Алън Скофийлд
Вярност (6)

Глава пета

Алтенкирхен, Майснерови, Уилсън Брейд, Червеният кръст, Нико… — всичко трябваше да се подреди в смислен разказ. Проблемът бе в това, че Ана Уебстър, собственичката на „Дейли нюз“, и Ана Уебстър, която се бе събудила в старомодната стая на хотел „Кайзерхоф“ в Швейцария онази сутрин на 1938-а, бяха две различни личности.

Тя си спомни как се събуди и погледна към Нико, който бе буден и се взираше в пръстите си. Спомни си как стопли шишето с мляко под горещата вода в банята и го нахрани. Най-вече си спомняше, че утрото беше слънчево и мъглата от предния ден се бе вдигнала. Малкият град изглеждаше така сигурен от тази страна на реката — улиците, сградите, хората, които вече бяха на крак. А от другата страна на реката имаше хаос, опасности и смърт.

Преброи парите си. Нямаше да стигнат и за един обяд, да не говорим за стаята.

Зачуди се къде ли може да е Уилсън Брейд, може би вече на път за Лондон. Трябваше да го забрави. Трябваше да разчита само на себе си и първото нещо беше да провери дали Майснерови са стигнали в града, а след това да си плати сметката. Първото можеше да направи сама; второто, ако не бяха пристигнали Майснерови, щеше да е възможно само с помощта на британското посолство. Тя знаеше, че има специални фондове за подпомагане на изпаднали в беда британски поданици в чужбина. Но къде беше най-близкото посолство? Цюрих? Берн? Базел?

Може би трябваше да телефонира в посолството и да им каже, че Майснерови са изчезнали, а бебето им е при нея. Служителите на посолството щяха да й кажат какво да прави.

Докато Нико спеше, тя помоли една от камериерките да го наглежда и слезе долу.

Жената на рецепцията каза:

— Госпожо. Bitte. Един момент. Ще останете ли тази нощ?

— Не съм сигурна.

Служителката се намръщи.

— Имаме много желаещи за стаята. Много хора прекосяват границата.

— Да. Ще остана.

— А съпругът ви?

— Той замина за Цюрих. Очаквам го малко по-късно.

Тя излезе навън на яркото утринно слънце, по безопасните швейцарски улици. От другата страна на реката тълпите бяха започнали пак да се натрупват. Изглеждаха още по-големи от предния ден.

Преминаването беше само в едната посока и швейцарските граничари я изгледаха много подозрително, когато им каза, че иска да се върне обратно в Австрия.

— Трябва да получа информация.

Един чиновник на средна възраст, който правеше паспортните проверки, й каза:

— Госпожо, пуснали са ви веднъж да излезете, не мислите ли, че втори път може да имате затруднения?

— Аз съм с британски паспорт.

— Много хора имат чужди паспорти. Това не е гаранция. Тук сте в безопасност.

Тя видя на моста група австрийски полицаи, които гледаха към водата. Сред тях беше и лейтенантът, който бе подпечатал паспорта й. Беше по средата на моста и тя каза на швейцарския служител:

— Ще ме спрат ли, ако стигна само до средата?

— Средата е все още Швейцария.

— Мога ли да отида и да поговоря с един от тези мъже? Те може би знаят нещо за семейството ми.

Пуснаха я през бариерата. Тя си проби път към моста през тълпите, които прекосяваха в противоположна посока. Някои тикаха колички, пълни с домакински съдове и дрехи. Всички я зяпаха с невярващи очи.

Стъпките й станаха неуверени. Ами ако Майснерови бяха арестувани и изпратени в лагер? Дали щяха да арестуват и нея? Какво щеше да стане тогава с Нико? Тя продължаваше да вярва, че британският й паспорт й осигурява безпрепятствено преминаване навсякъде. Навсякъде. Беше израснала с тази мисъл. Тя беше британска поданичка. А британско означаваше най-добро. Но… знаеха ли австрийците това?

Лейтенантът я видя. Той се смръщи и едва доловимо поклати глава. Ана се спря, след като бе изминала около четвърт от пътя.

— Трябва да говоря с вас — извика тя.

Той вече нямаше онзи свеж младежки вид на червендалестото си селско лице, който бе запомнила от полицейския участък. Сега изражението му бе сериозно, почти гневно.

— Това е неразумно — каза той. — Вие сте една от късметлиите. Не можете ли да се задоволите с това?

Тя бързо му разказа за Майснерови, за това как стигнали до Алтенкирхен заедно, а после се разделили.

Един от полицаите, които гледаха към водата, каза нещо. Лейтенантът се обърна към нея:

— Може би ще ни помогнете. Моля ви да ме последвате. — Тя се поколеба. — Аз ще ви върна обратно.

На австрийския бряг един мъж с високи гумени ботуши се опитваше да хвърли кука и да закачи нещо, омотано в остатъците, довлечени от реката, които се бяха спрели под една от подпорите на моста. Беше тялото на мъж, облечен в тъмен костюм, с бяла риза и вратовръзка. След три часа куките се бяха закачили за дрехите му и тялото бе изтеглено на брега.

Лейтенантът заведе Ана на самия бряг на реката точно когато обръщаха мъжа по гръб.

— Познавате ли го?

Тя гледаше с ужас към един мъж между четирийсет и петдесет годишен, тъмен, с изразени семитски черти. Отстрани на главата му имаше синкава дупка, вероятно от куршум.

— Не — каза тя с облекчение.

— Ще ви заведа обратно. Но моля ви, не се връщайте повече на моста. Не мога да ви помогна.

За втори път в продължение на двадесет и четири часа тя напусна австрийската земя и се върна в Швейцария.

До моста от швейцарска страна се бе събрала групичка и наблюдаваше изваждането на тялото. Оттам се чу глас:

— Ана! Ана!

За миг сърцето й подскочи и тя си помисли, че това е гласът на Михаел Майснер, после видя Уилсън Брейд да си пробива път към нея.

— Изглеждаш изненадана — каза той.

— Не мислех… не зная защо, но просто си мислех, че няма да се върнеш.

По лицето му премина раздразнение.

— Казах, че ще се върна.

Тя му съобщи, че още не е намерила Майснерови.

— Ще проверим в Цюрих — каза той.

Щом чу думата „проверим“, от гърба й се свлече огромна тежест. В хотела той поиска сметката. Отидоха в стаята.

— Успях да се сдобия с малко пари в Цюрих — каза той, преброи двадесет и пет лири и й ги подаде. — За разходи.

— Но…

— Но какво?

— Не зная кога ще успея да ти ги върна.

— Това не са мои пари, а пари на „Дейли нюз“. За тях това е капка в морето, пък така или иначе те много харесаха твоята история, така че парите по право ти принадлежат.

— Не зная как да ти благодаря — каза тя съвсем искрено. После започна да прибира нещата на Нико.

Той стоеше зад нея и Ана усети, че ръцете му я обгръщат.

— Има един начин — каза той.

Усети как я обзема някакво отвращение, когато той се притисна до нея. Усети неговата възбуда.

— Уилсън, аз…

На вратата се почука. Ръцете му се отдръпнаха. Камериерката влезе и попита дали може да почисти стаята. Ана видя как очите му проблеснаха, а лицето му се зачерви.

Уилсън бе наел кола и те стигнаха в Цюрих още същия следобед. Червеният кръст вече бе разлепил списъци с изчезнали хора.

Майснерови не бяха в никакви списъци. Един изнервен служител не можа да им даде никаква надежда. Брейд го помоли да позвъни на Червения кръст в Женева.

— Невъзможно — каза мъжът. — Нямам време.

— Слушайте, аз работя за „Дейли нюз“. — Той извади журналистическата си карта. — Ако не се обадите, ще изпратя статия в Лондон и ще пиша, че Червеният кръст пет пари не дава за изчезнали хора.

Служителят се обади. И в Женева не бяха чували за Майснер. Нищо не бе постъпвало по каналите от Алтенкирхен, Фелдкирх и Блуденц.

Отидоха в една стая отзад, където имаше повече място.

— Какво ще правиш с Нико? — попита Брейд.

Този въпрос не излизаше от съзнанието й. Вече бе решила.

— Ами ако Майснерови са загинали?

Тя не допускаше такава възможност, докато не бе видяла тялото под моста. Сега изглеждаше абсолютно възможно: да са ги застреляли граничарите, докато са пресичали нелегално реката, или лодката да се е преобърнала и водата да е отнесла телата надолу, така че никой да не ги намери в продължение на няколко седмици.

— Ще го дадат в сиропиталище — каза тя. — Той никога няма да научи кой е бил, кой е и въобще нищо за себе си.

Брейд кимна.

— Нещата в Европа ще се влошават. И ако започне война… — Той не довърши изречението.

— Ще го взема със себе си. Ще поддържам връзка с Червения кръст и когато намерят Майснерови… — На ум й бе дошла думата „ако“, но тя я преглътна. — Когато намерят Майснерови, аз ще им го доведа или Майкъл и Рут ще дойдат в Англия да си го вземат. Но междувременно той ще е на сигурно място.

— А пари откъде ще намериш?

Тази мисъл й бе минала през ума, но после бе решила да не мисли повече по въпроса. Щом трябваше, щеше да се върне във фермата на баба си. Поне този път ще има Нико. Но какво щеше да прави с бебето, което растеше в утробата й дори и в този миг?

— Ще се оправя.

— Заминавам довечера с влака — каза Брейд. — Ако искаш, „Дейли нюз“ ще ти поеме билета. Можем да заминем заедно.

Ана бързо си съгласи. Брейд направи резервация за спален вагон и тя си даде сметка колко комфортно пътуват журналистите по света.

Той даде бакшиш на шафнера да наглежда Нико и я покани на вечеря във вагон-ресторанта. „Това е толкова нереално — помисли си тя: — блясъкът, скъпите вечерни облекла.“ Струваше й се, че е попаднала на друга планета. Докато влакът се носеше в нощта, прекосявайки Швейцария и навлизайки във Франция, тя бе обгърната от топлина и лукс, почти хипнотизирана от поклащането на вагона, от розовите абажури, бляскавите съдове, белотата на покривките и салфетките. Светът навън бе потънал в гъста чернилка и само от време на време проблясваха светлини, когато прекосяваха някое село.

Тя се отпусна и остави Брейд да взема решенията. Той поръча писия, шатобриан и бутилка „Нуи сен Жорж“. Докато вечеряха, разказваше за себе си. Това бе тема, която го бе погълнала изцяло.

Ана научи, че е първо поколение южноафриканец и баща му е основал там вестникарска империя. Уилсън Брейд бил изпратен преди няколко години на Флийт стрийт, за да добие журналистически опит, така както други родители биха изпратили децата си в университет.

— Един ден ще се върна и ще поема нещата от стареца — каза той. — Такава е уговорката.

Ана усети, че поглъщайки виното, все по-лесно понася Брейд и неговият акцент почти престана да я дразни. Беше доста хубав, решителен, енергичен, с някаква животинска привлекателност, но тя усещаше и животинска жестокост някъде под повърхността. Той не беше Бен Рамзи, но Бен бе мъртъв и тя трябваше да потисне мислите си за него. Истинското сравнение бе спрямо Куно, а всеки би бил по-добър в сравнение с него. Докато Брейд говореше за успехите си на Флийт стрийт, как изпреварил „Мейл“ с тази статия и „Експрес“ с онази, Ана продължи да го изучава. Бавно пред нея започна да се очертава пътечка през лабиринта.

Когато се върнаха в купето, Нико спеше. Койките бяха приготвени, една над друга.

— Коя предпочиташ — попита Брейд.

— Ако не възразяваш — долната, за да съм по-близо, ако Нико се събуди.

Той намери плоска бутилка уиски в чантата си и я отвори.

— Глътка преди лягане? — Тя отпи малко. — Най-доброто уиски, което може да се намери. Хайде да седнем малко. Рано е още за лягане.

Той седна до нея и обви раменете й с ръка. В начина, по който го направи, имаше собственическо чувство, сякаш тя му принадлежеше. И в определен смисъл тя чувстваше, че е така. Той започна да гали с ръка гърдите й.

— Изгаси лампата — каза тя.

— Не се срамуваш, нали?

— Може Нико да се събуди.

— И какво от това? Какво, по дяволите, разбира той?

Но Брейд изключи лампата и купето остана в синкавия полумрак на нощното осветление на тавана. Той я целуна. Тя държеше устните си стиснати. Усети ръката му на закопчалката на сутиена си, а после пръстите му върху зърното на гърдата си.

— Почакай минутка — каза тя.

Отиде в банята и съблече бельото си, оставайки само по бикини. Той бе свалил панталоните си и бе готов за нея. Тя легна по гръб, разтвори крака и той проникна в нея.

Тя слушаше потракването на колелата по релсите. Неговият ритъм ставаше все по-бърз и по-бърз, докато усети, че започна да се извива и потръпва. Той продължи да лежи върху нея още няколко секунди, после тромаво се отдръпна и запали цигара.

„Беше удивително лесно“ — помисли си тя. Не се чувстваше отвратена и изплашена, както беше с Куно. Уилсън Брейд просто правеше това, което правят мъжете. То нито й бе доставило удоволствие, нито я бе отблъснало; остана равнодушна, сякаш всичко се случваше с някой друг.

За първи път в живота си усети, че контролира ситуацията, в която се намира. И за първи път усети, че контрол означава власт. Беше странно и упойващо преживяване.