Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Μωρίας Εγκώμιον, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Философски текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Милен10 (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Еразъм Ротердамски. Възхвала на Глупостта

Превел от латински: Александър Милев

Народна култура, София 1969

ΜΩΡΊΑΣ ΕΓΚΏΜΙΟΝ

sive

STULTITIAE LAUS

Desiderii Erasmi Roterdami

declamatio

BASILEAE MDCCCLXXX

Traduxit rx Latina Alexander Milev

Redactor Radco Radev

Editio NARODNA CULTURA

Serdicae MDCCCCLXIX

Редактор: Радко Радков

Художник: Владислав Паскалев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректор: Наталия Кацарова

Дадена за печат на 5.XII.1968.

Печатни коли 14 3/4

Издателски коли 8,85. Формат 60Х90/24

Издателски №34 (2477)

Поръчка на печатницата №1240

ЛГ IV

Цена 1,09 лв.

„Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

LXVII. Безумието като висша награда

За да стане още по-ясно, ще ви изложа с малко думи, както обещах, че върховната награда за праведниците не е нищо друго освен особен род на безумие. Помислете си, че още Платон е бълнувал нещо подобно, когато е писал: „Безумието на влюбените е най-голямото щастие.“[1] Силно влюбеният не живее в себе си, а в любимия предмет и колкото повече се откъсва от себе си и се преселва в него, толкова все повече и повече се радва. Когато душата обаче се стреми да излезе от тялото и не може нормално да си служи със своите органи, това състояние без съмнение хората биха нарекли с право лудост. Същото означават употребяваните от народа изрази: „Не е на себе си“, „Върни се в себе си“, „Той дойде на себе си“. Колкото любовта е по-силна, толкова изстъплението е по-голямо и по-блажено.

Нека сега видим какъв ще бъде оня небесен живот, по който въздишат с толкова голямо усърдие благочестивите хора. Техният дух, като победител и по-силен, ще погълне в себе си тялото. Той ще постигне това по-лесно, понеже, от една страна, той ще бъде като у дома си, а, от друга страна, тялото още по времето на живота се е изтощило и пречистило за такава основна промяна. След това и самият дух ще бъде погълнат по чуден начин от върховния разум, който е безкрайно по-силен. Така човек ще бъде извън себе си и ще бъде щастлив именно по този начин, че е извън себе си; той ще изпитва някакво неизказуемо наслаждение от общението с най-голямото добро, което обгръща всичко у себе си. Това блаженство ще стане едвам тогава пълно, когато душите получат отново прежните си тела и ще бъдат надарени с безсмъртие. Но понеже животът на благочестивите не е нищо друго освен размишление за вечния живот и като някаква негова сянка, те предусещат понякога вкуса и благоуханието на обещаната им награда. Макар това да е съвсем малка капчица в сравнение с оня извор на вечното блаженство, все пак тя надминава всички плътски наслади, дори ако всички удоволствия на всички смъртни се съберат на едно място. Дотолкова духовното надминава материалното, невидимото — видимото. Това именно обещава пророкът: „Нито око е видяло, нито ухо е чуло, нито сърце човешко е предусетило това, което бог е приготвил за тия, които го обичат.“[2] Такава е тая частица от глупостта, която при преминаването в другия живот не само не се губи, но достига до пълно съвършенство.

Малцината, които са удостоени да почувствуват това приживе, изпитват нещо съвсем подобно на лудост: говорят несвързани неща, което не е присъщо на хората, издават безсмислени звукове, из един път си променят целия образ на лицето. Ту са весели и веднага стават тъжни, ту проливат сълзи и неочаквано почват да се смеят, ту въздишат — с една дума, изцяло са извън себе си. Щом дойдат на себе си, твърдят, че не знаят къде са били: в тялото си или извън него, будни ли са били, или са спали; не помнят какво са чували, какво са виждали, какво са говорили и какво са вършили, а всичко им е като в мъгла и като сън. Само едно знаят: че са били във висша степен щастливи, докато са били така безумни. Затова те плачат, че отново са дошли на себе си, и от цялата си душа желаят вечно да лудуват с тоя вид лудост. А това е само съвсем незначително предвкусване на бъдещото блаженство!

Бележки

[1] Платон, „Федър“ (245, В.).

[2] „Книга на пророк Исая“ (LXIV, 4).