Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Глава осма

На следващата сутрин Пол бе нервен и затворен в себе си. Когато Неърн слезе, той бе сменил гумата на колата и почти привършваше закуската си. Беше изял само половин кифличка и палеше цигара. Тя погледна чинията му и той улови погледа й.

— Престани да се държиш така, сякаш си ми майка! — каза той. Не беше шеговита забележка, в гласа му се усещаше обида. После протегна ръка. — Извинявай, но не съм спал много тази нощ.

— Нито пък аз.

— Бекерман?

— Да — излъга тя.

— И аз заради него. През цялото време го усещам около себе си. Духа му. Нищо чудно, че Новотни не искаше да говори с нас. Може би Бекерман го е заплашвал. Във всеки случай ще разберем.

Нетърпеливо я изчака да си допие кафето, после се качиха в колата и отново прекосиха площада. Той вече не приличаше на гробище като предната нощ, защото бе пълен с хора, дошли да пазаруват.

Изведнъж Пол отби колата и спря до един стар мерцедес дизел. Неърн видя, че Франк, младият таксиметров шофьор, седи на предната седалка. Пол се изравни с прозореца на колата и каза нещо бързо на немски. Младежът явно се почувства неловко.

— Какво му каза? — попита Неърн, когато се отдалечиха.

— Казах му, че пак ще отидем да се срещнем с дядо му и ако иска, може да го предупреди. Освен това му казах, че ако пак намеря гумите си нарязани, ще ида в полицията.

Утрото бе мразовито и сиво, градината бе пуста. Пол удари силно по вратата и Неърн видя как пердето на един от прозорците се повдигна и четвъртитото лице на дъщерята се вторачи в тях. Тя започна да клати глава и да им маха с ръка да си идат. Пол отиде до прозореца и й изкрещя с всичка сила през стъклото, после се обърна към Неърн:

— Казах й, че ако трябва, ще останем цял ден.

Чу се дрънкане на веригата на вратата, щракане на ключалки и накрая жената ги пусна да влязат. Вътре къщата беше тъмна, пълна с разни джунджурии, направени от рог. В малка порцеланова печка гореше огън и старецът, облечен със същите дрехи, както и предния ден, седеше край нея.

— Не виждате ли, че е болен? — крещеше дъщерята. — Не виждате ли, че му е останало още малко да живее?

Старецът я прекъсна и каза на английски:

— Елате. Седнете, моля. — Лицето му беше някак прозрачно.

— Много извинявайте, че пак ви притесняваме — каза Неърн.

Старческите ръце леко се повдигнаха от одеялото, после пак се отпуснаха.

— Ще изпием по една сливова — каза той.

Беше едва девет и половина сутринта, но Неърн прие малката чашка сливова ракия, която изгори стомаха й като огън.

— Един човек е идвал да ви задава въпроси преди няколко месеца — каза Пол.

— Да.

— За какво ви пита?

— Времето след аншлуса. Времето на бежанците.

— И какво искаше да знае?

— За някакво семейство. За една млада жена с бебе.

— Можете ли да си спомните името на семейството? Майснер ли беше?

Пръстите започнаха нервно да скубят одеялото.

— Да. Това беше името.

— А младата жена? — каза Неърн.

— Нейното име не помня. Видях паспорта й само за няколко секунди, а беше преди повече от петдесет години. Английско име. Носеше бебе. Опитаха се да минат през моста, но в този ден затвориха пункта по-рано. На следващия ден успях да я прехвърля оттатък. Тогава бях в гранични войски. Лейтенант. — Той докосна шапката си. — Лошо време беше. Срамувах се. Не заради Алтенкирхен, а заради Австрия. Това е всичко, което мога да ви кажа. Така и не разбрах какво се е случило с нея.

— Тя ми е баба — каза Неърн. — Казва се Ана. Дошла е от Виена с едно семейство на име Майснер.

— И един младеж на име Бекерман — каза Пол. — Не са имали изходни визи и този Бекерман им обещал да ги преведе с лодка през реката. Това е последното, което се знае за тях.

Дъщерята ядосано мърмореше някъде отзад, после каза:

— Какъв смисъл има всичко това?

Старецът я прекъсна и продължи:

— Лошо време беше. Ограбваха хората. Евреите, нали разбирате. Вземаха им всичко. Оставяха колите си по улиците и им ги крадяха. Ние го правехме. Ние, австрийците. Не ме питайте защо, но го правехме. Дори намирахме трупове в реката, някои с куршуми в главата. Семейство Майснер евреи ли са били?

— Не. Той е бил лекар от Виена, но братът на жена му е бил комунист и той му е помагал.

Разговаряха почти половин час. В разговора участваха най-вече Неърн и Новотни. Дъщерята слушаше, без да ги прекъсва повече. Говореше предимно Новотни. Той ясно си спомняше Ана. Все повтаряше:

— Бе толкова млада, толкова хубава.

Лицето му сякаш престана да е прозрачно и кръвта нахлу в бузите му. Дъщеря му го гледаше, изражението й се смекчи.

Но едва когато Неърн спомена за срещата между Ана и Уилсън Брейд, той се оживи истински.

— Журналист? Да! Да! От английския „Дейли нюз“. Помня! Не него конкретно, разбира се. Беше прекалено отдавна. Но помня, че получихме телеграма от Залцбург за него. Той бе единственият британски репортер в Алтенкирхен. Пишел лоши неща за Австрия, така се казваше в телеграмата. Издирваха го. Може би затова е дошъл до такъв малък граничен пункт и не е прекосил при Фелдкирх. Не можехме да направим нищо друго, освен да го депортираме, така че заповедта беше да направим депортирането… ами, не много приятно за него.

— Ако знаех, че е помагал на баба ви, нищо нямаше да направя. Но аз изпълних заповедта. Казах на митницата да го повъртят повечко. Те са го накарали да се разсъблече и са го претърсили, взели са пишещата му машина и книжата…

— И фотоапарата му — каза дъщерята.

Последва пауза.

— Да, и фотоапарата му. Донеси го, скъпа.

Дъщеря му сякаш бе чакала този момент, защото след мъничко се върна с един „Ролайфлекс“ в издраскан кожен калъф.

Новотни го пое в старческите си ръце и започна да го гали.

— Срам ме е да си призная, че съм го държал при себе си всичките тези години. Трябваше да го предам, но никога не бях виждал такъв фотоапарат, освен на витрините. За нас, при нашите заплати, бе невъзможно да имаме такова нещо.

Неърн наблюдаваше как изражението на лицето му се променя, как той се натъжи и усети, че сърцето й се свива.

— Взех го от митницата. И пишещата му машина. Изпратих машината в щаба. Казах си: фотоапарата ще го вземе някой по-голям началник от мен. Защо да не го взема аз? Така се самозалъгва човек. Но като го взех, вече не можех да го използвам. Понякога го гледах. Тези апарати са много приятни на пипане.

— Истина е — каза дъщеря му. — Понякога той седи с апарата в ръце и го гали.

— Когато едно нещо е добре направено, удоволствие е да го докосва човек — каза старецът. — Сега можете да го върнете на дядо си.

Неърн си помисли за Уилсън Брейд с всичките му пари, къщи и яхти. Той можеше да си купи колкото фотоапарати си иска.

— Бих искала апаратът да остане у вас — каза тя. — За всичко, което сте направили за баба ми.

Старият Новотни бавно поклати глава.

— Много ми е късно да правя снимки сега.

Като си тръгваха, дъщерята ги настигна на пътеката.

— Моля… — каза тя. — Момент. — Те спряха и я изчакаха. — Бяхте много внимателна с него — каза тя на Неърн. — За първи път от седмици насам той изглежда малко по-добре. Може би задето върна фотоапарата. Той винаги е бил много честен. Само този апарат. Той не му даваше мира всичките тези години.

— Щеше да е по-добре, ако апаратът бе останал у него — каза Неърн. — Това е едно толкова малко нещо и щеше да е като отплата.

Тя категорично поклати глава.

— Не, така е по-добре. Така се чувства свободен. Днес за първи път говори за старото време. Добър човек е и не иска да мисли за ужасиите, които са се случвали тогава. Затова не ви каза за труповете.

— Какви трупове?

— Когато копаеха основите на една от черквите, на новото място откриха три трупа. Били са погребани в гората. Двама възрастни и едно дете.

— Имало ли е нещо, по което да ги идентифицират?

— Само един медал от миналия век. За заслуги към императора. Полицията го взе заедно с костите на хората. Във вестника има статия за този случай.

Пол превеждаше:

— В заглавието се казва: „Три трупа намерени в гроб. Единият на дете. С дупки от куршуми.“

Бяха в редакцията на „Алтенкирхен Цайтунг“, в малка стая, където пазеха подвързаните издания на вестниците. Вестникът, който Пол четеше, беше от септември 1968 година.

Той продължи да превежда:

— „Три трупа, единият от които е на малко момче, бяха открити от работници, копаели основите на черквата «Света Маргарита», която ще бъде издигната отново над язовира през следващата година. Смята се, че и тримата са били застреляни. Бяха намерени във вторник, когато ги изрови багер. Изкопните работи бяха преустановени веднага и бе повикан професор Клайст от университета в Инсбрук, който веднага направи оглед в присъствието на представители на полицията и взе част от костите за лабораторни изследвания.

Според говорител на полицията професор Клайст е датирал погребението приблизително преди трийсет години, точно преди началото на Втората световна война.

Това отнася погребението към един тъжен период от историята на нашия град, когато е бил пълен с бежанци и когато много от тях са били убивани, за да им бъдат откраднати вещите от криминални елементи от Виена и другите големи градове.

Сега полицията работи върху идентифицирането на труповете, но говорителят съобщи, че след толкова дълъг период от време почти няма надежда да бъде установена самоличността им.“

 

 

Неърн каза недоверчиво:

— И това е всичко?

— Всичко.

— И набутано на вътрешните страници на вестника. Умирам за израза „криминални елементи“. Боже мой, този град наистина се срамува от миналото си.

Прекараха още половин час, ровейки из следващите броеве на вестника, но не намериха нищо повече.

— Сега ще проверим в полицията — каза Пол.

 

 

Полицейският участък бе модерен, с нервно потрепкващи сиви и зеленикави екрани и пронизителен вой на принтери. Пол каза на дежурния, че е член на адвокатската колегия във Виена и е в Алтенкирхен с официална задача.

Въведоха ги в офиса на цивилен лейтенант. Неърн му даде малко повече от четирийсет години. Месестото му лице имаше нацупено изражение.

Пол установи, че той говори английски, и му разказа накратко защо са дошли.

Лейтенантът запали недопушена пура.

— Какво ви е станало на всички? Защо изведнъж тази история се извади от нафталина?

— Имате предвид другия мъж, който се е интересувал от същия случай? — попита Пол. — Този, дето е идвал преди два-три месеца?

Лейтенантът замълча, разглеждаше ги внимателно през дима.

— Срещнахте ли се с него?

— Не, един мой колега се е срещал.

— Може ли да говорим с него?

— В отпуска е. За какво става въпрос?

Неърн му разказа за баба си.

— И си правите целия този труд, само и само да научите за младините на баба си? Но вие казвате, че тя е жива и здрава в Лондон. Не може ли тя самата да ви разкаже?

— Не е само това — каза Пол. — Ние смятаме, че мъжът, дошъл заедно с тях, водачът им, който обещал да ги преведе през реката, е бил Куно Бекерман.

— И какво? Кой е Куно Бекерман?

— Не четете ли вестници? Французите искат той да бъде екстрадиран за военни престъпления.

— Не чета статии за военни престъпления. Всичко е станало много отдавна и във всеки случай не вярвам в тях. Войната си е война.

— Добре — каза Пол. — Няма да споря с вас по този въпрос. Разбрахме, че през шейсетте години са били изровени костите на трима души. Мислим, че това може да е въпросното семейство Майснер. Четохме за това в местния вестник. Там почти нищо не е казано. Искаме да знаем какво е разкрила полицията по случая. Особено за медала.

— Това не беше написано във вестника.

— Не, не беше. У семейство Новотни ни споменаха за него.

По лицето на лейтенанта премина сянка:

— О, този стар…

Пол каза:

— Та за медала…

— Да не мислите, че можете да дойдете от Виена и да…

— Мога да получа и съдебно решение. Защо да усложняваме нещата? Може би ще можем да ви помогнем с този случай. Не искате ли да го разплетете след толкова години? Помислете за това как името ви ще се появи във вестниците.

Лейтенантът изгаси пурата си и каза със съвсем променен глас:

— Винаги съм готов да разкривам престъпления. Независимо с каква давност са те.

— При вас ли е докладът?

Той стана, излезе от стаята и се върна след малко с найлонова торбичка и напечатан на машина доклад.

— Моля, вземете ги в чакалнята — каза той.

Чакалнята беше празна и Неърн и Пол седнаха един до друг пред една малка масичка. Някой се бе опитал да освежи интериора с пъстро перде и ваза с изкуствени цветя. Пол прегледа набързо напечатаните страници.

— Всичко тук е от гледна точка на съдебната медицина. Ъгълът на куршумите и прочее. Мъжът е бил застрелян странично. Жената също. Детето е било застреляно в тила.

Той отвори найлоновата торбичка и изпразни съдържанието й — копчета, зъбни отливки, отделни прозрачни пликчета с коса, ръждясал медальон, толкова корозирал, че вече не можеше да се разбере какво е имало на него.

Той го потри с пръст. Едва се забелязваха очертанията на двуглав орел, но това беше всичко.

— Не е много за три живота, нали? — каза Неърн. — Какво мислиш, че се е случило?

— Мисля, че Бекерман ги е убил тук — каза той. — Мисля, че ги е застрелял, обрал и после погребал. Така мисля аз.