Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Зимата беше към края си, войната — също. Джок продължаваше да се бори. Човекът, с когото Ана се бе запознала някога — авторитарен, държащ всичко под своя контрол — се бе превърнал в дребен старец с пухкава бяла коса на огромно болнично легло. Беше си пуснал брада и от това изглеждаше още по-стар. Психически също се бе променил. Имаше някакъв патос в поздрава му. Непрекъснато се оплакваше от храната, от липсата на внимание, от сестрите, които не идвали, когато натиснел звънеца. Освен това искаше да го преместят някъде другаде.

Когато Ана поразпита за оплакванията му, установи, че в повечето случаи той грешеше и просто страдаше от един познат синдром, характерен за хората в болничните заведения, нещо като параноя.

Най-често говореха за Уилсън и това, което той правеше с вестниците на Джок. Ана поддържаше връзка с мъжа си с писма и по телекса. Писмата му бяха удивително плоски и зле написани за журналист. Не проявяваше особен интерес към здравето на баща си и искаше той да остане в Англия.

— Там ще получи много по-добро медицинско обслужване, отколкото в Южна Африка. Мисля, че трябва да се възстанови напълно, преди да предприеме дълго пътуване.

Ана беше съгласна, макар и да знаеше, че съображенията на Уилсън нямаха нищо общо с грижата за баща му.

Повечето от писмата на съпруга й бяха свързани с момчетата, особено Джон, към когото бащинското му чувство бе много по-силно, отколкото към другите. И Ана пак се чудеше дали хората различават собствените си гени по някакъв примитивен и необясним начин.

Уилсън искаше да изпратят момчетата при него. „Войната почти свърши — пишеше той. — Ще могат да пътуват в безопасност. Ти просто трябва да намериш някой компаньон професионалист, който да пътува с тях.“

Ана цялата настръхна. Кой ще се грижи за тях? Тя им беше майка. Определено нямаше намерение да остави някой да ги отведе. Писмата му ставаха все по-ядосани, понякога дори заплашителни. Но тя бе твърда като бетон и използваше Джок за извинение. Бавеше отговорите си на писмата на Уилсън, така че понякога се събираха по две-три, преди да им отговори.

Играеше играта майсторски, изчакваше и наблюдаваше Джок. Ако той оживееше, щеше да се наложи да му каже това, което бе отлагала. Ако не…

Той се бе вкопчил в посещенията на Ана и на Монтагю Акс, който пристигаше от Лондон с големия си сребрист бентли.

Освен това се бе вкопчил в надеждата, че Африка ще го излекува. Само да стигне веднъж до слънцето и до чистия въздух, всичко ще си дойде на мястото. И Ана беше тази, която трябваше да го заведе обратно.

Този план се бе оформил в главата на Джок, добавяйки така нов вероятен кошмар към живота й. Той казваше, че Акс ще им запази няколко луксозни стаи на кораба. Ще вземат със себе си още една медицинска сестра. Морският въздух ще му подейства страшно добре. И цялото семейство ще е заедно.

— Тук също съм на легло — каза той. — Няма разлика между това да си на легло тук и да си на легло на някой кораб.

Ана кимаше съчувствено и му повтаряше, че Уилсън е против това той да пътува, преди да се е възстановил напълно. Това го отпушваше за нова атака срещу сина му и често той й разкриваше детството и юношеството на Уилсън, за които тя не знаеше нищо.

— Беше разглезен, нали разбираш. Майка му го разглези, защото беше едно дете. Не можех да му отделям много време, признавам, но в момчето имаше нещо не съвсем както трябва. И в училище ставаха разни работи.

Бил замесен по някакъв начин в кражба на пари от друго момче, но как точно бил замесен, не й стана ясно. Въпреки че извикали полиция, нищо не се доказало. Общото впечатление беше, че детството му се е разкъсвало между всеотдайна майка и баща — деспот.

Изглежда, Джок не си даваше сметка, че черни сина си пред неговата жена. Той имаше много свободно време и все си мислеше за това, което Уилсън правеше с империята му. От това параноята му се засилваше.

 

 

Рано една неделя сутрин в Ъсбърн иззвъня телефонът и Монтагю Акс попита Ана дали ще ходи да види Джок.

— Тъкмо тръгвам.

— Добре, ще те поканя на обяд.

— Би било чудесно, но съм посветила неделите на децата.

— Не, искам да кажа обяд в Осбърн. Ти, децата, всички.

— Как така?

— Ами така, просто нищо не правете. Никой да не започва да готви. Оставете всичко на мен.

Тя ходи при Джок и когато се върна, видя, че бентлито беше паркирано пред къщата.

Акс бе облечен в нещо, което тя смяташе за „дрехи за провинцията“ — костюм с жилетка от кафеникав туид и вечната папийонка. В този костюм изглеждаше огромен.

Той взе от колата си плетена кошница с капаци, отнесе я в кухнята и започна да я изпразва. Извади от нея агнешко бутче, толкова голямо, че Ана не си спомняше да е виждала нещо подобно от началото на войната, кутия гъши пастет, дузина яйца, торба пресни картофи, консерва зелен фасул, кутия конфитюр от малини, бутилка шери, половин килограм жълто масло, кофичка гъста сметана, кутия шоколадови бонбони с ментов крем.

Докато изваждаше деликатес след деликатес, отначало икономът, после прислужничките, после децата започнаха да се трупат около кухненската маса да гледат.

Ана попита:

— Откъде, за бога, си взел всичко това?

Акс се обърна към нея с усмивка, пълна със самодоволство и гордост.

— Да кажем, просто благодарен клиент.

— И сметаната, яйцата, маслото?

— Познавам един фермер, който живее на десетина километра оттук.

За момент тя усети, че се дразни — Акс малко прекаляваше с триумфа си. Но всичко бе забравено, защото той бързо си свали папийонката и сакото и препаса върху шкембето си престилка на бели и сини райета.

— А сега — каза на Нико и Питър — кой от вас, млади господа, иска да ми помогне?

— Аз!

— Аз!

— Добре, и двамата ще сте моите главни готвачи. Сега преди всичко ще направим крем с плодове и пандишпан. — Акс се обърна към Ана. — Моля, една купа.

Тя му донесе малка кристална купа, която той показа на момчетата.

— Няма да стане много желе в тази купичка, нали?

От плетената си кошница извади пандишпан, толкова голям, че щеше да напълни три такива купи. Всички наоколо шумно поеха дъх.

— Монти, това е абсурдно! Откъде си намерил такъв кейк?

— Аз го направих, естествено.

Ана усещаше как той се наслаждава на въздействието си върху присъстващите.

— Добре — каза той. — Сега разрязваме кейка и го поставяме на дъното на купата. Нико, ти ще подредиш парчетата, когато ги нарежем. Питър, ти ще напръскаш с шери. И внимавай, по-щедро да напръскаш.

Никой от възрастните не беше виждал крем с плодове от пет години, а децата въобще не знаеха какво е това.

Ана никога не забрави този обяд. Дори за момчетата това остана един от ранните им спомени.

След като обядваха, те се облякоха и отидоха на разходка край нарцисите до едно малко езеро.

Питър и Нико бяха пълни с енергия и искаха тя да се състезава с тях кой ще стигне пръв до водата.

— Но аз току-що обядвах — каза Ана.

Момчетата не приемаха такова извинение и тя се затича през тревата заедно с тях и най-накрая се просна край езерото последна.

— О, Боже — каза тя на Акс, който пристигна с Джон на раменете си. — Не трябваше да тичам, особено след като се налапах толкова много.

За нея той беше странна смесица от надутост и нещо детинско. Вървеше с изпъчено шкембе и почти неподвижни ръце, които висяха край тялото му. Приличаше й на римски император и само една тога му липсваше. Но когато беше с децата, се променяше. Имаше способността да говори с тях така, сякаш бяха връстници, и Ана не бе виждала възрастен човек, към който те така да са привързани.

Когато Акс си тръгваше, Ана каза:

— Не мога да си спомня откога не сме прекарвали такава приятна неделя.

Акс хвана ръката й и я задържа в своята:

— Ще има още много такива недели — каза той.

 

 

Ана бе започнала да привиква към наркотика, наречен ежедневна журналистика, когато всеки ден се избърсва и изчезва с отпечатването на вестника и всеки следващ ден е като празна страница. Всяка сутрин тя пътуваше към работното си място, изпълнена с радостно очакване.

Начинът, по който се бе справила с „Убийството с шала“, й бе помогнал много и тя бе станала резервен репортер, който замества боледуващи колеги. Пишеше за женските страници, за ежедневните събития, съдебните хроники, по политически въпроси; пишеше дори за спортните страници. Учеше се и да редактира.

Лондонският вестник „Нюз Кроникъл“ бе харесал много статията й за убийството и поиска тя да изпраща статии за провинциални събития, които биха могли да са от национален интерес. Плащаха й добре за материалите, но най-важното беше, че отпечатваха името й.

Един ден се обади Бен.

— Ще трябва да ида в Саутхемптън да напиша материал за реконструкцията на пристанището след бомбардировките. Ще мина през Уинчестър. Защо да не обядваме заедно? Сигурно знаеш някоя хубава кръчма.

Беше й много приятно да чуе гласа му. Разпита колегите си за някоя добра кръчма и всички единодушно решиха, че това е „Траутбек Ин“, която се намираше на една усамотена ливада край реката. Срещнаха се там един топъл ден в началото на април, когато от югозапад идваше лек бриз.

Седяха на терасата, пиеха джин и наблюдаваха как скача пъстървата.

Светлината беше по-ярка от последния път, когато бе видяла белезите върху лицето на Бен. Сега изглеждаха още по-дълбоки. Ана забеляза, че той винаги седи със здравата си страна към нея.

— Виж какво — каза той. — Много мислих за миналия път. Не зная за теб, но аз се чувствах неловко. А не трябваше да е така.

— И аз така се чувствах.

— Вината беше моя. Бях настроен срещу женитбата ти и децата ти, а сигурно ти си била настроена срещу мен заради това, че не се обадих толкова време.

— Нещо такова.

— Слушай, какво ще кажеш да изтрием дъската и да започнем всичко отначало? Всичко започва от сега. Окей?

— Окей.

Кръчмарят им предложи за ядене задушен заек, пролетна салата и пресни картофи.

— Звучи великолепно — каза Бен. — Вино има ли? — Имаше испанско вино отпреди войната.

Ана се чувстваше напрегната и едва докосна храната. И Бен не яде много. Но с удоволствие пиха от виното.

— Как е работата ти? — попита той.

— Добре.

— Скоро ще си на Флийт стрийт.

— Няма да стане, докато Джок е болен.

— А децата?

— Добре са.

Последва пауза, после тя го попита:

— Кога се върна?

— Вчера. Войната свършва след няколко седмици.

— Ти заминаваш за Германия?

— Разбира се… Чакай да видим дали ще може да поръчам още една бутилка.

Бен отиде до бара и я остави на топлото пролетно слънце. Ана започна да се отпуска. Напълни чашата й.

— Да пием за изгубването на невинността — каза той.

Тя знаеше, че има предвид тяхната собствена невинност от времето във Виена.

— Не говори така — изведнъж й стана тъжно. — Не искам да мисля за изгубени неща.

— Добре, тогава за какво да пием?

— За нещо по-весело.

— За нас? Знаеш ли, има една разлика между тогава и сега.

— Каква е тя?

— Не помниш ли? Тогава ядяхме само с една ръка. — Той се наведе през масата и я хвана за ръката. — Така. — Неговата беше хладна и суха, нейната — гореща.

— Да, спомням си — каза Ана и направи опит да си освободи ръката.

Бен я хвана още по-здраво.

— Уговорихме си среща, преди много време — каза той. — Мислиш ли, че някога ще я осъществим?

— Има срещи, на които им е писано да не бъдат осъществени.

— Не и на нашата. Слушай, тук дават стаи, да не подминаваме и този шанс. Може никога вече да не се появи друг.

Тя потръпна на слънцето.

— Моля те, не говори така. Не казвай „никога“.

— Тогава?

Ана пое дълбоко въздух.

— Защо не попиташ дали имат свободна стая?

— Вече съм наел.

Тя се надигна и взе виното и чашите.

— Ще ти покажа пътя — каза Бен.

Любиха се в малка таванска стая с наклонен таван, тапети на цветя и прозорец с изглед към реката. Топлият ден бе нагрял въздуха под покрива и те лежаха голи на леглото под косите лъчи на слънцето.

— Знаех си, че някой ден това ще стане — каза тя.

Той лежеше по гръб, с една ръка върху лицето си криеше очи от слънцето, така че тя виждаше белезите по гърдите и по корема му. Докосна ги с върховете на пръстите си и усети как мускулите му трепват.

Той се обърна към нея и каза:

— Знаеш ли, досега не съм могъл да разбера… ами, как да кажа, Уилсън не изглежда най-подходящата партия за теб.

Едва забележим бял мъх проблесна на слънцето върху гърдите й и той започна да гали стегнатата плът.

— Тя как се казваше?

— Коя?

— Момичето, когато си бил у дома. Онази, която се грижела за теб.

— Валери. Вал. Защо?

— Просто се сетих. За колко време си наел стаята?

— За колкото си искаме.

— Искам пак да ме любиш. Този път бавно. Предния път беше много бързо. Не, не, не искам да кажа това. — Тя се засмя, като видя облекчението, което се изписа на лицето му. — Просто беше толкова хубаво, че исках никога да не свършва. — Ана се плъзна върху него, обхвана го с крака и той с лекота потъна в нея. Тя започна да се движи много бавно и ритмично.

Разделиха се късно следобед, той продължи за Саутхемптън, а тя тръгна бавно с колата си към Осбърн. Беше щастлива и спокойна по начин, по който никога досега не беше се чувствала. Продължаваше да си мисли за тялото му и за белезите, да вижда уютната, пълна с мебели стая и да усеща слънцето върху голите си гърди.

— Знаех си — каза тя. — Знаех си, че един ден това ще стане.