Алън Скофийлд
Вярност (31)

Глава трета

— Как да ограничим пораженията — каза Монти, — за това трябва да помислим.

Седяха с Ана един до друг на заседателната маса, пред тях имаше разпръсната купчина документи.

— Да предположим, че гласуването мине така, както ние предвиждаме. Не можем просто да кажем: „Е, благодарим ви за участието.“ Ако не направим нищо, Питър може да промени мнението си. Между другото, как е той финансово?

— Приходите му зависят от това, което получава от „Уебстър“. Четиринайсети канал има лоша слава заради ниското си заплащане, а Лора е по-често без работа, отколкото с работа. Имат голяма къща в Хампстед и често канят гости.

— Работата е в това, че имаме проблем със свободните пари и проблем с недоволните акционери. Трябва някак да ги задоволим.

— Имам заплати за плащане. Това е преди всичко.

— Първо са акционерите. В противен случай въобще няма да стигнеш до заплатите. Просто тебе няма да те има, за да ги изплащаш. Чела ли си някога Клозевиц?

— Преувеличаваш. Това не е война. Говорим за членовете на семейството ми.

— Психологията е същата. Винаги защитата има преимущество в битката, стига територията, която се защитава, да не е прекалено обширна. Ние се защитаваме и не смятам, че ще можем да защитим всичко; не и „Дейли нюз“, американските акции и телевизионните програми.

— Може би предлагаш да се разделя тях?

— Време е да се продават семейните ценности — в случай че искаш да запазиш вестника.

Известно време Ана размисля върху предложението. То не беше изненада за нея.

— Ти ме познаваш, Монти, никога не съм била от хората, които трупат неща. Ще ми бъде неприятно да се разделя с Ъсбърн, но ще преживея и без него. Същото се отнася и за активите в Америка. Щом трябва, трябва. Но с „Дейли нюз“ нещата стоят по друг начин. Готова съм да пожертвам каквото… — Иззвъня телефон. Звукът разкъса тишината в сградата. — Извини ме, това е по частната ми линия.

Тя излезе с бързи крачки от стаята и отиде в офиса си. Чу гласа на Неърн и каза:

— От часове се опитвам да се свържа с теб.

— Прибрах се преди малко. Изглежда, всички се опитват да се свържат с мен. Имам да ти разказвам много неща.

— Нали знаеш, че събранието е тази сутрин. Не може ли да почака това, което имаш да ми казваш?

— Не искаш ли да знаеш?

— Разбира се, че искам, но без подробности.

— Мисля, че той е Бекерман.

Това подейства като шамар.

— И Пол Еслин е абсолютно сигурен.

— Той беше сигурен още когато дойде в Лондон. Това нищо не значи.

— Разгледах папките му.

— Други свидетели?

— Няма.

— Тогава никой не може да е сигурен. Пак сме в изходно положение.

— Срещнах се с Бекерман.

Ана усети още едно пробождане и това я накара рязко да я прекъсне:

— За бога, наричай го Грегор! Още никой не го е идентифицирал. Къде?

— Интервюирах го в затвора. Мястото се нарича Щайн и се намира край Виена. Преди това ходих в Алтенкирхен. Пол смята, че Бекерман е убил и ограбил Майснерови. Той ще ти позвъни.

Ана се облегна на бюрото си, опитвайки се да приеме ударите, и усети как паниката я стиска за гърлото.

— Стига си цитирала Еслин! Той просто си точи брадвата. На него му е нужно отмъщение. Както и да е, сега е неудобно да говорим, Монти е тук.

— Ана, ако не го идентифицираш следващите два дни, ще го освободят.

— В момента не мога да мисля по този въпрос! Не разбираш ли?

— Добре. Но преди да затвориш, има и още нещо… Питър току-що беше при мен.

— Питър? Защо?

— Не съм много сигурна. Изглежда смята, че му е нужен пост във вестника.

— Така… — каза Ана.

Остави слушалката и се върна в съвещателната зала.

— Неприятности? — попита Монти.

Тя запали цигара.

— Все казваш, че искаш да знаеш всичко. Всички факти.

— Точно така.

— Има нещо.

— Казвай.

— Нещо от миналото, от един предишен — друг живот. Като стара военна мина, заровена за дълго, и сега вятърът е издухал пясъка, тя се вижда и трябва да бъде обезвредена.

Монти я погледна смръщено.

— Слушам те — каза той.

Отдавна знаеше, че тя е работила за Майснерови във Виена и е избягала с бебето през 1938-а, когато семейството е изчезнало. По обясними причини тя не бе споменала името на Бекерман. Сега очерта грубо фактите, без да стига до сексуалното изнудване.

Все така намръщен, Монти каза:

— Не виждам защо това трябва да се обсъжда сега. Имаме толкова много други неща…

— Открили са един човек на име Грегор и смятат, че той е Бекерман.

— Кои са тези „те“?

— Французите. Казват, че той е отговорен за убийството на повече от четирийсет заложници край Бордо по време на войната. Задържан е от австрийските власти и вероятно предстои да бъде екстрадиран.

Тя му разказа за посещението на Еслин и за пътуването на Неърн до Австрия. И че Пол може да я потърси по време на събранието.

— Това са нещата в общи линии. Естествено, няма да приема телефонното му обаждане, но е възможно той просто да влезе. Направо е патологичен случай, когато стане въпрос за това. Искам да знаеш всичко, ако стане нещо.

Монти се облегна назад и захвърли химикалката си.

— Чакай да си изясня нещо. Да не искаш да кажеш, че Еслин настоява да идеш във Виена и да идентифицираш Бекерман?

— Да. Сега той развива теорията, че Бекерман е убил Майснерови, за да им вземе парите. Въпреки че не зная как може да е толкова сигурен…

— Но, Ана, ти защо не замина?

— Не ставай смешен, Монти. Не мога да изляза от тази сграда просто така.

— Защо не?

Тя го погледна изпитателно. Беше се смръщил още повече и на нея й се стори, че вижда в очите му гневни пламъчета.

— Знаеш защо.

— Събранието?

— Разбира се.

— Можехме да го отложим с няколко дни.

— Защо? За да ида да гоня вятъра? — Раздразнението й растеше.

— Не вярвам да искаш да кажеш, че идентифицирането на нацистки военен престъпник е гонене на вятъра. Не мога да те разбера!

— Защо се палиш толкова? Никой не е казал, че заложниците са били евреи.

Погледна я гневно и ядосано. Тя каза бързо:

— Освен това не съм съгласна да се преследват хората до дупка. Трябва да има някаква давност и…

Но Монти беше непреклонен. На лицето му се четеше застинал гняв. Но успя да контролира гласа си.

— Не е необходимо едно човешко същество, към което са се отнесли с жестокост, да е от еврейски произход, за да заслужи съчувствието ми.

— Извинявай, не исках да кажа това.

— Мислех, че след толкова години съм те опознал. Сега виждам, че не е така. Дън е казал: „Със смъртта на всеки човек се смалявам…“

— Не ми чети лекции!

— „… защото съм част от човешката раса.“

— Не искам да ми се четат лекции. Дори от хора, които са ми толкова близки приятели, колкото и ти!

— Нали искаш съвети от мен?

— Разбира се.

— Но само ако са ти удобни.

— Монти, какво ти става?

Той започна старателно да събира документите на купчинка.

— На тебе ти става нещо — каза.

— Какво правиш? — Изведнъж Ана се разтревожи.

— Помниш ли, че веднъж ме покани да работим заедно? Казах не. Ти реши, че е защото не искам да работя при жена. Сгреши. Нещо вътре в мен ме възпря. Не можех да формулирам какво точно…

— О, за бога, ти не си единственият, който има някакви проблеми!

— Половината от моето семейство, тези, които не можаха да се измъкнат, загинаха в Треблинка. Не вярвам, че може да има давност. — Той се изправи.

— Къде отиваш? — Напрежението й я правеше глуха за това, което той говореше.

— В моя офис. — Той държеше една стая на долния етаж. — Искам да остана за малко сам.

— Няма незаменими хора, Монти!

— Прекрасно го разбирам.

 

 

В апартамента си Неърн седеше до телефона. Не можеше да повярва, че е провела с Ана този разговор. Отношението й към аферата Бекерман беше толкова нетипично за нея. Това, което бе привлякло Неърн, ученичката бунтарка, към Ана, бе не само топлото й приятелско чувство, но преди всичко широтата на възгледите й.

По едно време, когато се чувстваше много нещастна, тя бе избягала от училище. Ана я намери и я върна обратно. Не й се скара, а просто я накара да повярва, че най-правилното нещо ще е да се върне. Последва връзката й с Нийл, докато беше в университета. И в двата случая Ана показа разумност и уравновесеност, които Неърн не бе виждала у родителите си. Ако баща й или дядо й бяха отказали да идат във Виена, тя би го разбрала. Но не и Ана.

Отново се зае с подреждането, което бе прекъснала при идването на Питър. Лаптопът и фотоапаратът продължаваха да са на масичката в антрето. Взе фотоапарата и започна пак да го разглежда. Възможно ли е да е бил на дядо й? Но как би могла да повярва на думите на стария Новотни, как би могла да зависи от паметта на един болен старец? И какво значение имаше всичко това? Фотоапаратите не бяха важни сами по себе си.

Една мисъл, малко неясна отначало, й мина през ум.

Погледна часовника си. Сигурно вече пристигаха служителите на „Дейли нюз“ и тя позвъни още веднъж, като този път поиска да я свържат с Хауърд Бринкман. Той беше канадец, един най-добрите някогашни репортери, но сега беше почти осакатял от артрит и Ана му беше намерила работа в библиотеката.

— Имам един въпрос — каза Неърн.

— Казвай.

— Преди години зачислявали ли са фотоапарати на репортерите, когато са ги изпращали по задачи?

— И сега им зачисляват. Имаме един-два резервни.

— Не, имам предвид много по-отдавна. По време на войната.

— Може да ти се струвам стар, скъпа моя, но чак толкова стар не съм.

Тя се засмя.

— Не исках това да кажа.

— Защо не питаш Роджърсън? Той е бил фоторедактор по онова време.

— Кой?

— Фил Роджърсън. Допреди няколко години все идваше за коледното тържество. Глух е като пън.

— Имаш ли адреса му?

— Почакай.

След малко пак се обади.

— Имам един адрес в Падингтън. Но е доста стар.

— А телефонен номер?

Даде й телефонен номер.

— Един Бог знае откога ги държа записани. Може вече и да е умрял.

Но не беше умрял. Когато набра номера, мъжки глас каза дрезгаво:

— Да?

— Господин Роджърсън?

— Какво?

— Господин Роджърсън ли е?

— Дявол да го вземе! — Неърн чу някакво почукване, после отново гласа:

— Ало.

— Господин Роджърсън ли е, който е работил в „Дейли нюз“?

— Извинявайте, нищо не чувам. Тази проклета машинка се е повредила! — Отново почукване и Неърн реши, че той може да се нервира или на телефона, или на слуховия си апарат.

— Сега чувате ли ме?

— От социални грижи ли сте?

— Не, аз съм… Ще мина да ви видя — извика тя. — Удобно ли е?

— Ще минете?

— Да, след малко. Удобно ли е?

— Искате да дойдете у дома?

— Да.

Той каза с нормален глас, сякаш говореше на себе си:

— Добре, щом искате, минете. — След това затвори телефона.

Неърн събра писмата си и ги отнесе в дневната.

— Сметка… сметка… сметка… — мърмореше тя, като хвърляше пликовете с прозрачни прозорчета в кошчето за боклук. Тогава стигна до един плик, пристигнал по въздушна поща с марка от Южна Африка. Огледа го отегчено. Позна почерка. Беше от баща й. Обикновено пликовете от баща й бяха напечатани на машина — както и писмата му, защото той ги диктуваше на секретарката си. Дори да бяха съвсем кратки и да съобщаваха само новини за него и майка й, те неизбежно съдържаха някакъв вид критика към нея самата.

Баща й не можа да преживее факта, че тя напусна университета, без да се дипломира.

Разгърна листите и видя, че те също са написани на ръка. Баща й имаше някак странно детински почерк, сякаш в училище е учил краснопис, но не го е усъвършенствал.

„Скъпа моя Неърн.

От доста време се готвя да ти се обадя по телефона да си побъбрим. Но всеки път, когато посегна към телефона, изскача по нещо, така че реших да ти пиша.

Вкъщи съм и минава полунощ. Духа югоизточният и чувам как вълните се разбиват в скалите.

Сигурно четеш във вашите вестници за промените, които настъпват в Южна Африка. Страхотни вълнения. И поради тези вълнения (един Бог знае докъде могат да доведат) ние взехме важно решение. Решихме да се изселим оттук.

Ако бях сам, може би щях да остана, защото Африка е моя родина. Предполагам, че когато дядо ти умре един ден, ще трябва да поема африканската част от нещата и тогава ще трябва да решавам как да постъпя. Но има млади мъже, които искат да останат и са достатъчно добре подготвени, за да ръководят работите.

Така, по всичко личи, че ако веднъж дойдем в Англия, вероятно ще останем завинаги. Затова ти пиша. Не само за да ти съобщя това, но и за да ти кажа, че се надявам — ние двамата се надяваме — отново да се сближим!

Зная, че майка ти ще ти се обади по този въпрос, но аз исках да ти го кажа сам. Освен това искам да кажа… исках да кажа, че с нетърпение очаквам да те видя, но това звучи така официално, а точно това искам да избягна сега.

Толкова ми липсваше през цялото време. Често си мисля за времето, когато беше малка и ние с теб отивахме на басейна край морето. Като се връщам назад имам чувството, че това са били най-щастливите мигове в живота ми, и много ми се иска да има още от тях и се надявам, че би могло да ги има.

Всъщност искам да кажа, че желая да компенсирам пропуснатото време. Искам пак да се сближим. Как мислиш, дали е възможно? Или много съм закъснял? Дано не е така. Толкова много те обичам, скъпа моя Неърн, толкова съжалявам за миналото и пропуснатите възможности.

С обич, татко“

Тя се облегна и загледа писмото. Препрочете някои от изреченията. В съзнанието й се отприщиха спомени и тя се видя пак малко момиченце, което чака баща му да се върне в горещия следобед, за да го заведе да поплуват. Отново почувства радостната възбуда от това, че той е на нейно разположение, трепета, че слизат към басейна и той стои на вълнолома до нея и я държи за ръка.