Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Неърн очакваше Пол да кара кола така, както вървеше — нетърпеливо. Но въпреки че магистралата не беше натоварена, той рядко вдигаше пълната скорост. Кара добре — помисли си тя, — отнася се внимателно с двигателя на ланчията.

Бе му разказала това, което знаеше за бягството на Ана от Виена през 1938-а, и когато стигнаха до отклонението за Пьолтен, той каза:

— Сигурно тук са излезли на магистралата.

Свистенето на гумите и на вятъра им пречеше да говорят и тя се отпусна назад, затвори очи и се опита да си представи сивото утро преди толкова години, когато големият мерцедес се е движил по същия този маршрут.

Беше студен пролетен ден с разкъсани облаци и те прелетяха край Линц и Залцбург под лъчите на бледото слънце.

— Можем да стигнем в Алтенкирхен късно довечера. Но аз никога не съм ходил там. Зная един добър хотел край Инсбрук.

Неърн се зарадва. Вечерта бе започнала да посивява и колите, които идваха насреща им, бяха покрити със сняг от прохода Арлберг. Пол зави нагоре към Вип Тал и спря пред Европахоф в Щайнах ам Бренер. Хотелът ги посрещна гостоприемно с разветите си флагове и ярките си светлини.

— Хер Еслин — каза управителят, излизайки от кабинета си да се ръкува с него. Той се усмихваше и говореше бързо. Неърн бе застанала отзад и той й хвърли въпросителен поглед през рамото на Пол.

Тогава Пол се обърна и я представи на английски.

— С госпожица Брейд работим по едно дело — каза той.

Управителят се ръкува с нея и каза:

— С господин Еслин сме стари приятели. Ще ви дам най-хубавите стаи.

Вечеряха на остъклената тераса с изглед към заснежените върхове, които ставаха все по-тъмни и застрашителни с падането на нощта.

Ядоха местна пъстърва с бадеми, пухкав сладък омлет с името „Кайзершмарн“ и изпиха бутилка „Ризлинг“.

— Често ли отсядаш тук?

— Преди отсядах често. Особено през лятото. С жена ми много обичахме да правим дълги разходки.

— Не знаех, че си женен.

— Тя почина миналата година. Занимаваше се с изследвания върху левкемията и почина точно от тази болест. Каква ирония, нали?

— Много съжалявам — каза Неърн.

— Идвали сме тук шест-седем пъти. Предварително си начертавахме маршрута — разходка до някое селце, обядваме там и после се връщаме по друг път. Тя обожаваше този край.

Пол поръча кафе и коняк. Неърн попита:

— Какво ще стане, ако никой не идентифицира Бекерман и го пуснат да си иде?

— Не си задавам този въпрос. Ще мисля по него, когато му дойде времето.

— Баба ми смята, че просто си се вманиачил на тази тема.

Той отвори уста, за да й отвърне рязко, после повдигна рамене и каза:

— Възможно е. Откакто съм напуснал университета, работя по този въпрос. Не през цялото време, не всеки ден, понякога минаваха седмици и месеци без никакъв напредък, но това винаги е било в главата ми. След като завърших, работих във Виенския център за документиране. Чувала си за Симон Визентал, нали?

— Ловецът на нацисти? Разбира се.

— Той е основал центъра. Там за първи път прочетох за моето семейство и Бекерман. Естествено, винаги съм знаел за него, но беше шок да видя името му официално упоменато в документите. Започнах да разследвам. Повечето от нишките не доведоха доникъде. Някой писал до центъра от Парагвай или от Боливия, че е забелязал този и този, но като се организираш да провериш нещата, се оказва, че е било само слух, че не са видели въпросното лице с очите си, ами чули, че някой го бил виждал. Или просто са се припознали. Знаех, че ако искам да продължавам да изучавам всичко, ще са ми нужни пари и възможност да пътувам, затова учих международно право в Харвард и след това основах кантората. Сега проблемът ми е да намеря време. Колкото повече нараства работата ми, толкова по-малко време ми остава за Бекерман. Това е още една ирония на съдбата.

Той се облегна на стола и се изтегна.

— Утре преди обяд ще сме в Алтенкирхен.

 

 

— Боже Господи! — каза Пол. — Къде е градът?

Бяха в ланчията и гледаха надолу от планинския път към Алтенкирхен — или поне където някога се е намират градът. Сега там имаше язовир, чиято повърхност бледо отразяваше утринното слънце. Това, което бе останало от града, се бе проснало по брега на язовира. Къщите бяха модерни, явно построени през последните двайсет-трийсет години. Виждаха се две черкви, които за голямо учудване изглеждаха стари. Неърн се опитваше да си припомни картичките, които Ана й бе показвала. Представяше си града в полите на хълма, на самия бряг на реката.

— Сигурен ли си, че точно това е мястото? — попита тя.

— Язовирът е променил всичко. И какво сега? Това е твоята експедиция.

— Ако бяхме в Лондон или в Ню Йорк, щях да разпитам някой таксиметров шофьор. Обикновено човек може много успешно да ги цитира.

— Добре, нека да направим така. Да питаме някой таксиметров шофьор.

Слязоха с колата до огромната бетонова стена на язовира, после покрай Австрийската банка към скупчените черкви и къщи. Стигнаха до едно площадче, на което имаше пиаца, а до нея две таксита — и двете празни. На предното стъкло на първото такси имаше парче картон, върху който бе написано: „БУДАПЕЩА“ и една стрелка.

Кафене „Будапеща“ бе от другата страна на улицата и собственикът посочи към една маса, където двама души играеха карти. Той каза, че това са шофьорите, тук чакали. Единият бе млад, на двайсетина години, а другият два пъти по-възрастен. Пол остана назад, за да изчака Неърн.

Тя приближи до масата и каза доста смутено поради присъствието на Пол:

— Bitte, sprechen sie English?

Младият поклати глава, по-възрастният показа с палец и показалец, че говори съвсем малко. Тя знаеше, че Пол я наблюдава, че очаква мига, когато ще го помоли за помощ. Той се обърна към собственика и поръча кафета за шофьорите. По-възрастният се усмихна, младият продължи да си гледа картите.

Пол дръпна по един стол и те с Неърн седнаха. Тогава се обърна към нея и я попита:

— Какви въпроси искаш да им зададеш?

— Питай ги дали в града има стари хора, които си спомнят събитията точно преди войната, когато Алтенкирхен е бил граничен пункт.

Лицето на младия сякаш се сви. Той каза нещо на Пол.

— Иска да знае за какво ти е тази информация.

— Кажи му, че се опитвам да проследя откъде са минали баба ми и дядо ми. Прекосили са през 1938-а.

Младият хвърли картите си, разбута ги и излезе от кафето.

Пол поговори с другия и й каза:

— Обяснява ми, че това момче е много докачливо на тема минало.

— Защо?

— Австрия преминава през един тежък период. Смята се, че светът не гледа на нея с добро око заради това, което е станало по време на войната. Всичко изплува отново след президентските избори преди няколко години, когато един бивш нацист бе избран за президент.

Пол разговаря известно време с втория шофьор, тогава мъжът се обърна и посочи нещо през прозореца. Пол поклати глава и се надигна. Излязоха отново на площада. На пиацата имаше само едно такси.

— Какво каза?

— Че били останали няколко стари хора. Когато построили язовира, повечето се преместили по други места. Не им харесали новите къщи. Но има един старец, който живее в покрайнините. Може би той ще ни помогне.

Прекосиха селото и свиха по една улица, която водеше нагоре към планината, където започваше боровата гора. Пол спря пред малка дървена къщичка, зад която се виждаха огромна камара дърва за горене и няколко ябълкови дървета. Тя видя един старец в инвалидна количка, седнал на утринното слънце. Бе омотан в одеяла, а на главата си имаше нещо, което Неърн оприличи на шапка от австрийската армия.

Малка портичка водеше към двора и тя я бутна, за да мине и да се приближи до стареца. Лицето му беше болезнено слабо, а очите му затворени.

Жена на средна възраст, ниска и набита, с червендалесто лице, излезе иззад къщата, сякаш ги беше чакала. Изглеждаше ядосана и разстроена. Тя изненада Неърн, като я заговори на английски:

— Какво искате от баща ми?

— Само да му задам няколко въпроса.

— Той никога не е бил нацист! Защо не го оставите на мира?

Изведнъж очите на стареца се отвориха. Каза нещо на дъщеря си, после се обърна към Неърн. Гласът му бе изтънял.

— Коя сте вие? — каза той.

— Казвам се Неърн Брейд. Исках да ви задам няколко въпроса за времето на аншлуса, когато през Алтенкирхен са преминавали бежанците.

Пръстите му започнаха да скубят одеялото върху скута му.

— Защо трябва да го тревожите? — каза дъщерята. — Защо трябва да превръщате последните му дни в ад?

— Просто искам да зная нещо за баба си. Тя е била сред бежанците. Англичанка, около двайсетгодишна. Носела е бебе.

Старецът започна да кашля и да се тресе.

— Нямате право! — Дъщеря му обърна стола и го избута в къщата.

Докато вършеше това, зад гърбовете им се чу глас:

— По-добре си вървете, иначе ще си имате неприятности.

Обърнаха се и видяха младия таксиметров шофьор, изправен до оградата.

— Защо всички са толкова наплашени? — попита Неърн.

— По-добре си вървете.

Спуснаха се с колата обратно по улицата, върнаха се на площада и паркираха там.

— Докачливо? — каза Неърн. — Бих казала, че те се държат направо параноично. Да идем в местния вестник. Обикновено това е добро място за начало.

Редакцията на „Алтенкирхен Цайтунг“ беше над аптеката. Целият вестник се подготвяше от редактора и жена му.

Но когато Неърн ги попита за течението на вестника от периода на аншлуса, те се усмихнаха и казаха, че броевете са били унищожени отдавна, малко преди голямото преселване.

— Какво голямо преселване?

— Когато градът се премести нагоре по хълма. Преди да построят язовира, всички живеехме долу край реката.

Нещо щракна в ума й.

— Черквите — каза тя.

— Да. Те бяха разградени парче по парче и после пак ги издигнаха тук на високото. Ако искате да видите как е изглеждало всичко, трябва да идете в музея. Там е това, което ни е останало от старите времена.

Музеят се намираше в една стара ферма на около половин километър от селото. Бяха единствените посетители. Всяка стая бе посветена на отделен аспект от историята на селото. Имаше дневна от 1860-а с мебели от съответния период. Друга стая бе пълна със снимки и картини, отразяващи Алтенкирхен в периода преди войната. На една от снимките се виждаха опашки от бежанци, които се опитваха да преминат по моста.

— Ана може да е била тук, когато е правена снимката — каза Неърн.

Под един навес навън се намираше стара катафалка, теглена с коне, и древна пожарникарска кола. Редом се намираше новото крило, в което бе отразено голямото преселване.

Фотоси показваха различни етапи от строежа на язовира, бетонните основи, насипите, разграждането на черквите, построяването им отново на по-високи места.

В музея научиха много за историята и географията на Алтенкирхен, но това беше всичко.

Взеха си стаи в местния хотел и след вечеря Пол каза, че отива да се поразходи.

— Мога ли да дойда с теб?

— Разбира се.

Беше сухо и студено.

— Където и да ходехме с Мария, винаги си правехме по една разходка след вечеря, намирахме по някой бар и изпивахме по чаша кафе с коняк. Искаш ли да пийнеш нещо за приспиване? — От другата страна на площада се виждаха светлините на кафе „Будапеща“.

В заведението бе само собственикът и се зарадва, че ще си има компания. Седнаха на бара. Той ги попита:

— Срещнахте ли се със стария Новотни? — Говореше английски добре, с акцент на виенчанин.

Пол му разказа накратко какво се бе случило.

— Старецът е нашият Джордж Вашингтон. Казват, че в живота си не е излъгал нито веднъж.

Беше нисък, плешив, със сипаничаво лице и непрекъснато се движеше, докато говореше — или бършеше чаши, или барплота. Изглежда, вършеше тези неща съвсем машинално.

— Нямаше възможност нищо да ни каже — каза Неърн. — Дъщеря му го отведе в къщата.

— Тя се грижи за него. От години е така. Много отдавна имаше някакви неприятности. Той работеше в полицията и имаше някакъв скандал, свързан с подкупи. Даде показания срещу колегите си. Те превърнаха живота му в истински ад и той се видя принуден да напусне полицията. Стана лесничей. Дърветата не вземат подкупи.

— В малките градчета често има скандали, скрити под повърхността — каза Пол. — Много хора могат да пострадат от това.

— Разбира се. Ако бях аз, сигурно щях да премълча. В бизнеса съм от доста дълго и зная какво може да се случи.

Той наля по още едно бренди.

— Наздраве. — И наля своето направо в гърлото си. — Да, да, бих казал: „Ото, не си пъхай носа в техните работи.“ Но старият Новотни не беше такъв човек. Беше съвсем праволинеен. После нещо го заплашваха.

— Изглежда, знаеха, че отиваме у тях — каза Неърн.

— Трябва да е бил Франц, младият шофьор на такси. Негов внук е. Трябва да ги е предупредил.

— Защо „предупредил“? — каза Неърн. — Сякаш има някакъв заговор, сякаш ние — и не само ние — се опитваме да изтръгнем информация. Имам предвид, че дъщеря му каза, че не е бил нацист и трябва да го оставим на мира. Аз просто искам да зная нещо за баба ми и семейството, с което е пътувала тя.

Ото спря да бърше чашата, която държеше.

— Но и другият мъж искаше да знае точно това, за някакво семейство.

Неърн усети, че я побиват тръпки.

— Какъв друг мъж?

— Идва тук преди два-три месеца. Говори с Новотни.

— А името на семейството Майснер ли беше? — попита Пол.

— Не зная. Той закуси тук. Спомена някакво име, но не мога да си спомня какво беше.

— Как изглеждаше този мъж? — попита Неърн. — Можете ли да го опишете?

— Някога е бил едър, но сега е отслабнал и съсухрен. Като дъска.

— Запомнихте ли името му? Да не е било Грегор?

— С толкова много хора се срещам. Чувам толкова много имена. Влизат през едното ми ухо и излизат през другото. Но той много разстроил стария Новотни със своите въпроси. Така чух. Или пък разстроил дъщеря му, което е едно и също. Хората не обичат да ги разпитват за миналото. — Той се обърна към Пол. — За едно нещо сте прав, господине, в селце като нашето човек трябва просто да направи драскотина на повърхността, за да се видят отдолу червеите.

— Какви червеи? — попита Неърн.

Ото се направи, че внимателно разглежда чашата, която бършеше, и чак тогава вдигна рамене.

— Във всяка общност има по някой червей. Още по едно?

Отказаха и си тръгнаха. На площада Пол я хвана за лакътя и каза:

— Той знае много повече от това, което ни казва.

— Смяташ ли, че е бил Бекерман?

— Разбира се. Ото каза, че е било преди два-три месеца. Горе-долу по времето, когато бе арестуван. Той знаеше, че работим по неговия случай. Може би е дошъл, за да види какво си спомнят хората тук и дали някой си го спомня лично.

— Пол… — Тя замълча, после продължи. — Какво мислиш, че се е случило тук?

— Един Господ знае. Но утре сутринта ще ида пак при Новотни.

Когато стигнаха до хотела, той отиде да вземе от колата пакет цигари. Неърн го чакаше пред входа и след малко го чу да ругае.

— Какво има? — попита тя и се приближи.

Беше се навел пред колата и гледаше едната предна гума. Точно когато тя се наведе, той пъхна пръста си в широк разрез.

— Някой не ни иска тук — каза Пол. — Много лошо, дявол да го вземе.

 

 

Беше едва десет и половина. Неърн бе привършила с бележките си, беше си взела вана и лежеше в леглото. Изведнъж се протегна към телефона и набра номера на апартамента си в Лондон. Телефонът иззвъня четири пъти, после още… и още… После някой вдигна слушалката и женски глас каза „Ало?“.

— Кой е? — попита Неърн.

Чу се изщракване и затвориха телефона. Дали бе набрала погрешен номер? Сигурно. Пак набра номера. Телефонът иззвъня четири пъти, после се чу нейният собствен глас, който й каза да остави съобщение, след като чуе сигнала.