Алън Скофийлд
Вярност (10)

Глава девета

Джок доведе със себе си един мъж на име Монтагю Акс. Ана бе чувала за него, но не го познаваше. Бе едър, бързо оплешивяващ и беше трудно да се определи възрастта му. Тя предполагаше, че е някъде към трийсетте, въпреки че се обличаше и държеше като по-възрастен.

Той бе висок, плещест и пълен, но носеше килограмите си с лекота. Носеше тъмносин костюм на ослепително бели райета, черна папийонка на бели точки, а върху разтеглената си жилетка имаше златен часовник с верижка. Това бе лондонският адвокат на Джок.

Той пренощува в Ъсбърн и направи опит да очарова Ана. Имаше широки интереси. Говореше за книги, живопис, театър. Поддържаше разговора и това беше добре дошло, защото Джок седеше на другия край на масата, ровеше в чинията си и си играеше със солницата, докато най-накрая каза на Ана:

— Направил съм резервация. Тръгвам след две седмици.

Тя очакваше нещо такова и сякаш студени пръсти се впиха в сърцето й.

— Ако имаш нужда от нещо за момчетата, за себе си или за къщата, господин Акс ще се погрижи. И когато няма да има опасност, той ще купи билети за всички ви.

Джок беше развълнуван, вглъбен и си легна рано, оставяйки Ана и Монтагю да пият кафе в гостната. Акс извади бутилка от джоба си и каза:

— Писано е: пийни малко вино за доброто на стомаха си. Дали ще има голямо значение, ако не е вино, а бренди? Гарантирам качеството му.

— Съжалявам, че не можем да предложим вино, но моят свекър…

— Затова дойдох подготвен.

Ана намери две малки чашки и той ги напълни.

— И съпругът ми винаги си носи бутилка, когато дойде тук. Можете ли да ми кажете какво става всъщност?

— Отчасти. И без това вие сигурно знаете доста. Джок разговаря по телефона с Йоханесбург. Осигурих му дипломатическа линия. Зная, че е разговарял със съпруга ви.

— И?

Той събра върховете на пухкавите си пръсти и ги постави върху корема си, жест, който започваше да й изглежда познат.

— Семейните скандали са винаги разрушителни. Ние се опитваме да ограничим пораженията. Видяхте ли вече броеве от новия тип вестници?

— Джок ми ги показа.

— Тук трябва да се изразявам по-деликатно. В крайна сметка Уилсън е ваш съпруг, освен че е син на Джок.

— Мисля, че зная достатъчно за журналистиката, за да разбера, че той се опитва да пробие надолу в пазара. Не е необходимо да се съгласявам с целите му.

— Те са абсолютно безупречни. Той иска да се разраства. Джок иска да запази нещата такива, каквито са, и да остане добър приятел на Бога.

Тя се засмя и очите й се разшириха.

— Понякога се чудя дали той не е в директна връзка с него. Няма ли някакъв междинен път?

— Били ли сте някога в Южна Африка? — Тя поклати глава. — Аз я познавам добре. Там имат една поговорка: „Човек не продава вестници, просто хората ги купуват“. Това важи за една статична ситуация като сегашната, но скоро войната ще свърши и всичко ще се разлее и ще започне свободна борба.

— Значи мислите, че съпругът ми постъпва правилно?

— Не съм казал такова нещо. — Пръстите му пак докоснаха шкембето му.

— Много съм разтревожена за Джок. Той вече не е човекът, с когото някога се запознах. Това е жесток удар за него. Мога ли да помогна по някакъв начин?

— Страхувам се, че никой нищо не може да направи. Както вече казах, въпросът е да се ограничат пораженията.

Ана се опита да го притисне още, но той се измъкваше от въпросите й толкова елегантно, че накрая тя се отказа и започна да го разпитва за него самия. По всичко личеше, че по тази тема Акс говореше с по-голяма готовност. Беше литовец. Семейството му емигрирало в Южна Африка след Първата световна война. Първоначално учил там, после постъпил в Кеймбридж и останал в Англия. Сега имал процъфтяваща адвокатска практика в Лондон.

Когато си легна, Ана усети, че цялата е скована от напрежение. Отначало не си даваше сметка каква е причината, но скоро осъзна, че наближава времето, когато ще трябва да каже на Джок или на Уилсън, че няма намерение да заминава за Африка. Пет пари не даваше за Уилсън, но се тревожеше за Джок. Но как да говори със свекъра си, без да му каже на първо място, че с брака й е свършено? Естествено, нямаше нужда да казва това на Джок, но мисълта как корабът ще отпътува от Саутхемптън с този старец на борда, когото тя бе започнала да обича въпреки всичко и който може би никога пече нямаше да види внуците си, тази мисъл бе трудна за преглъщане.

Дали не грешеше с решението си да не отива в Южна Африка? Но ако заминеше, щеше да разруши живота си — живота, който бе открила съвсем наскоро. И дали това щеше да е добре за децата?

Следващата сутрин, когато Акс си замина, Джок каза:

— Той е добър човек. Умен. Евреин е, естествено. Но по-добре евреин, отколкото католик. Баща ми не би пуснал нито евреин, нито католик да прекрачи прага на къщата ни.

През следващите няколко дни, докато свекърът й се подготвяше за отпътуването от Англия — за нея беше почти сигурно, че е за последен път — се опитваше да се отдаде на работата си. Но дълбоко в съзнанието й през цялото време бе мисълта за това, което трябваше да направи.

Тъкмо се прибираше една вечер, решена по заобиколен път да се опита да подеме темата, когато видя непозната кола пред къщата. Изпита облекчение, защото посетител означаваше отлагане. Но когато влезе в къщата, видя, че посетителят беше лекар; не хомеопат или натуропат, а районният лекар със стетоскоп на врата и сериозно изражение на лицето.

Ана замръзна.

— Децата.

— Не, госпожо Брейд. Свекърът ви. Помолих персонала да се опита да влезе във връзка с вас. — Той бе възрастен човек и в гласа му имаше укор.

— Бях излязла от редакцията във връзка с една статия. Работя в „Мъркюри“.

— Вярвам ви.

— Добре, но кажете ми!

— Господин Брейд е получил инфаркт. Извиках линейка.

— Къде е той? Кога се е случило? — Въпросите бяха към иконома и една от камериерките, които стояха наблизо с разтревожен вид.

— В спалнята си е. Там го намерихме. Икономът чул шум. Господин Брейд бе паднал. Успяхме да го вдигнем на леглото.

— Трябва да ида при него. — Ана се затича по стълбите нагоре и отиде в стаята на Джок. Тя приличаше на самия него — проста и сурова. Той все още беше облечен, но дрехите му бяха разхлабени и дишаше хрипливо. Очите му бяха затворени, а кожата му бе сивкава. Тя седна, хвана го за ръката и усети как очите й се наливат със сълзи.

Имаше периоди, когато не харесваше Джок, но у него имаше една друга страна, нещо като невинност, която я привличаше. И освен това той обичаше децата й.

Ана мина по коридора и ги намери с бавачката в детската стая.

— Дядо е болен — каза тя.

Взе Джон на ръце и седна на дивана. Питър и Нико се покатериха до нея и тя успя да прегърне и тримата.

— Знаем — каза Нико сериозно.

— Той заминава за известно време.

Нико започна да й задава въпроси, но преди да успее да му отговори, пристигна линейката.

— Къде ще го водите? — попита тя лекаря.

— Запазили сме стая в Кралската болница „Хемпшир“ в Уинчестър. Там ще е по-добре, отколкото в Лондон. Поне не падат немски ракети. Не се безпокойте, госпожо Брейд, там и друг път са се справяли с коронарни проблеми.

Ана вървеше след него, но той я спря с ръка.

— Никакви визити, докато… докато не се съвземе.

Тя проследи с поглед линейката, която се отдалечи надолу по алеята, и тогава се обади на Монтагю Акс.

— Сигурно лекарят е прав — каза той. — Ще се чувства по-добре в провинцията. Но ще уредя да го прегледа най-добрият специалист по сърдечни болести. За всеки случай.

— Сега какво?

— Ще отменя пътуването.

— А аз ще се обадя на Уилсън.

— Ще се оправите ли сама? Искате ли да дойда?

Ана усети в гласа му особена нотка. Акс не беше просто адвокат, който се интересува от снахата на клиента. Чувстваше се топлина и тя му беше благодарна.

— Ще се оправя.

Болницата не беше на повече от миля от нейния офис. На следващия ден й позволиха да види Джок за малко. Той изглеждаше стар и дребен и на нея й бе трудно да скрие чувствата си.

Беше люта зима и снегът бе покрил земята. Къщата в Ъсбърн бе почти откъсната, но тя успяваше да стигне до работното си място всеки ден, а след това и до болницата. В болничната си стая Джок водеше самотна битка. На моменти сякаш се отпускаше и потъваше, а друг път успяваше да се съвземе.

Когато един мразовит следобед Ана се върна от болницата в офиса, разсилният дойде и й съобщи:

— В чакалнята има един господин, който иска да ви види, госпожо.

Тя отиде в чакалнята като мислеше, че ще види едрата фигура на Монтагю. С гръб към нея стоеше мъж, който гледаше към снега навън. Когато се обърна, върху лицето му падна светлина и тя забеляза, че на лявата му страна има дълбок белег.

— Здрасти — каза той. — Помниш ли ме?

Тя позна гласа и се пресегна, за да се хване за един стол.

— Бен? — едва успя да прошепне.

— Да — каза той. — Аз съм.

— Но аз мислех, че…

— Какво?

— Че си мъртъв.

— Мъртъв? — В гласа му имаше изненада. — Всеизвестен факт е, че родът Рамзи е неизтребим.

— Но…

— Успокой се — каза той. — Имаме време. Поне аз, дано имаш и ти. Можем да намерим някое място и да пийнем по нещо.

Силният му акцент звучеше в ушите й като музика.

— О, Бен, не мога. Трябва да ида да видя един човек в болницата и после да се прибирам вкъщи при децата.

Той повдигна вежди и сякаш белегът на лявото му слепоочие побеля.

— Боже. Деца? В множествено число?

— Три. Но две са мои.

— Охо, значи много работи съм изпуснал.

— Как, по дяволите, си разбрал къде съм?

— Видях името ти в „Нюз Кроникъл“, беше писала за някакво убийство тук някъде. Реших, че няма голям шанс да има две жени на име Ана Уебстър.

Тя се почувства разтърсена и объркана. Бен бе като призрак от миналото. После му каза импулсивно:

— Защо не дойдеш с мен? Ще вечеряме и ще си поприказваме за времето, което мина. С кола съм.

— И аз.

Тя го упъти как да стигне в Ъсбърн и отиде да види Джок.

Връщайки се към къщи, беше нервна и вече съжаляваше за първоначалния си импулс. И без това си имаше достатъчно грижи, глупаво беше да си създава нови. В съзнанието си виждаше белега на лицето му. Ако не беше той, сигурно щеше да го познае веднага — същото широкоплещесто тяло, същото широко лице с леко раздалечени очи. Усети как сърцето й се разтупа, когато си спомни за кратката им връзка във Виена. Оттогава не беше й се случвало нищо, което дори и малко да напомня за тази връзка. В спомена си виждаше как си държат ръцете в ресторанта и чуваше как разговарят за това, което ще правят, и за местата, където ще отидат. Беше като да гледаш от обратната страна на телескоп. Двамата, които виждаше, приличаха на деца. Сега бяха пораснали. Когато тя пристигна, той вече беше в Ъсбърн.

— Боже Господи, каква къща имаш само!

— Не е моя, на свекър ми е. — Ана му разказа накратко за Джок. — Ела да те запозная с децата.

Бен тръгна неохотно.

В момента къпеха Джон, но Питър и Нико бяха в детската стая. Това бе стаята им за игра с люлеещ се кон, катерушки, протрити мебели и безброй рисунки с моливи и бои, закачени по стените.

Двете момчета изтичаха към нея и тя ги прегърна. Беше дошло тяхното време за бурни игри с майка им. Започнаха да я дърпат и тя се засмя.

— Може ли да играем на сляпа баба? — попита Питър. — Моля те! — Той се втурна към кушетката и започна да скача ту горе, ту долу.

— Питър, пружините!

— Не! Не! — викаше Нико. — На пържоли! Да играем на пържоли!

Ана се обърна към Бен.

— Слез долу и си налей едно питие. Идвам след малко. — По изражението на Бен разбра, че е казала това, което трябва.

Питър беше на пет, а Нико една година по-голям — не й беше лесно да се справи с тях. Затова, когато слезе долу в дневната, едва си поемаше дъх.

— Добре ли си поиграхте? — попита Бен.

Ана се засмя.

— По цял ден ме няма. Това е любимото ми време.

— Извинявай, ако аз…

— Не, не. Полудувахме си.

Сега тя си имаше свои запаси алкохол и си наля джин и тоник.

— Чудесни деца — каза Бен и тя се усмихна на усилията, които той полагаше.

Вечеряха пред огъня и Бен, без да се замисли, изяде дажбата сирене и бекон за целия месец.

Тя му разказа за Нико и за препускането към границата, обясни му какво се случи там и че досега не бе научила нищо за Майснерови.

— Тогава изчезнаха много хора — каза той. — Предполагам, че половин Европа се е придвижвала насам-натам.

Ана му разказа как се е запознала с Уилсън, как са ходили в Червения кръст.

— Да не искаш да кажеш Уилсън Брейд? Аз не направих веднага връзката. Той ли е твой съпруг? Запознавал съм се с него.

Нещо в очите му й подсказа, че запознанството не е било от най-приятните.

— Той ме измъкна — каза тя. — Именно той ми каза, че си бил мъртъв.

— Почти. Не съвсем.

— Чаках те — каза тя, спомняйки си натъпканата с мебели хотелска стая на Рингщрасе. — Какъв странен ден за започване на любовна връзка.

Той запали цигара.

— Сигурно се чудиш дали наистина се е случило…

Тогава той заговори с тих глас. Започна да й разказва за себе си, сякаш разказваше за някой друг.

— Чух за настъпването на германците същата вечер, след като се разделихме. Както обикновено, проверих информацията в агенцията и там тя се потвърди. Хубаво щеше да е, ако се бях сетил да ти оставя бележка, но уви. Европа бе тръгнала по пътя на войната точно както бях предвидил. Предполагам, че в главата ми не е имало място за нищо друго. Само мисълта, че тежката артилерия прекосява границата и се очаква Хитлер да пристигне в Линц.

— А аз те чаках с нощничка с дантелки, представяйки се за някоя, която не съм, пред момичето на рецепцията. Ти така и не ми писа.

Бен поклати глава.

— Не бях прекарал в Линц и двайсет и четири часа, когато ме прогониха от страната заедно с още шестима кореспонденти. Изглежда, правителството мислеше, че ние пишем пропагандни материали срещу Австрия. Откараха ни в Залцбург. Тогава видях Уилсън за последен път. След като ме прогониха, получих нареждане от вестника ми да замина за Варшава. Имаше престрелки по границата и се смяташе, че Германия може да нападне и Полша. Когато пристигнах, във Варшава цареше пълен хаос. Отивах към Външното министерство, за да получа разрешително за работа в Полша. Някой се бе изправил и говореше нещо на огромна тълпа. Спрях, за да разбера какво става. И това е последното нещо, което си спомням. После ми казаха, че хвърлили в тълпата саморъчно направена бомба. Няколко души бяха убити. — Той докосна белега на челото си.

— Изкарах няколко седмици във варшавска болница. В един момент решили, че ще умра, сложили ме на носилка и ме заградили с параван. Дълго бях на морфин. Тогава започнах да сънувам Виена. Просто не можех да повярвам, че всичко това е било някога. Но виждах къщата на Майснерови и теб, как ходихме в Бад Вослау да плуваме и видяхме ранените без крайници. Всичко така се смеси с танковете и бронираните коли. Изглеждаше ми съвсем нереално.

Тогава се появи един лекар англичанин. Аз не говорех полски, те не говореха английски и сигурно си мислеха, че имам някакво последно желание. Не си го спомням много добре, но той ме спаси. Обади се във вестника в Ню Йорк и им каза да ме измъкнат оттам. Така и направиха — отведоха ме в Германия с линейка и оттам със самолет до Щатите.

— Колко време прекара там?

— Почти година. По-голямата част от времето бях в болнични. Отидох при родителите си и те се грижиха за мен. Там също имаше едно момиче, дъщеря на съседите, която бе завършила медицинско училище. Беше станала медицинска сестра и идваше да ми сменя превръзките, да ме къпе и да ме учи отново да вървя. Колкото по-силен се чувствах, толкова повече ми се искаше да се върна към журналистиката. Предполагам, че това е нещо като треска.

— И се върна обратно в Европа?

— Първо отидох в Ню Йорк. Искаха да ме задържат там. Желаеха да отразявам сесиите на градския съвет. Представяш ли си, аз да се занимавам с такива глупости? Лондон бе в пламъци, Германия нападна Русия, а те искаха да пиша за бюджетния дефицит на общината. Казах им да вървят по дяволите и че ако не ме изпратят обратно в Европа, ще напусна. Така че ме изпратиха през Лисабон и оттогава съм тук.

— А момичето?

— Не се обвързахме. Тя искаше да има дом и деца, да си свие гнездо. Предполагам, за мен може да се каже, че съм от тези, които отлитат от гнездата.

— И сега какво?

— След няколко дни заминавам за Франция. Но просто трябваше да се опитам да разбера ти ли си онази Ана Уебстър.

— Сега вече знаеш.

— Не съвсем. Ти си госпожа Уилсън Брейд, майка на три деца.

— А ти?

— Нали я знаеш песента „Аз съм си все същият“? Е, и аз не съм Бен Рамзи от Виена 1937-а. — Имаше някаква хладина в гласа му.

Той погледна часовника си, после нея. Ана знаеше какво си мисли Бен, защото и тя си мислеше същото.

— Най-добре да вървя — каза той.

— Бих те поканила да…

— Не, не. Трябва да се връщам в Лондон.

Сбогуването бе напрегнато, изкуствено. Ана гледаше фаровете на колата му, затъмнени заради войната, които заподскачаха надолу по алеята. След това се прибра в къщата. Наля си едно малко питие и седна, за да наблюдава гаснещия огън. Виждаше само призраци.

Качи се горе да види децата и се забави при леглото на Питър. Нощната лампа разпръскваше приглушена светлина и под гъстата коса лицето му изглеждаше съвсем невинно. Откакто се бе родил, тя му обръщаше специално внимание. В съзнанието й винаги бе баща му. В съзнанието й винаги бе мисълта, че тези тъмни и жестоки гени отново ще се проявят. Беше чела няколко книги относно влиянието на наследствеността и средата, но как можеше да е сигурен човек? Досега у Питър не се бяха проявявали черти на Куно и тя се молеше това никога да не стане. Докосна го по главата и го погали по косата, сякаш искаше да прогони демоните.