Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Последният човек, когото Ана бе очаквала да прекоси дневната й тази вечер, бе Уилсън Брейд. Не беше го виждала повече от година. Бе се превърнал за нея в част от миналото й. Един от призраците, които го населяваха. Все по-рядко се сещаше за него, все по-повърхностно отговаряше на писмата му, и ако не беше Джок, отдавна щеше да поиска развод.

Сега, като го видя да идва към нея с разтворени ръце и театрална усмивка на лицето си, тя толкова се удиви, че замръзна на мястото си. Той я притисна до ъгловатото си, силно тяло, а тя бързо дръпна главата си встрани, в случай че той потърси устните й.

— Гледай, гледай, гледай…

Последваха няколко минути неловки, шеговити забележки, докато Акс се извини и отпътува обратно за Лондон.

— Трябва да се погрижа за Питър — каза тя, използвайки го за извинение да наруши последвалата тишина.

— Ще дойда с теб.

Вече бе видял децата. Нико и Питър бяха в стаята с играчките. Както обикновено, тя започна да се суети около Питър. Той бе все още блед и слаб, за разлика от Нико, който беше як и силен. Но от двамата Питър изглеждаше по-добре.

— Защо казва на патериците си „крака“? — попита Уилсън.

— Думата „патерици“ е толкова ужасна — отвърна Ана.

— Но това е бягство от реалността.

— Защо да не е, щом реалността е такава?

Той се чувстваше неловко в присъствието на Питър. Говореше му с някаква пресилена веселост, която изглеждаше съвсем неуместна, и тя пак се зачуди дали не подозира, че Питър не е негов син, защото с Джон се държеше по съвсем различен начин. Вдигаше го на ръце и си играеше с него, беше много по-мек и любвеобилен.

След като казаха лека нощ на децата, Уилсън излезе на терасата и се загледа отвъд ливадата, към парка и езерото зад него, после пое дълбоко въздух и каза малко пресилено:

— Боже, колко е хубаво да се върне човек вкъщи!

Именно думата „вкъщи“ запали червена сигнална лампа в съзнанието й. Той протегна ръка, за да обгърне раменете й, но тя се изплъзна с думите:

— Ще поръчам да ти приготвят стая.

Уилсън отвори уста да отговори и Ана се приготви за кавга, но лицето му се отпусна и той просто каза:

— Ще ни е нужно малко време да свикнем отново един с друг.

Това бе един нов Уилсън, човек, когото тя не разбираше. За първи път, откакто бе дошла да живее в Ъсбърн, тя заключи вратата на спалнята си. Лежа будна в продължение на часове, взряна в мрака, и все се опитваше да отгатне какво ли е намислил той, но така и не успя.

Следващата сутрин на закуска Ана се приближи малко повече до отговора на този въпрос. Тъкмо довършваше кафето си, когато съпругът й слезе.

— Добро утро, скъпа — каза той и я стисна за рамото. Поръча бъбречета и бекон на прислужницата, която стоеше до бюфета. — Нищо не може да се сравни с английската закуска.

Седна срещу нея на дългата дъбова маса в трапезарията и започна да почуква по масата с кокалчетата на ръката си.

— Виж тази маса. Сигурно е направена преди триста години. История. Ето това липсва в Африка. — После с пълна уста й каза: — Ще трябва да поговорим.

— Имам среща в Лондон — каза Ана припряно.

— Не е спешно. Имаме много време. Вестниците в Южна Африка вървят добре. Сега трябва да направим нещо за тукашните. Татко не им отдаваше достатъчно значение. Компанията тук бе за него нещо като хоби — колкото да е стъпил с единия крак в издаването на вестници във Великобритания. Но си мисля, че аз бих могъл да направя нещо наистина добро.

Ана за малко щеше да се задави с кафето, но реши да не започва спор, преди да има всички факти — искаше да е сигурна, че са й казали всичко.

Обади се на Акс от гара Уинчестър и се срещнаха в Лондон.

— Намерих ти точно това място, което искаше — каза той.

— Къде се намира?

— Ти каза Флийт стрийт. Имаш го на Флийт стрийт.

Изведнъж животът й започна да се върти със скорост, непозната досега.

 

 

— Номер 85. Сградата на Ройтер. На втория етаж има няколко офиса, които се дават по наем. Възползвах се от случая.

— Отлично, Монти!

— По телефона ми прозвуча доста напрегната.

— Да видим офисите и ще поговорим.

Сградата на Ройтер, облицована със сив гранит, се намираше в дъното на Флийт стрийт. Беше разположена точно срещу „Дейли експрес“, „Дейли телеграф“ и „Дейли нюз“. На горните етажи бе разположена агенцията на Ройтер, а останалите бяха дадени под наем на чуждестранни вестници и агенции.

— Прекрасно — каза Ана, докато се разхождаше из празните стаи. — Искам да сменя името на компанията — мога ли да го направя?

— Как искаш да я наречеш?

— „Уебстър Комюникейшънс“.

— Звучи повече американско, отколкото английско. Но защо не?

Отидоха в кафенето на Нинг, седнаха в едно от сепаретата и тя му каза какво се бе случило.

— Мисля, че виждам накъде бие — каза Акс. — Той иска контрол върху английската компания. Единственият начин да го постигне, е чрез теб. Така както стоят нещата сега, неговите двайсет и пет процента не му дават никаква власт. Но като глава на семейството той има много по-силни позиции.

— Но той не е глава на семейството. Не го искам дори за съпруг.

— Тогава ще трябва да направиш нещо по въпроса.

— Ти би ли…?

— Бих предпочел да не съм аз. Не се занимавам с бракоразводни дела, освен това съм лично заинтересован. Но мога да ти намеря най-добрия адвокат в Лондон. — Той отпи от кафето си. — Опитва се да те използва за прикритие.

— Зная. Мисля, че крайната му цел е да стъпи на Флийт стрийт. Ако вестниците бяха негови, сигурна съм, че щеше да ги продаде и да си купи национален вестник.

— Така както стоят нещата сега, няма да получи много за тях.

Тя тревожно вдигна очи към него:

— Зле ли са нещата? Защо не ми каза! Нямаме ли печалба?

— Печалбата не е кой знае каква. Но всичко по реда си. Скъпа моя, ти не бива… — Акс направи пауза, търсеше най-точните думи. — Не бива да възобновяваш семейния си живот в който и да било смисъл на понятието. Каквото и да казва или да прави Уилсън.

— Нямам никакво намерение да го пускам в леглото си, ако става дума за това.

— Точно за това става дума. Никакви съпружески права. Ще трябва или да го изгониш от къщата, или ти самата да я напуснеш. Не бива да оставате под един покрив.

— Нямам никакво намерение да се махам — каза Ана. — Къщата е моя. Тя е дом на децата ми. Най-странното е, че е нежен и мил — или поне се опитва да се държи така. Не мога да го позная.

— Целта е да не го познаеш.

— Какво означава това?

— Това е просто номер. Прислугата наблизо ли е, когато той се държи така мило?

Тя си спомни закуската.

— Да.

— Затова го прави. В случай че му потрябват като свидетели. Ако започнеш бракоразводно дело, неговата защита ще държи, че той е любвеобилният съпруг, мил със съпругата си, която изведнъж иска да постави край на семейния живот. И прислугата ще се довлече в съда и ще каже колко мил и добър е той и колко студена си ти. Трябва да внимаваш, Ана. В съда не обичат „твърдите“ жени. Просто трябва да намериш някакъв начин да го накараш да напусне къщата. Зная, че няма да е много приятно, но трябва да стане, защото съдията ще каже, че щом можете да съжителствате мирно под един и същи покрив, дори ако не се изпълняват съпружеските задължения — а това ще е много мръсен разпит на прислужниците кой в коя спалня е бил и кога — тогава защо да не издаде едно условно решение за развод?

Ана пристигна в Уинчестър в ранния следобед. Денят бе горещ, а и колата я нямаше. Почака двайсетина минути и взе такси. Пристигна в Ъсбърн потна и ядосана.

Даймлерът на Джок, който тя бе наследила заедно с шофьора, бе паркиран в основата на стълбите. Когато попита защо не са я чакали на гарата, й отговориха, че господин Уилсън е отменил разпорежданията й. Усети, че я обзема гняв, и тръгна да го търси.

Намери го в билярдната зала. Беше се надвесил над масата с цигара между устните, с вид на човек, който е собственик на имението.

— Много си красива — каза Уилсън.

Ана затвори след себе си тежката врата.

— Никой няма да те чуе, Уилсън. Какво стана с колата? Трябваше да ме чака на гарата.

— Нали си намери такси?

— Не е там въпросът. Какво стана?

— Трябваше да пътувам до Чичестър.

— Какво целиш, като ми отменяш разпорежданията?

— Да целя? Твоите разпореждания? Звучиш съвсем полицейски.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Да, моите разпореждания.

Той бавно натри с тебешир билярдната щека.

— Трябваше да се срещна с редактора на „Чичестър Аргус“. Предполагам, че познаваш този вестник. Беше собственост на баща ми. Трябва да огледам как стоят нещата.

— Какви неща? И какво общо имат те с теб?

— Сигурно се шегуваш. Та това са вестниците на баща ми. И на моето семейство.

— Ако той беше искал да станат твои, щеше да ги остави на теб. Но не е така. Остави ги на мен!

— Ти да не би да си мислиш, че това е краят? Че аз ще се просна в краката ти и ще се оставя да ме тъпче някаква си алчна гаднярка?

Уилсън се наведе и нанесе един дълъг точен удар.

— Искам да напуснеш къщата — каза Ана.

— Виж какво — сега гласът му се лееше като мед, — защо да вдигаме ненужен шум? Имаме си една чудесна компания. Като я прекроим леко, ще можем да я превърнем в…

— Няма „ние“ — каза тя. — Това е нещо, което ти не искаш да разбереш.

— Разбирам, че не искаш да възобновим брака си. Но не виждам защо да не продължим да сме заедно. Виж какво, аз смятам, че Африка поставя твърде много ограничения, че е прекалено провинциална. Искам да се върна да живея тук. В Йоханесбург имам сигурен човек. Той може да ръководи нещата там, а аз ще направя както правеше баща ми, само че ще постъпя обратно. Вместо базата ми да е там, ще си направя базата тук. Ще живея в Ъсбърн и апартамента в Челси и ще хода в Африка три-четири пъти годишно. Можем да поддържаме един „отворен“ брак. Не мисля, че това е толкова неразум…

— Не се хаби да ми обясняваш. Няма да живееш в Осбърн и няма да имаш дума в управлението на компанията, няма да се преструваме, че сме мъж и жена, и няма да поддържаме никакъв „отворен“ брак. Ти напускаш Ъсбърн и ние ще се разведем.

— Предполагам, че Акс те е наговорил за това.

— Монти няма нищо общо.

— Сигурно те е търкалял в леглото. Знаеш, че е мръсен евреин, нали?

— Отвращаваш ме.

— И ти мен. А ако оспоря завещанието? Слушай сега и се опитай да си представиш как това ще прозвучи в съда. Имаме една жена, която е била бременна преди брака — като начало това е черна точка за нея. И тази жена успява да подмами чувствата на един болнав старец, докато неговият син смело е заминал на фронта, за да пише репортажи за войната, а по-късно е поел компанията на баща си и я спасил от разруха. Съпругата успява да уговори стареца да си промени завещанието…

— Това е лъжа!

— Съдът може да види нещата по друг начин.

— Искам да се махнеш от тази къща! Ще кажа на прислугата да не се подчинява на разпорежданията ти, да не те храни, да не ти оправя леглото… под страх от уволнение. По отношение на цялото домакинство ти ще си невидим. Ще се боря срещу теб с всички средства, Уилсън. Няма да ти позволя да разрушиш семейството и паметта на Джок.

Тя излезе от стаята и затръшна вратата.

 

 

На следващия ден Ана трябваше да замине за Лондон, но остана при децата. В девет и половина дойде такси и Уилсън замина, без да й се обади.

Тя позвъни на Акс и му каза какво се бе случило. Той я изслуша мълчаливо, после попита:

— Ти наистина ли каза на прислугата да не му дават храна?

— Не. В крайна сметка не го направих.

— Слава богу.

— Монти, страх ме е. Изглежда, не мога да го преценя правилно. Не зная какъв ще бъде следващият му ход. Просто усещам, че ще е нещо, свързано с идеите му за отмъщение.

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишъл?

— Вероятно в апартамента в Челси.

— Бих ви поканил всички при мен, но това много би усложнило нещата в един развод. Могат и мен да ме привлекат като ответник. Не че това би имало някакво значение, но всичко много ще се усложни за теб — а и без това е достатъчно сложно. Виж какво, имам една малка вила на брега край Дорсет, недалеч от Лълуърт. Не виждам защо да не ти я отстъпя за известно време. Заведи децата там, ще има стая и за жената, която ги гледа. Така те ще са на сигурно място и едновременно с това ще можеш да ги държиш настрана. Времето е хубаво и ти можеш да си направиш една малка ваканция, без да има нужда вечно да гледаш зад рамото си.

— Звучи чудесно. Особено за Питър. Кога ще можем да идем?

— От месеци не съм бил там. Има нужда да се почисти и да се проветри добре. В селото има една жена, която се грижи за къщата, но тя няма телефон. Ще й изпратя телеграма и ще й поръчам да подготви къщата за вас. Да речем, след три дни, в случай че не ви се обадя повече. А освен това, Ана, не казвай на прислугата защо и закъде пътувате. Не е нужно да казваш и на жената, която ще гледа децата.

— Водя децата на една обиколка — каза тя. — Няма да знаем къде и кога ще отсядаме, докато не стигнем на самото място. Така става ли?

— Чудесно.

Тези три дни Ана прекара все около децата, почти не напусна къщата. Седеше до прозореца на втория етаж и внимателно изучаваше парка. Всеки път, когато телефонът звънваше, тя подскачаше. Но Уилсън нито се появи, нито се обади. Мълчанието бе зловещо.

Вилата на Акс бе разположена на малко, самостоятелно заливче почти на километър от най-близкия съсед. Толкова отдалечена, колкото й се искаше. Времето бе топло, а морето — ослепително синьо. Тя си играеше с децата на пясъка — нещо, което не бе имала възможност да направи досега.

Плажът продължаваше да е покрит с бодлива тел и бетонни прегради за танкове, част от него бе оградена заради мини, но те си намериха достатъчно място, за да построят пясъчни замъци.

Ана свали ортопедичната обувка на Питър и започна да разтрива атрофиралия му крак с дълбоки белези по него. Той обожаваше водата. Започна да го учи да плува. Нико също се помоли да научи и него и тя му обеща, но след като Питър усвои уроците.

Ана скоро усети грешката си, защото Нико реагира много остро. Той започна да замеря Питър и Джон с пясък, започна да се държи ужасно. Тя веднага измисли една игра на плиткото — хванаха се за ръце и когато малките вълнички се разбиваха в телата им, момчетата пищяха, скачаха и се смееха, преструваха се, че се страхуват.

Времето беше чудесно — дълги слънчеви дни и съвсем лек бриз. Трябваше да се чувства щастлива и до голяма степен беше, но мисълта за Уилсън се надигаше като сянка някъде дълбоко в съзнанието й. Полека-лека, ден след ден, Ана започна да спи по-добре, да се храни по-добре и постепенно да се отпуска.

Прекара една седмица в Дорсет с децата и се върна в Осбърн. Тъкмо преглеждаше пощата, когато телефонът иззвъня. Обади й се бивш колега от вестник „Мъркюри“, мъж на средна възраст на име Харълд Честър, който бе един от първите, предложил й приятелството си, когато тя постъпи на работа.

Той каза:

— Помислих си, че е добре да знаеш, че се навърта някакъв тип и задава въпроси за теб.

— За мен? — Тя се учуди. — Какви въпроси?

— Отначало съвсем общи, но после започна да разпитва по-подробно: колко време си работила, какви служби си заемала, справяла ли си се добре…

— Кой беше?

— Някакъв тип с лондонски акцент. Изглеждаше съвсем обикновено, но не беше глупав, ако разбираш какво искам да кажа.

— Продължавай.

— После заговори за катастрофата. Каза, че бил от застрахователната компания.

— Те обикновено задават ли такива въпроси?

— Не зная. Досега не съм имал работа с тях.

Оставяйки слушалката, тя забеляза, че ръката й трепери. Защо ще искат да знаят всичко това за нея? Проучваха ли я? Да не би да се опитваха да оспорят застраховката? Ако беше чака, сигурно щяха да намерят зъболекаря и всичко щеше да излезе наяве. По-добре въобще да се откаже от застраховката!

Изведнъж й мина една мисъл и тя се обади на Маргарет Фауълс, която се бе грижила за Питър в онзи ужасен ден.

— Как е момченцето? — попита госпожа Фауълс, но в гласа й нямаше никаква топлина.

— Оправя се.

— Много жалко. Спомням си, че ти нещо бързаше този ден.

— Бързах ли? — каза Ана навъсено. После добави: — Питах се дали не е идвал някой да ти задава въпроси за катастрофата?

— Искаш да кажеш от полицията?

— Не, не от полицията.

— Идва някакъв човек преди ден-два.

Ана усети, че изстива.

— И какви въпроси зададе?

— По всичко личеше, че знае нещата по-добре от мен. Освен това нямам навик да стоя на стълбите и да отговарям на въпросите на непознати. Не ми хареса видът му.

— Представи ли се кой е?

— Каза, че е репортер в някой от лондонските парцали.

— Да не беше един висок, як?

— Точно обратното. С остри черти. Приличаше на гризач.

Като остави слушалката, Ана дълго стоя до телефона. Дали бе един и същ човек? Но в такъв случай защо веднъж казва, че е от застрахователна агенция, а после — че е репортер?

Освен ако…

Освен ако не беше нито едното, нито другото.

Изведнъж мисълта се оформи напълно в главата й и тя хукна към колата.

Караше лудо през Хемпшир към Дорсет, с бясна скорост вземаше завоите със спокойния иначе даймлер, а на правите отсечки го надуваше до крайност. Дори така й отне повече от три часа, докато стигне до вилата.

Докато тичаше по пътеката, видя, че от кухненската печка се вдига пушек. На плажа имаше отворен чадър и под него лежеше някаква фигура.

Жената, която гледаше децата, се бе изтегнала на една хавлия и четеше книга.

— Къде са децата? — извика Ана, когато се приближи на двайсетина метра.

Младата жена се изправи.

— Мислех, че са с вас — каза тя. — Господин Брейд каза, че ги взема, за да ви посрещнат.