, с купоните за бензин на Джок, тя ходеше сама на работа. Количката й имаше брезентов покрив и през лятото тя го сваляше, оставяйки вятъра да вее косите й, докато пътуваше към редакцията на „Мъркюри“ и обратно. Това просто физическо действие й доставяше повече удоволствие от всичко друго, което можеше да си спомни, че е преживявала. То означаваше свобода.

В свободното си време започна да учи стенография и машинопис. Обучаваше се по един стар учебник и преписваше страница след страница доклади и речи в парламента. Вечер се опитваше да прави свои резюмета, докато слушаха с Джок военните новини по радиото.

Отначало той се мръщеше, но постепенно интересът й към вестниците започна да съживява неговия собствен. Говореха за новините, които се бяха появили през деня, защото сега й бяха дали да се занимава с по-важни от времето теми. Макар и неохотно, той започна да я възприема такава, каквато си беше — ексцентричка, която иска да работи във вестник.

След известно време започна да усеща, че колегите й я приемат. Сега работеше пълен работен ден, сериозно като всички останали, и те реагираха, канейки я, когато отиваха на кръчма през обедната почивка.

Започнаха да й помагат, да й показват как да попадне на новина, как да я отрази и да й сложи заглавие. След шест месеца тя за първи път написа уводния материал във вестника за някакъв тип, който изнасилвал момичета, работещи по съседните ферми. Едва тогава усети вълнение от журналистическата работа.

Но Ана балансираше трудно. От едната страна беше работата й, а от другата — Джок. Знаеше, че ако той започне да подозира, че не обръща внимание на децата си, ще я спре от работа.

Но имаше и друг натиск. Сега, когато Кралският флот бе победил във войната с немските подводници, корабите започнаха да плават по-често между Англия и Южна Африка. Пристигаше поща, колети с храна. Тя започна да получава писма от Уилсън, в които той настояваше да отиде с децата в Африка. Джок неохотно стана неин съюзник. Той не искаше и да чуе, че всички ще бъдат изложени на опасност.

 

 

Дойде денят на десанта и войната премина в последната си европейска фаза. В началото на 1945 година пред къщата спря такси и един дребен човек с дълго черно палто и черна шапка, стиснал наръч вестници, дойде да се срещне с Джок. Беше събота и Ана си бе у дома, занимаваше се с децата.

Човекът прекара почти целия ден с Джок и си тръгна чак късно следобед. Тя очакваше, че свекърът й ще дойде при нея, но той остана в кабинета си. Ана обядва сама в огромната трапезария, а той отказа подноса с храна. Вечерта тя се разтревожи за него и отиде в кабинета му.

Подът бе покрит с вестници; същото беше и с бюрото, и с огромната маса до прозореца. Той се бе надвесил над един от тях, изучаваше страниците му. Когато вдигна очи, й се стори, че е остарял с пет години.

— Какво значи това? — попита тя. — Какво се е случило?

Той не отвърна, но Ана проследи погледа му към заглавните страници на вестниците. Всички бяха на неговата африканска компания, всеки от различен град, но повечето имаха сходни репортажи на първа страница за сексуални убийства, изнасилвания, грабежи — политическите и военните новини бяха изместени на по-задните страници.

— Знаеш ли кой беше това? — каза Джок, имайки предвид мъжа с черната шапка. — Управителят на компанията. Човекът, който седеше зад бюрото ми, в моя кабинет. Преди месец ми казаха, че напуснал поради разклатеното си здраве. Разклатено здраве! Уилсън го изгонил. И виж сега! Виждала ли си нещо по-мръсно от тези вестници? Аз ги създадох, те са нещо като мои деца, ако щеш. Но… никога не съм мислил, че ще доживея деня, когато ще изглеждат така. Как ще ида на черква?

Джок започна бавно да се разхожда напред-назад из стаята.

— Чудех се защо не получавам пълни доклади. Мислех, че е заради войната, условията. Сега зная. Наел е нови хора. Подбрал е от улицата специалисти по мръсотията. Това е то!

Главата и ръцете му се тресяха и Ана се разтревожи, че може да получи удар.

— Може да не е Уилсън — каза тя. — Може да е някой друг.

— Ала-бала. Няма друг. Сега е докопал юздите… Винаги му се е искало. Искаше да се освободи от мен… Виж това! — Той заби пръст върху един материал за някакъв мръсен развод. — Не искам във вестниците ми такива истории. Никога не съм печатал такива неща, не искам да се печатат и сега.

Тя започна да събира вестниците.

— Още като момче имаше отличен нюх за мръсотията. Ставаха разни работи в училище… Все едно, по-добре да се забравят… Опитвах се да залича всичко това в съзнанието си. Но… — Джок бе забравил с кого говори, беше започнал да разговаря със себе си. — Е, може само едно нещо да се направи.

— Какво е то?

Но той не отговори. Излезе от кабинета и тръгна нагоре по стълбите към спалнята си.

На следващия ден Джок замина рано за Лондон. Ана отиде на работа разтревожена и напрегната, но скоро всичко изчезна и тя бе погълната от статията, върху която работеше.

На пет километра от Уинчестър, в храстите, бе намерено тяло на жена. При обичайни условия на Ана никога нямаше да й дадат такова важно убийство, но репортерът, който работеше по престъпленията, беше болен.

Тя отиде на местопрестъплението, каза на полицая, който се занимаваше със случая, коя е и започна да му задава въпроси. Подобно на нея той нямаше никакъв опит в такива престъпления и вместо да й откаже да отговаря на въпроси, я заведе до една купчина, покрита с одеяло, и повдигна края.

Лицето на младата жена бе подпухнало и лилаво, очите й бяха налети с кръв, а парче жълт плат бе стегнат здраво около шията й и изчезваше между гънките на кожата.

Това не бе първото мъртво тяло, което Ана виждаше. Някога й се бе наложило да идентифицира мъртвите си родители, беше видяла тялото, което извадиха от реката в Австрия, беше се оправяла с баба си. Но когато видя мъртвото момиче, й стана лошо от тази безсмислена бруталност.

Но трябваше да си гледа работата. Инспекторът й каза, че според него жената е била изнасилена и след това убита. Ана се вгледа по-внимателно в плата, с който бе удушена, и видя, че е жълт копринен шал.

Изведнъж „Мъркюри“ направи удар. Интересът на всички бе насочен към тях. Тя бе единственият журналист, видял тялото. „Нюз Кроникъл“ от Флийт стрийт й поиска специален материал и го публикува заедно със снимката й. Случаят стана известен като „Убийството с шала“.

Ана работи върху него седемнайсет часа без прекъсване и по-късно същата нощ, докато си лежеше в леглото, пред очите й като на филм се завъртяха всички случки от деня. Беше толкова възбудена от това, че е попаднала във водовъртежа на една водеща новина, че не можеше да спи.

Продължи да пише по тази тема още два дни, когато един офицер от лагер на Кралските въздушни сили, намиращ се наблизо, бе арестуван и изпратен в затвора в Уинчестър. Джок вече се бе върнал от Лондон.