Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Лятото отиваше към края си. Дните в ранния септември бяха все още горещи, но нощем вече се чувстваше полъхът на есента. Ана помагаше на Стефан да направи кран с неговия конструктор, когато Бен Рамзи се приближи до тях на полянката. Търсеше Феликс. Спря при тях и й каза:

— Чувам, че ходиш да плуваш с Куно. Имай предвид, че той е само един плейбой.

Възмутена, тя му отговори:

— Това не е твоя работа.

Той се усмихна. За първи път го видя да се усмихва истински. Широкото му лице се разтвори и топлината на усмивката му я обгърна цялата.

— Ти скочи като истинска пантера. Харесва ми, когато мога да извадя от равновесие една англичанка. Сигурно ти е разказал какъв голям скиор е. Въобразил си е, че е едно от големите имена в този спорт, така да знаеш.

Тя нямаше намерение да понася иронията му и каза:

— Ставало е въпрос за ски.

— Бях сигурен. Слушай, няма кой знае колко хубави дни пред нас и не става въпрос само за лятото. Ще дойдеш ли да плуваш с мен? Ще ти покажа нещо, което не си виждала никога.

— Какво?

— Различен вид плувен басейн. С топла вода. Оздравителен. Животворен. Какво повече от това?

В събота отидоха до Бад Фослау, малък и прашен курортен градец на около трийсет и пет километра на юг от Виена в Бюргенланд. Беше прекрасен ден, последният истински ден на лятото.

Плувният комплекс бе истинско чудо. Басейните бяха свързани с канали и в тях имаше водопади и фонтани. Над каналите се надвесваха дървета, а по дъното имаше чисти речни камъчета. В каналите течеше топла изворна вода и те плуваха от единия басейн до другия. Лежаха на слънце и отново плуваха чак до обяд. Тя се облече и откри Бен до един фонтан, под който десетина души седяха в специални инвалидни колички и се подлагаха на лечебната вода.

Тогава тя видя, че на някои от тях липсваха стъпала, други бяха без крака. Топлата вода се стичаше по обезобразените им крайници.

Обядваха в село Руст на открито пред ресторанта под сламени навеси. Ядоха пушено месо, наденици и сладки туршии, изпиха кана бяло вино.

— Шокираха ли те тези хора? — каза Бен.

Тя се поколеба.

— Не. Но никога не бях виждала нещо подобно.

— Навярно са ранени в Първата световна. Баща ми се върна от Франция без една ръка. Предполагам, че ако сега политиците не спрат Хитлер, всичко ще се повтори отначало.

След като той плати сметката, се спуснаха по мъничката главна улица. На всеки комин бяха свили гнездо щъркели, които очевидно вече се стягаха за път.

— След около седмица всички те ще отлетят за Африка — каза Бен. — Никой не знае какво ще намерят тук, когато се върнат напролет.

 

 

Ана откри, че зимата е доста сурова във Виена. Бебето на Рут се роди вкъщи по време на снежна буря. С помощта на Ана Михаел водеше сам раждането на сина си Николас. Той бе крайно доволен от бебето и собствената си сръчност и го казваше на всеки:

— Виждате, че мога да се справям не само с възпалени гърла.

Междувременно Ана откри с какво се занимава Феликс. Той бе започнал да издава нелегален антинацистки вестник и трябваше непрекъснато да се крие от австрийската полиция. Бе изпратил жена си и децата си извън страната.

Куно бе на ски състезания в Швейцария, а Бен беше в Берлин. Ана прекарваше времето си в грижи за Николас. В слънчеви дни го извеждаше до близкия парк и го разхождаше нагоре-надолу с количка.

Тя получи кратко писмо от Бен.

„Тук става все по-напечено. Страданията на евреите са ужасни. Но не само те са подложени на арести и гонения. Всеки, който се противопостави на Хитлер и неговия националсоциализъм, бързо изчезва, най-вероятно в някой концлагер.

Често си спомням деня, който прекарахме заедно в Бюргенланд. Възнамерявам да се върна във Виена през февруари. Ако е достатъчно студено, ще можем да се пързаляме. Можеш ли да се пързаляш? Аз съм страхотен в този спорт. Много поздрави и целувки за Куно.

Бен“

Прочете писмото три или четири пъти. Тя също често мислеше за деня, който бяха прекарали заедно. Студът се усилваше, а с него — и напрежението в къщата. Феликс идваше и си отиваше през нощта, а Рут и Михаел започнаха да се карат. Немският на Ана бе достатъчно добър, за да разбере някои от обвиненията, които си разменяха. В повечето случаи се отнасяха до Феликс и опасността, на която той ги излагаше.

Беше й много трудно да проумее какво всъщност става. Повечето време прекарваше в къщата в грижи за децата и сега, когато Бен го нямаше, за да я информира какво става по големия свят, мислите й се обърнаха към нейното собствено бъдеще.

Тя не можеше да продължи да се занимава с отглеждането на чужди деца в една чужда страна до края на живота си. Но нямаше пари, нямаше и особени умения. А в Англия я чакаше само студената и мрачна ферма на баба й.

Дойде февруари. Бен не се върна, но се появи Куно. Той бе участвал в слалома в Кицбюел, но бе паднал, а върхът на щеката бе разкъсал бедрото му и около месец трябваше да почива. Той се гордееше с раната си и я показа на Ана. Тя потрепери, когато видя зеещата дупка.

Той се засмя.

— За нас това не е проблем. Един англичанин би вдигнал шум до Бога, но аз си трая.

Рут започна отново да играе бридж. Куно довеждаше майка си и оставаше. Ана не можеше да го избегне. Трябваше в продължение на часове да пие с него кафе и да го слуша. Няколко пъти той я изненадваше в празни стаи и опипваше гърдите й, преди тя да успее да избяга. Обзе я огромно облекчение, когато един ден към края на февруари чу гласа на Бен по телефона. Той се бе върнал във Виена.

Беше отслабнал и изглеждаше състарен. Призна й, че работи денонощно. Както повечето кореспонденти. Хитлер заплашваше Австрия и австрийският канцлер бе отишъл да преговаря с него, за да получи известна отсрочка.

Няколко дни по-късно Бен я заведе на събрание, което трябваше да отрази. Залата, в непосредствена близост до Дьоблингер Хауптщрасе, бе наполовина пълна с работници. Лицата им бяха потиснати. Двамата седнаха в дъното. Около тях редовете бяха празни. На стената бе закачен плакат, на който бе изписано на немски „Австрия за австрийците“. До него висеше червено знаме, върху което бяха изобразени сърп и чук.

Трима души излязоха на сцената и произнесоха речи, които Ана не можа да разбере, след това председателят се обърна към някого зад кулисите и на сцената излезе Феликс. Не го бе виждала повече от седмица, очевидно той не живееше вече на Алтхофенгасе.

Къдравата му руса коса бе небрежно разрошена. Той помаха с ръка на вялите аплодисменти. Изглеждаше уверен в себе си и чак когато започна да говори, тя почувства нервното напрежение в гласа му.

— Приятели — започна той. — Другари и приятели.

Той не можа да продължи по-нататък, тъй като вратите на залата се разтвориха и нахълтаха фашисти в кафяви ризи и с палки в ръка. Веднага настъпи паника. Жените пищяха, мъжете падаха. Бен сграбчи Ана и двамата с усилие си пробиха път до улицата. Тя се обърна назад, но Феликс го нямаше на трибуната. Юначагите в кафяви униформи разкъсаха плаката и знамето.

На улицата типове с кафяви ризи причакваха публиката, която се разбягваше от залата. Един от тях надигна палката си срещу Бен, но той го хвана за ръката и му каза на немски:

— Аз съм кореспондент на американски вестник.

Мъжът се поколеба, после свали палката. Ръстът на Бен сам по себе си го накара да спре. Ана трепереше.

— Върви бавно! — заповяда й Бен. — Те са като животни. Ако побегнеш, ще те нападнат. — Когато стигнаха колата му, той каза: — Трябва да му пийнем по едно.

Заведе я до Урбаникелер на Амхоф. В този час на вечерта заведението бе препълнено, но те успяха да получат маса под бронзова фигура на смеещ си крокодил. Бен поръча кана вино и каза:

— Сега разбираш ли какво става?

— Да… да… май че да. — Тя все още трепереше. — Какво стана с Феликс?

— В тези зали винаги има и заден изход. Вероятно вече е в безопасност.

— Знаеше ли, че той ще се появи там?

— Някой ми каза, че би могъл.

— Страхувам се — прошепна тя.

— Ти си британска поданичка. Няма да имаш проблеми. Поне засега.

— Засега?

— Германците ще превземат Австрия. Никой не може да ги спре. Засега не са в конфликт с Великобритания.

— Заведи ме вкъщи — каза тя. Звучеше странно. Вкъщи? В дома на Алтхофенгасе, във Виена, която скоро можеше да бъде окупирана от нацистите?

Валеше и паветата на площада отразяваха уличните светлини. Сенките им, огромни и разкривени, падаха върху заобикалящите ги сгради. Внезапно той я притегли към преддверието на един магазин и я целуна.

Цялото й напрежение и страх, които се бяха събирали в продължение на седмици и които се задълбочиха тази вечер, накараха тялото й да замръзне. Тя почувства поникналата брада по страните му, студенината на устните му и миризмата на пури.

Той се отдръпна назад, очевидно почувствал нейното напрежение.

— Съжалявам, мислех, че…

— О, Господи, няма за какво да съжаляваш. — Тя се обърна с лице към него и го целуна, притискайки се към огромното му тяло.

— През цялото време мислех за теб — каза той.

Внезапно напрежението й изчезна. Обзеха я такава топлина и щастие, че осъзна — никога преди не бе изпитвала подобно чувство.

Те отново се целунаха. Почувстваха, че вече са преминали през чертата, от която няма връщане назад.

След известно време двамата се върнаха в Урбаникелер. Масата им бе все още свободна и те седнаха на същите места, но вече бяха различни хора.

Той поръча още вино и плата със свински крачета и салата. Ядоха със страхотен апетит. Държаха ръцете си една в друга, така че се хранеха с по една ръка.

Като всички влюбени те мислеха, че това, което се случва помежду им, е толкова истинско и силно, че едва ли някога някъде се е случвало на някой друг. В продължение на часове говореха за всичко, което бе важно за тях. Тя му разказа за детството си, той й разказа за своето. Той говореше за тяхното бъдеще, тъй като се подразбираше, че бъдещето им ще бъде споделено един с друг. Каза й колко много иска да се върне в Щатите и да я вземе със себе си. Описа й местата, които искаше да й покаже, живота, който искаше да й осигури. Докато той говореше, Англия, Уинчестър и фермата на хълма в Уелс започнаха да избледняват в паметта и въображението й. Америка сякаш й предлагаше нов живот и пред нея се откриваха примамливи и вълнуващи перспективи. Той се надвеси над масата и я целуна. След минута й каза:

— Пробвала ли си лучена салата? По-добре я опитай.

След това дойде изненадата. Каза й, че с развитието на събитията на европейската сцена ще му се наложи често да пътува през следващите няколко месеца. Лицето й помръкна.

— Но аз ще се върна. Ние пак ще се срещнем. Междувременно ще поддържаме връзка.

— Но не можеш ли да останеш? Не можеш ли да работиш тук?

— Трябва да следвам новините — каза той. — Такава ми е професията.

— Ще дойда с теб.

— Съжалявам, но не е възможно.

Върху щастието й падна сянка. За първи път осъзна, че той имаше друга любов, друга любима — журналистиката. Допиха виното.

— Къде можем да отидем?

Тя знаеше какво има той предвид и за миг нещо в нея се изключи. След това си помисли: не нося отговорност пред никого.

— Не можем да отидем в Алтхофенгасе.

— А аз съм в пансион. Не можем да водим момичета със себе си. Бихме могли да отидем в хотел.

Тя си представи, как ще влезе без багаж във фоайето на хотела. И как ще я изгледа администраторът.

— Някой друг път — каза тя. — Нека го направим стилно.

— Тогава утре. Ще запазя стая в „Амбасадор“. Намира се на ринга до…

— Зная къде е.

На следващия ден тя хвана трамвай до центъра. Не бе слизала няколко дни до града и се изненада от тълпите, които бяха скупчени наоколо. По ъглите на улиците се струпваха хора, които сякаш чакаха нещо да се случи.

Хотел „Амбасадор“ беше зад операта, в края на Кертнерщрасе, до сладкарница „Захер“. Тя бе взела нощницата си в малък сак и го носеше като багаж. Нямаше да пренощува там, но не знаеше какво друго да вземе със себе си. Беше напрегната и неспокойна. Но това бе напрежението на очакването и вълнението на копнежа.

На входа на вратата за малко да я смачка огромна открита черна кола. От нея слязоха няколко офицери от армията, също облечени в черно и с излъскани черни ботуши. Дотогава не бе виждала такива униформи.

Един от тях се обърна към нея и каза с поклон:

— Молим за извинение. — Те се отправиха към фоайето на хотела, където някакъв старец, клекнал на колене, лъскаше мраморния под. Един от офицерите го докосна с бич за езда и му каза да се разкара от пътя им. Старецът се изправи мъчително и застана срещу стената. Ана го позна. Това беше професор Блох, който посещаваше Феликс и й бе дал шоколадови бонбони.

Сега той изглеждаше съвсем различен. Главата му бе избръсната и носеше сива куртка с жълта звезда, отпечатана на гърба му.

Тя понечи да го поздрави, но празният му поглед премина през нея, без да я познае, след това той отново клекна и продължи да трие пода.

Стресната и изплашена от тази сцена, тя отиде на рецепцията и даде името на Бен.

— Добър ден, госпожо Рамзи — каза администраторът и й подаде ключ.

Тя взе малкия асансьор и се изкачи до третия етаж. Стаята бе в стил деветнайсети век, с тежка дървена мебел и плюшени столове. Леглото бе огромно. Имаше балкон и тя отвори вратите, излезе на балкона, на студа, и погледна надолу към Рингщрасе.

Не можеше да забрави вида на професор Блох. Бен й бе разказал за гоненията и страданията на евреите, но разказът му не бе стигнал до нея. Сега образът на стареца, приведен на колене и лъскащ пода, я преследваше непрестанно.

Ана разопакова нощницата и халата си и ги подреди в банята.

Бен й бе казал да го чака по обяд, за да обядват в стаята. Минутите неумолимо изтичаха. Мина дванайсет и половина… след това един… след това един и половина.

Тя стоеше на балкона и го чакаше, докато замръзна, и се прибра в стаята. Застана до прозореца. В два часа вече се чувстваше изоставена, ядосана и разтревожена.

Отново събра багажа си и се спусна до рецепцията.

— Предайте на моя… моя съпруг, че отивам в Нойщифт ам Валде.

— Много добре, госпожо.

На плота имаше купчина вестници. Имаше и броя от тази сутрин на „Континентъл Дейли Мейл“. Заглавието на първа страница се наби в очите й — „Хитлер нахлува в Австрия“.