Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Книга първа
Ана

Глава първа

През късното лято на 1937-ма Виена си беше същата, както винаги — залята от отегчен цинизъм, прикрит под плаща на изкуствено веселие. Но под повърхността, дълбоко притаено, се криеше усещането за безпокойство пред неизвестността от бъдещето. В своите речи Хитлер вече говореше за обединението на всички немскоговорещи нации, което автоматично правеше Австрия германска провинция. Хората се трупаха да се запишат в нацистката партия, а евреите вече бяха почнали да емигрират. Но за Ана заедно с искрицата надежда Виена криеше нещо ново, защото в нея тя бе потърсила бягство от двойното нещастие, което я бе връхлетяло.

Тя беше осемнайсетгодишна и беше прекарала живота си в градчето Уинчестър, известно с катедралата си, където баща й имаше лекарска практика. Детството й беше минало щастливо, справяше се добре в училище и сега чакаше резултатите от кандидатстването си в Оксфорд.

Не се интересуваше от това какво беше станало и ставаше в Германия и другите части на Европа. Интересуваше се преди всичко от себе си. Беше посещавала училище само за момичета, така че познанията й за мъжете се базираха основно на впечатленията на по-големите момичета.

Нейното безгрижно съществуване си отиде завинаги заедно с онзи слънчев съботен следобед, когато яхтата на родителите й се блъсна с пътническо корабче в Ламанша. И двамата се бяха удавили.

Тя беше единствено дете и най-близката й жива родственица беше баба й по майчина линия, която живееше в малка ферма в Уелс. Госпожа Мънктън беше прекарала доста дълго време в изолацията на селския живот, така че градче с размерите на Уинчестър я плашеше. След погребението тя взе Ана със себе си в Уелс.

Госпожа Мънктън беше дребна, съсухрена, жилава стара дама. Тук-там по лицето й се виждаха тъмни косми, фермата едва обезпечаваше съществуването на един човек, затова баба й вършеше сама цялата работа. Имаше стадо овце, няколко крави, кокошки, петел и две прасета. Тя мислеше и говореше в категории като Илинден и Архангеловден. От ранни зори до късно през нощта бе на крак. Нямаше електричество, нито течаща вода, нито пък радио, а единствените книги, с изключение на наръчниците по агрономство, бяха подвързаните томове с романите на Уолтър Скот.

Най-близкото градче бе Хей он Уай, приятно, но отдалечено и до него се стигаше по дълъг криволичещ път. Ана и баба й го посещаваха много рядко само за зареждане с продукти.

Всички надежди за Оксфорд изчезнаха, както и илюзиите за някакво бъдеще, тъй като бащата на Ана не й бе оставил почти нищо. Тя бе напълно отчаяна.

Няколко месеца по-късно, в началото на август, получи писмо от Виена, което бе от семейния приятел Михаел Майснер. Родителите й се бяха запознали с него по време на почивка в Бад Ишъл в Залцкамергут, Австрия, и поддържаха редовна връзка. Ана се бе запознала с него и съпругата му Рут по време на гостуването им в Уинчестър.

В писмото й предлагаха, имайки предвид това, което се беше случило, да прекара няколко месеца при тях във Виена. Това би й помогнало да преодолее депресията и скръбта си. Ако приеме, тя би могла да плаща за храната и квартирата, като се грижи за шестгодишния им син и за бебето, което чакаха след няколко месеца.

Това бе като внезапно помилване на осъден на доживотен затвор. Разказа на баба си съдържанието на писмото и видя как набръчканото й лице се отпусна от облекчение. Същия ден Ана взе автобуса до Хей и изпрати телеграма до Виена. Четири дни по-късно, напрегната, но развълнувана, тя вече се качваше на Ориент експреса в Париж.

 

 

Семейство Майснер живееше в покритото със зеленина предградие на Нойщифт ам Валде. Ана реши, че Виена е най-красивото място, което е виждала някога. По протежение на улиците растяха липи, а ябълкови и крушови дървета, натежали от плод, спускаха клони почти до паважа. Никой обаче не се възползваше от възможността да си откъсне плодове и когато тя спомена това пред Михаел, той се усмихна и каза:

— Ние, австрийците, спазваме стриктно закона.

Набит и оплешивяващ, той бе надхвърлил четиридесетте. По професия беше лекар като баща й, специалист по уши, нос, гърло.

Къщата беше голяма и раздвижена, разположена в обширно имение сред разкошна овощна градина и диви ливади. Когато Ана пристигна, Рут, вече в напреднала бременност, играеше бридж с още три жени в малка беседка, построена в сянката на огромен кестен. За Ана, която идваше от калното и обрулено от вятъра имение на хълма, къщата и градината изглеждаха истински остров на блаженството. Отначало всичко й бе непознато — разкошната храна и топлина, различната валута и мерни единици, но това бе за нея едно приятно разнообразие. Подобно на родителите й, Майснерови имаха две прислужнички, готвач и камериерка.

Ана бързо свикна с домакинството и с неговия ритъм. Михаел отиваше в болницата всяка сутрин и се връщаше в шест или в седем. Рут играеше бридж. Тя беше бледа жена, малко над трийсетте, самата тя бе дъщеря на доктор. Беше висока и тъмнокоса, много младееше, защото у нея имаше нещо детинско.

Поради бременността си и заради изключително горещото време тя гледаше да не прави почти нищо. Според Ана Рут имаше две страсти — френските модни списания и бриджа. Повечето следобеди прекарваше в игра на бридж, предимно в беседката. Заедно с картите и бележниците, в които записваха точките, прислужничката отнасяше малки кристални гарафи мента и пакети с дълги цигари марка „Болкан собрание“. По-късно Ана си спомняше за тези сънливи, горещи следобеди като за края на цяла една ера.

Войната чукаше на прага. Но Рут и нейните приятелки продължаваха да играят.

Понякога, когато Михаел се връщаше от болницата, а дамите все още играеха карти, Ана забелязваше в очите му известно раздразнение и страх, сякаш той осъзнаваше, че са на ръба на истински кошмар, и се дразнеше, че жена му не разбира каква заплаха е надвиснала над всички, но не смееше да я събуди от съня й.

Една от партньорките на Рут по бридж, фрау Бекерман, често пристигаше в Алтхофенгасе със сина си Куно. Обикновено той се отпускаше на тревата в следобедната горещина и разказваше на Ана за себе си. Беше шампион на Австрия по ски и за него бе въпрос на живот и смърт отново да спечели слалома.

Той беше на двайсет и няколко години, среден на ръст, с мургаво привлекателно лице и с тъмна коса, обърната назад с брилянтин. Известно време беше учил в английското училище във Виена и говореше езика относително добре. Сега мислеше за бъдещето си и чакаше откриването на ски сезона. Явно проявяваше интерес към Ана и тя се чувстваше поласкана.

Ана навлизаше в период на истинско съзряване. Беше малко по-висока от среден ръст, с тъмна коса и сини очи, със стройно и източено тяло, което бе изгубило детската си пухкавост през седмиците, прекарани при баба й. Гърдите й бяха вирнати и определено ги смяташе за красиви. Не харесваше раменете си, които й се струваха прекалено квадратни, и лицето си, което намираше за прекалено удължено.

Но се чувстваше достатъчно привлекателна млада жена и бе готова за първото си сериозно любовно преживяване.

Първоначално ски приключенията на Куно я впечатляваха силно. Той й разказваше подробно как тренира, как тича и вдига тежести, колко сериозно се подготвя. Според него много скиори, особено английските, не се отнасяли сериозно към този спорт и нямали кой знае какво бъдеще.

Когато Ана отбеляза, че това сигурно е скъпо хоби, той се възмути от отношението й и каза самоуверено:

— За мен разходите нямат значение. Правя го за Австрия.

В съседното предградие Зиверинг, сред ябълкови дървета и китни полянки, имаше плувен басейн и той я заведе няколко пъти там. Имаше гладко загоряло тяло и за да продемонстрира сериозността, с която се подготвя, правеше по петдесет и повече лицеви опори. Ана го намираше за красив.

Те лягаха върху хавлиите си в сянката на ябълковите дървета толкова близо, че телата им се докосваха. Понякога той си играеше с косата й, понякога вземаше стръкче трева и с нея гъделичкаше гърба и бедрата й. Докосването му възбуждаше нервни окончания в кожата й, чието съществуване не бе подозирала, и тя се отпускаше в топлината на следобеда в мечтателна дрямка.

Понякога той вземаше малката кола на майка си и водеше Ана на разходки по северните хълмове край Каленберг и Вайдлингсбад. ДКВ, малкото немско чудо, най-евтината кола в Германия, вероятно в очите на Куно бе израз на пълно падение, тъй като няколко пъти той й повтори, че възнамерява да си купи мерцедес-бенц.

Един път Куно отби от пътя и спря насред гората. Тя му позволи да я целуне и не се опита да го спре, когато той разхлаби сутиена й и пъхна ръка, за да си поиграе със зърната на гърдите й. Тя бе участвала и преди в тази игра. Правилата изискваха да се преструва, че не забелязва това, което става, докато любовникът й се преструваше, че не прави това, което прави, че копчетата на блузата и сутиенът й са се разкопчали от някаква тайнствена сила, неподвластна на нито един от тях.

Само краен акт би могъл да наруши това идилично споразумение и, като се има предвид възпитанието й, когато ръката на Куно се спусна към слабините й, тя сложи ръката си върху неговата. При опита му да продължи действията си тя го стисна по-здраво, но внезапно осъзна, че той използва само част от силата си. Всичките тези лицеви опори не бяха отишли напразно.

Трескавата му ръка се опитваше да си пробие път. Ана почувства пръстите му в косата си.

— Не! — каза тя.

— Защо не?

— Защото не искам.

— Не бъди глупава. На всички англичанки им харесва. — Той обърна главата й и я целуна.

Тя се освободи и каза:

— В момента съм неразположена.

Мускулите му се отпуснаха и той извади ръката си изпод роклята й.

— Мисля, че ме лъжеш.

— Защо според тебе не искам да плувам?

— Ти си само едно недорасло момиче — каза той презрително. — Възбуждаш ме и после бягаш.

През следващата седмица помежду им имаше примирие, но и двамата знаеха, че това не е за последен път.

Тя искаше да се влюби. Но в Куно имаше нещо, което я отблъскваше.

 

 

Едва няколко седмици след пристигането си Ана разбра, че животът в градината на Алтхофенгасе не се свежда само до бридж и шоколадови бонбони.

Феликс, братът на Рут, дойде да прекара известно време при тях. Къщата бе толкова голяма, че първоначално Ана не бе сигурна дали той живее там, или не, и едва когато видя как различни господа го посещават в отдалечения апартамент, тя разбра, че той е отседнал. Осъзна, че присъствието му трябва да се пази в тайна. Семейството въобще не го споменаваше, а нея помолиха да не обсъжда поведението му. Той идваше и си отиваше по най-невероятно време.

Феликс бе няколко години по-голям от сестра си и имаше същата бледа кожа, но Рут бе тъмнокоса, а той имаше гъста къдрава руса коса. Беше журналист и бе работил за няколко вестника в Австрия и Германия. Двамата с Рут бяха много близки.

Хората, които го посещаваха, бяха на най-различна възраст и се заключваха с него в продължение на часове, като някои се застояваха до три-четири часа сутринта.

Ана се запозна с неколцина. Един от тях, господин професор доктор Блох, преподаваше конституционно право във Виенския университет. Прехвърлил шейсетте, той беше дребен и доста крехък, със слабо тяло и огромна куполовидна глава. Един ден й донесе кутия скъпи шоколадови бонбони.

— Те са от „Демълс“ — каза той. — За нашата английска приятелка. Някога, много отдавна, живях една година в Англия.

Тя беше трогната.

На другия край на възрастовия диапазон беше един американски кореспондент на име Бен Рамзи, само няколко години по-възрастен от самата Ана.

Запозна се с него един следобед, когато той седеше отвън в градината заедно с Михаел и Феликс. Първото нещо, което й направи впечатление, бе ръстът му. Бен беше доста по-висок от метър и осемдесет и имаше телосложение на борец. По-късно тя разбра, че произхожда от фермерско семейство в Минесота, където го смятали за един от по-дребните членове на семейството.

Той не се интересуваше от фермерство и затова навремето прекосил границата, отишъл в Канада и се договорил с редакцията на „Торонто Глоуб енд Мейл“, че по време на планираното му пътуване до Африка ще изпраща репортажи с впечатленията си. През 1935 година се озовал в Адис Абеба точно когато Абисиния стана обект на агресията на Италия и името й не слизаше от заглавните страници на световната преса. Изпращал драматични репортажи от бойното поле и бил първият, който информирал западния свят, че италианците използват бойни газове. Така се утвърдил като репортер.

Сега работеше за „Ню Йорк Трибюн“ и тъй като имаше репутацията на човек, който бързо подушва неприятностите, го бяха изпратили във Виена. Усмивката му бе заразителна, а смехът му можеше да се чуе чак в съседния квартал. Обличаше се небрежно. Напомняше на Ана един изваян от дърво американски индианец, който някога тя бе видяла в музей.

Бяха в една компания в продължение на час около масата в градината, но единствените думи, които той отправи към нея, бяха:

— Споменаха ми, че си англичанка.

Когато тя потвърди, той кимна и каза:

— Вашият министър-председател държи в ръцете си бъдещето на Австрия, предполагам — и на Европа. Моля се на Бога дано да го разбира.

Тя нямаше представа какво има предвид той, но забележката му бе адресирана към нея с някаква острота, която я накара да се почувства неловко.