Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Книга втора
Неърн

Глава първа

Уилсън Брейд се отпусна на възглавниците в хотелската стая и отпи от чая си. Не беше силният, тъмночервен чай, с който бе свикнал в Африка, а слаб лондонски чай, но бе по-добър от нищо.

Сивата зора надничаше в стаята му. Тези дни той се събуждаше рано. Изглежда му трябваше по-малко сън в сравнение с младежките години. В Африка обикновено се събуждаше в пет. Тогава често се обаждаше по телефона на Джон в Кейптаун. Правеше го нарочно, защото знаеше, че Джон ненавижда това. Държеше го в напрежение. Мери също.

Беше разбрал, че това е най-подходящото време от денонощието да планира и обмисля делата си. Не гледаше на нещата като философ и мислите му не бяха свързани с големите проблеми на живота, а най-вече с хората, които работеха в „Брейд Интернешънъл“, и най-вече предстоящите назначения, уволнения или повишения. Тогава планираше стратегията си за бъдещето — кой вестник да купи, за да го прибави към своята колекция, и кой да продаде, защото не му носи пари. Тази сутрин той обмисляше стратегията си в хотелски апартамент недалеч от сградата на „Дейли нюз“ в Лондон. Ана не знаеше, че е в Лондон, а и малцина знаеха. Беше пристигнал с полета предния ден и вместо да отиде в „Савой“, където обикновено отсядаше, си направи резервация в „Империал“. Този хотел също бе на крайбрежната улица с изглед към Темза, но бе по-дискретен и, което е по-важно, там не го познаваха.

Уилсън Брейд първо пристигна от Йоханесбург в Цюрих и Франкфурт, за да се срещне със своите банкери. Вместо да ползва директния полет до Хийтроу, бе долетял до Мюнхен и взе късния сутрешен полет до Гетуик, като за първи път от много години насам летя туристическа класа.

— Значи така живее другата страна — каза той шеговито на стюардесата и в отговор получи студен поглед. Не видя нито една позната физиономия и бе почти сигурен, че никой не би могъл да го разпознае.

През последните няколко дни животът му бе същинска лудница и когато се събуди в апартамента си в „Империал“ с надвесен над него сервитьор, който му поднасяше чай, няколко секунди не можа да се ориентира къде е.

Сега чувстваше как животът се завръща в напрегнатите му мускули. Вече не беше оня набит, здрав мъж, за когото Ана се бе омъжила. Годините го бяха изсмукали и от него бяха останали само кожа и кости. Беше оплешивял и от африканското слънце тенът му бе станал траен тъмнокафяв. Той вдигна телефона и поръча закуската си в стаята. Южноафриканският акцент силно личеше в дълбокия му кадифен глас.

— Искам да поръчам закуска. Бекон с яйца и пържени…

— Страхувам се, че кухнята още не е отворена, сър, но ако желаете, можете да направите поръчката си, а аз ще…

— Я не ми разправяйте глупости. Предполага се, че това е първокласен хотел. Искам бекон с яйца, препечен хляб и приличен мармалад. Искам го след петнайсет минути.

Адреналинът, възбуден от този разговор, подхрани с нова енергия застаряващите му вени. Той стана от леглото, наля си втора чаша чай и отиде до прозореца. Спалнята му беше на ъгъла на сградата и от прозореца се виждаха покривите на Лондон чак до кубето на „Свети Павел“. Някъде там беше и Флийт стрийт, където бе започнала цялата му кариера.

Странно беше да си помислиш, че това вече не е центърът на световния вестникарски бизнес. Но времената се меняха и човек трябваше да се промени с тях или да остане извън борда. Може би Уилсън Брейд нямаше да се върне на Флийт стрийт, но със сигурност се връщаше в Лондон и този път възнамеряваше да остане.

Надяваше се, че повечето от бившите му колеги са все още живи и той би могъл да ги прати по дяволите, особено тези от „Дейли нюз“.

Извади бележника си, погледна номера на „Брейд Интернешънъл“ на Честър скуеър и набра номера. Телефонът звъня почти минута, преди да се обади сънлив глас:

— Ало?

— Добро утро, Джон.

— Татко? — Брейд сякаш чуваше как синът му се опитва да се разбуди. — Здравей. Как си?

— Прекрасно.

— Кога пристигна?

— Късно вчера.

— И си отседнал в „Империал“?

— Да. Все още не съм срещнал някой, който да ме познае, пристигнах по съвършено различен маршрут. Срещна ли се с Хардиман?

— Да, всичко е уредено.

— А какво е положението с Николас?

— Какво има с него, татко?

— За бога, знаеш какво искам да ти кажа.

— Нико си е наред. Все същият си е.

— Искам да отидеш при него тази сутрин. Остани с него. Закарай го до офиса. Не го изпускай от погледа си. Ясно?

— Разбира се, щом го искаш. Но той няма средства. Няма да промени решението си.

— Винаги са му липсвали средства и майка му го е измъквала от подобни ситуации и преди. Искам на всяка цена да ми го доведеш.

— Не мисля, че ще има някакви проблеми.

— Не мисли, Джон. Мисленето остави за мен. Ясно?

— Разбира се.

— Днес ще им разгоним фамилията.

— Разбира се, татко.

— Ще се видим по-късно.

Уилсън остави слушалката и кимна. „Това ще изправи Джон на крака и ще го накара да е нащрек“ — помисли си той. И това бе половината от битката, която водеше с другите. Беше по петите им през цялото време и ги караше да стоят на нокти.

На вратата се почука.

— Закуската ви, господине.

Когато завърши закуската си, Уилсън изпуши една от петте цигари, които си позволяваше всеки ден. Помисли да се обади на Виктор Хардиман, своя адвокат, но бе прекалено рано. „Проблемът с англичаните е, че спят много до късно“ — мина му през ум.

Ранната утрин беше ясна, но студена. Той се облече, сложи тежко палто, нахлупи шапката си ниско над очите и отиде на разходка по крайбрежната улица. Бледото ранно слънце блестеше по Темза и хвърляше медни отблясъци върху водата, но той не ги забелязваше. Беше се съсредоточил върху плановете си за днес.

Това беше денят, който бе чакал толкова дълго. Беше дал дума, че ще се върне, и го бе направил. Отне му много време, тъй като винаги имаше други неща, които ангажираха близкото му бъдеще, но той знаеше, че най-накрая щеше да се върне.

Усети, че Флийт стрийт го привлича като магнит, и излезе при Кок Тавърн. В добрите стари времена „Силвър Грил“ беше единственото място в района, където можеше да се похапне. Продължи към „Лъдгейт Съркъс“, покрай „Ел Вино“, където бе изпил толкова много червено вино, покрай сградата, където беше кафето на Нинг, след това прекоси при зданието на Ройтер и се върна по другата страна.

Къде бяха отишли всички тези големи вестници? Тази част на града бе заприличала на всяка друга. Тук някога беше „Експрес“. Тук някога бе сградата на „Дейли Телеграф“. Уилсън се спря пред новата фасада на постройката, която някога беше „Дейли нюз“ и в която сега бе разположена някаква застрахователна компания.

Той стоеше в хладната утрин и си спомняше последния ден, сякаш беше вчера. Не трябваше да оставя паметта си да му слага такива капани. Всичко беше толкова отдавна! Но той имаше добра памет, а в живота има неща, които човек винаги носи със себе си, до самата си смърт.

Когато Ана притежаваше тази сграда, на нея имаше огромно земно кълбо на покрива, на който бе изписано „Уебстър Комюникейшънс“. Уебстър! Господи! Каква скапана история! Ана Уебстър! Защо, по дяволите, въобще се бе забъркал с нея? Това той никога нямаше да разбере, нито да си прости. Бе гледал на нея като на компаньонка за една нощ във влака, с който напускаше Швейцария, и виж само какво му бе струвало всичко това. Цяла вестникарска група. Най-скъпата авантюра в световната история.

Чудеше се дали тя е поставила въртящия се глобус на новата сграда във Виктория. Ако не, той щеше да го направи. Веднага щом мястото стане негово. На глобуса ще изпишат само неговото име — Брейд. Това бе достатъчно. Всички щяха да разберат за какво става дума — поне всички, които трябваше да знаят.

Той се обърна и се спусна надолу по Флийт стрийт към хотела и телефона. Ако хората не са се събудила досега, той щеше да ги събуди.