Алън Скофийлд
Вярност (7)

Глава шеста

Ана често си мислеше какво ли щеше да стане с нея, ако не бе се качила с Уилсън Брейд на влака за Лондон. Тогава бе сигурна, че той ще се опита да прави любов с нея, че дори ще я изнасили, ако не се съгласи. За да избегне това, тя трябваше да се раздели с него в Цюрих и да намери британския консул — тогава целият й живот щеше да тръгне в друга посока.

Но тя бе спала с него, това бе важно, неведнъж, а два пъти по време на пътуването, защото той я бе пожелал още веднъж малко преди да пристигнат в Кале Маритим.

Беше много странно прибиране у дома: като прибиране в непозната страна, в този смисъл, че тя не познаваше никого, към когото да се обърне, никакви училищни приятели, на които би могла да звънне и да каже: „Мога ли да пренощувам у вас? И между другото имам едно бебе със себе си и съм бременна с второ.“

Но да се върне с Уилсън Брейд, това напълно променяше нещата. Въпреки че бе чужденец във Великобритания, той познаваше страната по-добре от нея и се чувстваше много повече у дома си, отколкото тя самата.

— Какво ще правиш? — беше я попитал във влака, после и във ферибота, а тя всеки път му отговаряше, че първо ще иде в Червения кръст.

Сега, по пътя от Фолкстън за Лондон, той каза:

— Ще ти вземат Нико.

Тя изведнъж се разтревожи. През последните дни със своята безпомощност и нужда от нея Нико бе хвърлил в хаос чувствата й. Тя бе винаги близо до него, бе прекарала с него повече време, отколкото майка му, и го бе разхождала из виенските паркове, като се правеше, че е неин. Усещаше, въпреки че беше много млада, че майчинското й чувство е много силно развито. Всъщност тя през цялото време бе завиждала на Рут.

— Но защо?

— Ще видиш, че според английските закони, за да задържиш Нико, ще трябва да го осиновиш. А те никога не биха позволили самотна майка да осинови дете.

— Какво ще стане с него тогава?

— Ще направят това, което щяха да направят швейцарците, ще го изпратят в сиропиталище, докато открият родителите му. Ако от Вътрешното министерство искат да си измият ръцете, ще кажат, че той не е британски поданик, и ще го изпратят обратно.

— Няма да го изпратят!

— Защо не? В крайна сметка той е австриец.

— Защото няма да им позволя!

Тя погледна към бебето в скута си. Ако то вече не принадлежеше на Рут — а все повече и повече изглеждаше, че с Майснерови се е случило нещо ужасно, значи беше нейно. Нейното бебе. Усети, че я обхваща топлина и желание да го закриля.

— Ще го заведа във фермата на баба ми. — Тя му разказа за брулената от ветровете къща на баба си в Уелс.

— Звучи ми страшно примитивно, но вероятно така ще е най-добре. Но не можеш да пътуваш днес. Ще пристигнеш чак през нощта. Аз ще отида при баща ми в Хемпшир за няколко дни, защо не дойдеш с мен, после ще те закарам в Уелс.

Следобеда тръгнаха от Лондон в тъмносиния „Райли“ на Брейд и, преди да се здрачи, се изкачиха на хълма на изток от Уинчестър.

Тогава тя видя за първи път Ъсбърн, къщата, която щеше да стане много важна за нея. Беше построена от сив камък и се намираше на един хълм. Беше оградена с парк, осеян с брястове и букове, а под нея течеше малко поточе.

Беше ъгловата, проста и сива, описание, което идеално пасваше на бащата на Уилсън, Джок Брейд, установи Ана, когато се запозна с него.

В късния следобед навлязоха в една добре поддържана алея, обточена от двете страни с нарциси. По пътя от Лондон Уилсън й бе казал:

— Баща ми е презвитерианец от старата школа. Огън и жупел. Така че по-добре да чуе историята, която ти ми разказа първоначално. Ако му кажем истината, ще започне да се меси и да дава съвети.

След като една от прислужниците отведе Ана в стаята й и пое Нико от нея, те отидоха с Уилсън в кабинета на Джок Брейд, където тя бе представена като съпругата на колега от Америка, убит в Полша.

По всичко личеше, че в този момент Джок Брейд въобще не би обърнал внимание, дори тя да беше вдовицата на марсианец. Няколко часа преди това той бе получил остри болки в главата.

Лежеше облечен в халат върху дневните си дрехи, отпуснат на една кушетка в кабинета си пред буен огън в камината. Болката бе така силна, че той не можеше да си помръдне главата, за да ги поздрави. Просто лежеше със затворени очи и устни, които бавно се движеха в молитва.

Уилсън разпита иконома и разбра, че предната вечер Джок бе кашлял и кихал.

— От колко време е така?

— От обяд, господине.

— А лекар? Къде е проклетият шарлатанин?

— Господине, той има свой собствен доктор, един джентълмен от Уинчестър, който се занимава с хомеопатия. Не иска да викаме никой друг.

— И?

— Ами, господине, той е заминал на конференция.

— За бога, извикайте някой друг!

— Кого, господине?

— Господи, откъде да зная! Трябва да има някой. Ако трябва, извикайте някой от Лондон.

В този момент се намеси Ана.

— Мисля, че зная какво му е — каза тя. — Майка ми имаше такива пристъпи. Това е синузит.

— Не е ли просто хрема?

— Ако си имал, ще знаеш, че не е — каза тя. — Виждала съм майка ми да плаче от болка.

— И как се лекуваше тя?

— Има само един начин — с пара.

— Ако знаеш какво трябва да се прави, тогава действай.

Прислугата намери евкалиптово масло, леген, вряща вода и хавлиена кърпа, а Уилсън бе изпратен да купи аспирин.

— Той никога не би глътнал аспирин — каза Уилсън, но въпреки всичко отиде.

Болката бе толкова жестока, че Джок бе готов да тръгне срещу религиозните и хомеопатичните си убеждения и с радост взе аспирин. Ана му даде четири. Когато Уилсън се изненада, тя каза:

— Баща ми беше лекар и даваше на майка ми по четири аспирина.

Те хванаха Джок от двете страни и го заведоха до стола му зад бюрото с димящия леген пред него. Тя покри главата му с кърпа и го накара да вдишва евкалиптовите изпарения.

Седя до него през по-голямата част от нощта. На всеки три-четири часа му даваше още аспирин и продължи да пълни легена с гореща вода. В ранните утринни часове Джок се почувства по-добре. Синусите му започнаха да се отпушват и болката намаля.

Уилсън си бе легнал, така че Ана помогна на Джок да легне на кушетката и донесе одеяла и възглавница. Сега разбра откъде Уилсън е наследил мощното си телосложение. Джок преваляше средната възраст, а бе много як. Косата му бе посивяла, но кожата му бе розова, а очите му, изгубили блясъка си заради болката, когато тя пристигна, бяха възвърнали остротата, която бе част от характера му.

— Ти си добро момиче — каза Джок и тя различи в гласа му дълбоко отекващите нотки от шотландските планини.

Той легна по гръб и Ана го попита дали ще иска топло мляко с малко уиски в него.

— За млякото ще съм благодарен — каза той. — Но не съм близвал алкохол, откакто дадох клетва като младеж.

По-късно в стаята си, за първи път на сигурно място от няколко седмици, тя започна да осъзнава смешната страна на положението си. Горе се грижеше за бебе, което не беше нейно. Долу — за един старец, с когото се бе запознала преди няколко часа.

След още двайсет и четири часа от лечението на Ана Джок се чувстваше почти добре, беше на крак и продължи да работи.

Тя прекара няколко дни в Ъсбърн и през това време опозна Джок доста добре. Лекуването му бе създало връзка между тях.

Уилсън й бе разказал за вестникарската империя на баща си в Африка. Сега тя разбра, че той има верига от провинциални вестничета в Южна Англия, в градове като Фарнъм, Чичестър, Уинчестър, Гилдфорд, Саутхемптън и Портсмут. Някои бяха всекидневници, други седмичници. Когато Джок беше в Англия, Ъсбърн бе мозъчния център. За по-малко от час можеше да стигне с кола до всеки вестник, а с ежедневни фиксирани разговори с Африка успяваше да е в течение на това, което ставаше там.

Той непрекъснато пътуваше между Африка и Англия и имаше резервиран апартамент в един от лайнерите на Юниън Касъл.

Ана започна да вижда Уилсън в различна светлина. В Алтенкирхен и в Швейцария той бе нетърпелив и агресивен, качества, които в онази обстановка бяха добродетели. Сега тя видя човек, който се бои от баща си. Джок се отнасяше с него, сякаш той още беше момче, а Уилсън се държеше така, сякаш наистина е. Не пиеше и не пушеше в присъствието на баща си. Тя го видя да пуши навън. Нощем, когато идваше в стаята й, тайно донасяше бутилка уиски.

Денят в Ъсбърн започваше с молитва. Цялата прислуга се събираше в дневната и Джок четеше Библията, а после запяваше химн и повеждаше останалите. След това се залавяше за работа. Обикновено пристигаше някой от директорите или редакторите и отиваше направо в кабинета му. След около час човекът обикновено излизаше бледен и треперещ. Тя често чуваше гласа на Джок, когато разговаряше по телефона, и строгите нотки кънтяха из стаите на долния етаж, докато той говореше с генералния директор в Йоханесбург.

Въпреки голямото си богатство той живееше просто. Ядяха обикновена храна, а по време на хранене пиеха вода. Обикновено разговорите се въртяха около цените на отпечатването или намаляването на приходите от реклами. Изглежда, той не се интересуваше много от съдържанието на вестниците. Когато Уилсън се опита да му разкаже какво става в Европа, той каза:

— Никога не съм имал доверие на католиците и никога няма да имам.

Неговата рязкост не се простираше върху Ана. Контрастът бе толкова явен, че Уилсън й каза:

— Никога не съм го виждал да се държи така с някого, освен с майка ми малко преди тя да умре.

Веднъж Ана играеше с Нико на слънце на терасата. Тя усети, че Джок ги гледа от прозореца на кабинета си. Наблюдава ги известно време и после дойде при тях. Седна на един плетен стол и се загледа в Нико, който лежеше по корем, риташе с крака и махаше с ръце, сякаш се опитваше да плува на постелката.

След кратко мълчание Джок бръкна в джоба си и извади от портфейла си пожълтяла снимка. На нея се виждаше жена в дълга рокля, наведена над бебешка кошарка, в която едно бебе се опитваше да се изправи.

— Жена ми Агнес — каза той. — И Уилсън, когато още беше пикльо. Снимката е правена в Кейптаун. Исках да имам шестима синове и шест дъщери. Аз самият произхождам от голямо семейство. Бяхме осем. Но всички умряха.

Ана се опита да си го представи на маса, около която са насядали дванайсетте му деца, а срещу него — жена му. Набожен патриарх.

— Дааа, голямо семейство. И цяло ято внучета. Човек като мен има нужда от такова нещо. Когато си основал нещо и си го изградил, имаш нужда от синове и внуци. Сега не се вълнувам много какво ще се случи, като умра.

Ана усети, че той е в настроение, и каза:

— Но знаете, че го има Уилсън. Сигурна съм, че той ще ръководи нещата така, както вие искате. Пък и дотогава има много време.

Но болката бе напомнила на Джок, че всички сме смъртни, и не беше лесно да се прогонят тези мисли от главата му.

— Е, да, той се оправя добре. „Дейли нюз“ е добър вестник. Но писането е лесната част от работата, трудното е да въртиш нещата — дори когато Господ ти помага. Надявам се, че си казвате молитвите.

— Да. — Ана наистина ги казваше, но повече от суеверие, отколкото от вяра.

— Ти си добро момиче. — Джок се наведе и остави Нико да го хване за пръста. — Това искам. Внук. Запознавал съм се с някои от приятелките на Уилсън. Никак не ми харесаха. Мигли и червени устни. Разкажи ми за съпруга си.

Тя разказа за Бен и установи, че може да говори за него без от очите й да бликват сълзи.

— Изглежда, е бил добър човек. Мъчно ми е за теб. — Рязко, сякаш изведнъж си спомни, че е работен ден, той стана от мястото си и отиде в кабинета си. Тя осъзна, че е станала свидетелка на едно от редките му размеквания и сантименталност.

Следващата сутрин се обадиха на Уилсън от „Дейли нюз“. Когато я намери, той й каза с нескрито вълнение:

— Викат ме в Лондон. Предполагам, че ще ми предложат работа като дипломатически кореспондент! Преди два месеца ми бяха намекнали за това.

Тя усети внезапен хлад. Знаеше какво трябва да направи, но още не бе дошъл моментът за това.

— Поздравявам те — каза тя.

— Зная, че бяха много доволни от материалите ми от Европа. Особено от Австрия. Смазах конкуренцията. Публикувах шест-седем специални материала. — Той бе така увлечен в своята еуфория, че не усети, че настроението й се промени. — Нали няма да имаш нищо против да вземеш влака до Уелс?

— Не.

— А аз ще ти се обадя някой път. Да видя как се оправяте с Нико. — Очакваше благодарност, но тя го гледаше с празен поглед. Той хвана брадичката й с ръка и я целуна по челото. — Знаеш ли, че съм много увлечен по теб. Старецът също.

 

 

Ана взе влака до Херефорд, от там автобус до Хей он Уай и такси до края на разбития селски път, който водеше до фермата „Колд Хил“.

— Щях да те закарам точно до къщата, злато — каза шофьорът на таксито, — обаче ресорите ми няма да го понесат. — Той потупа нежно своя „Морис“.

Плати му с парите, останали от двайсет и петте лири, които Уилсън Брейд й бе дал, и като настани Нико на хълбока си, тръгна по коловоза към фермата.

Денят бе хладен и вятърът навеждаше тревата до земята. Тук, по високите хълмове над река Уай, зимата не бързаше да си отива. По върховете на планината все още се виждаше сняг.

Къщата се очертаваше на фона на сивото небе. Тя също бе сива, с черен покрив от плочи, лъскави след дъжда.

Беше се стегнала по време на пътуването, казваше си, че няма да остане за дълго, но въпреки това, когато стигна до портата, духът й бе съвсем паднал.

Беше забравила колко е занемарена къщата. Счупените стъкла бяха заменени с дъски. Боята на вратата се лющеше и дъските се бяха нацепили. Стъпваше се само по кал.

— Бабо! — извика Ана. Но никой не отговори.

Тя влезе. Черната кухненска печка, която помнеше вечно запалена, бе угаснала и кухнята дневна бе леденостудена и ужасно разхвърляна. Пред празната камина имаше два стари стола, върху единия имаше одеяла и възглавница. В единия ъгъл на стаята имаше вонящ стар примус.

Качи се на горния етаж. Стаята, в която беше спала, си беше точно такава, каквато я помнеше и точно както я беше оставила. На нощното шкафче още имаше нейни фиби и един роман, който бе чела. Помисли си, че сигурно баба й въобще не е влизала тук.

Имаше две легла и Ана остави Нико върху едното. Излезе до навеса и се върна с кофа въглища, почисти печката, запали я, взе примуса на горния етаж и го запали. Когато се върна долу, баба й беше на вратата.

— О — каза тя. — Върнала си се. Взе ли пощата?

Беше все така спаружена, мръсна и сбръчкана, каквато Ана я помнеше и от която изпитваше ужас. Сега куцаше и Ана разбра, че била паднала скоро след заминаването й за Виена.

След падането на старицата й било трудно да се качва на горния етаж и заживяла на долния. Спеше в едно от креслата. Храната й се състоеше изцяло от консерви и тя я затопляше на примуса. Печката не беше палена от месеци. Това беше нейният свят — креслото, примусът, леген със студена вода, в който се миеше, калният двор и овцете на хълма.

Тази първа нощ Ана лежеше на леглото си и слушаше вятъра, който яростно ревеше по върховете, и усещаше, че ако е имала някакви съмнения относно това, което трябва да прави, сега те бяха изчезнали.

Падането бе състарило госпожа Мънктън и бе засегнало мозъка й. Тя бързо изпадаше в старческа деменция. Например реши, че Нико е брат на Ана, и Ана я остави да си мисли така. Тя и преди не беше много разговорлива, но сега почти нищо не казваше.

Ана отиде при районната медицинска сестра, за да вземе някои неща за Нико, и й разказа за баба си.

— Ходех често да я наглеждам — каза сестрата, — но тя заплаши, че ще ме застреля.

Вечерите бяха най-тежки. Имаше само газени лампи и свещи и госпожа Мънктън прекарваше времето в изчисляване на парите в банковата си сметка, докато Ана четеше „Айвънхоу“ и „Роб Рой“. Понякога бабата не можеше да познае Ана и я мислеше за дъщерята на един отдавна умрял съсед, който живееше от другата страна в Бредуордин.

Ана пое домакинството. Изми и почисти стаите, лъсна печката и започна да готви истински ястия. Изглежда, госпожа Мънктън бе забравила как се използват вилица и нож, защото понякога използваше тъпата страна на ножа, за да си отреже месото.

Ана концентрира цялото си внимание върху Нико, това бе нейният начин да се откъсне от заобикалящата действителност. Тя чакаше — искаше да е сигурна.

Един мрачен ден с черни облаци, които се носеха по небето, около две седмици след като бе пристигнала във фермата, Ана сложи масата за обяд и подготви всичко. Наметна един стар шлифер и тръгна надолу по калната пътека към пътя, за да вземе пощата. Обикновено, щом се върнеше, госпожа Мънктън вече беше на масата, защото сега, когато внучката й готвеше, тя чакаше с нетърпение часа за хранене.

Но този път я нямаше в дневната. Ана удари един стар палешник, който висеше на стената, и отиде да вземе Нико от кошарката, за да го нахрани. Кошарката беше празна. За миг тя не можа да повярва на очите си. От шока се вкамени. Втурна се на горния етаж, защото си помисли, че може да го е оставила на другото легло. Но и спалнята беше празна.

Изтича до хамбара. Мина й през ум една стара мисъл — циганите. Циганите и вълците.

— Нико — изкрещя тя. Но в хамбара имаше само няколко пиленца.

— Бабо!

Отвърна й само вятърът, който свиреше около ъглите.

Затича се надолу по хълма, към потока зад къщата, от който баба й носеше вода.

Видя я почти веднага, тъмна фигура, наполовина във водата, наполовина на брега.

— О, Боже! — изпищя тя. Не виждаше Нико. Старицата се бе подхлъзнала или е била повлечена от тежестта на ведрото и бе паднала по очи във водата.

На десетина метра от нея, зад туфа трева, завит в одеяло, беше Нико. Старицата по някаква своя луда прищявка го бе донесла на брега.

Ана видя, че нищо му няма, после хвана госпожа Мънктън за раменете и я измъкна. От носа и от устата й течеше вода. Беше ясно, че е мъртва.

Ана първо отнесе Нико, после с голяма мъка качи тялото на старицата горе в къщата. Наклонът беше стръмен и й отне много време. Помисли си да иде да извика помощ, но най-близкият съсед се намираше на два километра нагоре по един друг хълм и след като бе изтеглила тялото до къщата, тя си даде сметка, че няма да има сили да стигне дотам, носейки и Нико — не можеше да го остави.

Тази нощ двамата с Нико останаха в спалнята на горния етаж и през цялото време, докато не се отпусна в тревожна дрямка, тя си мислеше за тялото, което лежеше на кухненския под. Вятърът продължаваше да духа и къщата неспокойно стенеше. Гредите се издуваха и се свиваха. Чуваше шумове, които никога до този момент не бе чувала, и в съня й се появяваха удавени деца.

Следващата сутрин с Нико в ръце тя измина три километра, за да стигне до телефонната будка на пътя, и се обади в погребалното бюро и в полицията. Скоро други вземаха решенията вместо нея.

Тя не познаваше никого в Хей, но изглежда всички познаваха госпожа Мънктън. Полицията знаеше кой е нейният адвокат, а нейният адвокат знаеше коя е банката й. Ако на Ана й бе минавало през ум да наследи фермата на баба си, тези мисли скоро бяха разсеяни, защото се оказа, че от много години баба й е под наем фермата „Колд Хил“ нямаше никога да стане нейна, тя бе на банката. И парите, които баба й пресмяташе всяка вечер, не бяха повече от тридесет лири.

Тя научи всичко това в продължение на няколко часа, докато служителите от погребалното бюро отидоха във фермата, за да докарат тялото. Старицата е притежавала едно нещо преди смъртта си и това беше място за гроб, където я погребаха на следващия ден.

Ана знаеше, че няма да може да прекара още една нощ във фермата. Двамата с Нико останаха да пренощуват на квартира недалеч от главния път. След погребението тя седна с Нико на леглото и преброи парите. Банката бе заплатила за погребението, но след това бе замразила сметката до отваряне на завещанието. След като плати квартирата, щяха да й останат не повече от пет лири.

Времето бе дошло.

Въпреки че не беше сигурна, че е бременна, тя реши да поеме риска. Нямаше друг начин.

Отиде в пощата, помоли да й развалят банкнотите на шепа монети, затвори се в червената телефонна будка на пазара и се обади във вестник „Дейли нюз“.

— Господин Брейд, моля.

— Няма го.

— Във връзка с някакъв материал ли е излязъл?

— Не. Не е тук. Замина. — Чу се полуприглушен смях и после тя долови нечий глас, който казваше на някой друг: — Някое от момиченцата на Брейд.

— За Европа ли е заминал?

— Не, изобщо замина. Напусна. Напусна вестника.

Чу се щракване и затвориха телефона.

Обади се в Ъсбърн.

— Може ли да говоря с господин Брейд?

Тя имаше предвид Уилсън, но от другата страна се чу гласът на Джок.

— Извинете, че ви обезпокоих — каза тя. — Исках да говоря с Уилсън.

— Няма никакво безпокойство. Но Уилсън го няма. В Лондон е.

— О!

Сигурно гласът й е потреперил, защото изведнъж той каза:

— Добре ли си, Ана?

— Да.

— А Нико? Няма му нищо на малкия пикльо, нали?

В гласа му се усещаше загриженост и това реши нещата. Откакто бе заминала за Уелс, никой не бе показвал и най-малка загриженост за тях двамата. Гърлото й се сви.

— Ана, на телефона ли си?

— Да — каза тя.

— Какво има? Разстроена си. Усещам по гласа ти.

— Не. Аз…

— Какво има тогава? Кажи ми! — Гласът му прозвуча властно.

Тя му каза всичко, без това, че беше почти сигурна, че е бременна.

Отначало говореше със запъване, после думите започнаха да се изливат една върху друга, оставяйки изреченията недовършени. Но полека-лека той започна да получава представа за това, което се бе случило.

Когато свърши, тя се почувства съвсем безсилна и нещастна. Тогава Джок каза:

— Добре. Идваш тук. Има ли хотел в града?

— Да.

— Иди в хотела. Вземи си стая. Нахрани се. Веднага изпращам колата.

След като остави слушалката, тя постоя няколко минути в телефонната кабина. Ето това можеше да направи човек, ако е добър и има пари, мислеше си тя. Човек можеше да бъде магьосник, добра фея, която променя живота на хората.

Пристигна в Ъсбърн късно вечерта. Бяха само двамата — Джок и тя. Ана изпита чувството, че е свързана с нещо, чувство, което не бе изпитвала, откакто се бе върнала от Виена. Той й каза, че Уилсън се бил скарал с „Дейли нюз“ и напуснал.

— Нещо във връзка с това, че не получил повишение — каза той. — Мисля, че се държи глупаво. Глезотии. Все едно, напусна и се премести в „Икзаминър“. Абсолютен парцал, но предполагам, че опитът там ще му бъде полезен, когато дойде в Африка.

Следващата сутрин пристигна Уилсън. Тя разхождаше Нико точно пред терасата, когато той спря синия си „Райли“. Уилсън приближи, лицето му бе помръкнало и недоволно.

— Какво правиш тук?

Беше по-лесно, защото той се държеше толкова грубо.

— Бременна съм от теб — каза тя.

— Какво!

— Истина е.

— О, Боже! — После в очите му се прокрадна страх. — Казала ли си на стареца?

В този момент Джок излезе от къщата и се приближи до тях.

— Каза ли?

— Не.

— О, ти си дошъл — каза Джок вместо поздрав. — Не си напуснал още „Икзаминър“, нали?

Уилсън се усмихна дръзко:

— Не, татко.

— Е, това вече е нещо. — След това кимна към Ана. — Виж кой дойде.

По-късно Уилсън дойде в стаята й. Беше пил.

— Каква е тази игра? — каза той.

— Няма никаква игра.

— Хайде, много добре знаеш какво имам предвид.

— Сигурна съм, че съм бременна.

— Да, но от кого?

— Странен въпрос.

Лицето му пак помръкна, този път не просто от неудоволствие. Той бе дошъл, за да се опита да я сплаши, помисли си тя. Да я извади от равновесие. Тя си каза, че трябва да е спокойна.

— Ако си бременна, тогава трябва да направим нещо.

— Какво например?

— Познавам някои хора в Лондон. Те ще кажат какво трябва да се направи.

— Искаш да кажеш аборт?

— Какво друго?

Веднъж, когато тя бе на тринайсет години, пред вратата на къщата им в Уинчестър бе дошла млада жена на двайсетина години, бледа като смърт. Доктор Уебстър я бе приел и Ана бе забелязала по краката й кръв. Скоро пристигна линейка и отведоха жената на носилка. Баща й нищо не каза, но майка й изкоментира случката. Така тя бе научила за нелегалните аборти.

— Не мислиш да го задържиш, нали? Самотна жена с бебе не живее леко.

Тя виждаше как работи мозъкът му: да я изплаши, да я разколебае и после да й плати и да се отърве от нея.

— Не смятам, че баща ти ще се зарадва много, ако те чуе да говориш така.

Ефектът бе незабавен и разтърсващ. Очите му се разшириха и той се извърна, сякаш да види дали Джок не се е появил някъде зад него.

— Няма да го направиш.

— Защо не?

— Ами… ще трябва да му кажеш за Нико, за това, че той не е твое дете.

— И без това ще му кажа. И без това не мисля, че беше много умно да не му кажем от самото начало. Просто ще му кажа, че цялата история е била твоя идея.

— А ако аз отрека, на кого мислиш, че ще повярва той? Аз съм негов син.

— Истина е — каза тя. — Тогава няма значение какво ще му кажа, защото той и без това ще повярва на теб.

Те се гледаха очи в очи известно време и тогава тя разбра, че е победила.

Ожениха се в енорийската черква на Ъсбърн след три седмици. Всичко стана много набързо, защото Джок заминаваше за нос Добра надежда. Ана бе доволна от бързината. Пропускаше втори месец.