Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

На Гордън и Вивиън Уорингтън

Пролог

Кулата Барбизън бе построена през шейсетте години, когато парите се изливаха към Лондон. Дотогава тази част на Бейзуотър бе осеяна с бомбардирани сгради и от нея лъхаше на довоенна запуснатост.

Наоколо имаше много луксозни сгради, но осемнадесететажната кула Барбизън бе най-престижната. А най-луксозният апартамент беше петоъгълната постройка, с която завършваше сградата. Стените й бяха от тъмно стъкло, а на покрива имаше басейн и сауна и градина с мушкато и невени в големи глинени саксии, които създаваха впечатлението, че се намираш в Италия.

В четири и половина сутринта в един студен майски ден Ана Уебстър стоеше пред прозорците на петоъгълната постройка, през които се откриваше гледка към целия Лондон. В ясен ден панорамата бе прекрасна, от Хампстед на север до хълмовете на Съри на юг. Сега се виждаха само милиони светлини, разпръснати като диамантен прах върху черно кадифе.

Тази гледка никога не й омръзваше. Но въпреки че гледаше към светлините на Лондон, сега тя всъщност не ги виждаше.

Почти не спа. Беше дремнала между два и три, а след това си взе горещ душ, последван от студен, който я прониза като ледени иглички. После понечи да се облече.

Но това се оказа проблем. Как да се облече за предстоящата битка? Опита се да си представи как ще бъдат облечени синовете й.

Нико, доведеният й син, предпочиташе джинси, но щеше ли да ги облече на заседание на управителния съвет? Особено на това заседание. Все пак реши, че той вероятно ще е с джинси, при това с последния модел на Калвин Клайн.

Питър щеше да облече двуреден син блейзър. Много обичаше блейзърите. И сиви панталони, скроени така, че по-късият му ляв крак да не бие прекалено на очи.

Джон, третият й син, щеше да облече традиционния тъмносив костюм или тъмносин на райе. И адвокатите ще са облечени така.

Дрехите щяха да издадат характерите им. Розовата риза на Питър, червената копринена вратовръзка и кърпичка ще намекнат, че е свързан със света на медиите и шоубизнеса.

Ами Нико? Ботуши? Елегантно златно синджирче около врата? Лек намек за плейбойския му начин на живот?

И официалността на Джон: студена и сериозна. Но тя знаеше, че под нея се крие топлота. Понякога, когато си мислеше за Джон, изпитваше съжаление, почти толкова дълбоко, колкото съжалението, което изпитваше след това, което се случи на Питър.

Мъжете сигурно щяха да се облекат подчертано елегантно. А тя ще се облече по-небрежно. Това ще ги изненада и ще ги накара да загубят равновесие. Внимателно подбра тоалета си: маслиненозелени панталони, жълтеникавокафява копринена блуза и модно жълто шалче, завързано около шията й. На лявата си китка носеше мъжки часовник с яркочервена кожена каишка, а на дясната китка — тежка златна гривна.

Тя отдели половин час на грима и прическата си и когато завърши, се почувства готова за всичко.

Огледа се в голямото огледало в спалнята си. В него се виждаше жена с тъмна коса, вече леко сребрееща по слепоочията, с елегантна фигура и все още красиво оформени гърди, които прозираха под коприната. Бен беше казал, че това са най-красивите гърди, които някога е виждал. Тя още продължаваше да тъгува за Бен.

— Не изглеждаш толкова зле — обърна се тя на висок глас към изображението си в огледалото. — Никак даже за една баба.

Тя отиде в кухнята и си приготви за закуска черен хляб със сладко от смокини, сок от грейпфрут и голяма чаша кафе.

Стоеше до прозореца с чашата в ръка и наблюдаваше как небето зад катедралата „Свети Павел“ се прояснява. Запали цигара. Харесваше много тези часове, една тиха увертюра към настъпващия ден. Но не и днес. Загаси недопушената цигара. Искаше й се да тръгва, да застане лице срещу лице с проблема. Да задвижи нещата така, че да се стигне до крайно решение. Решителността й явно бе резултат от дългите години работа по вестниците. Там просто трябваше да се взимат решения. Дори едно недотам сполучливо решение беше по-добро, отколкото никакво решение.

А Бог й беше свидетел, че беше вземала и недотам добри, дори лоши решения, в резултат на което сега синовете й искаха нейната оставка. И след това какво? Те самите ли щяха да управляват?

Усмихна се тъжно. Не беше готова още да се оттегли, пък и мисълта, че Питър, Нико и Джон въобще се събираха да обсъждат нещо заедно, й се струваше смешна.

Чу се дискретно позвъняване по домофона. Тя прекоси млечносивия килим, който покриваше пода на хола, мина покрай голямата никелирана масичка за кафе, покрита с тъмно стъкло, и вдигна слушалката.

— Колата ви чака, госпожо — каза дълбок глас с карибски акцент.

— Благодаря ти, Шелфорд.

Тя взе чантата си, куфарчето, преметна коженото яке, последно постижение на дизайнерското изкуство, огледа се още веднъж и затвори вратата зад себе си. Асансьорът, постлан с пухкав мокет, я свали меко и безшумно до подземния гараж. Колата й беше паркирана близо до бариерата на охраната и Шелфорд усмихнат я чакаше, без да спира да лъска предното стъкло.

Дълго умува върху марката кола. Не й допадаха бляскавите спортни автомобили, които подхождаха на младите, нито пък си падаше по представителния вид на ролса или ягуара. А след онзи инцидент с Питър държеше колата й да бъде сигурна. Сигурна и все пак бърза и забелязваща се. Всичко тези качества откри в един бристъл.

Ароматът на лукс, който лъхаше от кожата на седалките, както и мекото бръмчене на мотора й доставяха огромно удоволствие. Но не и сега.

— Днес има една чудесна възможност, госпожо Уебстър. Ще бяга в два и половина. Не е за изпускане. Ще спечели.

Поне веднъж в седмицата Шелфорд получаваше тлъст бакшиш.

— Ти все така казваш.

— Но днес, днес наистина ще направим състояние.

Ана порови в чантичката си и измъкна банкнота от десет лири.

— Щом така мислиш — каза тя, а той я удостои със заразителна усмивка, в отговор, на която тя също се усмихна.

Ана запали колата и пое надолу по Байзуотър Роуд, а остатъците от широката му усмивка продължаваха да я топлят. Паркът още не беше отворен, така че тя зави покрай Парк Лейн и се насочи към Виктория. Лондон беше пуст. Тук-там се виждаше някой самотен скитник, увит във вестници, да спи пред прага на магазин. Тя настръхна, все едно някой тъпчеше по гроба й, както баба й обичаше да казва, и си помисли: „Там с Божията милост рано или късно отиваме всички“.

В този ранен час й трябваха само десет минути да стигне до „Дейли нюз“ на Воксхол Бридж Роуд. Голямото сиво здание с въртящия се глобус на покрива, на който се четеше „Уебстър Комюникейшънс“, щеше да изглежда странно само допреди няколко години, но сега за повечето журналисти Флийт стрийт беше повече елемент от някаква древна митология.

Националните вестници се бяха преориентирали към Уапинг, Айл ъф Догс, Батърси — или въобще навсякъде, където наемът за офисите бе по-нисък. Ана беше останала дълго след другите, защото за нея Флийт стрийт бе олицетворение на вестника. Но просто трябваше да се премести.

Човекът от охраната я пусна в подземния паркинг и тя взе малкия асансьор, който стигаше точно до офиса й на последния етаж.

Влезе в кабинета на личната си секретарка и събра факсовете, които се бяха натрупали през нощта. Това беше първата й работа, когато пристигнеше сутрин, и я вършеше редовно. Притежаваше верига от вестници в Масачузетс и Кънектикът, а също и три телевизионни канала в горната част на щата Ню Йорк и Бостън.

Тя плъзна поглед по страниците: редактор от „Хартфорд Аргус“ се пенсионираше по болест; „Търнър Комюникейшънс“ изявяваха желание да сключат договор с телевизионните й канали за излъчването на двайсет и четири часа новини. Тиражът на „Бостън Мъркюри“, най-стабилния й вестник в Щатите, бе спаднал с два процента през първото тримесечие…

Тя захвърли страниците на бюрото. Не можеше да се концентрира върху проблемите си в Америка.

Утрото разцъфваше над Лондон. От Флийт стрийт често обичаше да наблюдава върховете на черквите. Сега тук стърчеше единствено върхът на старата електроцентрала в Батърси. Една мисъл мина през главата й и я накара да се замисли. Дали тя самата би могла да постъпи по същия начин с майка си? По същия начин, по който нейните деца постъпваха с нея? Не можеше да си отговори; обстоятелствата тогава бяха толкова по-различни. Въпреки че не отгатваше съвсем точно намеренията на синовете си. Все пак струваше й се, че подозренията й са напълно основателни. Но Питър я учудваше. За другите двама знаеше, че си имат причини.

Неспокойна, тя тръгна по ехтящите коридори към асансьорите. Спусна се три етажа по-надолу и влезе в редакционния отдел. Изглеждаше доста променен от времето, когато беше залят с пишещи машини, копирна хартия и коректурни страници. Тогава етажът беше затънал в хартия. Сега, с огромните редици изключени компютри, приличаше по-скоро на някое от седалищата на НАСА след изстрелване на космически кораб. Единствения живот в тази населена с технологически изобретения пустош внасяха разпръснатите по цялата агенция екрани, които бълваха нескончаем поток от новини от всички краища на света.

Ана погледна основните заглавия в бюлетина на Асошиейтед Прес.

Самолетна катастрофа край Манила… Австралиец спечелил световната купа в шампионата по пиене на бира… Тя пробяга страниците по-надолу и когато стигна до статията, която очакваше да намери, усети, че стомахът й се свива от напрежение. Такива статии се появяваха вече от няколко седмици.

Информацията беше от Виена и в нея се съдържаше следното:

„Главният прокурор на Австрия заяви тази вечер, че ако не се съберат свидетелски показания, потвърждаващи самоличността на седемдесет и четири годишния Франц Грегор, той ще бъде освободен.

Преди шест седмици френското правителство настоя Грегор да бъде арестуван от австрийската полиция и екстрадиран във Франция. Предполага се, че Грегор е извършил военни престъпления във Франция, участвайки в подразделение на SS. Предполага се също така, че името Грегор е псевдоним и че истинското име на лицето е Куно Теодор Бекерман. Грегор, бивш полицейски инспектор във Виена, в момента на арестуването си е бил в пенсия.

Централният виенски архив, основан след войната от Симон Визентал, събра много доказателства, довели до арестуването на десетина бивши нацисти, обвинени във военни престъпления. До момента той не е могъл да идентифицира Бекерман в лицето на Грегор.

Искът на френското правителство е във връзка със смъртта на четирийсет и двама селяни от Либурн, разстреляни от нацистите за назидание след атентата срещу влак, превозващ немски войници в Югозападна Франция през 1943-та.“

Ана пусна статията на принтера, откъсна я и я занесе в офиса си. „Лошите новини не идват сами“ — помисли си тя.

Погледна трите часовника на стената. Единият показваше времето в източната част на Щатите, вторият показваше времето в Хонконг, а третият беше настроен на местно време. Дали във Виена е с един или два часа напред? Колкото и да беше часът там в момента, Неърн сигурно още спеше и това беше лошото; тя трябваше да знае какво е открила Неърн. Избра номера на хотел „Бристъл“ и помоли да я свържат със стаята на внучката й.

Телефонистката попита за името.

— Брейд — отговори Ана. — Госпожица Неърн Брейд.

Последва пауза, след кечето гласът произнесе със силен акцент:

— Съжалявам, госпожо, но госпожица Неърн Брейд е напуснала хотела.

— Сигурна ли сте?

— Да, сигурна съм, госпожо.

Ана затвори телефона и го изгледа така, сякаш той беше виновен.

Къде беше Неърн? Дали още беше във Виена? Или е на път за Лондон? Тя прехапа долната си устна. За бога, тя й беше нужна. Беше й нужна веднага.

Позвъни в апартамента на Неърн в Лондон, в случай че внучката й бе пристигнала късно предната нощ, но й отговори само телефонният секретар.

Погледът й падна отново върху статията на Асошиейтед Прес, вдигна страницата, смачка я и я хвърли в кошчето за боклук. „Виена — помисли си тя, — това е мястото, откъдето започна цялата тази забъркана история.“