Алън Скофийлд
Вярност (4)

Глава трета

Всичко се разпадна след аншлуса^[1]. Феликс се криеше някъде. Бен беше по следите на политическите събития и Виена бе по-трескава от всякога. Свиваше се обръчът около евреите, говореше се за „лагери“, където щяха да ги изпращат на „почивка“. Един от тях бе сравнително недалеч от Виена, нагоре по Дунава в едно селце, наречено Маутхаузен.

„Трудно е да се разбере истината, а и няма смисъл“ — казваше Михаел. Рут се бе затворила в черупката си. Те не искаха да знаят какво става в действителност, както и Ана. Тя искаше Бен да се върне. Искаше да сложи край на безкрайните и досадни домогвания на Куно.

Една сутрин в седем часа пристигна и полицията. Съвсем ненадейно пред къщата спря голям зелен опел и четирима мъже, облечени в дълги черни кожени палта, почукаха на предната врата.

В къщата настъпи пълна паника. Никой не бе облечен както трябва. Точно в този момент хранеха Нико. Стефан тичаше нагоре-надолу. Полицията не се церемонеше с документи за самоличност или разрешителни за обиск. Старшият офицер, голяма зловеща фигура с лъскаво палто и късо подстригана коса, каза:

— Имаме информация, че господин Феликс Еслин е тук.

Михаел и Рут бяха все още по домашни халати.

— Моля, останете в тази стая.

Един човек остана да ги наблюдава, а останалите трима започнаха да претърсват къщата. Михаел, под агонизиращия поглед на Рут, протестира срещу нахлуването в дома му.

Мъжът каза:

— Ние действаме съгласно инструкцията.

— Но той е брат на жена ми. Разбира се, че е идвал тук. Напълно е естествено. Но сега го няма.

— Не мога да коментирам — каза мъжът.

След час останалите трима се върнаха. Единият държеше пишещата машина на Феликс, другият купчина писма.

Михаел повтори това, което бе казал.

Едрият мъж се обърна към него и каза:

— Всички предатели имат братя и сестри, бащи и майки. — След това той заповяда на Михаел и Рут да не напускат Виена без полицейско разрешение. После полицаите си отидоха.

Досега на Майснерови не им се беше случвало нещо подобно.

Те бяха прекарали живота си сред професионалните кръгове на средната класа, където законите едва ли имаха някакво значение, тъй като никога не ги нарушаваха. Единствената причина, поради която Михаел се бе сблъсквал с полицията, бе за неправилно паркиране. Изпитваха чувство на неудобство и страх, сякаш бяха прокажени.

Продължаваха да обсъждат сутрешния инцидент, когато Куно докара майка си за бридж. По-късно, след като Михаел се върна от работа, Куно каза:

— Много хора напускат страната. Разбира се, преди всичко евреите, но не само те. И политически активисти.

— Необходими са изходни визи — каза Михаел.

— Разбира се.

— Трудно ли ги издават?

— Много трудно. И са невероятно скъпи.

— Но ако си в състояние да платиш такава голяма сума, би ли могъл да получиш изходна виза? Питам от чисто академичен интерес.

Куно помисли за момент и отговори:

— Има различни начини, но те са опасни. Крайно опасни. Ако те открият…

— Разбира се.

Куно отхвърли назад тъмната си блестяща коса.

— Австрия има дълга граница. Има места във Ворариберг, през които е възможно да се прехвърлиш в Швейцария. Карал съм ски по тези места, където непрекъснато пресичаш границата, но никой не ти иска документи.

— Знаеш ли точно къде са тези места? — попита Михаел.

— Разбира се.

На следващия ден Михаел се обади по телефона на Куно и го помоли да дойде.

Ана не присъства на разговора, но Рут й каза, че Михаел е решил да напуснат Австрия. Докато преследваха Феликс и даже ако го арестуваха, те щяха да са в опасност. Цели семейства изчезваха по лагерите.

Михаел продаде лекарската си практика и къщата на един стар приятел. Цената бе по-ниска от действителната, но той каза, че са имали късмет, че въобще са успели да ги продадат в тези смутни времена.

Рут се дистанцира от всякакви планове, вероятно заради илюзията, че ако не мисли за проблемите, те ще изчезнат.

Ана искаше да напусне, да отиде до Западната гара и да вземе Ориент експреса в западна посока. Но тя бе станала дясната ръка на Рут и се чувстваше задължена да остане.

Тогава Куно направи своя ход.

Тя се бе научила да спи като австрийците — с широко отворени прозорци и в най-лютия студ. Една нощ той просто се покатери и влезе през прозореца в стаята й. Тя се събуди и видя сянката му надвесена над нея и за секунда помисли, че това е Михаел, който е дошъл да я моли да му помогне с Нико.

Точно тогава осъзна, че това не е Михаел, тъй като ненадейният й гост бе облечен с връхни дрехи, и се изплаши.

— Куно!

— Тихо!

И двамата съскаха като змии.

— Какво искаш?

— А ти как мислиш? Че съм дошъл да обсъждам Ницше?

Тя почувства как ръката му докосва бузата й. Пръстите му бяха ледени.

— Ако не напуснеш незабавно стаята ми, ще извикам Михаел.

Той седна на леглото й.

— Да. Извикай го.

Той мушна ръка под завивките й и опипваше тялото й.

— Извикай го. И когато той дойде, ще му кажа сам да си търси начин да пресече границата. — Тя избута ръката му. — Нека ти кажа нещо, малка английска госпожичке. Без мене те са загубени. Ти винаги можеш да се върнеш в Англия. Но не и те. Знаеш ли какво ще им се случи? Сега ще ти кажа. Полицията ще открие и арестува Феликс и ще го принуди да им каже всичко, което е ставало под този покрив. Как е правил заговори срещу държавата. Мислиш ли, че ще повярват, че Михаел и Рут не са знаели? Те ще арестуват и професор Блох й останалите затворници, които се събираха тук. Предатели! Ще ги приберат всички: Рут, Михаел, Стефан, Нико… Чувала ли си за поправителните лагери? Там ще ги отведат всичките.

Въпреки топлината на леглото тя изстина. Това бе едно вледеняващо чувство на омраза и отчаяние. Тя трябваше да плаща за неговото съдействие. Куно започна да се съблича.

Откакто се влюби в Бен, сексуалните фантазии не й даваха мира. Тя бе готова за секс. Но не бе готова за Куно.

Първият път бе направо отчайващ. Тя нямаше никакъв опит, а и той, въпреки самочувствието си, бе доста неопитен. Доста неумело и грубо членът му проникна в нея и тя почувства как нещо в нея се разкъсва. Изохка и въпреки че стискаше зъби, в очите й нахлуха сълзи.

Той бързо свърши със серия конвулсивни движения и каза:

— Утре си купи вазелин.

Следващите няколко дни бяха истински кошмар за нея. Поради раната на крака си Куно бе принуден да остане във Виена. Той бе на върха на силата и сексуалната си мощ и искаше да я обладава всеки ден, а понякога и по два пъти.

Докато майка му играеше бридж, той я отвеждаше в големия им старомоден и мрачен апартамент в Генцгасе.

Тя ненавиждаше тези излизания.

Той я обладаваше върху леглото на майка си пред огромното огледало на гардероба.

Беше истинско животно, макар че понякога се държеше като дете. Искаше тя да му бъде любовница и майка, но с неосъзнатите нужди на дете, които и той самият не бе проумял достатъчно. Искаше да прави анален и орален секс с нея и тогава бе по-зле от всякога.

В своята невинност тя вярваше, че половият акт е нещо, което се върши от двама и означава да се прави любов. Това, което бе принудена да изтърпи, нямаше нищо общо с любовта.

Бързо си изработи защитна броня. Ако се напрегнеше и се стягаше, той я нараняваше. Ако се отпуснеше и се разграничаваше от това, което ставаше с тялото и съзнанието й, ако разделяше чувствата от плътта си, ставаше по-леко.

Всеки ден мислеше как да се спаси от тази ситуация и се убеждаваше, че никога няма да избяга, за да не остави в ръцете на Куно семейството, което се бе погрижило за нея и я бе обикнало.

Тя бързо осъзна, че той живееше в някакъв свой свят, където понятията за добро и зло нямаха почти никакво значение. Не се съмняваше, че ако избяга, той ще си отмъсти. Стигаше само да вдигне телефона и да съобщи на полицията.

Но този път телефонното обаждане бе дошло от другата страна, настойчиво иззвъняване в нощта, нещо, от което те винаги се бяха опасявали.

— Побързай! — каза Михаел. — За бога, побързай.

Жена му Рут обличаше Стефан. Ана преобличаше бебето Нико.

Слабото лице на Рут бе издължено, тъмната й коса, обикновено добре сресана, сега бе разрошена.

Стефан, шестгодишен и наслаждаващ се на сакото и връзката си, попита:

— Отиваме да караме ски ли?

— Да, скъпи.

Въпреки че разговорът бе на немски, след половин година в Австрия Ана можеше спокойно да разбере какво се обсъжда. Телефонното иззвъняване дойде преди зазоряване. Михаел бе вече на крака. Ана също, тъй като Нико плачеше. Тя го бе отнесла при майка му, за да го успокои, когато нахълта Михаел и каза:

— Полицията е арестувала Феликс.

Рут пребледня.

— Господи! Кога?

— Късно вчера. Обади се Дитер от Министерството на правосъдието. Добре, че звънна. Само ако някой разбере, че го е направил… — Гласът му замря. — Арестували са Мария и децата. — Мария бе жената на Феликс.

Рут заплака. Между нея и брат й съществуваше истинска близост.

— Трябва да бързаме! — каза Михаел. — Ще се обадя на Куно.

— Наистина ли отиваме на ски? — каза Стефан.

— Да, миличък. Отиваме в Блуденц.

— Аз ходил ли съм там?

— Не, никога не си ходил.

— И чичо Куно ли ще дойде?

— Да, отиваме с чичо Куно.

— Той е най-добрият скиор в света — каза Стефан. — В целия свят.

Рут изваждаше шапки и дрехи от гардероба и шкафовете и ги натъпкваше в два куфара и кутия за шапки. Точно тогава се появи Куно. Беше облечен в плътен бял скиорски пуловер.

Усмихна се на Ана и тъмното му, красиво лице леко се изкриви в гримаса. Тя отвърна на погледа му, като се опитваше да скрие омразата в очите си. Само преди няколко часа той бе лежал върху голото й тяло, притискаше я, пъшкаше и я псуваше тихо. „Запази омразата си за по-късно — каза си тя. — Сега имаме нужда от него.“

— Я спирай! — каза Куно. — Не можеш да вземеш всичко това! — Той хвърли на пода единия куфар на Рут. — Само една чанта с най-необходимото. Това е всичко.

— Но шапките ми! — каза Рут. — Имам нова…

Михаел опаковаше медицински книги.

— И никакви книги!

— Но те са животът ми — каза Михаел. — Без моите…

— В Швейцария ще си купиш други. И там продават медицински книги. И друг път съм ви казвал, само толкова, колкото можете да носите!

— Бижутата ми! — каза Рут. — Трябва да ги взема.

— Да — каза Куно. — Този род неща. Малки и леки. И нещо, което можете да продадете в Цюрих. — Той се обърна към Михаел. — У теб ли са парите?

Михаел отвори дипломатическото си куфарче. Ана видя, че то е натъпкано с банкноти, швейцарски и австрийски.

— Ще си взема моя дял сега — каза Куно.

Михаел се поколеба, след това бръкна в куфара и извади голям кафяв плик. Куно го натъпка в джоба си.

Рут разпръсна накитите си на леглото. Имаше диамантена огърлица, няколко диамантени пръстена, брошка със смарагди и рубини и пет-шест други брошки и огърлици с не чак толкова ценни камъни. Имаше и един медал с лента.

— Какво е това? — каза Куно.

Рут го прибра с останалите в кожена чантичка.

— Медал на дядо ми от императора.

— Ще изкарам колата — каза Куно.

— Не! — каза Михаел. — Аз ще я изкарам. Не е твоя все още!

Излязоха в тъмната студена утрин. Вещите на Ана бяха в куфарче. Тя го държеше в едната си ръка, а в другата носеше Нико. Стефан бе забравил една състезателна количка и се бе върнал, за да си я вземе.

Михаел бе извадил големия мерцедес-бенц от гаража и те сложиха нещата си в багажника. Ана огледа влажната градина, която изглеждаше толкова различна в сравнение с онова, което беше при нейното пристигане през лятото. Ябълковите дървета бяха започнали да набъбват и това бе единственият знак, че идва пролет. Двете с Рут седнаха на задната седалка заедно с децата. Михаел седна зад волана, а Куно до него.

Рут каза:

— Палтото ми от норка!

— Аз ще го взема — каза Ана.

Тя изтича в къщата и взе тежкото палто. Не можеше да обвинява Рут. Ако беше нейно палтото, сигурно и тя щеше да постъпи така.

За миг остана насаме със смълчаната къща. Тук бе прекарала прекрасни часове. Това бе най-хубавата част от живота й до този момент. Ако не беше Куно…

Погледът й се спря на телефона. Дали пак да не се опита да се свърже с Бен? Но къде? В офиса му се чу само безкрайното звънене на телефона, но никой не вдигна слушалката. Усети, че очите й се пълнят със сълзи. Дали някога щеше да го срещне отново?

— Ана! — гласът на Михаел. — Побързай!

Тя изтича до колата и даде палтото на Рут.

— Заключи ли вратата? — попита Михаел.

Рут се засмя истерично.

— Ние няма да се върнем, Михаел! Не ставай глупав!

Той се обърна и каза гневно:

— Глупав? Ако не беше брат ти, нямаше да има нужда да заминаваме!

Той изви колата през портата и се насочи към северните хълмове на Виена. Там щяха да излязат от града и да се включат в магистралата. Никой нямаше да очаква да тръгнат в тази посока.

Светлината на утрото изсивяваше, когато те напуснаха предградията. Рут заплака и зарази Нико, който започна да хленчи в ръцете на Ана.

— Един ден ще се върнем — каза Михаел. — Един ден нацистите ще си идат. Един ден по улиците няма да има роти войници. Тогава ще се върнем. Обещавам ти.

Но Рут бавно поклати глава. Не отговори и Ана разбра, че тя не му вярва. И Ана не му вярваше.

Но си повтаряше да не мисли за това. Налагаше си да мисли за границата. Да мисли за това, че ще се измъкнат. Едва тогава можеше да започне да мисли за бъдещето.