Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (51)

L. Поетите, ораторите, писателите

По-малко дължат на мене поетите, макар че по своето занятие принадлежат към моята партия. Както гласи поговорката^[1], поетите са волен народ, цялото изкуство на който има за цел да ласкае ушите на глупците с чисти измислици и смешни басни. Странно е дори да се говори за тяхната убеденост, че с тия неща не само за себе си осигуряват безсмъртие и богоподобен живот, но същото обещават и на другите. Самолюбието и ласкателството са приятели на тия люде повече, отколкото на когото и да било другиго, и никой от смъртните не ме почита по-искрено и по-предано.

След поетите са риторите^[2], които, макар и да не са ми най-верни служители и да са близки с философите, все пак са от моята партия, за което свидетелствува и това, че наред с многото си други недомислия усърдно и подробно са писали как трябва да се шегуваме. Неизвестният автор на посланието до Херений „За ораторското изкуство“ смята глупостта за един от видовете на шегата, Квинтилиан, всепризнат първенец на това съсловие, отделя за шегата по-голяма глава от тая за „Илиада“. Ораторите толкова много зачитат глупостта, та често прибягват до смях, щом с други доводи нещо не може да се разреши. Никой не се съмнява, че е присъщо на глупостта да предизвиква кикотене чрез смешни думи, и то съвсем изкусно.

От същото тесто са и тези, които се стараят да си осигурят безсмъртна слава чрез издаване на книги. Те всички дължат твърде много на мене, особено пък ония, които пълнят хартията с чисти глупости. Тия пък, които пишат научно само за малцина специалисти и които не се плашат дори от мнението на Персий и Лелий^[3], ми се струват по-скоро достойни за съжаление, отколкото за завист. Те постоянно се измъчват: прибавят, променят, зачеркват, разместват, преповтарят, преработват отново, показват го на приятели и на деветата година го печатат^[4], все недоволни от себе си. И те получават само нищожна награда, във вид на похвала от малцина срещу толкова безсънни бдения (а сънят е най-сладкото нещо от всичко), срещу толкова жертви, толкова изпотявания и толкова измъчвания. Прибавете към това разсипаното здраве, увехналата красота, късогледството или слепотата, бедността, завистливостта, въздържанието от удоволствия, ранната старост, предивременната смърт и ако има още нещо от този вид. Такъв мъдрец смята достатъчна награда за толкова големите си мъки само одобрението от един или двама слепци.

А колко е по-щастлив писателят, който лудува по мой съвет. Без да будува по цели нощи, той пише направо върху хартията, каквото му дойде наум и каквото му попадне на перото, дори своите сънища, което води само до загуба на хартия. Той знае предварително, че колкото по-глупави безсмислици напише, толкова повече глупци и простаци ще го ценят. Какво значение има, че трима учени, ако случайно прочетат книгата му, ще се отнесат с презрение към него? Какво значение има мнението на малцината мъдри при толкова голяма тълпа от хвалители? Постъпват по-мъдро ония, които издават чужди трудове като свои, като си присвояват придобитата с голям труд чужда слава с надежда, че дори да бъдат след време изобличени в литературна кражба, все пак за известно време ще имат полза от това си начинание. Вижте наградата за труда им, как те са самодоволни, когато народът ги хвали и ги сочат с пръст сред тълпата: този е знаменит; когато излагат книгите им в книжарници, когато в началото на всяка страница се четат и трите им имена, предимно чуждестранни и подобни на заклинателни магически слова. Но, безсмъртни боже, това са само имена и нищо повече! После колко малко хора ще ги узнаят, като се има пред вид необятността на света; а още по-малко ще бъдат тези, които ще ги хвалят, защото и простаците имат различни вкусове. Пък и нали самите тия имена нерядко са измислени или са взети от книгите на древни писатели? Един самодоволно се нарича Телемах, друг — Стелен или Лаерт, трети Поликрат, четвърти — Тразимах^[5]. Няма да има никаква разлика, ако съшият се наречеше Хамелеон или Тиква, или по обичая на философите обозначи своята книга с буквата алфа или бета. Най-забавно е обаче, когато започнат да се превъзнасят взаимно: глупците да хвалят глупци и простаците да величаят простаци с взаимни писма, стихове и панегирици. Един провъзгласява своя приятел за Алкей, приятелят му го нарича Калимах^[6]; един нарича своя приятел по-велик от Марк Тулий Цицерон, а тоя пък го смята по-учен от самия Платон! Понякога търсят свой съперник, та чрез състезание с него да увеличат славата си:

А пък тълпата невярна към двете страни се разделя —

(„Енеида“, II, 39)

докато и двамата водачи излязат победители след успешен спор и всеки един от тях триумфира. Мъдреците се смеят над тия неща като над чисти глупости, каквито са в действителност. Кой ли ще отрече това? Но те прекарват живота си щастливо по мое благоволение и не биха сменили своите триумфи с тия на Сципионовците^[7]. Същите учени, които с голямо душевно удоволствие осмиват тия неща и се наслаждават на чуждата лудост, сами не малко са ми задължени. Те самите не могат да отричат това, ако не са най-неблагодарни от всички.