Алън Скофийлд
Вярност (34)

Глава шеста

Представата на Уилсън Брейд за дискусия бе да слуша себе си. Той говореше, без да спре, вече повече от час и това напомни на Ана една реч на Кастро в Хавана, която бе превеждана симултанно на английски. Изглежда, и двамата мъже искаха да изтощят слушателите си и така да ги принудят да им се подчиняват.

Той вземаше от Хардиман документ след документ. Беше забравил за пренебрежителното си отношение към счетоводителите. Сега правеше точно това, което казваше, че презира. Използваше годишните отчети от последните пет години и купчини изрезки от „Уолстрийт джърнъл“, „Файненшъл таймс“ и „Икономист“, за да докаже колко зле Ана е управлявала компанията.

В общи линии той беше прав, особено в това, че бе закъсняла да се изнесе от Флийт стрийт. Причината бе чисто сантиментална, както често става при лошите бизнес решения. Флийт стрийт бе нейният свят и тя не бе искала да го замени с Уопинг или Айл ъв Догс. Закупуването на нова сграда във Виктория, където офисната площ бе така скъпа, както и в Ситито, не можеше да се нарече спестяване. Не искаше да работи в Уопинг? По-добре беше човек да премести всичко в Портсмут, Търък, Слау или десетки други места, където беше по-евтино и по-приятно. Но нямаше смисъл да се спори с Уилсън по този въпрос. Тя искаше да си засили позициите в Англия, като се разрасне в Америка, но и това не беше се получило. Освен това и войната й с профсъюзите се оказа по-продължителна, отколкото очакваше, и защото тя премина по-бавно към новите, евтини технологии, трябваше да плаща откуп на печатарите.

Сега Уилсън се опитваше да докаже с цифри това, което бе казал с малко думи в началото. Гласът му бе монотонен. Правеше същото, което и Джон преди малко, но само че с повече подробности.

Вярна на вътрешното си чувство, Ана бе решила да си мълчи известно време и да го остави да се изолира от всички присъстващи в залата по този агресивен, а сега и отегчителен, начин. Гледаше Джон, докато той слушаше баща си. Никога нямаше да забрави оня ужасен ден, когато бе пристигнала във вилата на Монти на брега край Дорсет и бе видяла, че децата ги няма. Бе един от най-ужасните дни в живота й, по-ужасен дори от деня, когато Майснерови изчезнаха в Алтенкирхен.

Така както Питър бе останал лоялен към нея, Джон бе останал лоялен към баща си.

Сигурно беше, че Джон и Уилсън са подготвили сценария за събранието — да въвлекат и Питър, и Нико поради загубата на дивиденти — и явно по първоначалния план е трябвало Джон да поеме „Уебстър Комюникейшънс“ в Обединеното кралство. Този план бе направен на пух и прах от Уилсън, който каза, че няма да живее при черно правителство. Тя предположи, че ако Уилсън дойде да живее тук, тогава Джон ще получи африканската империя. Но това ли искаше той?

От време на време той хвърляше по един поглед на баща си. Ана не можеше да разбере дали изражението му е ядосано, или обидено, или и двете. Но каквото и да се кажеше около тази маса, Джон щеше да остане лоялен към баща си. Винаги беше така. Освен ако…

Когато Уилсън си пое дъх, тя каза:

— Искам да задам един въпрос на Джон.

Уилсън вдигна раздразнено глава, но тя не му обърна внимание и като се обърна към Джон, го попита:

— Искаш ли да живееш в Англия?

— Защо?

— Просто си помислих. Ти винаги си бил здраво свързан с Африка, нали. Имаш винарна край Кейптаун и доколкото знам, много я обичаш. Просто Африка е проникнала прекалено дълбоко в кръвта ти, за да искаш да живееш на друго място. Освен ако това не е идея на Мери.

— Хайде да продължаваме — каза Уилсън.

— Не, искам да разбера за Джон. Зная, че Мери не е много щастлива в Африка. Иска ли да се върне? Затова ли измътихте този заговор?

— Не е заговор — каза Джон. — Това е…

— Зная — каза Ана, — това е бизнес. Но това не отговаря на въпроса.

— Я остави Мери! — каза Уилсън. — Щастлива е. И Джон е щастлив.

— Татко, аз…

— Да оставим психологическите анализи на психолозите. Тук сме за нещо съвсем различно.

Ана бе усетила слабо място и задълба още по-навътре.

— Ако заради Мери си решил да се преместиш, има и други начини.

— Какви начини? — каза Джон.

— Мислил ли си евентуално да напуснеш „Брейд Интернешънъл“?

— Защо да го напускам.

— Бих си помислила, че това е съвсем естествено — каза Ана.

Уилсън се засмя пресипнало и стържещо.

Джон каза:

— Не разбирам.

— Ами тя ти предлага работа бе, глупако. Иска да станеш фурнаджийска лопата.

— Не е истина! Всичко зависи от това, до каква степен Джон, а може би и Мери, искат да се преместят в Англия. Ако говорим за фурнаджийски лопати, доколкото разбирам, с Джон сте се разбрали той да поеме нещата тук. А по изражението му усетих, че и той очаква това.

Питър се намеси и каза на майка си:

— Каква работа имаш предвид за Джон?

— Няма значение — каза Уилсън. — Това просто няма да стане. Джон работи за Брейд!

Ана се опита да поправи грешката си.

— Просто исках да разбера до каква степен Джон и Мери искат да живеят в Африка.

— Не — каза Питър. — Не мисля, че е само това. — Тогава той се обърна към Уилсън. — Кажи ми, защо не дойде при мен по-рано? Явно си подкупил Нико.

— Да го „подкупя“? — каза Уилсън. — Още една купешка дума. Не е имало нужда да го подкупвам!

— Разбира се, че сте го подкупили. — Питър се обърна към брат си. — Какво ти предложиха? Трийсет сребърника ли?

— Ти си гаден, самодоволен мошеник — каза Нико. — Седиш си на скъпа, мекичка възглавничка в Хампстед и се правиш на…

— За бога! — каза Монти. — Държите се като деца, които се дразнят.

— Може да съм самодоволен — каза Питър, — но не съм глупак. Явно около тази маса се правят разни предложения и искам да разбера защо на мен нищо не ми предлагат.

Уилсън каза:

— Ние с Джон решихме, че ти си човекът, когото ще трябва да убедим с факти и цифри. Или може би ти искаш да ме убедиш, че е трябвало да действаме другояче?

— Казах ви, че съм си дал оставката. Гледам — както и всички около тази маса — към бъдещето.

Ана каза:

— Бъдещето ти е подсигурено. Можеш да си работиш върху книгите, няма съмнение, че ще ти предложат предаване в телевизията.

— Голяма надежда, няма що, майко.

Монти каза:

— Би Би Си направо ще те глътне.

— Защо? Те и без това си имат достатъчно тежест. Във всеки случай не е възможно човек да се пребори с боклука в телевизията чрез програми като „Говорещите глави“. Бяхте предупредени какво може да се случи с кабелната телевизия и сателита срещу Би Би Си и Ай Ти Ви. Е, и то се случи. Нивото рязко падна и сега борбата за зрители ще се води там.

— И ти смяташ, че това е лошо? — попита Уилсън.

— Какво мисля аз е без значение. Казвам ви какви са фактите. Ти развиваш успешен бизнес, продавайки цици и задници под предлог, че хората това искат. Добре. Щом това е сценарият за бъдещето, ще трябва всички да се опитаме да привикнем към него.

— Това е много цинична гледна точка — каза Ана.

— Бизнесът е много циничен — каза Питър.

— Досега не си говорил така.

— Ти досега не беше опитвала да играеш двойна игра.

— Не съм имала това предвид. Не съм предлагала работа на Джон. Просто предлагах друг начин.

— Я остави тази работа! А аз? Слушах те, като ми обясняваше, че няма работа, че компанията прави съкращения, че е невъзможно да се разкрие бройка.

— Винаги може да се разкрие бройка — каза Уилсън. — Особено в семеен бизнес. За бога, та Джок го правеше, правя го и аз. — Той се обърна към Питър. — Имаме американски сектор, телевизионни канали. Точно това, от което ти разбираш. Как ти звучи? По принцип.

— Това е съвсем откровено подкупване! — каза Монти студено.

— Грижа се за интересите на компанията — каза Уилсън. — Нещо, което не може да се каже за Ана.

— Ако по принцип ми предложат работа в Америка, ще трябва със съжаление да отхвърля предложението. Животът ми е в Англия. Лора никога не би се преместила. Тя трябва да бъде в Лондон.

— Тогава какво? — каза Уилсън.

— От доста време си мисля за това — каза Питър. — Вярвам, че „Уебстър“ има нужда от някой, който да е над редактора на „Нюз“ и да има и управителни функции.

— Имаш предвид директор на вестника?

— Точно така.

— Не виждам защо не. Мисля, че идеята е направо страхотна. Да гласуваме ли още веднъж?

Нико каза:

— Не мисля, че идеята е толкова добра.

— Тебе какво те засяга? — каза Уилсън.

— Питай Джон.

Всички погледнаха към Джон. Той се обърна към баща си:

— Ти каза да обещая на Нико работа. Така и направих.

— И тогава какъв е проблемът?

— Няма да работя за Питър — каза Нико. — Това е проблемът.

Ана се облегна назад. Опитваше се да свикне със скоростта на промените, с чувството за лоялност, което непрекъснато сменяше посоката си. Разбираше Питър, но усещаше горчивина в устата си.

Питър каза:

— Защо не се опитаме да се разберем?

— Ще ти обясня, приятел. Още от времето, когато бяхме деца, ти все се налагаше. Получаваше всичко, което си поискаше. Добре, преживял си катастрофа. Но, за бога, ние всички трябваше да плащаме за това. Питър така, Питър иначе… Бедният Питър, казваха всички. Дяволите да ги вземат! Отдавна не изпитвам съжаление към теб.

Питър каза:

— Не си ли малко старичък за братска ревност?

— Не съм ти брат. Въобще не съм ти роднина. И това само ме улеснява. — Нико се обърна към Уилсън. — И на теб не съм ти роднина. В тази стая на никого не съм роднина. Сега какво? Ще искате ли пак да гласуваме?

Спогледаха се мълчаливо.

 

 

Индустриалният квартал представляваше доста потискащо място, пълно с малки фабрички и складове, повечето строени през петдесетте. Постройката, собственост на „Дейли нюз“, се намираше зад една печатница, до склад за офис мебели. Неърн паркира колата си и влезе.

Една жена седеше в доста запусната канцелария до вратата. Беше на около шейсет години, дребна, посивяла, с тънки устни. На бюрото й имаше табелка, на която бе изписано името й: „Госпожица Синтия Уигинс“. Тя ядеше сандвич и бързо го мушна в чекмеджето си.

Неърн обясни какво й трябва.

— Нужно ви е специално разрешение — каза госпожица Уигинс. — Не мога да ви дам папки просто така.

— Не искам папки.

— Не мога да ви дам и фотографии, ако нямате разрешение. — Тя имаше остро лице и явно се наслаждаваше на властта си.

Неърн показа журналистическата си карта.

— Това не е разрешение.

Обикновено Неърн не се възползваше от положението си на внучка на Ана, за да получи някакво предимство, но си даде сметка, че жена от този тип — която би бранила със зъби и нокти малкото си царство — ще се впечатли само от някой голям авторитет. Тя взе телефона, набра номера на „Дейли нюз“ и поиска да я свържат с личната секретарка на баба й.

— Сюзън, Неърн е на телефона. В склада съм, където се съхраняват старите материали. Трябва да проверя нещо. Би ли казала на… — тя погледна към табелката с името — госпожица Хигинс, че имам официално разрешение.

Подаде телефона на госпожица Хигинс и видя как тя се изчервява.

— Да — каза госпожица Хигинс. — Разбирам. Да. — Тя подаде пак слушалката на Неърн. — Иска да говори с вас, госпожице Брейд.

Сюзън каза:

— Търсиха ви от Виена. Някой си господин Еслин. Казах му, че предполагам, че сте си у дома.

— Остави ли някакво съобщение?

— Не, но звучеше… доста напрегнат и нетърпелив.

— Добре, ще чуя телефонния си секретар. Благодаря.

Госпожица Уигинс каза угоднически:

— Извинете, скъпа моя. Не знаех, че вие сте внучката.

— Няма нищо — отсече Неърн. — Искам да видя някои снимки на бежанци. Австрия, 1938-а. Разбирам, че имате само негативи.

— Не знам кой ви е казал, че е така. Понякога имаме негативи, понякога снимки, а понякога и двете. Бежанци… Втората световна война… Елате с мен, скъпа.

Неърн я последва по един коридор, в който се намираха уреди за контролиране на влажността и температурата. Отидоха в една стая, където кантонерките бяха подредени като войници.

— Бежанци… бежанци… — Госпожа Хигинс потупваше кантонерките, сякаш бяха нейни стари приятелки. — Франция, Белгия, Холандия, Дания Русия, Чехословакия, Унгария… Много бежанци, нали, скъпа? А, да, ето тук, Австрия. Виж Германия.

Тя извади купчина пликове и ги остави на една маса пред Неърн, после я остави.

Фотографиите бяха подредени в хронологичен ред, но не бяха тези, които търсеше. Бяха от началото на трийсетте години и на тях се виждаха най-вече известни музиканти, писатели и учени, които са напуснати Германия. На една от снимките се виждаше младият Айнщайн, който пристига в Америка.

Накрая намери един плик, на който пишеше „Австрия“, и го отвори развълнувано. Но дрехите на хората изглеждаха прекалено съвременни и когато погледна надписите на гърба на снимките, видя, че това са бежанци, пристигащи в Австрия след Унгарската революция през 1956-а.

Неърн върна пликовете на госпожица Уигинс.

— Няма ли други?

— Не, мила. Много бежанци ли е имало от Австрия? Нищо не ми говори. Искам да кажа, че когато се говори за бежанци, човек си представя старите филмови прегледи, където французите бутат колички с багаж по селските пътища.

— Какви други материали имате тук?

— Всичко, което се е намирало в сградата на Флийт стрийт: всички подвързани годишници на вестника още от създаването му. Всички са микрофилмирани. Всички лични досиета на работещите във вестника. Всички папки с финансови и търговски данни. Счетоводните…

— Лични досиета?

— О, да. Във вестника са работили известни писатели. Вижте какво, скъпа, не казвам, че е било по идея на баба ви, но преди една година получих писмо, с което ми поръчваха да изгоря старите папки. Казваха, че искат да закрият хранилището. Икономии. Казах, че такова нещо не може да се направи. Казах, че това е история. Някой ден някой ще напише историята на вестника и ще иска да разбере какви са били тези хора. Известните и не толкова известните.

— Къде са личните досиета?

Тя пак последва госпожица Уигинс по коридора.

— Кой точно ви интересува?

— Дядо ми. Той е работел във вестника.

— Не съм знаела! Видяхте ли сега, скъпа моя?

— Сега вече мога да се оправя, благодаря.

 

 

Тя постави папката на една маса близо до прозореца и за миг се загледа в жълтеникавата подвързия. Тази папка, за разлика от всички други папки в сградата, й беше близка. В известен смисъл тя бе част от нея. Отвори я, изпитвайки смесица от страхопочитание и възторг.

В нея нямаше много. Три писма и негатив, закачен за едно от писмата. Първото писмо беше датирано 1936 и с него Уилсън Брейд се назначаваше официално за репортер със заплата осем лири седмично. Второто представляваше ласкав отзив за статия, написана за уелските миньори. Едва третото писмо, това с негативите, тя прочете с нарастващо безпокойство.

Беше датирано май 1938 и бе подписано от редактора, Дънкън Хендерсън.

В писмото пишеше:

„Скъпи Брейд,

Във връзка с вчерашния ни спор реших да не Ви уволнявам, както си заслужавате, а да Ви дам възможност да си подадете оставката, както ме помолихте.

Правя това само поради голямото си уважение към баща Ви и мисълта за това, колко ще бъде наранен, ако научи истината. Това, което сте направили, е отвратително. Спрямо Вас изпитвам само отвращение и презрение.

Хора като Вас предизвикват негативно отношение към пресата.

От днес нататък не желая да Ви виждам в редакцията.“

Неърн препрочете писмото и усети, че стомахът й се свива. Вдигна негатива към светлината, но той беше много тъмен. Стори й се, че различава фигура, която сочи към нещо на известно разстояние от нея, но не можеше да разбере какво е това нещо. Може да беше скална отломка, но беше твърде размазано. Изглежда, снимката беше направена от известно разстояние.

Тя сложи писмото и негатива в чантата си, върна папката в кантонерката и отиде в канцеларията на госпожица Уигинс.

— Намерихте ли това, което ви трябваше, скъпа?

— Да, благодаря. Оставих папката на мястото й.

— Ако бяхме ги унищожили, сега нямаше нищо да намерите, нали така? Така казах и на оня господин.

— Какъв господин?

— Той също търсеше хора в Австрия, приблизително от същото време.

— Какви хора? — Неърн се почувства изведнъж зашеметена.

— Не им помня имената.

— Майснер? Бекерман?

— Всички немски имена ми звучат еднакво.

— И как изглеждаше този човек?

— Слаб. Възрастен.