Алън Скофийлд
Вярност (15)

Глава четиринадесета

Ана влезе с бясна скорост в Уеймът и паркира пред полицейския участък. Пред дежурния офицер изля на един дъх фактите такива, каквито ги знаеше.

Той й каза:

— Дайте по-спокойно. Първо ми кажете името си.

Той си записа името й, но тя едва си поемаше дъх и с мъка произнасяше думите.

В края на историята, която с мъка извлече от нея в смислени изречения, той остави писалката си на бюрото и каза:

— Отвлечени? Но вие казвате, че господинът е техен баща.

— Да, но…

— Мога ли да ви попитам дали сте разведени?

— Не.

— Водите ли в момента някакви дела във връзка с децата?

— Не.

— А децата под съдебна опека ли са?

— Не.

— В такъв случай, госпожо, думата „отвлечени“ е неподходяща.

— Но не виждате ли…

— Не, госпожо, не виждам. Ако това, което ми казахте, е истина, тогава виждам един баща, дошъл да вземе децата си и да ги отведе там, където живее. Нещо, за което има пълно право.

Безсмислено е, реши тя. Как би могла да обясни? Тръгна по стълбите и се върна обратно в Ъсбърн. През целия път я измъчваше мисълта, че трите деца са с Уилсън.

Той през цялото време е знаел, че са заминали за Дорсет! Цялата тайнственост е била истински майтап. Та той е поръчал да я проследят. Мъжът, който е задавал въпроси в редакцията на „Мъркюри“, мъжът, който е ходил при госпожа Фауълс, не е бил застрахователен чиновник, а частен детектив.

На моменти я обземаше такава ярост, че пътят се замъгляваше пред очите й, но още по-често страхът за децата превръщаше стомаха й в буца лед.

Трябваше да се свърже с Акс. Когато стана катастрофата, той бе за нея като скала. Сега й беше нужен повече от всякога. Знаеше, че това е ключов момент в живота й. Трябваше да му разкаже всичко: че е излъгала за зъболекаря, че е имала тайна връзка с Бен. Неизбежно щеше да изгуби уважението и любовта му, но нищо не можеше да се направи. Най-важното нещо бяха децата. Те бяха всичко, което имаше. Но когато се обади в офиса му, той бе излязъл.

Усети как силите я напускат. Почувства се почти измамена. Искаше да излее всичко пред Акс, да го остави той да й дава съвети как да постъпи. А него го нямаше!

Взе си пощата, отиде в кабинета на Джок и се затвори в него. Беше готова да си намери каквато и да е работа, само и само да отвлече вниманието си от това, което се бе случило… каквато и да е работа, докато се върне Акс.

Бързо прегледа разните сметки, докато стигна до голям жълтеникав плик и го отвори. В плика имаше пет-шест напечатани листа с придружително писмо от Хардиман и сие, адвокатска кантора на Ведфърд роуд, Лондон.

Писмото бе адресирано до нея и в него пишеше просто:

„Драга госпожо,

Моят клиент, господин Уилсън Брейд, ме помоли да Ви изпратя тези копия от клетвени декларации, чиито оригинали се съхраняват при нас.“

Изведнъж усети, че й се повдига от някакво мрачно предчувствие, но се загледа в първата напечатана страница.

На нея бе написано:

„Аз, Реджиналд Сибторп, собственик на гараж в Саутхемптън, на Каули роуд № 42, се заклевам във верността на долу описаните факти.

През последните няколко месеца съм в преговори със собственика на странноприемница «Траутбек» в графство Хемпшир във връзка с предоставянето на риболовни права, които са негова собственост. За тази цел посетих няколко пъти странноприемницата. При тези посещения забелязах жената, която по-късно ми бе показана на снимка и от чието име разбирам, че е госпожа Уилсън Брейд, в компанията на един господин, за когото разбрах, че е господин Бен Рамзи, журналист.

На няколко пъти ги забелязах да се отнасят един към друг по много интимен начин, като си държаха ръцете и се целуваха. В един от случаите забелязах господин Рамзи да излиза от една от стаите на горния етаж и да целува госпожа Брейд, която бе застанала на вратата в полуразсъблечен вид…“

В долната част на листа печатът на нотариата и подписът на господин Сибторп — това трябва да беше дребното човече с шапката, което бяха забелязали няколко пъти на бара.

Спомни си, че той бе минал край вратата на стаята им, когато Бен си тръгваше след последната им среща.

Отгърна следващата страница. Това бе по-дълга декларация от собственика на странноприемница „Траутбек“, който заявяваше под клетва, че е давал стаи на господин и госпожа Бен Рамзи дванайсет пъти. Въпреки че всеки път господин Рамзи е плащал цяла нощувка, те фактически нито веднъж не са прекарвали повече от няколко часа в стаята. Той също се заклеваше, че снимката, която е видял, е била на жена, известна му като госпожа Рамзи, за която по-късно е разбрал, че е госпожа Брейд.

Следваше списък на датите, когато стаята е била използвана, и отделен списък с вината и ястията, консумирани от тях, дори пурите, които бяха купували.

Имаше и трета декларация от камериерка, на работа в странноприемница „Траутбек“. Тя описваше стаята, след като е била напусната от двойката, с чаши, бутилки, подноси с храна, разхвърляно легло, дори използван презерватив, който бе открила.

За Ана това беше като четене на роман на ужасите. Усети, че я обхваща чувство на вина и срам. Разбра, че ако Уилсън призове тези свидетели на бракоразводно дело, тя не само няма да получи условно решение за развод, но дори може да загуби децата.

Какво целеше Уилсън с тези клетвени декларации? Предупреждение? Основа за преговори? Трябваше да го намери, да поговори с него, да се спазари. Помисли си да се обади в апартамента в Челси, но после реши, че по този начин ще му даде възможност да ги премести някъде другаде. По-добре щеше да бъде, ако иде и го изненада.

 

 

Не беше ходила в апартамента още от времето, преди да се разболее Джок. В паметта си мразеше това място. Там се бе чувствала толкова нещастна. В нейното съзнание това бе апартаментът на Уилсън и нямаше нищо общо с нея. Сега паркира колата и се отправи към къщата, а нервите й бяха опънати до крайност.

Всичко си беше като преди. Улицата изглеждаше запусната, а боята по къщите се белеше. Челси продължаваше да се възстановява след войната. Ана се качи по стълбите и позвъни на звънеца. Почака, но никой не отвори. Започна да чука по вратата.

— Там няма никой — каза някакъв глас.

Тя се огледа и видя на улицата едрата мъжка фигура на Памела Кинкейд. Носеше кафяво вълнено палто и мека шапка, в ръцете си държеше бастун и пазарска чанта.

— Ана? Ти ли си? Дявол да го вземе, реших, че ми се привиждат разни работи.

Тя остави на земята бастуна и чантата си и разтвори ръце да прегърне Ана, но получи само протегнатата й ръка. След като се поздравиха, Ана каза:

— Търсех Уилсън.

— Мислех, че Буана е в Африка.

— Значи не си го виждала? — Много се изкуши да попита: „А децата?“, но Памела щеше веднага да подуши какво се бе случило и за един час щеше да го разнесе из Челси, а утре сутринта вече щеше да е в клюкарските колони на вестниците.

— Доколкото ми е известно, откакто ти напусна апартамента, в него няма жива душа. Пийва ли ти се нещо? Имам една глътка джин. Нямам нищо, с което да го разредим, но майната му.

Ана отказа. Не беше много сигурна каква ще е следващата й стъпка. Тъкмо бе намерила сили да предприеме нещо, и пак бе ударила на камък.

— Сигурна ли си, че не искаш?

Ана поклати глава и попита:

— Как са другите?

— Един Господ знае. Май всички изчезнаха. Не е като през войната. Тогава имаше някакъв дух. Но всичко се изпари, изчезна.

Памела изглеждаше доста остаряла и Ана видя в нея една жена на средна възраст, за която войната е била период на другарство, на запои и изживяване на миговете, преди да започне следващото въздушно нападение, заплашващо да унищожи всички.

— Понякога виждам Денис, но това е горе-долу всичко.

Ана отдавна не бе се сещала за Денис. Усети как споменът пада като сянка върху кожата й.

— Той продължава ли да живее в същата стая? — попита тя.

— Не. Премести се при Ралф преди известно време, но после Ралф се влюби в някакъв американец и замина за Сан Франциско. Денис съхне и вехне. Все си повтаря, че Ралф ще се върне, но това са фантасмагории. Сан Франциско е тъкмо място за Ралф. Денис си нае друга стая, някъде в по-евтиния край на Кингс роуд, но ако искаш да го видиш, той започна работа в една бакалница на самообслужване тук наблизо.

— Много бих искала да го видя.

— Хайде тогава.

Тръгнаха по Кингс роуд. Памела я бе хванала под ръка. Ана имаше чувството, че върви с генерал-майор от запаса.

Недалече от Ройъл авеню се намираше нов магазин, който се бе нарекъл супермаркет — наименование, което Ана не бе чувала преди. Тя се сбогува с Памела и влезе, за да потърси Денис. Намери го в най-отдалечения край на магазина. Той стоеше зад малък щанд, на който бе изписано с много заврънкулки: „Първокачествените дребосъци на Белтън“. Беше облечен с бяла престилка, а на главата си имаше висока шапка на майстор готвач. Пържеше малки наденички и ги предлагаше на клиентите забодени на клечки за зъби.

Поздрави Ана и се усмихна неловко.

— Занимавам се с това просто между две роли — каза той, после свали шапката си и я целуна по бузата. Тя забеляза, че косата му е започнала да оредява.

— Искаш ли една, скъпа? — каза той и й подаде наденичка. — Днес им правим специална реклама.

— Не, благодаря, не съм гладна.

— Не те виня. И без това месото им е само десет процента. Един Господ знае какво се съдържа в останалите деветдесет процента, аз обаче нямам кураж да попитам. Сигурно дървесна каша.

— Има ли наблизо някое място, където бихме могли да поговорим?

Денис си погледна часовника.

— Какво ще кажеш за едно питие? Аз самият не бих се отказал, след като съм мирисал това цял ден.

— Кога ти свършва работното време?

— О, да върви по дяволите! Още сега си обирам крушите!

Отидоха в „Бялото сърце“, седнаха на една маса в ъгъла и той й разказа живота си през този период. Не му беше провървяло много. Не бяха го ангажирали в театъра повече от година. Показа й ръцете си. Пръстите му бяха започнали да се изкривяват и да се подуват от артрит.

— И коленете ми са така. Скоро съвсем ще се скова. Но не се предавам.

След един-два големи джина Ана усети, че започва да се отпуска. Винаги се бе чувствала добре в компанията на Денис.

— А ти как си? — каза той. — Продължаваш ли да си омъжена за Буана?

Ана започна да му разказва какво й се беше случило, откакто се видяха за последен път, отначало колебливо, после все по-уверено. Като му каза за наследството, което Джок й бе оставил, очите му се разшириха от удоволствие.

— Това е направо прекрасно, скъпа.

Тя имаше чувството, че разговаря с близък братовчед или със своя леля. Някой, който няма да я съди или да я преценява. После му разказа за Бен и Питър и за това, което ставаше в момента.

— Бедната Ана — каза той. — И бедният Питър. Какво противно същество се оказа този Буана. И ти дойде да го притиснеш в бърлогата му?

— Само че него го нямаше. Тогава се видях с Памела, разговорихме се за теб и ми дойде една идея.

— От много време на никой не му е идвала на ум идея, свързана с мен — каза Денис и я погледна със старата си дяволита усмивка. — Кажи ми. Колкото по-гадно, толкова по-добре.

— Имам нужда от твоята помощ.

Изведнъж в очите му се прокрадна тревога.

— Казвай.

— Помниш ли онази вечер, когато отидохме на събирането на Окли стрийт? Вечерта, когато намерихме Уилсън и Ралф в…

— Разбира се, че помня!

— Искам да ми дадеш писмена клетвена декларация, че си ги видял заедно в леглото.

— Защо?

— Уилсън е взел декларации от хора, които под клетва разказват за Бен и за мен. Единственият начин да му противодействам, е да му приготвя малко от неговото собствено лекарство. Той само от това ще разбере.

— Но така ще намесим и Ралф.

— Памела ми каза, че Ралф е заминал за Сан Франциско с някакъв американец.

— Тя все не може да си държи тъпата уста затворена!

— Е, но това е истина, нали?

— И какво като е истина? Това е просто временно. Той така ми каза, като замина. Каза, че ще се върне. Каза, че е като черен гологан — няма да се загуби.

— Денис, ти нали не вярваш на това?

— Защо да не вярвам? Това е последното нещо, което все още ме крепи.

— Скъпи, нали знаеш какво представлява Сан Франциско! Ако той се раздели с този свой приятел, това не означава, че ще се върне при теб.

Лицето на Денис се бе издължило. Очите му гледаха гневно.

— Ти откъде знаеш? Нищо не знаеш за нас! Мислиш си, че знаеш, обаче…

— Прекрасно разбирам как си се почувствал и как се чувстваш сега. Толкова нощи съм седяла до теб и съм те слушала. Виждала съм белезите на китките ти. Мили мой, естествено, че разбирам!

— Извинявай!

— Моля те, помогни ми. Помисли за децата. За бога, ако не действам бързо, може повече никога да не ги видя.

Отчаянието в гласа й го стресна.

— Работата е в това, че ако Ралф разбере, това ще е краят. Наистина краят!

— Защо трябва да разбере?

— Защото нещата ще стигнат до съд и ще бъдат изнесени там. Помисли си само как жълтата преса ще раздуха всичко! Собственик на вестник, изненадан в леглото с млад жиголо. Така ще пишат.

— Никога няма да се стигне до съд. Обещавам ти. Никога.

Той поклати глава:

— Бих направил всичко, за да ти помогна, но ти ме молиш за…

— Ще ти дам пари — каза Ана. — Ще ти дам хиляда лири. Никой никога няма да научи.

— Хиляда лири… — каза Денис. — Обикновено се плащат трийсет сребърника.

— Готова съм да ти дам две хиляди, три хиляди. Колкото поискаш. За бога, Денис, не мога да определям цена за децата си.

Той помълча няколко секунди, после попита:

— За кога ти трябва?

— Сега. Да идем при нотариуса. Всичко трябва да е направено както му е редът.

Той вдигна рамене.

— Защо да се самозалъгвам? Той сигурно и без това няма да се върне.

Когато пристигна на Бедфърд Роу, вече беше късно, но прозорците на канцеларията на Виктор Хардиман все още светеха. Секретарката си беше отишла, но Ана държа пръста си на звънеца, докато някой дойде да отвори.

— Искам да видя господин Хардиман — каза тя.

— Аз съм Виктор Хардиман.

Беше изненадана. Бе доста по-млад, отколкото очакваше, не повече от трийсет. Висок и строен, със светла коса, сресана назад. Бе елегантно облечен в тъмносин костюм, копринена вратовръзка и велурени боти.

— Страхувам се, че кантората вече е затворена. Ако се обадите на секретарката ми…

— Аз съм госпожа Уилсън Брейд…

— О, разбирам… — Той говореше малко провлечено, но очите му бяха остри като бръсначи.

— Не искам да вляза. Просто искам да ви предам това. — Тя му подаде копие от клетвената декларация на Денис. — Искам да ви помоля да го прочетете и да го предадете на съпруга ми, по възможност още тази вечер. Можете да му кажете, че ако не ми се обади до утре вечер, ще го изпратя за клюкарската рубрика на Уилям Хики в „Дейли експрес“.

Той се вгледа в очите й за миг, после каза:

— Добре, госпожо Брейд. Ще направя, както ми поръчахте.

На другия ден Ана стоя през цялото време до телефона. По обяд й се обади Акс, но говориха съвсем кратко.

В два часа телефонът звънна. Обади се Виктор Хардиман и каза:

— Децата ви ще са в моя офис днес в пет часа, госпожо Брейд. Бихте ли желали да дойдете да си ги вземете?

Ана изведнъж усети, че цялото й напрежение изчезва, сякаш някакъв възел в сърцето й се беше развързал.

— Ще дойда — каза тя.

— Съпругът ви ме помоли да го извиня. Беше уверен, че не бихте имали нищо против, ако пропусне срещата.

Шофьорът я откара с даймлера и тя пристигна на Бедфърд Роу точно в пет. По пътя спря в Харъдс и купи на Нико влакче, на Питър — скутер, а на Джон комплект бои и четки.

— Аз съм госпожа Брейд — каза тя на секретарката на Хардиман. — Децата ми тук ли са?

— Да, госпожо Брейд.

Ана усети, че и последните остатъци от тревога изчезват от душата й.

Тя последва секретарката по дълъг коридор до един офис.

— Скъпи мои! — каза Ана, отваряйки широко ръце. Питър закуцука към нея колкото можеше по-бързо, но Нико остана отзад. Тя здраво притисна Питър, после се обърна към Нико. — Няма ли да ме прегърнеш?

Но в очите на Нико имаше тревога.

— Какво има, миличък? — каза тя, като го притегли към себе си.

Той започна да се дърпа и тя го пусна.

— Мразя го! — каза Нико.

— Кого?

— Този мъж.

— Той вече няма да те безпокои. Къде е Джон?

Двете момчета стояха като статуи пред нея и тя усети как цялото й щастие се изпарява само за един миг.

— Кажете ми! Има ли му нещо на Джони?

— Той го взе — каза Питър.

— Кой?

— Мъжът. Татко.

— Боже Господи!

Тя изтича в стаята на секретарката.

— Къде е господин Хардиман?

В погледа на секретарката видя същата тревога, каквато бе забелязала в очите на Нико.

— Елате оттук, госпожо Брейд. Той ви очаква.

Виктор Хардиман бе седнал зад бюрото си и елегантно се надигна.

— Къде е Джон? Къде е синът ми?

Хардиман взе един плик и й го подаде.

— Вие знаехте това, нали? — извика тя.

— Моля ви, отворете го, госпожо Брейд.

Ана разкъса плика. Писмото беше от Уилсън.

„Когато четеш това, ние с Джон ще сме на път за Африка. Наистина ли си мислеше, че ще получиш всичко?

Когато гневът ти се поохлади, размисли върху това: ако искаш да си го вземеш обратно, ще трябва да се бориш в южноафриканските съдилища с една съдебна система, съвсем различна от британската. Всичко ще бъде разкрито. Несъмнено ще ме очерниш, но ти самата няма да се отървеш. Но ако и това няма значение за теб, тогава не забравяй следното: Питър ще научи за Рамзи и за теб, за лъжите, които си разправяла. Никои не знае как ще му подейства. Съветвам те да се задоволиш с това, което имаш, и аз ще се задоволя с това, което имам. И няма да оспоря един развод…“