Алън Скофийлд
Вярност (21)

Глава трета

Нико знаеше, че това ще е едно тежко утро. Устата му бе залепнала, гърлото му бе пресъхнало и от врата до върха на черепа си усещаше пронизителна болка, която достигаше чак до очите му. Той се пресегна, взе чаша вода и жадно я пресуши. След това отвори очи.

Стаята бе полутъмна, светлината на ранното утро хвърляше сенки в нея. Почувства, че е сам, и когато се обърна, видя, че другото легло не е използвано.

Събитията от предишната нощ бавно започнаха да изкристализират в съзнанието му. Няколко приятели на Джеки бяха дошли в апартамента късно следобед и бяха изпили по няколко питиета. Почти не можеше да си спомни имената им. Единият беше някой си Майлс с приятелката си — едно шведско маце, което май се казваше Биргит. И още един мъж, Раул. Египтянин. Някой каза, че бил валутен дилър.

Нямаше представа къде жена му се бе запознала с тях. Държаха се като стари приятели, сякаш от времето преди той и Джеки да се оженят. Така или иначе, изпиха три-четири бутилки шампанско и след това отидоха в „Дийлс“. Той не беше ходил там повече от шест месеца. Беше се заклел, че кракът му няма да стъпи там. Но Джеки настоя, останалите се присъединиха и когато почувства, че могат да отидат и без него, той се съгласи.

Отидоха дотам с луксозния дълъг мерцедес на Раул, в който имаше масичка за коктейли пред задната седалка и тъмни стъкла.

Нико си спомни, че Раул каза, че прозорците са блиндирани. Но защо ще му е на някой бронирана кола, освен ако не е в наркобизнеса, в близкоизточната политика или и в двете. Той бе смъркал кокаин — както и останалите, но затова не ти трябва блиндирана кола.

Нико лежеше в сивата светлина на утрото, главата му се пръскаше от болка, гадеше му се, а той се опитваше да си спомни какво се бе случило в „Дийлс“.

Той поигра на зарове около час и Джеки дойде за още пари. Бе спечелила малко на рулетка, но след това бе последвала неуспешна серия и тя загуби пачката си. Той се опита да подпише чек, но мениджърът отказа и започна да се държи неприятно заради проблемите, които бе имал преди с чекове. Майлс и Раул, които не изглеждаха на повече от двайсет и пет, стояха наоколо и се усмихваха. Най-накрая Раул заложи за Джеки.

След това отидоха във „Фликърс“ и пиха още. Останалите танцуваха. После отидоха в „Майкълс Плейс“, където той никога не бе стъпвал, но останалите очевидно се чувстваха като у дома си. Това бе един скапан малък клуб на „Ърл Корт“, фрашкан с млади нахакани типове. Раул пусна ръка на Джеки и Нико му каза да спре веднага.

Не че можеше да му противостои — в крайна сметка разликата във възрастта щеше да окаже влияние. Но той бе по-едър от Раул, който бе просто един мазен скапаняк с коцкарски мустаци.

Тогава започнаха и разправиите му с Джеки. Тя бе вкисната от историята с парите в „Дийлс“. Към два часа той почувства страхотна умора и поиска да се прибере вкъщи, но тя желаеше купонът да продължава до безкрайност. През цялото време повтаряше: „Искам сандвич с бекон. Искам сандвич с бекон…“

Другите казаха, че знаят някакво кафе на пазара в Найн Елмс на другата страна на реката, където можеш да намериш най-добрите сандвичи с бекон в Лондон. Той се опита да я качи на такси на Ърл Корт роуд, но тя не му позволи.

— Я се разкарай — изкрещя тя. — Ако не можеш да продължиш с нас, разкарвай ми се от главата! — Разбира се, беше пияна. Иначе никога не би си позволила нещо подобно.

Той неуверено се надигна от леглото. Веднага гаденето стана непоносимо. Добра се до банята, опита се да повърне, но не можа. Сложи четири таблетки „Алка Зелцер“ в чаша вода, почака да спре съскането, след това я пресуши. Ръцете му трепереха. Огледа се в огледалото. Оттам го гледаше вторачено един широкоплещест мъж с голямо открито лице, оплешивяваща глава и кървясали очи.

— Аз съм на петдесет и три години — каза той на образа в огледалото. — Не мога да продължавам така.

И в този момент се усмихна. Болеше, но се усмихна.

— Винаги така казваш на другата сутрин, приятелче. И след втората водка с доматен сок решаваш да продължиш.

Прегледа подредените хапчета и започна да ги хвърля в устата си: В комплекс, желязо, витамин С, чесън, женшен. След това се избръсна и прекара гребена през оплешивяващата си коса. Е, добре… не оплешивяваща, оредяваща.

Навлече някакъв халат и се помъкна към кухнята. Апартаментът бе доста голям, но кухнята беше малка и навсякъде имаше натрупани мръсни чинии и препълнени пепелници.

В този час на утрото улицата отвън беше тиха, но той чуваше движението по Парк Лейн. Шумът никога не спираше, нито денем, нито нощем. Това бе една от страните на живота в Мейфеър — останалата част на Лондон затваряше в два или три сутринта, но в Мейфеър винаги нещо ставаше.

Нико отнесе кафето си в дневната и дръпна дългите жълти кадифени завеси. Стаята беше в оранжево и златно и когато слънцето я огряваше, тя потъваше в златисто сияние. Сега в ранната светлина изглеждаше призрачна. Той запали цигара, но вкусът й бе толкова ужасен, че веднага я загаси.

Чудеше се дали изобщо са стигнали до Найн Елмс, или това беше просто претекст да се отърват от него. Почувства гняв и ревност и главата го болеше повече от всякога. Къде, по дяволите, беше Джеки?

На масичката за кафе видя малка купчина пликове — вчерашната поща, която не бе си дал труд да погледне. Повечето бяха сметки и можеше да види от червените букви, че става дума за последни предупреждения. Захвърли ги настрана. Имаше плик за въздушна поща от Австралия. Сигурно беше от Натали — дъщеря му от първия му брак. Отвори плика.

„Скъпи татко,

Отдавна не съм ти писала и трябва да ти се извиня, но Херман и аз (кой, по дяволите, беше Херман?) се бяхме преместиш в Куинсланд — хванахме гората, както казват тук. Отидохме толкова на север, че около нас почти няма други заселници.

Привикнах да живея в примитивни условия, да готвя на плажа такива неща, които никога не бих научила в Англия. Херман казва, че аз съм най-добрият майстор на скарата, който някога се е раждал.

Така или иначе, най-накрая се върнахме в Сидни и Херман и аз искаме да отворим магазин за екипировка на сърфисти в Палм Бийч, където ще продаваме подводно оборудване, дъски и неща от този род.

Татко, проблемът е, че ни трябват малко пари, за да започнем, тъй като районът е централен и магазините са скъпи.

Но ние сме набелязали един магазин, който скоро ще бъде обявен за продажба. Единственото, което ни трябва, са пари.

Посетихме агентите и те считат, че бихме могли да го получим срещу сума между двеста и триста хиляди долара.

Не искаме парите като подарък. Въобще не си мисли така. Херман ще ме убие, ако разбере, че съм те помолила за пари. Не, татко, това ще бъде само заем. Ще ти върна парите.

Много съм навита за тая работа и знам, че мама също смята, че идеята е добра.

С много обич — Натали“

Двайсет и пет годишна, помисли си той, но е спряла умственото си развитие на около седемнайсет. Ето какво става с човек, когато е станал запален сърфист още на дванайсет години.

В плика имаше още един лист. Той помисли унило, че това вероятно е от майка й.

Дорийн се бе загубила някъде в тестето на объркания му живот. Беше първата му жена, австралийска манекенка, с която се запозна в Лондон. Красиво тяло, но без да блести с особен интелект. След Дорийн последва Джералдин и тя се загуби някъде в тестето, с изключение на чека за издръжка, който изчезваше всеки месец в посока Алгари, където тя живееше със застаряващ поп певец.

Дорийн, слава богу, се бе омъжила повторно, но не престана да го бомбардира с искания за пари за Натали.

„Скъпи Никълъс,

Прилагам това към писмото на Натали. Моля те, прочети го внимателно. Не искам да й откажеш. Сега тя е на двайсет и пет години и за първи път дава някакъв признак, че иска да се установи на едно място.

Херман е нормален тип. Не мисля, че някога ще се оженят, той не е от тези, които се женят, но тя е щастлива с него. Трябва да помислиш за бъдещето й. Прекарала е по-голямата част от живота си на плажа и едва ли ще е подготвена да се занимава с нещо друго.

Искам да кажа, как тя ще бъде в състояние да развие у себе си чувство на отговорност? Как ще отгледа дете?

За тебе няма да е проблем да й дадеш това, което иска, така че, моля те, не й отказвай, не искам тя да стане като тебе.

Поздрави.

Дорийн“

И ако това е писмо на смирена просителка…

Искаха от него повече от сто хиляди лири. Господи! Бе платил училището, уроците по музика, уроците по балет, зъболекаря й. Той бе платил околосветските й пътешествия. Бе плащал курсове по керамика и реставриране на мебели, по украсяване с емайл и рисуване с маслени бои. Натали бе отпадала отвсякъде. Беше плащал три коли, две, от които тя бе отписала. Купуваше й дрехи и бижута. И сега искаше магазин. Извинявайте. Бутик. Не за да продава дрехи, а проклетите дъски за сърф.

Нищо чудно, че Херман не е от типовете, които се женят. Защо да се жени, когато тя си има старец в Лондон, който е фрашкан с пари?

„За тебе няма да е проблем да й дадеш това, което иска“, бе писала Дорийн. Боже Господи, само да знаеше истината!

Той чу как вратата се отвори, после се затвори и напъха писмата в джоба на халата си. Джеки влезе в стаята. Дори на това осветление, дори без никакъв грим, дори с размазано червило и разрошена коса тя изглеждаше страхотно. Някой бе казал, преди да се оженят, че тя е серийна кукла Барби. Това беше глупост. Беше страхотна и имаше страхотно тяло.

— А, ти си станал — каза тя.

Носеше къса прилепнала пола, златно бюстие, под което гърдите й подскачаха нагоре-надолу, и черно сако.

— Точно така.

— След това, което преживяхме с тебе снощи, мислех, че ще те намеря изстинал.

Червилото й се беше изтрило и устните й бяха подпухнали и сухи. Нико извърна погледа си встрани. Не искаше да вижда нищо, не искаше да мисли за нищо. Тя се бе върнала. Това бе главното.

— Не бях се докарал чак толкова.

— Беше ужасен. Казвала съм ти и преди, че не трябва да пиеш толкова много. Не ти понася.

— От кого го чувам?

— Не говори глупости, не бях пияна.

— Разбира се, че беше. В „Дийлс“.

— Забавлявах се превъзходно. Не е забранено, нали? Не е като да се напиеш. Между другото, изглеждаш ужасно.

— Ще се оправя.

— Отивам да взема вана.

— Къде беше?

Джеки изгледа с повдигнати вежди, сякаш искаше да каже: „А на теб какво ти влиза в работата?“. Той каза бързо:

— Искам да кажа, откри ли мястото със знаменитите сандвичи с бекон.

— А, ти значи не си забравил?

— Разбира се. Казах ти, че не бях пиян.

— Не. В крайна сметка не ходихме там. Раул знаеше за някакъв купон в Кенсингтън. Решихме да идем там.

— Какъв купон?

— Сигурно не познаваш домакина.

— Бих могъл.

— Не му чух добре името. Той е… финансист. Искам да кажа, върти бизнес с недвижимо имущество. Приятел на Майлс.

— Струва ми се, ти каза, че Раул е знаел за купона.

— Така ли? Искала съм да кажа Майлс.

— Къде точно в Кенсингтън?

— Какво е това, разпит на инквизицията ли?

— Просто ми беше интересно, това е всичко.

— Не зная, Раул ни закара.

— Хубав купон ли беше?

— Много хубав.

— Видя ли някой познат?

Джеки се отправи към вратата.

— Не. — След това добави: — Между другото, те искат да отидем за уикенда в Довил.

— Кои те?

— Майлс и Раул.

— Никакъв шанс. Надявам се, че си им казала.

— Казах, че ще отидем, естествено.

— За бога, не разбираш ли какво става? Не видя ли какво се случи снощи в „Дийлс“? Оня тип, който говореше за неприетите чекове. Не ти ли стана ясно?

Тя го изгледа с безразлични очи.

— И какво от това?

— Просто не можем да си позволим да отидем в Довил. Не мога да си позволя да финансирам прословутите ти победни залагания в казиното. Онези залагания, дето всеки път завършват с това, че загубваш по пачка пари. Просто нямаме пари.

— Слушай, Нико, писнаха ми тези приказки. Когато се омъжих за тебе, ти ми разправяше колко си велик, какъв голям шеф си, директор на комуникационна компания и така нататък. А оттогава насам се държиш като Скрудж Макдак. Не купувай това. Не купувай онова. Не можем да отидем тук. Не можем да отидем там.

— Слушай… — Той почувства как в него се надига ярост. Тя го изчака да завърши изречението си, но той замълча. Вместо това каза: — Компанията изпитва сериозни затруднения.

— Както и аз.

— От утре нещата би трябвало да започнат да се оправят.

— Защо от утре?

— Днес е заседанието.

— О, за бога, проклетото заседание. Само за него говориш. Ти и Джон сте винаги на телефона. Заседанието. Заседанието. Мислиш си, че ти ще управляваш Уебстър?

— Разбира се, че не. Но има някои неща, с които бих могъл да се заема.

— Например какво?

— Например дизайн.

— Дизайн! Това да не ти е модна къща, това е вестник!

— Вестниците трябва да имат оформление и дизайн. Страниците. Буквите. Вестникът ще бъде коренно променен.

— И какво разбираш ти от вестникарски дизайн?

— Забравяш, че съм завършил художествено училище.

— Било е преди тридесет години. Хората, които правят дизайн във вестници в наше време, са връстници на Неърн.

Това подейства като плесница.

Джеки започна да разкопчава сакото си.

— Наистина ли беше на купон? — попита Нико ядосано.

— Вярвай в това, в което искаш да повярваш. Уморена съм.

Тя се отправи към вратата, спря, обърна се и каза:

— Аз пък ще отида в Довил независимо дали ти ще дойдеш, или не. Раул казва, че ще заложи за мене.

Тя излезе навън в коридора.

Нико си наля питие. Ръцете му трепереха толкова, че едва си сипа. Много водка, не чак толкова много доматен сок, табаско. Почувства как питието минава като огън през хранопровода. На празен стомах дозата бе огромна и по челото му изби пот. Почувства се по-добре. Запали цигара. Вкусът й бе поносим. Всмукна няколко пъти, загаси я и пресуши питието си.

Чу водата в банята да тече и си представи как тя се съблича. Беше ли се съблякла за Раул?

Той тръгна по коридора към спалнята. Джеки беше гола, тъкмо се канеше да наметне халат.

— Не можеш ли да почукаш? — каза тя.

— Желая те.

— Не сега.

— Да, точно сега.

Имаше нещо в начина, по който Нико произнесе думите, което я накара да вдигне поглед. Той видя как очите й леко се разширяват.

— Нико, уморена съм, мръсна съм и искам да се изкъпя.

— Чия мръсотия искаш да измиеш? На Раул?

— Какво искаш да ка…

Той сграбчи халата и го изтегли от ръката й. Господи, какво тяло.

— Не искам сега, Нико.

— Я върви по дяволите.

Той я събори на леглото и със сила разтвори краката й.

— Господи, копеле гадно, боли ме!

Но думите й не стигаха до него. Той продължи конвулсивните си движения, пъхтеше като бик. Извика:

— Аз свършвам… аз свършвам…

След като постигна върха си, Нико се почувства като ударен между очите. Лежеше върху нея с чувството, че цялата му енергия и адреналин, цялата му лимфна течност и костен мозък, всеки атом и неутрон, целият той бе експлодирал и се бе изпарил, оставяйки зад себе си черна дупка.

Джеки го избута от себе си. Той лежеше по гръб, инертен и неподвижен.

— Е, позабавлява ли се? — каза тя.