Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (39)

XXXVIII. Глупостта е за предпочитане

Отново почнаха да крякат срещу мене стоическите жаби. Те казват: „Няма нищо по-долно от безумието, а голямата глупост е съвсем близка на безумието или по-право си е чисто безумие. Нали всъщност безумието е умопобъркване?“ Но те се заблуждават напълно. С помощта на музите дано разбием и това тяхно умозаключение.

Както у Платон Сократ разсича Венера на две и от един Купидон^[1] прави двама, също така би трябвало и тия диалектици да различават безумие от безумие, ако желаят сами да изглеждат със здрав ум. Първом не всяко безумие е гибелно. Иначе Хораций не би казал: „Нима с мене не си играе сладко безумие?“^[2] Платон нямаше да постави между първите блага на живота лудостта на поетите, пророците и влюбените, нито пророчицата Сибила^[3] щеше да нарече Енеевия подвиг безумен. Всъщност има два вида безумие: едното изпращат от подземното царство жестоките отмъстителки, които чрез своите змии подтикват хората към огъня на войната или към неутолима жажда за злато, или към срамна и позорна любов, или към отцеубийство, кръвосмешение и светотатство, или пък вселяват в сърцето на смъртните други подобни язви, или преследват престъпната душа с фурии и със страшни факли. Има обаче и друго безумие, съвсем различно от горното, което произхожда от мене и което е желано от всички. То спохожда всеки път човека, когато някое приятно заблуждение на ума освобождава душата от мъчителни грижи и я изпълня с много удоволствия. Такова заблуждение на ума, като някакъв голям дар от боговете, желае Цицерон в писмо до Атик^[4], за да може да не чувствува големите злини. Същото е чувствувал и онзи аргивянин, който дотолкова бил обхванат от безумие, че сам прекарвал по цели нощи в театъра, като се смеел, ръкопляскал и се радвал, въобразявайки си, че там се представят чудни трагедии, а всъщност там нямало нищо. Във всички останали случаи на своя живот той бил съвсем нормален; или както пише Хораций:

Мил към другари,

нежен към свойта съпруга, готов да прощава на роби,

без да лудува, когато му виното някой изпива.

(Писма. II, 2, 138–140)

И съвсем правилно, защото те се заблуждаваха и сами повече се нуждаеха от кукуряк, това изпитано лекарство против лудост, понеже смятаха, че трябва да премахнат с лекарство като някакво зло толкова приятното и носещо щастие безумие.

Но аз още не съм установила какво трябва да се нарича безумие: дали някаква измама на чувствата или заблуда на ума. Ако някой поради късогледство сметне мулето за магаре или ако някой се възхищава от бездарно стихотворение като от най-съвършено, той не бива да се смята за безумен. Ще се смята за най-близо до лудостта едвам онзи, когото мамят не само чувствата му, но и способността му за възприемане, и то не само случайно, а постоянно. Например ако някой винаги, когато чуе магарешки рев, смята, че слуша чудна симфония, или ако някой бедняк, произхождащ от най-долно място, повярва, че е богатият лидийски цар Крез. Но този вид лудост, както и да се проявява, води към веселие и доставя голямо удоволствие както на тези, които са обхванати от нея, така и на тия, които я наблюдават, без самите да бъдат ни най-малко луди. Такъв вид безумие е разпространено много повече, отколкото хората допускат. Двама такива луди се смеят едни на друг и си доставят взаимно удоволствие. Често се случва да видите как по-лудият се смее твърде силно на оня, който е по-малко луд от него.