Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fidelity, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Алън Скофийлд. Вярност

Американска. Първо издание

ИК „ЖАР“, София, 1991

Редактор: Пламен Стефанов

Коректор: Красимира Платова

История

  1. — Добавяне

Глава втора

— Не може да те остави на мира и в Лондон — каза ядосано Мери Брейд. — Не ни стига, когато сме у дома, а и тук е същото. Току-що пристигнахме, полетът бе дълъг и изморителен и въпреки всичко той пак ти звъни в ранни зори!

— Такъв си му е характерът — каза Джон.

— Само това разправяш! Само неговият характер. А твоят? Моят? Характерът на другите?

— Прекалено е стар, за да се променя сега — каза Джон. — По този начин изразява привързаността си. Щях да се притеснявам повече, ако не беше се обадил.

Бяха в голямата кухня на долния етаж на къщата на Честър скуеър. В далечината чуваха усилващия се шум на сутрешното движение, достигащо своя връх на Кингс роуд, и къщата леко потрепери, когато влакът на метрото напусна Слоун скуеър и се отправи към Виктория.

И двамата бяха още по халати. Джон носеше тъмносин копринен халат, а Мери — кремава сатенена роба със семпла кройка. Той беше небръснат, докато тя вече се беше гримирала и сресала късата си сива коса.

— Кафето е готово — каза тя. — Искаш ли нещо с него? Препечен хляб? Яйце?

Той поклати глава.

— Нека изпием кафето си в кабинета.

Кабинетът беше на първия етаж. Мебели от черна кожа, тъмнозелени кадифени завеси, сив килим — мрачна стая, обзаведена изцяло според изискванията на Уилсън. Мери бе направила предложения за освежаването й, но Джон не искаше да говори с баща си по този въпрос, за да не го обиди. Единственият личен принос на Джон бяха серия от акварели от осемнайсети век с африкански животни.

Мери наблюдаваше как той пие кафето си. Висок и мургав, очевидно някога е бил привлекателен, но сега постепенно оплешивяваше и стойката му бе леко приведена. Това беше съпругът й. Бе добър мъж и съзнателен гражданин и тя никога не бе искала нещо повече. И сега не искаше, но напоследък бе започнала да обмисля възможността да живее без него. Докато децата напуснат дома им, бе немислимо, сега тя можеше да мисли за немислимото.

Уилсън няма да векува, казваше си тя, и животът й щеше да се промени, след като той се разкара от пътя й. Тази мисъл бе достатъчна, за да се въздържи от по-крайни решения. Но сега имаше и още нещо.

Мери не искаше да живее повече в Южна Африка. Не искаше да живее повече в бяло гето, охранявана от черни бодигардове срещу чернокожи грабители. И не само тя. Много от приятелите й там с ужас мислеха за бъдещето. Нелсън Мандела можеше да говори колкото си иска за съвместен живот, но какво ще се случи, когато той се изправи пред този проблем? Кое дава основание да се мисли, че Южна Африка ще се различава от останалата Африка? Тя не се страхуваше толкова много от политиката — дори почти не мислеше за нея, тревожеха я обикновените престъпления. При истински демографски взрив на чернокожите, който не се поддава на никакъв контрол, при липса на достатъчно работа и нищожни социални придобивки отговорът на една част от чернокожото население, бе да си вземат каквото си поискат и да убият всеки, който се изпречи на пътя им.

Едно познато семейство от Кейптаун, с което тя се знаеше от години, бе убито в кървава баня по време на нападение срещу къщата им. Малцина от нейните приятели не бяха ограбвани.

Тя и Джон бяха късметлии. Мери бе родена във Великобритания и все още имаше своя британски паспорт. Джон също бе роден във Великобритания и отидоха заедно в британското консулство в Кейптаун, за да кандидатстват за британски паспорти. Толкова потискащо преживяване! На опашката за паспорти имаше само млади бели южноафриканци. Тя бе готова да постави ултиматум на Джон да напуснат Южна Африка и да се установят в Англия, когато Нико му изпрати молба за заем. И тогава на Джон му хрумна идеята за „Дейли нюз“. Ако успеят да присъединят към себе си „Уебстър Комюникейшънс“, ще могат да се установят в Англия и да заживеят в мир и спокойствие. Но поради начина, по който бяха разпределени акциите, той трябваше да се обърне към Уилсън, който, разбира се, взе нещата в свои ръце. Но планът все още бе на дневен ред. Джон щеше да отговаря за операцията и те щяха да се пренесат завинаги и изцяло в Англия.

Ако Джон се бе осмелил поне веднъж в живота си да се противопостави на баща си, тя щеше да има своите надежди и илюзии. Това бе една от амбициите й — да го убеди да се бори, да излезе от опеката на баща си. Трябваше да признае, че досега винаги се бе проваляла.

Ако бе успяла, животът й щеше да бъде различен, както и отношенията й с дъщеря им Неърн. Но тя не успя и двамата трябваше да се задоволят с положението такова, каквото беше.

Най-добре щеше да бъде, ако Джон поеме „Дейли нюз“. Това щеше да му даде възможност да се спаси от Уилсън и щеше да означава, че ще могат да напуснат Африка. След всичките тези години тя все още мислеше за Англия като за своя дом. Беше се запознала с Джон по време на коледно празненство в Лондон през шейсетте години. Уилсън го бе изпратил да трупа опит на Флийт стрийт. Беше наел една мрачна стая в Чок фарм, имаше съвсем малко познати и се измъчваше от носталгия по топлината и багрите, които бе оставил зад себе си.

Първоначално Мери изпита съжаление към този самотен и нестабилен човек. Още тогава тя се опита чрез намеци да го накара да придобие самочувствие на самостоятелна личност, различна от семейството си и особено от баща си.

Постепенно връзката им се задълбочи. Мери никога не бе претендирала, че е жертва на всепоглъщаща страст, но бе разумна жена, знаеше, че не е някаква красавица, и се съмняваше, че ще си намери по-добър партньор. Когато той й предложи да се оженят и да заминат заедно в Африка, тя се съгласи. Ако бе срещнала Уилсън Брейд преди церемонията в гражданското отделение, може би щеше да вземе съвсем друго решение.

Джон отдавна бе преминал „на попрището жизнено средата“, бе изгубил вече пробивността си и Мери нямаше желание да прекара остатъка от живота си с мъж, който не вярва в себе си.

Тя каза:

— Баща ти винаги се е държал с тебе по този начин и ти винаги си се примирявал с това.

Той се обърна рязко и я изгледа. Тя се бе опитала да скрие презрението в гласа си.

— Лесно ти е на тебе да раздаваш оценки, ти не отговаряш за мира в семейството.

— Търсиш си извинения, скъпи. Не се опитвай да го правиш.

— Все това казваш. Зная, че никога не си го харесвала, и мога да го разбера. Но ти просто не можеш да го понасяш. Особено след това, което стана с Неърн.

— Той не е за понасяне.

— Знаеш, че го виниш за…

— Слушай, Джон, баща ти се намесваше по всякакъв начин в живота й, сякаш бе негова дъщеря. И за да я спася от него, трябваше да я изпратя в частно училище в Англия. На десет хиляди километра от мен, собствената й майка. Липсваше ми през всичките тези години, през които израсна. Това е повече от основателна причина, за да не мога да го понасям. По дяволите, тя познава по-добре Ана, отколкото мене.

 

 

„Това, което стана с Неърн“ не се отнасяше до някой единичен инцидент, а до цялото детство на Неърн в голямата къща в Кейптаун, надвесена над морето, която беше построена от Джок Брейд. Това бе фраза, която на техния жаргон им позволяваше да говорят за Джок Брейд и Уилсън Брейд и за цялото домакинство, без да назовават никого по име, тъй като понякога имената бяха като детонатор за спорове и обиди.

Мери бе бременна с Неърн, когато се нанесоха в оная къща. Тя искаше самостоятелно кътче, което да може да подреди по свой вкус и в което да остави отпечатък от своята личност. Но не можа. Трябваше да се настанят в голямата къща. Оттук започнаха проблемите за Мери. Тя не беше човек, който се съобразява с традиционните ценности — а в това семейство трябваше да се държи така, особено в Африка, където в края на века Джок бе основал вестникарската си империя в една малка печатница в Кейптаун.

Бяха принудени даже да изберат името Неърн под натиска на Уилсън, който искаше да увековечи малкия град в Североизточна Шотландия, откъдето Джок бе емигрирал.

Доста често й споменаваха, че старецът беседва направо с Бога, че всеки ден коленичи и го моли да му даде здраве и богатство и да разгроми конкурентите му — и Господ правеше точно това. Докато навърши четирийсет и пет, той стана милионер в дните, когато парите още бяха истински пари.

Къщата бе свидетелство за това. В нея имаше четиринайсет спални, билярдна стая и цяло ято слуги, които се грижеха за нея. Бе мебелирана с тежък махагон, какъвто старецът обичаше. Портретите на строгите му шотландски родители още висяха в предния хол и се почистваха от прах всеки ден. В голямата столова имаше портрет на самия Джок в зряла възраст, плешив мъж с венче бяла коса, добродушна линия на устата, но с пронизващи, фанатични очи.

Мери се бе опитвала много пъти да накара да отнесат картините в килера и да модернизират къщата, но Джон беше непреклонен.

— Какво ще каже татко? — беше неизменният му отговор.

Уилсън Брейд управляваше от седалището на фирмата си в Йоханесбург, където Джон трябваше да ходи по веднъж на няколко месеца, за да дава отчет как се справя с дейността на филиала в Кейптаун. Всяка Коледа Уилсън ги посещаваше за месечна почивка във „фамилния“ дом. Продължаваше да го прави. Това беше период на изпитание за всички и когато децата бяха малки — Неърн имаше по-голям брат Франк и по-голяма сестра Барбара — ги приготвяха грижливо, както и цялата къща, за посещението на Уилсън.

Между по-големите деца и Неърн имаше пет години разлика и Мери чувстваше, че това също е част от „случая Неърн“. Тази разлика имаше голямо значение. Между Франк и Барбара съществуваше връзка, каквато Неърн не можеше да има с тях. Те правеха заедно доста неща, имаха свой таен език, имаха си доверие и зависеха един от друг.

Неърн разбираше, че с нищо не може да се противопостави на това, освен да се опита да спечели колкото се може повече внимание и любов от страна на семейството си.

Мери чувстваше какво става и се опитваше да даде повече на Неърн, но Джон се дразнеше от това.

Когато той не успя да отговори на очакванията на Неърн, тя се опитваше още по-активно да излезе на преден план, винаги искаше да седне на колената му, винаги искаше да бъде с него, да го залее с обичта си.

Под къщата им имаше малък морски басейн, построен между фиордите на Индийския океан. Понякога Джон се връщаше рано от града и слизаше да поплува. Обичаше да остава сам със себе си, но Мери, която знаеше, че Неърн чака с нетърпение баща си през дългите горещи следобеди, го молеше да я вземе със себе си. Той го правеше с неохота.

Когато Уилсън пристигна със „Синия влак“ за лятната си ваканция, техният живот сякаш повече не им принадлежеше. Той командваше — или се опитваше да командва къщата. Даваше най-различни нареждания на слугите, които често противоречаха с тези на Мери. Променяше часа на ядене или менюто, канеше хора на вечеря, без да предупреди никого. Искаше да има специален сапун — сапуна на дядо, и специална закуска — овесените ядки на дядо. Имаше и други специални услуги, предназначени единствено за него и до които останалите членове на домакинството нямаха достъп.

Джон преглъщаше раздразнението си от неговите ексцентричности и от реакцията на домашните си, но Мери не криеше недоволството си и между нея и свекъра й се породи истински антагонизъм.

Мери искаше да предпази крехката душа на Неърн. Детето се страхуваше от дядо си. Той все не одобряваше начина, по който тя се облича, маниерите й, акцента й, игрите й с цветнокожите деца на слугите, без да си дава сметка за расовите проблеми. Колкото повече Неърн порастваше, толкова по-яростно тя реагираше срещу неговата критика.

Мери се опитваше да вземе нейна страна, но Джон се страхуваше да не разсърди баща си. Само няколко дни след пристигането на Уилсън къщата преливаше от напрежение.

Когато Неърн бе на десет години, нещата стигнаха до развръзка. В Кейптаун втори януари се празнува като втора Нова година и има традиционен карнавал. За цветните жители на града — раса със смесена кръв — това е големият празник. Различните предградия подготвят свои оркестри, шият се костюми, всички се веселят и танцуват по улиците.

Една от прислужничките на Брейдови, млада цветнокожа жена на име Сара, искаше Неърн да отиде с нейната група. Тайно подготвиха костюм и тайно — тъй като родителите й никога нямаше да й позволят — Неърн се присъедини към тях в предградието.

След около час забелязаха отсъствието й и обърнаха къщата с главата надолу. Повикаха и полицията. Спасителни лодки претърсиха залива, тъй като Мери помисли, че може да е отишла до басейна и да е паднала от стената в морето.

Късно вечерта Неърн и Сара се върнаха. Сара бе уволнена за броени минути, а Неърн бе изпратена в леглото си без вечеря.

Мери взе решение. Тя искаше Неърн да се спаси от атмосферата на големия дом и да получи образованието си в Англия. Джон и Уилсън й се противопоставиха, но Мери намери в себе си неподозирана смелост и решимост и най-накрая надделя.

Когато Неърн бе на дванайсет години, Мери отлетя с нея в Англия и се погрижи да я настани в традиционен девически пансион в Съсекс. Докато осъществяваше решението си, тя разбираше, че това не е най-доброто за дъщеря й, но всичко друго — или поне всичко, което можеше да й дойде на ум, щеше да бъде по-лошо. Когато остави в училището Неърн — едно малко момиче, вперило очи в пустата алея — тя се чувстваше така, сякаш оставяше част от собственото си тяло.

Сега, в кабинета си в къщата на Честър скуеър, Джон се опитваше да отвлече вниманието на жена си от Неърн. Когато през тези дни Мери говореше за нея, той почувства смесицата от привързаност, безпокойство и ревност в тона й и се ядоса. Това бе истината. Неърн бе дете на Ана в много по-голяма степен, отколкото негово или на Мери. А вероятно Неърн я обичаше много повече.

— Дяволите да я вземат тази фамилия! — каза той. — Понякога ми се иска да не съм Брейд. Щях да бъда много по-щастлив, ако бях някой друг.

— В момента ти се държиш като истински Брейд. Ти си Брейд и не можеш нищо да промениш. А в ден като този не трябва да мислиш така. В тази сделка си вложил толкова много време и енергия. Освен това „Дейли нюз“ е един добър вестник.

— Но губи пари.

— Предполагам, това означава, че ще го пуснеш на пазара.

— Откъде ти хрумна?

— Баща ти постъпва така с всичките си вестници. Цици, задници и скандали. — Тя усети, че повишава тон, но не можеше да се контролира. — И през цялото време се държи толкова покровителствено и високо нравствено: „Хората знаят по-добре. Дайте им това, което искат“.

— Но защо не? Хората наистина знаят какво искат. И ако това са цици и задници, ето им цици и задници.

— В момента говори Уилсън, не ти.

И двамата се спряха. Знаеха, че ако продължат, щяха да се ожесточат и да си наприказват неща, за които после ще съжаляват.

След няколко секунди Джон промени темата.

— Мисля, че е прекалено рано да се обадя на Нико.

— Защо?

— Татко иска да го държа за всеки случай под око. Да му дам едно рамо, да засиля решимостта му. Не искаме да ни предаде в последния момент.

— Уилсън е като булдог. Веднъж като започне, не пуска нищо.

Джон го прие като комплимент и след като допи кафето си, каза:

— Знаеш ли как постъпи той с мен навремето?

— Кой? Нико?

— Татко. Трябва да съм бил на около осем години. Беше ми дал магнетофон, доста скъп. Когато се върнах от училище за лятната ваканция, той ме попита къде съм го оставил. Казах му, че съм го прибрал в шкафчето си в училище. За бога, ще си помислиш, че съм оставил перлите на Короната. Дотогава не го бях виждал истински ядосан. Лицето му почервеня, жилите му изпъкнаха, а очите му се наляха с кръв. Помислих, че ще ме удари или ще ме нашиба с колана си. Но не го направи. Прати ме да отида и да го донеса.

— Накара те да се върнеш в училището и да го вземеш?

— Тогава бях в Нейпиър. Почти на хиляда и шестстотин километра от дома. Две денонощия с влак. Втора класа. В разгара на лятото. Каза, че така ще се науча да ценя това, което притежавам. Така и стана. За което би трябвало да съм му признателен.

Мери го изгледа с удивление, отвори уста да каже нещо, но промени решението си и замълча.

— Как мислиш, че Неърн ще реагира на това, което ще се случи? — попита той.

— Ще се разстрои заради Ана, предполагам, но ти си й баща. Според мен би следвало да й се обадиш.

— Обадих й се. От Йоханесбург. Нямаше я вкъщи. Така че й написах.

Начинът, по който го каза, я накара рязко да го изгледа:

— Така ли? За предстоящата сделка?

— Не, просто, че идваме и ще поддържаме връзка. — Докато говореше, гласът му стана по-дълбок и тя го очакваше да продължи, но той замълча.

След малко Джон каза:

— Винаги ми е било мъчно за Неърн.

Не сега — помисли си тя. Не в ден като днешния. Нямаше да допусне никакво разсейване на вниманието.

— По-късно ще поговорим за Неърн.

— Точно това съм казвал винаги — по-късно ще поиграя с Неърн. След това изведнъж стана твърде късно.

— Не сега, Джон!

С конвулсивно движение той се пресегна и сложи ръце върху гърдите й. Сякаш бе малко момче, търсещо закрила от майка си. Мери взе ръцете му и внимателно ги отстрани.

— Може би по-късно. Когато всичко свърши.

Той кимна и се отправи към вратата.

— Джон — той спря, усещайки поредната промяна в тона й. — Няма да се върна. Наистина няма да го направя. Няма да се върна обратно в Африка с теб.