Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Тримата й синове стояха скупчени в отсрещния край на съвещателната маса. Не бяха я чули да се приближава до вратата и тя се спря за миг, за да подреди мислите си.

Да, те бяха нейни синове, но вече бяха и големи мъже. Не трябваше да се оставя да влезе в капана на спомените. Те искаха ново лице или поне мислеха, че искат ново лице. От друга страна, тя искаше да остане начело на организацията, която бе създала. Това бе едно просто уравнение и трябваше на него да се гледа по този начин. Нямаше място за чувства. Бизнесът, както толкова много хора й бяха казвали през годините, си е бизнес.

Зарадва се, като видя, че една от преценките й е била вярна: по отношение на дрехите, които носеха. Нико бе в оригинални джинси, Питър в своя блейзър и пъстра кърпичка, а Джон — в строг сив костюм.

Докато минаваше през вратата и влизаше в стаята, се чувстваше в непознати води. Досега не бе имало такова събрание. Дали не беше ръководила нещата така, както ги е виждала тя, прекалено дълго? Дали Монти не беше прав? Дали не искаше да остане вкопчена във властта заради самата власт?

Такива мисли само щяха да я отпуснат и не трябваше да ги допуска.

— Добро утро — каза тя бодро. — Извинявайте, че закъснях.

Това развърза възела и Ана видя израженията на лицата им. Бяха неспокойни. Нико явно се чувстваше неудобно. Само изражението на Джон застина, когато я видя. Отиде първо при него. Той подаде ръка:

— Здравей, майко.

Тя пое ръката му, но направи още една крачка напред и притисна бузата си до неговата.

— Как беше полетът?

— Нормално.

— Нико. — Целуна го. — Пихте ли кафе? Добре. Тогава да започваме.

Заеха местата си и стана ясно, че са разделени. Ана и Монти седнаха по средата на дългата страна на масата, а тримата й синове се разположиха точно срещу тях. Секретарката на компанията седна в най-отдалечения край на стаята.

Ана палеше цигара след цигара. След толкова премисляне и подготовка, след обсъждането на начини и средства заедно с Монти най-накрая беше дошъл моментът. Имаше усещането, че една голяма ръка бавно я стиска за стомаха. Нито Нико, нито Питър смееха да я погледнат в очите. Нито пък Джон. Той сякаш наблюдаваше вратата.

Монти откри събранието с думите:

— Е, това е нещо като изненада — искам да кажа, че и тримата сте на общо събрание на акционерите. Но много се радваме. И не е трудно да се досети човек защо това събрание е толкова важно за вас. Вие знаете защо, ние също — и знаем как трябва да действаме. Искам да предложа още в самото начало, за да спестим време, да се заловим с основния въпрос — дали Ана се ползва, или не се ползва от вашето доверие.

— Я задръж малко — каза Джон агресивно. — Има много други работи, за които трябва да поговорим, преди да стигнем до това.

Ана винаги го бе смятала за най-ненадеждния от тримата, силно повлиян от Уилсън. Сега той водеше нещата… и за първи път през съзнанието й мина едно чувство, което не беше просто безпокойство.

— Съгласна съм — каза тя. — Да поговорим. Това е най-малкото, което можем да направим за Джон, като имаме предвид какъв дълъг път е минал. Да поговорим за писмото.

Извади едно фотокопие от купчината документи, разпръснати пред нея.

— „Скъпа майко — зачете тя, — във връзка със значителните загуби на «Уебстърс Комюникейшънс» и необходимостта да се вземат спешни мерки ти пиша, за да ти съобщя, че ще присъствам на годишното общо събрание, за да изложа идеите си. С поздрав, Джон“

— Е — каза Ана. — Не е от най-топлите писма, но е кратко и ясно.

Докато тя четеше, Джон бе останал с безизразно лице. Сякаш беше от камък.

— Ти не ми каза, че си писал на майка ни — каза Нико. — Поне не спомена, че си писал такова писмо.

— Не съм длъжен да ти давам обяснение за всичко, което правя — каза Джон.

Питър погледна и двамата си братя с презрение.

Монти каза:

— Тогава нека да чуем идеите ти, Джон.

— Ами… — започна Джон. — Мисля… — Той взе куфарчето си и извади от него купчина документи. Почакаха, докато ги прерови. — Загубите за миналата година са били осем цяло и два милиона само в подразделенията на „Уебстърс“ във Великобритания…

— Това го знаем — каза Питър. — Ние също получаваме финансовите справки. А мама и Монти го знаят, защото те първи виждат справките.

— Просто искам да изясним нещата — каза гневно Джон. Той пак погледна документите си. — Очакваните загуби за първата половина на тази година са вече единайсет цяло и четири милиона и както вървят нещата, изглежда, ще се удвоят.

Гласът му бе монотонен и докато той четеше нещо, което заприлича на Ана на подготвено изявление, Питър и Нико започнаха да се движат неспокойно по столовете си. Нико си играеше с един кламер, а Питър бе започнал да си разтрива крака.

Ана каза:

— Извини ме, Джон, но Питър е прав. Това го знаем.

Нико погледна ръцете си. „Той не се чувства на място тук — помисли си тя. — Това, което става, не му харесва, не иска да е тук. Сигурно има нужда от пари. Явно Джон го държи в ръцете си.“

Той погледна към изявлението си.

— Не са изплащани дивиденти за периода…

Ана си помисли: „Нещо го усуква. Но защо? Може би има още нещо?“ Имаше чувството, че ръката стисна още по-здраво стомаха й.

В този момент Монти каза:

— Няма смисъл да преповтаряме нещата. Помислих си, че ще искате да чуете какво смятаме да направим, за да се овладее положението.

— Бих искал да чуя — каза Питър.

— Аз също — каза един глас зад Ана, глас, който тя познаваше твърде добре. Обърна се и видя Уилсън Брейд и Виктор Хардиман, застанали на вратата.

— Извинявайте, че закъсняхме — каза Уилсън и се отправи към отсрещния край на масата. Джон пое палтото и шапката на баща си.

Уилсън седна в единия край на масата, сякаш за да покаже, че е една от основните фигури на събранието, а Хардиман седна до него. Той извади някакви документи от куфарчето си, разпръсна ги пред себе си и каза:

— Сега искам…

— Радвам се да те видя, Уилсън — каза Монти. — Голяма чест е за нас. Но аз ръководя събранието. Ще стигнем и до това, което искаш, само след минута.

Уилсън отвори уста, но Хардиман се наведе към него, каза му нещо и той замълча.

— Добре, Монти. Или може би трябва да кажа сър Монти? Ние, простосмъртните, никога не знаем дали хора от вашия тип обичат да се обръщат към тях с титлите им, или не.

— „Председателю“ ще свърши работа — каза Монти без запъване.

Сега Ана разбра, че положението е сериозно. Би било лесно да се държат грубо с Уилсън, да го гледат от високо, но тя реши да смени тактиката. Усмихна се на този загрубял, почернял от слънцето мъж с оплешивяла глава и студени очи, чието дете бе носила някога в утробата си.

— Много мило от твоя страна, че дойде. Не те очаквахме. Много добре изглеждаш.

За миг той сякаш се обърка, но след това каза:

— Никога не съм се чувствал по-добре. Обясни ли ви Джон нещата?

— Не съвсем — каза Монти. — Той искаше да си побъбрим, така че си бъбрехме.

Джон погледна ядосано към Монти, после се изчерви, когато баща му каза:

— Джон обича бавно да подхваща нещата… Нали, синко? Работата е там, че и по-късно не набира скорост. Така ли е? Това, за което ще си побъбрим, с разрешение на председателя, са проклетите, ужасяващи резултати от миналата финансова година. Дай халваджийския тефтер, Виктор.

Хардиман, когото Ана не бе виждала от четирийсет години, бе остарял като идол от сутрешно представление — посребрени коси и кварцов тен. Той подаде на Уилсън купчина листи.

— Знам за какво искате да си побъбрите: очаквани резултати, планове, реорганизации. Работата е там, че сте затънали до гуша. Не се махнахте от Флийт стрийт, когато другите вестници го направиха. Останахте и се оставихте синдикатите да ви видят сметката. Оттогава не можете да се съвземете. Трябваше да се развивате в посока Америка. Вие го направихте съвсем половинчато, а сега и там не върви. Нещата не могат да продължават по този начин, нали така?

Той се обърна към Ана.

— Класическа грешка. Решила си, че лихвените проценти ще паднат и ще останат ниски, така че си купила сградата, купила си печатницата, вместо да я вземеш под наем и да печаташ вестника извън града. Да, но лихвеният процент се вдигна и сега си притисната до стената, а ние няма да оставим това да продължава. Нали, Джон?

— Няма, татко.

— Можеш да се обзаложиш хиляда срещу едно, че „няма, татко“. Така че ние сме дошли, за да разговаряме тук за едно съвсем различно бъдеше. Така ли е, Нико?

— Предполагам.

— Предполагаш?

— Казах, че така предполагам.

Уилсън се обърна към Питър.

— А ти какво ще кажеш? Какво ще каже великата Говоряща глава?

— Ще кажа, че не ми харесва, когато се държиш грубо с мама.

— О, аз мога да се погрижа за себе си — каза Ана, без усмивката да слиза от лицето й. — И Уилсън го знае.

Уилсън не й обърна внимание, не изпускаше Питър от очи.

— Ти ме мислиш за грубиян, така ли?

— Може и така да се каже.

— Грубиян, така да бъде, но аз ръководя една преуспяваща компания. — Той се обърна към Хардиман. — Дай ми статията, дето я видях сутринта. — Хардиман подаде малка изрезка от вестник. — Беше в „Кроникъл“ тази сутрин. — Започна да чете новината за това, че спират „Говорещите глави“.

Всички около масата замлъкнаха и когато той свърши, Питър каза:

— И какво от това? Без друго бях подал оставката.

— И откъде ще печелиш? Бакстър беше много стиснат. Беше известен със стиснатостта си. А вие с Лора винаги сте живеели много нашироко.

Ана се готвеше да каже: „На въпроса, Уилсън“, но се спря. Той имаше шанс, ако продължава така, да настрои всички срещу себе си.

— Не се развива успешен бизнес, ако човек седи и пресмята цифри — каза той. — Това са разговори за счетоводителите. Ние знаем какви ще са загубите и това ни стига. Компаниите се изграждат от хора. И всички необходими хора днес са тук: Ана с нейните трийсет и девет процента, Нико, Джон и Питър с по дванайсет процента всеки и аз с моите двайсет и пет.

Той замълча. Явно се забавляваше.

— Нали виждаш, скъпа моя, навремето двайсет и пет процента бе добре пресметната обида от един изкуфял дъртак. На косъм от блокиращо малцинство. Достатъчен дял, за да се чувства човек ангажиран, но недостатъчен, за да има някаква власт. Или поне той така е мислел, когато ти остави провинциалните вестници. Но сега, когато ти не плащаш дивиденти, играта вече е друга.

Ана каза:

— Уилсън, преди да продължаваме нататък, би ли ни казал какви промени би предложил — тоест какво би променил, ако от теб зависеше да направиш промени. Предполагам, че това искаш да направиш, в противен случай нямаше да си тук.

— О, да, точно това искам. Може да се каже, че „Нюз“ е моята Алма Матер. Това е първият истински вестник, за който съм работил.

— Е, да, всеки от нас е малко или много сантиментален — каза Монти сухо, — но това не е отговор на въпроса.

Уилсън хвърли на адвоката остър, гневен поглед, но успя да се сдържи.

— Предлагам да ръководя вестника по моя начин.

— Който е? — попита Ана.

— Ще го направя по-популярен. Ще намаля персонала. Кой се нуждае от кореспонденти по целия свят? Повечето хора пет пари не дават какво става в съседното село, да не говорим за съседната страна.

— Цици и задници — каза Питър. — Полови органи.

— Знаеш ги ти учените думи от телевизията! По въпроса мога да кажа само, че щом хората ги искат, защо не? Това си е твой проблем, Питър, ти се поставяш над обикновените хора. Но не и аз. Не, когато поема нещата в свои ръце, ще има промени, аз ще…

— Почакай малко, татко — каза Джон. — Мисля, че трябва да е ясно, че аз ще ръководя компанията в тази страна.

— Не смятам.

— Но, татко, ние…

— Да не мислиш, че ще остана в Южна Африка и ще живея при едно черно правителство? Трябва да си полудял!

— Но ти каза…

Уилсън повдигна ръка.

— Направи ми една услуга, синко. Не сега.

Ана погледна към Джон и видя, че той направо се вкамени.

Монти каза хитро:

— Предлагам да видим как стоят нещата. Да си уточним позициите на това събрание.

— Дявол го взел, почакай още една минута! — каза Уилсън.

— Казах ти вече, Уилсън, аз съм председателят на тази компания и на това събрание. Гласуваме доверие на сегашното ръководство. За?

Питър вдигна ръка.

— Против?

Уилсън вдигна ръка. Джон, слисан, го последва. Нико вдигна ръка по-бавно, без да откъсва поглед от масата пред себе си.

— Така и предполагах — каза Уилсън. — Добре. — Той се обърна към Питър. — Ела сега да поговорим малко.

 

 

Неърн паркира колата си и тръгна пеша към апартамента на Филип Роджърсън, Той живееше в района на гара Падингтън на една улица, където на всяка крачка имаше магазинчета за кебап. Миризмата на говежда мазнина изпълваше въздуха. Тя спря пред номер петдесет и девет. Намираше се над ателие за химическо чистене и входната врата беше отворена. Качи се по една стълба, която бе станала направо смъртоносна заради кръпки протрит линолеум. На първата площадка имаше звънец. На стената до него някой бе написал: „Не работи“.

Тя почука. Повърхността на вратата беше нащърбена и боята бе олющена на местата, където и други преди нея са се опитвали да привлекат вниманието на живеещия вътре. Тя извади една монета и започна да чука с нея.

След няколко секунди се чу глас:

— Почакайте, почакайте…

Чу как се дръпва резе, после вратата се открехна няколко сантиметра и се видя, че отвътре е затворена с верига.

— Да? Какво обичате?

Неърн не можеше да види човека, който говори, и изкрещя през открехнатата врата:

— Преди малко ви позвъних по телефона.

— От социалното осигуряване ли сте?

Отчаяна, тя каза:

— Да! — крещейки с цяло гърло.

Мъжът затвори вратата, освободи веригата и я пусна в апартамента. Изглежда, той се състоеше от една голяма стая, която служеше за дневна и спалня, за кухня и баня. Филип Роджърсън беше по халат, пижама и чехли. Беше едър мъж, безкрайно стар. Бялата му коса отдавна не беше ресана, а по бузите му беше набола бяла четина. Докато вървеше, халатът му заплашително се разтвори. Носеше голям слухов апарат като тези, които раздаваха от здравните служби в началото на шейсетте години. Зад него се виждаше стая, в която всяка повърхност бе покрита с празни чаши или чинии.

— Не иска да работи — каза той и започна да удря по слуховия апарат. — И защо от вашата служба не направите нещо?

— Господин Роджърсън, дошла съм, за да ви задам няколко въпроса.

— Няма смисъл. Нищо не чувам. — Старческите пръсти напразно се опитваха да се преборят с металната кутия.

— Откога не сте сменяли батериите?

— Какво?

— Може ли аз? Ще ми позволите ли?

Тя взе слуховия апарат, отвори го, взе батерията и каза:

— Връщам се след минута.

Бързо слезе по стълбите и излезе на улицата. През две врати имаше аптека, където продаваха батерии, и само след няколко минути тя се върна в апартамента. Постави батерията и каза:

— Сега как е?

Старецът подскочи:

— Не ми крещете!

— Сега чувате ли ме?

— Разбира се, че ви чувам. Ако вашата служба…

— Господин Роджърсън, аз не съм от социалното осигуряване. Казвам се Неърн Брейд. Работя в „Дейли нюз“.

Лицето му светна.

— Значи сте журналистка? И аз съм работил в „Дейли нюз“.

— Зная.

— За коледното тържество ли идвате? Не съм бил на него от две години. Нямам транспорт.

— Не се тревожете за това. Ще ви осигуря транспорт.

— Така си поддържах връзките, нали разбирате? Веднъж годишно, но си поддържах връзките. Ще искате ли чай?

— Не, благодаря.

Той се огледа из стаята.

— Някъде имах малко уиски.

— Не, не.

— И какво искахте да ме питате? — попита той бодро.

— За времето, когато сте били фоторедактор.

— Точно така. Бях фоторедактор.

— Това е било точно преди войната, нали?

— И преди, и след това. Мобилизираха ме през 1941-ва.

— По онова време давали ли сте фотоапарати на репортерите?

— Само ако не можехме да изпратим и фотограф, фотографите не обичат, когато репортери правят снимки. Лошо е за бизнеса. Но държахме два фотоапарата за всеки случай.

— Като този ли? — От огромната си чанта тя извади фотоапарата, който старият Новотни й беше дал, и го подаде на Роджърсън.

Той пое в ръце квадратния, приличен на кутия апарат.

— Боже, „Ролай“. Не съм виждал такъв апарат от години. Вече не ги произвеждат. Нали знаете, сега ги правят съвсем миниатюрни. С такъв фотоапарат не е нужно човек да е голям фотограф, за да направи добри снимки.

Той започна да върти копчето на фокуса.

— Има ли някакъв начин, по който да може да се определи дали този апарат е бил собственост на „Дейли нюз“?

— Ами… не зная. Имаше много такива. — Той извади апарата от калъфа и старческите му пръсти погладиха метача. — Струва ми се, че вътре слагахме стикерче. Има ли филм?

— Не.

Той отвори капака.

— Ето тук отзад. Обикновено тук го поставяхме. Просто едно стикерче, на което пишеше, че апаратът е собственост на „Дейли нюз“.

Тя се вгледа внимателно, но сега там нямаше нищо. Занесе апарата до прозореца и на по-доброто осветление видя едно петънце върху черния метал, което би могло да е оставено от лепило. Но си каза, че сигурно просто така й се иска да бъде.

— Защо? — попита той. — За какво става дума?

— Дали случайно не си спомняте някой на име Уилсън Брейд? Работил е като репортер в „Дейли нюз“ преди войната.

— Брейд? — старецът бавно се обърна. — Звучи ми познато — каза той. — Паметта започна да ми изневерява. Когато е редактор, човек трябва да има добра памет. Навремето можех само да погледна една снимка и да си кажа, да, това бе снимка на АП или на Ройтер. Помня, веднъж…

— Брейд, господин Роджърсън. Помните ли Уилсън Брейд?

— Уилсън… Имаше един младеж с подобно име. Спомням си го, защото все си мислех, че малкото му име звучи като фамилия. Май че беше австралиец.

— Не, от Южна Африка.

— Южноафриканци, австралийци, канадци… Всички бяха колониален тип. Да… беше един такъв едър. Носеше шапка с широка периферия… — Той се замисли за миг. — Не… не съм съвсем сигурен. Защо разпитвате за него?

— Мисля, че на австрийската граница може да е направил снимки на хора, бягащи от нацистите. Снимки на тълпите, на опашките на граничния пункт, нещо такова. Опитвам се да идентифицирам един човек, който е бил там. Може да е попаднал в някой общ план.

— Имаше много снимки на бягащи хора. Почакайте един момент… — За миг старческите очи пак просветнаха. — Имаше нещо, имаше снимки… — Тя зачака напрегнато. — Не… не мога да си спомня. Но имаше нещо…

— Какво нещо?

Той поклати глава.

— Като станете на моята възраст, ще видите, че нещата започват да се смесват. Трудно е да се каже дали човек си спомня нещо, или някой му го е разказал.

Тя изведнъж усети, че надеждата я напуска.

— И какво ли е станало, ако той е направил такива снимки и ги е изпратил в редакцията?

— Един Господ знае. Сигурно са били сложени в архива. Всичко отиваше в архива. Искам да кажа негативите. Имахме огромна фото библиотека. Нали разбирате, там съхранявахме негативите само на важните фотографии.

— Дали продължават да са в архива?

— Точно там е въпросът. На едно от коледните тържества ми казаха, че всичко било пренесено в новата сграда. Не на същата площ, естествено. Сега всичко е на микрофилм. По мое време не беше така. Тогава всички негативи бяха в големи пликове в кантонерките. Стаи, пълни с кантонерки. Предполагам, затова са ги преместили.

— Къде? — попита тя. — Къде са ги преместили?

— Един Бог знае. Доколкото съм чувал, на Тимбукт.

— Може ли да се обадя по телефона?

Тя се обади в „Дейли нюз“ и пак разговаря с Хауърд Бринкман.

— Точно така — каза той. — Всичко бе пренесено преди няколко години. Всички стари снимки и негативи. В един склад са.

— Къде?

— Шепърдс Буш. Почакай един момент.

Минута по-късно той пак се обади и й продиктува адреса. След пет минути Неърн беше вече на път.