Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (68)

LXVII. Безумието като висша награда

За да стане още по-ясно, ще ви изложа с малко думи, както обещах, че върховната награда за праведниците не е нищо друго освен особен род на безумие. Помислете си, че още Платон е бълнувал нещо подобно, когато е писал: „Безумието на влюбените е най-голямото щастие.“^[1] Силно влюбеният не живее в себе си, а в любимия предмет и колкото повече се откъсва от себе си и се преселва в него, толкова все повече и повече се радва. Когато душата обаче се стреми да излезе от тялото и не може нормално да си служи със своите органи, това състояние без съмнение хората биха нарекли с право лудост. Същото означават употребяваните от народа изрази: „Не е на себе си“, „Върни се в себе си“, „Той дойде на себе си“. Колкото любовта е по-силна, толкова изстъплението е по-голямо и по-блажено.

Нека сега видим какъв ще бъде оня небесен живот, по който въздишат с толкова голямо усърдие благочестивите хора. Техният дух, като победител и по-силен, ще погълне в себе си тялото. Той ще постигне това по-лесно, понеже, от една страна, той ще бъде като у дома си, а, от друга страна, тялото още по времето на живота се е изтощило и пречистило за такава основна промяна. След това и самият дух ще бъде погълнат по чуден начин от върховния разум, който е безкрайно по-силен. Така човек ще бъде извън себе си и ще бъде щастлив именно по този начин, че е извън себе си; той ще изпитва някакво неизказуемо наслаждение от общението с най-голямото добро, което обгръща всичко у себе си. Това блаженство ще стане едвам тогава пълно, когато душите получат отново прежните си тела и ще бъдат надарени с безсмъртие. Но понеже животът на благочестивите не е нищо друго освен размишление за вечния живот и като някаква негова сянка, те предусещат понякога вкуса и благоуханието на обещаната им награда. Макар това да е съвсем малка капчица в сравнение с оня извор на вечното блаженство, все пак тя надминава всички плътски наслади, дори ако всички удоволствия на всички смъртни се съберат на едно място. Дотолкова духовното надминава материалното, невидимото — видимото. Това именно обещава пророкът: „Нито око е видяло, нито ухо е чуло, нито сърце човешко е предусетило това, което бог е приготвил за тия, които го обичат.“^[2] Такава е тая частица от глупостта, която при преминаването в другия живот не само не се губи, но достига до пълно съвършенство.

Малцината, които са удостоени да почувствуват това приживе, изпитват нещо съвсем подобно на лудост: говорят несвързани неща, което не е присъщо на хората, издават безсмислени звукове, из един път си променят целия образ на лицето. Ту са весели и веднага стават тъжни, ту проливат сълзи и неочаквано почват да се смеят, ту въздишат — с една дума, изцяло са извън себе си. Щом дойдат на себе си, твърдят, че не знаят къде са били: в тялото си или извън него, будни ли са били, или са спали; не помнят какво са чували, какво са виждали, какво са говорили и какво са вършили, а всичко им е като в мъгла и като сън. Само едно знаят: че са били във висша степен щастливи, докато са били така безумни. Затова те плачат, че отново са дошли на себе си, и от цялата си душа желаят вечно да лудуват с тоя вид лудост. А това е само съвсем незначително предвкусване на бъдещото блаженство!